Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 100гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- —Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Дума Ки | |
Duma Key | |
Създаване | 2008 г. САЩ |
---|---|
Първо издание | 2007 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | ужаси |
Предходна | Романът на Лизи |
Следваща | Под купола (Канибали) |
ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
|
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
Дванайсета глава
Другата Флорида
I
— Добре, Едгар. Мисля, че сме към края. — Навярно Мери забеляза промяната в изражението ми, защото се засмя. — Толкова ужасно ли беше?
— Не — отвърнах, и наистина — ако имах някакви проблеми, то те бяха с въпросите, отнасящи се до техниката ми. А тя бе следната: виждах нещо и после го пренасях на платното. Не познавах друга техника. Влияния? Какво можех да кажа? Светлината. В крайна сметка всичко се свеждаше до светлината — както при картините, които обичах да гледам, така и при онези, които рисувах. Как светлината въздействаше на външността на хората и повърхността на предметите, как загатваше какво е вътре и как търси възможност да излезе. Обаче не звучеше научно; дори и за мен изглеждаше наивно и глупаво, а какво оставаше за образованите хора…
Седях в мансардния апартамент на Мери в Дейвис Айлъндс — шикозният квартал на Тампа, който ми изглеждаше като световна столица на стила арт деко. Холът представляваше огромно, оскъдно обзаведено пространство. Диван до едната страна, два стола с кожени облегалки — до срещуположната. Нищо друго. Никакви книги, никакъв телевизор. На едната стена висеше голяма картина на Дейвид Хокин[1].
С Мери седяхме в двата края на дивана. На скута й имаше бележник, а на подлакътника до нея — пепелник. Между нас стоеше голям сребрист магнетофон марка „Волензак“. Беше произведен най-малко преди петдесет години, но ролките му се въртяха абсолютно безшумно. Немско качество, бейби.
Мери не си бе сложила грим, само устните й блестяха от безцветния гланц. Косата й беше прибрана в небрежен кок, едновременно елегантен, но и като прическа на повлекана. Носеше скъп памучен панталон. Пушеше английски цигари „Оувл“ и пиеше неразреден скоч от висока уотърфордска[2] (както ми се стори) чаша.
Предложи уиски и на мен и явно се разочарова, като предпочетох бутилка минерална вода. Лицето й изглеждаше старо, уморено и секси. Навярно е била красавица по времето, когато са прожектирали филма „Бони и Клайд“, ала очите й все още спираха дъха въпреки бръчиците около тях. Имаше очите на София Лорен.
— В библиотеката „Селби“ видяхме двайсет и два диапозитива. На девет бяха рисунки с молив. Изключително интересни, но малки. Тринайсетте с маслени платна, едно от които — „Уайърман гледа на запад“ — ни показахте три пъти (два пъти в едър план и веднъж — под ъгъл). Колко картини още имате? И колко ще представите в „Ското“ следващия месец?
— Не мога да кажа точно, защото работя през цялото време, но мисля, че имам готови… още двайсет.
Изгледа ме така, че изведнъж се почувствах неловко. Размърдах се и диванът изскърца.
— Мисля, че ще бъдат двайсет и една. — Естествено не боях няколко творби. „Приятели-любовници“ например. И онази, която понякога наричах „Кенди Браун спира да диша“. И рисунката със силуета с червени одежди.
— Ясно. Значи общо над трийсет.
Пресметнах наум:
— Там някъде.
— И нямате никаква представа, колко добри са всъщност. На челото ви е изписано, че нямате. — Тя се надигна, изсипа пепелника в кошчето за смет зад дивана и безмълвно се загледа в картината на Хокин, плъзнала ръце в джобовете на скъпия си панталон. На платното бе изобразена къща във формата на куб и син плувен басейн. До басейна стоеше съблазнителна тийнейджърка с черен бански. Изкусителни гърди, дълги загорели бедра, черна коса. Носеше слънчеви очила и по едно миниатюрно слънце блестеше във всяка от стъклата.
— Оригинал ли е? — попитах.
— Естествено. И момичето също е оригинал. Мери Айър, хиляда деветстотин шейсет и втора. — Тя се обърна към мен. Лицето й бе станало сурово. — Изключете магнетофона. Интервюто свърши.
Изключих го.
— Искам да ме изслушате. Става ли?
— Разбира се.
— Някои художници с месеци се трудят над картина, която не и на половина толкова добра колкото вашите. Естествено повечето прекарват сутрините си в борба с махмурлука и забавленията от предишната нощ. Но вие… вие „произвеждате“ картините като на конвейер. Все едно сте илюстратор на списание или… не знам… рисувач на комикси!
— От малък съм научен на трудолюбие. Ако ще вършиш нещо, отдай му се напълно. Това е. Когато ръководех своя компания, работех много, понеже човек няма по-суров шеф от себе си.
Мери кимна:
— Не се отнася за всичко, но е истина за малцината, които засяга. Знам го от опит.
— Аз само пренесох тази… тази норма… към онова, с което се занимавам сега. И усещам, че съм постъпил правилно. Включвам радиото… сякаш изпадам в транс… и рисувам… — поруменях. — Не си поставям за цел световен рекорд по бързина или нещо такова…
— Знам — отсече тя. — Използвате ли блокиране?
— Блокиране ли? — Според мен този термин имаше отношение към баскетбола, а не към живописта… — какво означава?
— Не е важно. В „Уайърман гледа на запад“… потресаваща картина, между другото… този мозък… как нарисувахте лицето?
— Направих няколко снимки.
— Сигурна съм, че сте направили, драги, но когато разбрахте, че сте готов да създадете портрет, как нарисувахте лицето?
— Ами… аз… всъщност…
— Използвахте ли правилото на третото око?
— Правило на третото око? Никога не съм го чувал.
Мери се усмихна, този път добронамерено.
— За да разположат правилно очите, художниците често си представят или даже създават посредством блокиране трето око между двете истински. Ами устата? Центрирате ли я спрямо ушите?
— Не… изобщо не разбирам за какво говорите. — Стори ми се, че съм се изчервил навсякъде.
— Отпуснете се. Не ви предлагам да се съобразявате с шибаните правила на живописта, след като тъй бляскаво сте ги нарушили. Само че… — Тя поклати глава. — Трийсет картини от миналия ноември? Не, дори за още по-кратък срок, понеже сте започнали да рисувате веднага.
— Разбира се, че не. Първо трябваше да си купя необходимите принадлежности.
Мери се разсмя толкова силно, че се закашля и отпи от уискито си, за да се успокои.
— Ако трийсет картини за три месеца са резултатът от почти смъртоносната злополука, май и аз ще трябва да си потърся кран като вашия.
— Изобщо не ви трябва — каза сухо. — Повярвайте ми. — Изправих се, приближих се до прозореца и погледнах към Адалия Стрийт. — Красив изглед.
Тя застана до мен и двамата се загледахме навън. Кафенето на отсрещния тротоар сякаш бе пренесено тук от Ню Орлийнс. Или от Париж. Една жена пристъпваше по плочките, ядеше франзела и червената й пола танцуваше под вятъра. Някой свиреше блус на дванайсетструнна китара и всяка нота звънеше във въздуха.
— Кажете ми, Едгар, когато гледате през този прозорец, как възприемате видяното? Като художник или като строител, какъвто сте били?
— И като художник, и като строител.
Тя отново се засмя.
— Логично. В този квартал всичко е построено от човешка ръка. Плод на въображението на Дейв Дейвис. Той е бил флоридския Джей Гетсби[3]. Чували ли сте за него?
Поклатих глава.
— Още един пример за това, че славата е преходна. През двайсетте Дейвис е бил смятан за бог от жителите на Слънчевия бряг. — Тя посочи лабиринта от улици долу; гривните на костеливата й китка издрънчаха, някъде в далечината църковна камбана удари два часа. — То построил всичко това върху блатистата земя край устието на река Хилсбъро. Убедил градския съвет на Тампа да премести тук болницата и радиостанцията — през онези времена, когато радиото е било по-важно от здравеопазването. Издигнал странни и прекрасни жилищни комплекси във време, когато изобщо не е съществувало понятието жилищен комплекс. Построил хотели и открил нощни клубове. Пръскал пари, оженил се за победителката в конкурс за красота, развел се с нея и се оженил отново. Притежавал милиони долари във време, когато един милион се е равнявал на дванайсет сегашни. А един от най-близките му приятели живеел на Дума Ки. Джон Истлейк. Познато ли ви е това име?
— Естествено. Познавам дъщеря му. Моят приятел Уайърман се грижи за нея.
Мери запали поредната си цигара.
— Дейв и Джон били приказно богати. Дейв печелел от търговски операции със земя и сгради, а Джон — от фабриките си. Но Дейв бил паун, а Истлейк — сиво врабче. Което се оказало от полза за втория. Знаете какво се случва с пауните, нали?
— Изскубват перата от опашката им?
Тя си дръпна от цигарата, посочи ме с показалци и издиша дима през ноздрите си.
— Абсолютно вярно, сър. През 1925 флоридския бум в областта на недвижимите имоти се спукал като сапунен мехур. Дейв Дейвис бил вложил всичките си пари в това, което виждате наоколо. — Отново посочи към зигзагообразните улици и розовите къщи. — През 1926 година дълговете на Дейвис били четири милиона долара, а парите, с които разполагал — около трийсет хиляди.
Отдавна не бях яздил тигър (така баща ми наричаше ситуацията, когато паричните проблеми те карат да лъжеш кредиторите си и да подправяш счетоводните книги), но никога не бях стигал толкова далеч — дори и през първите години на компанията „Фриймантъл“, когато се налагаше отчаяно да се борим за оцеляването си. Изпитвах съчувствие към Дейв Дейвис, въпреки че отдавна бе покойник.
— Каква част от дълговете си е можел да покрие?
— Отначало се справил. В другите райони на страната интересът към недвижимите имоти продължавал да е голям.
— Доста добре сте запозната със случилото се.
— Историята на Слънчевия бряг е моята страст, Едгар. Моето хоби.
— Разбирам. Значи Дейвис преживял краха на пазара.
— За известно време. Предполагам, че е продавал акциите си на нови играчи и така е покрил първите плащания по дълговете си. А и приятелите му помагали.
— Истлейк?
— Джон Истлейк е бил негов ангел-хранител. Да не говорим за контрабандния алкохол на Дейв, който навярно е бил складиран на Дума Ки.
— Наистина ли е бил контрабандист?
— Казах навярно. Било е друго време и друга Флорида. Ако човек живее тук достатъчно дълго, ще се наслуша на всякакви истории за сухия режим. Но независимо дали е продавал уиски или не, до Великден 1926 Дейвис е щял да фалира без подкрепата на Джон Истлейк. Джон не бил плейбой, не ходел по нощни клубове и публични домове като Дейвис и приятелите си, но овдовял през 1923… Предполагам, че старият Дейв е осигурявал жени на вдовеца, когато онзи се е чувствал прекалено самотен… Ала през лятото на 1926 година дълговете на Дейвис станали толкова големи, че дори старите му приятели не били в състояние да го спасят.
— И една тъмна нощ той изчезнал.
— Изчезнал, но не през нощта. Дейвис имал друг стил. През октомври 1926, по-малко от месец след като ураганът „Естер“ нанесъл страшни поражения върху делото на живота му, той отплавал за Европа в компанията на своя телохранител и новата си приятелка — манекенка, рекламираща моделите на Мак Сенет[4].
Приятелката и телохранителят пристигнали благополучно в Париж, ала Дейв Дейвид — не. Изчезнал безследно в океана.
— Това истинска история ли е?
Тя вдигна ръка в бойскаутски поздрав (макар че димящата между пръстите й цигара не се връзваше много с бойскаутското й излъчване).
— Самата истина. През ноември 1926 там се състояла мемориална служба. — Мери посочи тясната ивичка от океана, която синееше между две розови здания. — Присъствали минимум четиристотин души, повечето жени със слабост към щраусови пера. Сред ораторите бил и Джон Истлейк. Той хвърлил във водата венец от тропически цветя.
Тя въздъхна, лъхна ме миризма на алкохол. Не се съмнявах, че Мери умееше да пие; в същото време бях сигурен и че ако не престане да се налива, тя ще се натряска до козирката.
— Без съмнение Истлейк е скърбял за загубата на приятеля си — продължи, — но съм готова да се обзаложа, че се е поздравявал, задето е оцелял след „Естер“. Както и всички останали. Изобщо не е предполагал, че след шест месеца отново ще хвърля венци във водата. И ще скърби не за една дъщеря, а за две. Може би и три, ако броим и най-голямата. Тя избягала в Атланта. С бригадир от една от бащините фабрики, ако не ме лъже паметта. Макар че това едва ли може да се сравнява със смъртта на двете момиченца в океана. Господи, колко ужасно е било!
— „ТЕ ИЗЧЕЗНАХА“ — казах, цитирайки вестникарското заглавие, за което ми беше споменал Уайърман.
Тя се извърна рязко към мен:
— Май и вие сте поразровили миналото.
— Не аз, а Уайърман. Интересувал се от миналото на жената, при която работи. Но не мисля, че знае за връзката между Джон Истлейк и Дейв Дейвис.
Мери се замисли.
— Интересно какво ли си спомня Елизабет?
— Напоследък не помни и собственото си име.
Тя ме изгледа изпод око, отдалечи се от прозореца и угаси цигарата в пепелника.
— Алцхаймер? Чувала съм туй-онуй.
— Да.
— Ужасно съжалявам. Знаете ли колко ми е разказвала за Дейвис? Когато се чувстваше далеч по-добре. С нея постоянно се виждахме. А аз взимах интервю от всички художници, които отсядаха във вилата на Салмън Пойнт. Само че вие я наричате другояче, нали?
— „Розовата грамада“.
Тя се усмихна.
— Знаех, че вашето название ще ми хареса.
— Много художници ли са отсядали там?
— Да. Някои пристигаха, за да изнесат лекция в Сарасота или Винъс, както и да порисуват… макар че онези, които отсядаха в къщата на Салмън Пойнт, не се претоварваха от работа. За повечето гости на Елизабет пребиваването на Дума Ки беше безплатна ваканция.
— Тоест не е взимала пари от художниците?
— Не, естествено. — Мери се усмихна иронично. — Художническия съвет на Сарасота плащаше лекциите, а Елизабет обикновено отговаряше за настаняването. Предполагам обаче, че това не важи за вас… Може би следващия път, особено при положение, че наистина работите там. Бих могла да назова доста художници, които са живели във вилата и дори не са хващали четката. — Тя отиде до дивана, взе чашата си и отпи. Доста голяма глътка.
— Елизабет има картина от Дали, нарисувана в „Розовата грамада“ — отбелязах аз. — Виждал съм я.
Очите на Мери блеснаха.
— О, Дали. Салвадор се влюби в Салмън Пойнт, но дори той не остана за дълго… макар че преди да си тръгне, кучият му син ме ощипа по задника. Знаете ли какво ми разказа Елизабет след заминаването му?
Поклатих глава. Нямаше как да зная, но ми се искаше да разбера.
— Споделил, че там било „твърде разкошно“. Разбирате ли за какво става дума, Едгар?
Усмихнах се.
— Защо според вас Елизабет е превърнала „Розовата грамада“ в художническа резиденция? Винаги ли е покровителствала изкуството?
На лицето на Мери се изписа изумление.
— Вашият приятел не ви ли разказа? Може би не знае. Според една местна легенда навремето самата Елизабет е била известна художничка.
— Какво значи „според една местна легенда“?
— Чувала съм — но по всяка вероятност това е мит, — че Елизабет била вундеркинд. Че рисувала невероятно, когато била малка, а после изведнъж престанала.
— Питали ли сте я?
— Естествено. Нали това ми е работата — да питам хората. — Вече се олюляваше, а очите й на София Лорен се бяха налели с кръв.
— И какво ви каза?
— Отрече всичко. Точните й думи бяха: „Тези, които могат, рисуват, а онези, които не могат, им помагат. Както правим ние с теб, Мери.“
— Хубав отговор.
— Да, и на мен така ми се стори. — Тя отново отпи от кристалната чаша. — Единственият проблем е, че изобщо не й повярвах.
— Защо?
— Не знам, просто не й повярвах. Имам една стара позната, Аги Уинтърборн, която водеше рубриката „Съвети към влюбените“ в „Тампа Трибюн“, и веднъж й споменах за тази легенда. Беше по времето, когато Дали почете с присъствието си Слънчевия бряг — някъде през 1980. Седяхме в някакъв бар… тогава постоянно киснехме по баровете… и си приказвахме как се раждат легендите. Аз изтъкнах като пример слуховете за малката Елизабет, която уж рисувала като Рембранд, а пък Аги… тя отдавна почина, лека й пръст… отвърна, че според нея въобще не е легенда. Каза ми, че е чела статия във вестника по въпроса.
— Вие проверихте ли?
— Естествено, че проверих. Не пиша за всичко, което знам… — смигна ми я, — но искам да знам всичко.
— И какво открихте?
— Нищо. Нито в „Трибюн“, нито в другите вестници на Сарасота и Винъс. Затова предполагам, че навярно е измислица. Както и слуховете, че баща й криел на Дума Ки контрабандното уиски на Дейв Дейвис — може ли някой да докаже истинността им? Обаче… съм готова да заложа каквато и да е сума на паметта на Аги Уинтърборн. И на изражението на Елизабет, когато я попитах.
— Какво беше изражението й?
— Все едно беше написала на челото си: „Няма да ти кажа.“ Но всичко това се случи тъй отдавна и оттогава е изпит толкова алкохол, че е абсурдно да узнаете нещо от нея, права ли съм? При положение че е зле, както твърдите…
— Сега е зле, но има надежда за просветление. Уайърман сподели, че и преди се е случвало.
— Значи ще стискаме палци — кимна Мери. — Тя е уникална жена. Във Флорида е пълно със старци — неслучайно наричат този щат „чакалнята на Господ“, — ала малцина са израсли тук. Слънчевият бряг, който Елизабет помни — който е помнила — е една съвсем друга Флорида. Различна от хаотично разрастващата се, осеяна с гигантски закрити стадиони и прорязана от магистрали днешна Флорида, и различна от онази, в която съм израсла аз. Моята Флорида е описана от Джон Макдоналд. Тогава в Сарасота съседите се познаваха, а Тамаями Трейл бе най-обикновен междуселски път. Тогава не беше рядкост да се върнеш от църква и да откриеш, че в басейна ти има алигатори, а в боклука ровят рисове.
Осъзнах, че Мери е доста пияна… но това не правеше общуването ми с нея по-малко интересно.
— В онази Флорида, в която Елизабет и сестрите й са израсли, вече нямало индианци, а белият човек още не бил поел контрола над син… ситуацията. Малкият ви остров е изглеждал съвсем различно. Виждала съм снимки. Палми в обятията на смокини-удушвачи, мексиканска лавандула и карибски ели във вътрешността, и вирджински дъб и мангрово дърво на малкото места, където почвата е била по-влажна. Софора и зеленика по земята, но ни следа от гадните джунгли, плъзнали сега из острова. Само брегът си е бил същият… и морският овес, естествено… който го обрамчвал като кант на пола. Подвижният мост е бил в северния край, а на целия остров е имало само една къща.
— На какво се дължи появата на джунглите? — попитах аз. — Имате ли някаква представа? В момента заемат три четвърти от острова.
Мери сякаш не ме чу.
— Само една къща — повтори. — Построена на неголямото възвишение до южния край, тя почти не се е различавала от старинните сгради, които можете да видите в Чарлстън или Мобийл. Колони и застлана с надробен чакъл алея. С разкошен западен изглед към Залива и разкошен изглед към флоридското крайбрежие на изток. Само дето тогава човек е можел да види само Винъс. Спокойно малко градче. — Та осъзна, че езикът й се преплита, и се взе в ръце. — Извинете ме, Едгар. По принцип не пия всеки ден. Приемете… вълнението ми… като комплимент.
— Така и го приемам.
— Преди двайсет години бих се опитала да ви вкарам в леглото, вместо да се напия като глупачка. Може би и преди десет. Сега ми остава само да се надявам, че не съм ви наплашила.
— Никак.
Тя се засмя — дрезгаво и весело.
— Тогава се надявам, че ще ми дойдете пак на гости. Ще ви приготвя пилешка супа с червена бамя. Сега обаче… — Тя ме прегърна и ме поведе към вратата. Тялото й под дрехите бе костеливо, горещо и твърдо като камък, а походката й бе доста нестабилна. — Сега си мисля, че е време да си вървите и да ми позволите да полегна. Съжалявам, но умирам за сън.
Излязох коридора и се обърнах към нея.
— Мери, Елизабет споменавала ли ви е нещо за смъртта на близначките? Тогава е била на четири или пет. Би трябвало да помни подобна трагедия.
— Никога — отвърна жената с очи на София Лорен. — Нито дума.