Стивън Кинг
Дума Ки (128)

XI

Признавам, че изтупаният Дарио — с костюм, вратовръзка и прилежно сресани назад коси — ме изплаши повече от публиката, претъпкала зала „Гелдбарт“. Осветлението бе приглушено, само един прожектор бе насочен към разположената в средата на сцената катедра. А най-много ме изплаши обстоятелството, че Дарио също бе притеснен — докато пристъпваше към катедрата, за малко щеше да изпусне бележките с експозето си.

— Добър вечер, аз съм Дарио Нануци — представи се той. — Аз съм куратор и главен закупчик на галерия „Ското“ от Палм Авеню. И което е по-важно, вече трийсет години участвам в живота на художественото общество на Сарасота. Надявам се, че ще ме извините за краткото ми отклонение, което някои биха нарекли Бобитизъм, ако ви кажа, че в Америка няма по-изискано художествено общество.

Думите му предизвикаха бурни аплодисменти, макар че — както отбеляза в последствие Уайърман — присъстващите в залата хора може и да правеха разлика между Моне и Мане, но не и между Джордж Бабит и Джон Бобит^[1].

Аз обаче не обърнах внимание на този факт, понеже седях зад кулисите, обхванат от вълнение, и се пържех в чистилището, където се пържат всички оратори, докато чакат да бъдат представени пред аудиторията.

Дарио премести най-горната си бележка под останалите и отново щеше да изпусне всички листове хартия. Като по чудо ги задържа и погледна присъстващите.

— Не знам откъде да започна, но за щастие няма нужда да казвам каквото и да било, понеже истинският талант, който разцъфна неочаквано край нас, говори сам за себе си.

Вместо да се ограничи с тези думи, галеристът продължи да говори за мен още цели десет минути. Аз стоях зад кулисите, стискайки в ръка единствения си лист с бележки за лекцията. До слуха ми долитаха все нови и нови имена. Някои — като Едуард Хопър^[2] и Салвадор Дали — ми бяха познати.

Други — като Ив Танджи^[3] и Кей Сейдж^[4] — не.

Всяко име, което не бях чувал, засилваше усещането ми, че съм самозванец. Страхът, който изпитвах, вече не човъркаше само съзнанието ми; пропълзя надолу и обгърна с ледените си пипала стомаха ми. Коремът ме заболя и ми се прииска да се отърва от газовете в червата си, ала се боях да не напълня гащите. Грижливо подготвеното ми встъпление излетя от главата ми, с изключение на първото изречение, което ми се струваше ужасно изтъркано: „Казвам се Едгар Фриймантъл и нямам никаква представа как се озовах тук.“ Бях си въобразил, че така ще развеселя аудиторията. Вече знаех, че никой няма да се разсмее на плоската ми шега, но поне нямаше да ги излъжа.

И докато Дарио продължаваше да изрежда (Хуан Миро^[5] това, „Манифестът на сюрреализма“ на Бретон^[6] онова), бившият строителен предприемач трепереше стискайки жалкото си листче в ледения си юмрук. Езикът ми се бе превърнал в мъртъв плужек, затова бях способен да издавам само нечленоразделни хрипове. Каква ти лекция, особено пред двеста познавачи на живописта, голяма част от които имаха дипломи по изкуствознание, а някои бяха дори професори. Най-зле обаче беше главата ми. Тя се бе превърнала в пресъхнал резервоар, който всеки миг заплашваше да се напълни с безсмислен, бушуващ гняв; думите можеха да избягат, но яростта ми бе винаги готова да изригне.

— Но стига съм говорил! — възкликна радостно Дарио, засилвайки ужаса в кънтящото ми сърце. Стомахът ме сви още повече. Каква картинка бях само — паника в главата и напиращи лайна в червата. Дори на враговете си не бих пожелал подобно съчетание. — Минаха петнайсет години, откакто галерия „Ското“ представи нов творец в изобилстващия от събития пролетен сезон, но никога не сме правили изложба, която да предизвика по-голям интерес. Мисля, че диапозитивите, които сега ще видите, и лекцията, която ще чуете, ще обяснят радостното ни вълнение.

Той направи дълга театрална пауза. Почувствах как предателската роса на потта избива по челото ми и я изтрих с длан. Стори ми се, че ръката ми тежи поне трийсет килограма.

— Дами и господа, господин Едгар Фриймантъл, който преди живееше в Минеаполис-Сейнт Пол, а сега — на Дума Ки!

Присъстващите заръкопляскаха. Сякаш присъствах на артилерийско учение. Заповядах си да си плюя на петите. Заповядах си да припадна. Обаче не направих нито първото, нито второто. Като в някакъв сън — по-скоро кошмар — излязох на сцената. Времето внезапно забави ход. Видях, че всички места са заети, но в същото време всички места бяха и свободни, понеже присъстващите бяха станали на крака и ме аплодираха. На куполообразния свод над мен бяха изобразени летящи ангелчета, реещи се високо над земните дела… Как ми се искаше да съм едно от тях! Дарио стоеше до катедрата с протегната към мен ръка. Погрешната ръка. Явно от притеснение ми бе подал дясната, поради което ръкостискането се получи доста непохватно. Листът с бележките се смачка между дланите ни и се скъса. „Виж какво направи, тъпако!“ — помислих си и за миг се ужасих, че съм произнесъл тези думи пред микрофона и са ги чули всички. После Дарио ме остави сам на подиума. Микрофонът ми приличаше на кобра, надигнала се от кошницата на змиеукротител. Виждах как лъскавата стойка хвърля ярки отблясъци, които се отразяват в ръба на чашата и бутилката с минерална вода „Евиан“, която стоеше до нея. Чух как аплодисментите започнаха да утихват; някои от зрителите вече сядаха по местата си. Давах си сметка, че съвсем скоро ръкоплясканията ще бъдат заменени от нагнетена от очакване тишина. Те щяха да очакват встъплението ми. Но какво можех да кажа? Дори първото изречение избяга от главата ми. Те щяха да чакат и мълчанието да стане неловко. После някой щеше да се закашля нервно, а друг — да измърмори нещо на съседа си. Съседът щеше да му отвърне и скоро недоволният ропот щеше да изпълни залата. Защото всички бяха задници. Сбирщина от задници-сеирджии с гумени шии, които изпъваха до краен предел, за да ме огледат по-добре. И ако изобщо успеех да кажа нещо, от устата ми щеше да се излее поток от сквернословия, сравним само с гневния изблик на човек, страдащ от синдрома на Туре^[7].

Можех да помоля да покажат на екрана първия диапозитив. Май трябваше да започна именно оттам, а после картините ми щяха да говорят вместо мен. Оставаше ми само да се надявам, че ще го сторят. Щом погледнах към листа си обаче, видях, че не е просто скъсан — буквите така се бяха размазали от потта, че не можех да разчета и една дума. Или стресът бе блокирал информационните канали между очите и мозъка ми. А и кой беше първият диапозитив? Рисунката на пощенската кутия? Страхувах се, че е друг.

Хората вече бяха седнали, никой не ръкопляскаше. Бе дошло времето американският примитивист да нададе своя вой. На третия ред до пътеката седеше устатата бучка Мери Айър с бележник (както ми се стори) на коленете. Огледах се за Уайърман. Той ми бе натресъл всичко това, но не таях глоба към него. Просто исках да му се извиня с поглед за случващото се.

„Ще бъда на първия ред — беше ми обещал той. — В средата.“

И наистина беше там. Вляво от него седяха Джак, домашната ми помощница Хуанита, Джими Йошида, Алис Окойн. А вдясно, до самата пътека…

Мъжът в креслото до пътеката можеше да бъде само халюцинация. Примигнах, ала той остана на мястото си. Широкото му лице излъчваше неземно спокойствие, а гигантското му тяло изглеждаше загнездено в плюшеното кресло и навярно можеше да бъде извадено оттам само с помощта на кран. Зандър Кеймън ме гледаше през огромните си очила с рогови рамки и повече от всякога приличаше на древен бог. Внушителният му корем висеше над коленете му, а върху него бе положена украсена с панделка кутия за подаръци, дълга около метър. Той забеляза изумлението ми (какво ти изумление, беше направо шок!) и вместо да ми махне с ръка, ме поздрави със странен жест — първо допря върховете на пръстите си до масивното си чело, после до бузите и накрая протегна длан към мен, разпервайки пръсти. Усмихна ми се, сякаш присъствието му на първия ред в зала „Гелдбарт“ бе най-естественото нещо на света, и устните му беззвучно произнесоха четири думи: „Можеш да се справиш.“

И вероятно можех. Ако насочех мислите си другаде.

Замислих се за Уайърман — по-точно за „Уайърман гледа на запад“ — и си спомних първото изречение.

Кимнах на Кеймън и той ми кимна в отговор. После обходих с поглед залата и видях, че пред мен има само хора. Всички ангели, изрисувани на купола, сега се рееха в тъмнината. Що се отнася до демоните, повечето от тях навярно обитаваха само съзнанието ми.

— Здравейте… — подхванах и се отдръпнах от микрофона, стреснат от силата, с която прозвуча гласът ми. Неколцина от присъстващите се засмяха, но този смях не ме разгневи, както би станало само преди минута.

„Мога да се справя.“

— Здравейте — повторих. — Казвам се Едгар Фриймантъл и вероятно няма да изнеса кой знае каква лекция. В предишния си живот се занимавах със строителство. Знам, че се справях добре, понеже получавах поръчки. В настоящия си живот рисувам картини. Досега обаче никой не ми е казвал как се справям с изнасянето на лекции.

Този път се засмяха повече хора.

— Възнамерявах да започна, като кажа, че нямам никаква представа как се озовах тук, но всъщност не е така. И това е добре, понеже нямам какво друго да кажа. Разбирате ли, не познавам историята на живописта, теорията на живописта или оценяването на живописта. Някои от вас вероятно познават Мери Айър.

Присъстващите захихикаха, сякаш бях казал: „Някои от вас вероятно са чували за Анди Уорхол.“ Дамата се огледа наперено. Седеше изпъната, сякаш бе глътнала бастун.

— Когато за първи път донесох някои от картините си в галерия „Ското“, госпожица Айър ги видя и ме нарече „американски примитивист“. Това не ми хареса, защото всеки ден си сменям бельото и си мия зъбите преди лягане…

Отново смях. Краката ми отново станаха крака, а не циментови плочи. Усещах, че вече съм в състояние да избягам от залата, ала желанието и необходимостта да го направя бяха изчезнали. Не бе изключено присъстващите да намразят картините ми, но аз нямах никакви проблеми с това, понеже аз не мразех тези хора. Нека да се смеят, нека ме освиркват, нека покажат неодобрението си (или да се прозяват); ала щом всичко свършеше, аз щях да се прибера вкъщи и отново да рисувам.

А ако картините ми им харесат? За мен нищо нямаше да се промени.

— Но ако тя е искала да каже, че съм човек, който прави нещо, което не разбира и не може да изрази с думи, понеже никой не го е научил на правилните термини, тогава е съвършено права.

Кеймън кимаше доволно. По същия начин — кълна се в Бога — изглеждаше и Мери Айър.

— Ето защо остава само историята за това как попаднах тук… за моста, по който минах, за да стигна от предишния си живот до този, който водя сега.

Кеймън беззвучно пляскаше с месестите си длани. Това ме ободри. Самото му присъствие ми действаше ободряващо. Не знаех какво би станало, ако не присъстваше в залата, ала не изключвах варианта, който Уайърман наричаше „mucho feo“ — „доста отвратителен“.

— Няма да влизам в подробности, понеже моят приятел Уайърман казва, че всички сме склонни да шмекеруваме, когато става въпрос за миналото ни, и аз съм убеден, че е точно така. Разказваш твърде много и… м-м-м… не знам, изкарваш миналото такова, каквото би искал да бъде?

Погледнах надолу и видях, че Уайърман кима.

— Да, точно така — изкарваш го такова, каквото би искал да бъде. Затова, казано накратко, ето какво се случи с мен — претърпях злополука на строителната площадка. Нещастен случай с тежки последствия. Подемният кран смачка пикапа, в който седях, а заедно с него смачка и мен. Изгубих дясната си ръка и едва не изгубих и живота си. Бях женен, но след инцидента жена ми ме изостави. Нямах никаква представа какво да правя с живота си. Сега го виждам доста по-ясно, но тогава знаех само, че ми е много, много зле. Друг мой приятел — Зандър Кеймън — ме попита няма ли нещо, което да ме направи щастлив. Няма ли нещо…

Замълчах. Кеймън се взираше в мен от първия ред. Спомних си онзи далечен ден на езерото Фалън — износеното му куфарче, ивиците есенна слънчева светлина, пресичащи диагонално пода… Спомних си мислите си за самоубийство и милиардите пътища, водещи към мрака — магистралите, шосетата и забравените от всички тесни черни друмища.

Паузата се бе проточила, ала аз вече не се боях от тишината. И слушателите ми нямаха нищо против. Имах пълното право да се вглъбя в себе си. Нали бях художник, мамка му.

— Самата идея за щастие — особено пък в моя живот — бе нещо, за което отдавна бях престанал да мисля. Мислех за това как да осигуря всичко необходимо на семейството си, а после, когато основах своя собствена компания — как да не подведа хората, работещи за мен. Също така мислех как да постигна успех и работех усилено в тази насока, най-вече защото мнозина очакваха да се проваля. След злополуката всичко се промени. Открих, че нямам…

Потърсих думите, които ми трябваха, протягайки и двете си ръце, въпреки че присъстващите виждаха само едната. И — навярно — потръпващото чуканче в забодения с безопасна игла ръкав.

— … че нямам опора. А що се отнася до щастието… — вдигнах рамене. — Казах на моя приятел Кеймън, че навремето рисувах, ала отдавна не съм се занимавал с това. Той ми предложи да опитам отново, а когато го попитах защо, отвърна, че имам нужда от стена, която да ме защити от нощта. Тогава не разбирах какво иска да каже, понеже мислите ми бяха объркани и болката не ме изоставяше и за минута. Сега го разбирам по-добре. Хората казват, че нощта се спуска, но тук тя се издига. Издига се от океана слез залеза на слънцето. Бях изумен, щом го зърнах.

Още по-изумен бях от собственото си красноречие. Дясната ми ръка се държеше съвсем прилично.

— Може ли да изгасим всички лампи? Включително и таз, която ме осветява?

Алис се втурна към пулта. Насоченият към мен лъч внезапно изгуби яркостта си (въпреки че не угасна напълно) и аудиторията потъна в гъст мрак.

— И ето какво открих, когато прекосих моста между двата си живота — продължих аз. — Понякога красотата избуява точно тогава, когато изобщо не я очакваш. Тази мисъл изобщо не е оригинална, нали? Даже е доста банална… като флоридския залез. Въпреки това е самата истина, а истината заслужава да бъде казана… ако човек може да я каже по нов начин. Аз се опитах да я кажа с картина. Алис, може ли да покажем първия диапозитив?

Образът грейна на големия екран, широк три и висок два метра — три гигантски разцъфнали рози, издигащи се от килима на тъмнорозовите раковини. Бяха тъмни, понеже се намираха под къщата, в нейната сянка. Присъстващите ахнаха — звукът наподобяваше кратък, но силен порив на вятъра. Чух го и разбрах, че Уайърман и сътрудниците на „Ското“ не бяха единствените, които разбираха. Които виждаха нещо в картините ми. Всичките ми слушатели ахнаха, както се случва с хората, които са потресени от нещо напълно неочаквано.

После заръкопляскаха. Аплодисментите продължиха почти цяла минута. Аз стоях, подпрян на катедрата, зашеметен от бурната реакция на аудиторията.

Прожекцията на диапозитивите продължи още двайсет и пет минути, но всичко ми беше като мъгла. Струваше ми се, че сънувам. Всеки миг очаквах да се събудя в болницата, изгарящ от треска, гърчейки се от болка и крещейки за морфин.