Стивън Кинг
Дума Ки (123)

VI

— Oui, allô?^[1]

В продължение на секунда-две не казах нищо. Френският ме изненада. Както и обстоятелството, че слушалката бе вдигната от млад мъж.

— Allô, allô? — Нотки на нетърпение. — Qui est à l’appareil?^[2]

— М-м-м, май съм сбъркал номера. — Чувствах се не просто глупак, а незнаещ чужди езици американски глупак. — Опитвам се да се свържа с Мелинда Фриймантъл.

— D’accord, набрали сте правилния номер. — После младежът извика, но не в слушалката: — Мелинда! C’est ton papa, je crois, chèrie.^[3]

Чух някакво изщракване и във въображението ми тутакси изникна образ (изключително ярък, изключително злобен и най-вероятно породен от споменатите от Пам книжки с картинки, които рисувах навремето за малкото си болно момиченце) — голям говорещ скункс с барета, мосю Пепе льо Пю, който се разхожда из парижкия pension (ако това бе думата за едностаен апартамент) на дъщеря ми, а над прорязания му от бяла ивица гръб се издигат вълнички, символизиращи специфичната му воня.

После в слушалката се разнесе гласът на Мелинда.

— Татко? Тате? Всичко наред ли е?

Не помнех да съм я чувал толкова развълнувана.

— Разбира се — отвърнах. — Това съквартирантът ти ли беше? — Шегувах се, но по несвойственото за нея мълчание разбрах, че без да искам, съм попаднал в десетката. — Няма значение, Лини. Просто…

— … ми се подиграваш, добре. — Не можах да определя дали е развеселена или ядосана. Връзката не бе толкова добра, че да доловя всички нюанси. — Щом искаш да знаеш, да.

Подтекстът на това изречение бе кристално ясен: „Сега скандал ли ще ми вдигнеш?“

Нямах подобно намерение.

— Е, радвам се, че си намерила приятел. Носи ли барета?

За мое облекчение Лини се разсмя. При нея никога не знаех коя шега ще й подейства — чувството й за хумор бе непредсказуемо като априлски следобед.

— Рик! — извика тя. — Mon papa… — последва нещо, което не можах да разбера, след което: — … si tu portes r bèret!^[4]

До слуха ми достигна далечен мъжки смях. „Ох, Едгар — помислих си. — Даже и отвъд океана се смеят на щуротиите ти, père fou^[5] такъв.“

— Тате, кажи ми, че наистина ли си добре?

— Чувствам се чудесно. Как е стрептококовата ти инфекция?

— Мисля, че се оправям.

— Току-що говорих по телефона с майка ти. Ще получиш официална покана за откриването на изложбата. Тя ми каза, че ще дойдеш, и аз съм във възторг от тази новина.

— Ти си във възторг? Мама ми изпрати няколко снимки на картините ти и нямам търпение да ги видя в оригинал. Къде си се научил да рисуваш така?

Явно това беше въпросът на деня.

— Ами тук.

— Картините са невероятни. И другите ли са толкова добри?

— Ще ги видиш.

— Рик може ли да дойде?

— Има ли задграничен паспорт?

— Да…

— Ще обещае ли тържествено да не се подиграва на твоя старец?

— Той се отнася с голямо уважение към по-възрастните.

— Тогава нека дойде, стига да си намерите билети за самолета и да сте съгласни да спите в една стая… но според мен ще го преживеете.

Тя се засмя тъй силно, че чак ухото ме заболя, но не отдалечих слушалката. Отдавна не бях чувал Лини Фриймантъл да реагира по такъв начин на нещо, което съм казал или направил.

— Благодаря ти татко… страхотно е.

— Ще се радвам да се запозная с Рик. Може да му свия баретата. Нали вече съм художник…

— Ще му предам. — Гласът й се промени. — Чу ли се с Илзе?

— Не, защо?

— Не й казвай, че Рик ще идва, става ли? Ще й го съобщя сама.

— Нямаш грижи.

— Защото с нейния Карсън… доколкото знам, вече знаеш за него…

— Да, така е.

— Мисля, че имат проблеми. Или ми каза, че „обмисля връзката си“. Точно такива бяха думите й. Рик не е изненадан. Смята, че не можеш да имаш доверие на човек, който се моли публично. Със сигурност малката ми сестричка доста е пораснала през последните месеци, съдейки по изказванията й.

„Същото се отнася и за теб, Лин“ — помислих си. Внезапно я видях, каквато беше на седем годинки — когато беше толкова болна, че двамата с Пам се страхувахме да не умре в ръцете ни, макар и никога да не го изрекохме на глас. Огромните черни очи, бледото изпито лице и косата, мокра от пот. По едно време даже си казах, че ми прилича на череп на пръчка и тутакси се намразих. Още повече се намразих за друго — помислих си, че ако някоя от двете трябва да боледува толкова тежко, по-добре да е Лин. Непрекъснато си внушавах, че обичам еднакво и двете си деца, ала не беше вярно. Вероятно някои родители можеха да го кажат с ръка на сърцето — например Пам, — но не и аз. Дали Мелинда го знаеше?

Разбира се, че го знаеше.

— Естествено, татко. — Представих си я как забелва очи.

— Тогава продължавай в същия дух. Чакам те.

— Тате? — Пауза. — Обичам те.

Усмихнах се.

— Колко пъти?

— Милион плюс още един, за да си имаш под възглавницата — отвърна тя със закачлив тон, сякаш се опитваше да разсмее детенце. Не бе забравила отговора. Поседях известно време, загледан в океана, после набрах още един номер, надявайки се, че ще бъде последното обаждане за деня.