Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 101гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- —Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Дума Ки | |
Duma Key | |
Създаване | 2008 г. САЩ |
---|---|
Първо издание | 2007 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | ужаси |
Предходна | Романът на Лизи |
Следваща | Под купола (Канибали) |
ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
|
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
VI
— Oui, allô?[1]
В продължение на секунда-две не казах нищо. Френският ме изненада. Както и обстоятелството, че слушалката бе вдигната от млад мъж.
— Allô, allô? — Нотки на нетърпение. — Qui est à l’appareil?[2]
— М-м-м, май съм сбъркал номера. — Чувствах се не просто глупак, а незнаещ чужди езици американски глупак. — Опитвам се да се свържа с Мелинда Фриймантъл.
— D’accord, набрали сте правилния номер. — После младежът извика, но не в слушалката: — Мелинда! C’est ton papa, je crois, chèrie.[3]
Чух някакво изщракване и във въображението ми тутакси изникна образ (изключително ярък, изключително злобен и най-вероятно породен от споменатите от Пам книжки с картинки, които рисувах навремето за малкото си болно момиченце) — голям говорещ скункс с барета, мосю Пепе льо Пю, който се разхожда из парижкия pension (ако това бе думата за едностаен апартамент) на дъщеря ми, а над прорязания му от бяла ивица гръб се издигат вълнички, символизиращи специфичната му воня.
После в слушалката се разнесе гласът на Мелинда.
— Татко? Тате? Всичко наред ли е?
Не помнех да съм я чувал толкова развълнувана.
— Разбира се — отвърнах. — Това съквартирантът ти ли беше? — Шегувах се, но по несвойственото за нея мълчание разбрах, че без да искам, съм попаднал в десетката. — Няма значение, Лини. Просто…
— … ми се подиграваш, добре. — Не можах да определя дали е развеселена или ядосана. Връзката не бе толкова добра, че да доловя всички нюанси. — Щом искаш да знаеш, да.
Подтекстът на това изречение бе кристално ясен: „Сега скандал ли ще ми вдигнеш?“
Нямах подобно намерение.
— Е, радвам се, че си намерила приятел. Носи ли барета?
За мое облекчение Лини се разсмя. При нея никога не знаех коя шега ще й подейства — чувството й за хумор бе непредсказуемо като априлски следобед.
— Рик! — извика тя. — Mon papa… — последва нещо, което не можах да разбера, след което: — … si tu portes r bèret![4]
До слуха ми достигна далечен мъжки смях. „Ох, Едгар — помислих си. — Даже и отвъд океана се смеят на щуротиите ти, père fou[5] такъв.“
— Тате, кажи ми, че наистина ли си добре?
— Чувствам се чудесно. Как е стрептококовата ти инфекция?
— Мисля, че се оправям.
— Току-що говорих по телефона с майка ти. Ще получиш официална покана за откриването на изложбата. Тя ми каза, че ще дойдеш, и аз съм във възторг от тази новина.
— Ти си във възторг? Мама ми изпрати няколко снимки на картините ти и нямам търпение да ги видя в оригинал. Къде си се научил да рисуваш така?
Явно това беше въпросът на деня.
— Ами тук.
— Картините са невероятни. И другите ли са толкова добри?
— Ще ги видиш.
— Рик може ли да дойде?
— Има ли задграничен паспорт?
— Да…
— Ще обещае ли тържествено да не се подиграва на твоя старец?
— Той се отнася с голямо уважение към по-възрастните.
— Тогава нека дойде, стига да си намерите билети за самолета и да сте съгласни да спите в една стая… но според мен ще го преживеете.
Тя се засмя тъй силно, че чак ухото ме заболя, но не отдалечих слушалката. Отдавна не бях чувал Лини Фриймантъл да реагира по такъв начин на нещо, което съм казал или направил.
— Благодаря ти татко… страхотно е.
— Ще се радвам да се запозная с Рик. Може да му свия баретата. Нали вече съм художник…
— Ще му предам. — Гласът й се промени. — Чу ли се с Илзе?
— Не, защо?
— Не й казвай, че Рик ще идва, става ли? Ще й го съобщя сама.
— Нямаш грижи.
— Защото с нейния Карсън… доколкото знам, вече знаеш за него…
— Да, така е.
— Мисля, че имат проблеми. Или ми каза, че „обмисля връзката си“. Точно такива бяха думите й. Рик не е изненадан. Смята, че не можеш да имаш доверие на човек, който се моли публично. Със сигурност малката ми сестричка доста е пораснала през последните месеци, съдейки по изказванията й.
„Същото се отнася и за теб, Лин“ — помислих си. Внезапно я видях, каквато беше на седем годинки — когато беше толкова болна, че двамата с Пам се страхувахме да не умре в ръцете ни, макар и никога да не го изрекохме на глас. Огромните черни очи, бледото изпито лице и косата, мокра от пот. По едно време даже си казах, че ми прилича на череп на пръчка и тутакси се намразих. Още повече се намразих за друго — помислих си, че ако някоя от двете трябва да боледува толкова тежко, по-добре да е Лин. Непрекъснато си внушавах, че обичам еднакво и двете си деца, ала не беше вярно. Вероятно някои родители можеха да го кажат с ръка на сърцето — например Пам, — но не и аз. Дали Мелинда го знаеше?
Разбира се, че го знаеше.
— Естествено, татко. — Представих си я как забелва очи.
— Тогава продължавай в същия дух. Чакам те.
— Тате? — Пауза. — Обичам те.
Усмихнах се.
— Колко пъти?
— Милион плюс още един, за да си имаш под възглавницата — отвърна тя със закачлив тон, сякаш се опитваше да разсмее детенце. Не бе забравила отговора. Поседях известно време, загледан в океана, после набрах още един номер, надявайки се, че ще бъде последното обаждане за деня.