Стивън Кинг
Дума Ки (121)

IV

— Ало?

Седях на дивана във флоридската стая. Сърцето ми кънтеше. Беше от онези обаждания (всеки прави няколко такива през живота си), когато се надяваш, че ще вдигнат слушалката, за да разрешиш проблема веднъж завинаги, и в същото време се молиш да не вдигнат, за да отложиш за пореден път тежкия и в повечето случаи болезнен разговор.

Падна ми се вариант номер едно — Пам вдигна слушалката още след първото позвъняване. Оставаше ми само да се надявам, че този разговор ще протече по-добре от последния. И предпоследния.

— Пам, Едгар се обажда.

— Здравей, Едгар — предпазливо ме поздрави тя. — Как си?

— Ами… добре. Говорих с моя приятел Уайърман. Той ми показа поканата, която двамата скришом сте направили.

„Двамата скришом сте направили.“ Това прозвуча малко недружелюбно. С намек за заговорничене. Но как другояче да се изразя?

— И? — Гласът й не издаваше никакви чувства.

Поех си дълбоко въздух и скочих с главата надолу. „Господ мрази страхливците“, както казва Уайърман.

— Обаждам се да ти благодаря. Държах се като идиот. Помощта ви дойде тъкмо навреме.

Мълчанието от другата страна на линията ме накара да се зачудя дали жена ми не бе затворила телефона. После обаче чух:

— Тук съм, Еди… просто се опитвам да дойда на себе си. Не мога да си спомня кога за последен път си се извинявал пред мен…

Извинявах ли се? Е… всъщност не беше чак толкова важно.

— Тогава извинявай за това.

— Аз самата ти дължа извинение. Затова смятай, че сме квит.

— Ти? За какво се извиняваш?

— Том Райли се обади. Преди два дни. Отново пие лекарствата си. И възнамерява да… цитирам „отново да се види с тоя-оня“… Доколкото разбирам, става дума за психотерапевта му. Обади се, за да ми благодари, задето съм му спасила живота. Някой да ти е звънял по такъв повод?

— Не — отвърнах, макар че наскоро ми се бяха обадили, за да ми благодарят за възстановяването на зрението, така че донякъде разбирах за какво говори.

— Да знаеш какво ми каза! „Ако не беше ти, сега щях да съм мъртъв!“ А аз нямаше как да му кажа на кого всъщност трябва да благодари, защото щеше да прозвучи налудничаво.

Стори ми се, че стегнатият ремък, който ме опасваше, внезапно се разхлаби. Понякога събитията се развиват по най-добрия възможен начин. Да, понякога става точно така.

— Радвам се, Пам.

— Разговарях с Илзе за изложбата ти.

— Да, аз…

— Както и с Лин, но когато говорих с Или, насочих разговора към Том и съм сигурна, че тя не знае нищо за случилото се помежду ни. Оказа се, че съм грешала. И междувременно ти показах една от най-лошите си страни.

В този момент осъзнах, че тя плаче.

— Пам, чуй ме…

— След като ме изостави, показах някои от най-лошите си страни на някои хора…

„Не съм те изоставял! — едва не изкрещях. Съвсем малко ми оставаше. По челото ми изби пот от усилията да се сдържам. — Не съм те изоставил, ти поиска развод, пръсна мачавро!“

Ала онова, което казах в слушалката, бе:

— Стига, Пам.

— Обаче ми беше толкова трудно да го повярвам, дори и след като ми спомена за новия телевизор и Пухчо.

Тъкмо щях да попитам кой е Пухчо, но си спомних котарака.

— Опитвам се да стана по-добра. Започнах отново да ходя на църква. Представяш ли си? И веднъж седмично посещавам психотерапевт. — Кратка пауза, след която бентът на удържаните с мъка емоции се пропука. — Тя е много добър специалист. Казва, че човек не може да затвори вратата към миналото — единственото, което е способен да направи, е да внесе някои подобрения и да продължи напред. Разбирам го, но не знам как да внеса подобрения в нашите отношения, Еди.

— Пам, не ми дължиш никакви…

— Според моя психотерапевт не е важно какво мислиш ти, а какво мисля аз.

— Ясно. — Говореше като предишната Пам, явно бе попаднала на добър психотерапевт.

— А после се обади твоят приятел Уайърман и ми каза, че се нуждаеш от помощ… Той ми изпрати и снимките на картините. Нямам търпение да ги видя на живо. Знам, че имаш някакъв талант, понеже рисуваше онези малки книжки за Ли, когато горкичката все боледуваше…

— Рисувал съм? — Помнех годината, в която болестите връхлитаха дъщеря ни една подир друга, докато в крайна сметка тя получи диария, вероятно предизвикана от предозирането с антибиотици. Тогава се наложи да влезе в болница за една седмица и отслабна с пет килограма. Ако не беше лятната ваканция (и блестящият й интелект), щеше да се наложи да повтаря втори клас. Но не си спомнях да съм рисувал илюстрации към детски книжки.

— Рачето Роджър? Камбалата Карла? Лари Ленивия лос?

На Лари Ленивия лос паметта ми сякаш реагира и в дълбините й нещо се размърда, ала нищо повече.

— Не помня — отвърнах аз.

— Анджел беше казал, че трябва да ги издадеш, не си ли спомняш? Но тези картини… Господи. Знаеше ли, че притежаваш такъв талант?

— Не. Започнах да си мисля, че може би си струва да се занимавам с живопис, когато живеех във вилата на езерото Фалън, но нямах никаква представа докъде всъщност ще стигне. — Спомних си „Уайърман гледа на запад“ и лишеният от уста и нос Кенди Браун и си казах, че току-що бях направил признанието на века.

— Еди, ще ми позволиш ли да направя и другите покани по образец на първата? Всяка ще бъде индивидуална и не по-малко красива.

— Па… — за малко да кажа Панда. — Пам, не мога да те моля за това.

— Аз искам.

— Наистина ли? Тогава може.

— Ще направя пробни варианти и ще ги изпратя по електронната поща на господин Уайърман. Ти ще ги прегледаш, преди той да ги разпечати. Твоят Уайърман е истинско съкровище.

— О, работата е ясна. Вие двамата наистина сте се наговорили зад гърба ми.

— Да, наговорихме се. — В гласа й се долавяше радост. — Заради теб. Само че и ти ще трябва да направиш нещо за мен.

— Какво?

— Ще се обадиш на момичетата, защото много се вълнуват. Особено Илзе. Става ли?

— Става. И виж какво, Пам…

— Какво, скъпи? — Сигурен съм, че произнесе последната дума машинално, без да мисли как ще я изтълкувам. Макар че навярно и тя се чувстваше по същия начин, когато чуваше да я наричам Панда от далечната Флорида, въпреки че с всеки километър нежността в ласа ми се стопяваше.

— Благодаря ти.

— Винаги се радвам да помогна.

Казахме си „дочуване“ и приключихме разговора в единайсет без четвърт. Тази зима времето течеше най-бързо вечер, когато се намирах в „Розовото мъниче“ (седнал пред статива и удивлявайки се на скоростта, с която помръкват багрите на залеза), а най-бавно — тази сутрин, когато най-накрая се осмелих да проведа всички отлагани телефонни разговори. Набирах номерата един след друг, сякаш гълтах предписаните ми таблетки.

Погледнах лежащата в скута ми слушалка на безжичния телефон, измърморих: „Мамицата ти проклета“ и започнах да натискам бутоните.