Стивън Кинг
Дума Ки (120)

III

На следващия ден Джак Кантори откара „Уайърман гледа на запад“ в „Ското“ и Дарио ми позвъни веднага щом разопаковал картината. Заяви, че никога не бил виждал нещо подобно и предложи портретът и картините от цикъла да са основни в експозицията. А обстоятелството, че творбите не са за продан, щяло само да разпали интереса на публиката (поне така смятали двамата си Джими). Дадох му съгласието си. Галеристът попита дали се готвя за лекцията и аз отвърнах, че работя по въпроса. Думите ми го зарадваха и той добави, че събитието вече поражда „необичаен“ интерес въпреки липсата на каквато и да е реклама до момента.

— Смята ме да разпратим на всичките си клиенти снимки на картините ви по електронната поща.

— Страхотно — отвърнах, макар че изобщо не се чувствах страхотно. През първите десет дни на март усещах необяснима апатия. За щастие не се отразяваше на работата ми — нарисувах още един залез и още една картина от цикъла. Всяка сутрин се разхождах по брега, преметнал през рамо чантата за находки, която пълнех с раковини и други любопитни предмети, изхвърлени на брега. Сред находките бяха кутийки от бира и газирани напитки (избелени от водата като олицетворения на амнезията), няколко презерватива, пластмасов детски бластер, дамски бикини… И нито една топка за тенис. През останалото време пиех зелен чай с Уайърман под раирания чадър. Убеждавах Елизабет да изяде салатата си от риба-тон и макаронената си салата, обилно полети с майонеза. Карах я да пие със сламка „млечните“ си шейкове „Иншуър“.

Правех всичко друго, освен да подготвям така наречената си „лекция по живопис“, и когато Дарио се обади, за да ми каже, че ще се състои в залата на обществената библиотека, която побирала двеста души, за голяма моя радост импровизираният ми отговор по никакъв начин не издаде обзелия ме ужас.

Двеста души означаваха четиристотин очи, вперени в мен.

Още не бях написал нито една покана, не бях резервирал нито една стая в местния „Риц-Карлтън“ за петнайсети и шестнайсети април и не бях организирал чартърен полет, който да докара приятелите и роднините ми от Минесота.

Самата идея, че някой от тя ще поиска да разгледа цапаниците ми, вече ми се струваше абсурдна.

А идеята, че този Едгар Фриймантъл, който до вчера спореше до изнемога със сейнтполския архитектурен комитет по най-прозаичните строителни въпроси, ще изнася лекция по живопис пред отбрани ценители на изобразителното изкуство, ми изглеждаше направо безумна.

В същото време реалността на картините бе извън всякакво съмнение, а самото рисуване… Господи, с каква наслада ме изпълваше то! Докато стоях пред статива в „Розовото мъниче“ по залез-слънце, само по шорти, слушайки рокендрол и наблюдавайки как изниква бялото платно с плашеща бързина (сякаш изплуваше от гъста мъгла), аз се чувствах неизменно бодър и жив — като човек, който се намира на идеалното място в идеалния момент. Корабът-призрак се бе завъртял още мъничко — вече виждах. Воден от любопитство, написах тази дума в прозорчето на търсачката „Гугъл“ и получих само една интернет страница… май бях направил световен рекорд. Така се наричаше едно частно училище в Англия, чиито възпитаници се наричаха „старите персийци“. Не се споменаваше училището да разполага с кораб, бил той тримачтов или не.

В последната картина от този цикъл в лодката седеше девойка със зелена рокля, чиито презрамки се кръстосваха на голия й гръб, а из спокойната вода около нея се носеха множество рози. Докато я съзерцавах, усетих как ме изпълва лошо предчувствие.

Бях щастлив, когато се разхождах по брега, хапвах или се наслаждавах на студена бира (понякога сам, понякога в компанията на Уайърман). Когато рисувах, също бях щастлив. Дори повече от щастлив. Когато рисувах, ми се струваше, че преди пристигането си на Дума Ки не бях осъзнавал колко пълноценен може да бъде животът. Ала щом се замислех за предстоящата изложба и всичко онова, което трябваше да се направи, за да протече събитието успешно, разумът ми изпадаше в ступор. Не, не беше сценична треска, а истинска паника.

Забравях най-простите неща — например не отварях електронните писма от Дарио, Джими и Алис Окойн от „Ското“. Когато Джак ме питаше дали се вълнувам, че ще изнеса лекция в зала „Гелдбарт“, аз му казвах „О, да“, след което го молех да отиде до „Оспри“, за да зареди шевролета с бензин, и напълно забравях въпроса му. Когато Уайърман ме питаше дали съм говорил с Алис Окойн за подредбата и групирането на картините, аз му предлагах да си подхвърляме топки за тенис, защото Елизабет обожаваше да съзерцава полета им.

Един ден — горе-долу седмица преди лекцията — Уайърман заяви, че иска да ми покаже нещо, което бил направил.

— Държа да чуя мнението ти. Като художник.

На масичката под сянката на раирания чадър (Джак го беше ремонтирал с помощта на изолирбанд) лежеше черна папка. Отворих я и открих вътре гланцирана брошура. Лицевата й страна бе украсена от една от първите ми картини — и аз се удивих колко професионално изглеждаше. Под репродукцията пишеше:

„Скъпа Лини!

Виж с какво се занимавам във Флорида.

Знам, че си ужасно заета…“

Под „ужасно заета“ имаше стрелка. Погледнах Уайърман, който ме наблюдаваше съсредоточено. Зад него Елизабет се взираше в океана. Не знам дали се ядосах за нахлуването в личния ми живот, или почувствах облекчение. Мисля, че усещах и едното, и другото. И не помнех да съм му споменавал, че наричам голямата си дъщеря Лини.

— Можеш да си избереш какъвто шрифт искаш — каза Уайърман. — Този е малко момичешки според мен, но съавторът ми го хареса. И името в първото изречение винаги може да се промени, за да се получат индивидуални покани. Страхотен кеф е да правиш такива неща на компютъра.

Разтворих мълчаливо брошурата. На едната страница беше „Залез със Софора“, а на другата „Момиче и кораб № 1“. Под репродукциите пишеше:

„… но се надявам да ми правиш компания при откриването на изложбата на картините ми, което ще се състои на 15 април в художествената галерия «Ското» в град Сарасота, Флорида, от седем до девет вечерта. Има резервация на твоето име за първа класа на полет 22 на «Ер Франс». Самолетът излита от Париж на 15 април в 8:25 сутринта и пристига в Ню Йорк в 10:15 сутринта. Резервирал съм ти и билет за полет 496 на «Делта Еърлайнс» — самолетът излита от летище «Кенеди» на 15 април в 13:20 и пристига в Сарасота в 16:30. Там ще те очаква лимузина, която ще те откара в хотел «Риц-Карлтън», където можеш да останеш от 15 до 17 април.“

Под последния ред имаше още една стрелка. Погледнах Уайърман. Както и преди лицето му не изразяваше никакви емоции, но забелязах вената, пулсираща на челото му. По-късно щеше да ми каже. Обърнах на следващата страница. Още две репродукции вляво и неозаглавена рисунка на пощенската ми кутия вдясно. Ебе от най-ранните ми творчески опити, когато използвах най-вече цветни моливи „Вийнъс“, обаче ми хареса цветето, растящо край дървения стълб (яркожълто, с голямо черно „око“ в центъра). В лъскавата брошура рисунката изглеждаше доста добре — сякаш бе дело на човек, който знае какво прави. Или съвсем скоро му предстои да научи.

Надписът под нея бе съвсем кратък:

„Ако не можеш да дойдеш, ще те разбера (все пак Париж не е толкова близо!), но се надявам да се видим.“

Ядосах се, обаче не бях глупак. Някой наистина трябваше да стори нещо и явно Уайърман бе решил, че не може да остави нещата на самотек.

„Илзе — помислих си. — По всяка вероятност Илзе му е помогнала.“

Очаквах да видя още една репродукция на последната страница, ала се оказа, че греша. Видях нещо друго и сърцето ми трепна от изненада и любов. Открай време полагах повечко усилия с Мелинда, но аз я обичах не по-малко от Илзе и чувствата ми се илюстрираха от черно-бяла снимка, която изглеждаше прегъната по средата и с оръфани краища. Нарочно изглеждаше стара, понеже онази Мелинда, която стоеше до мен, беше на не повече от четири годинки. Тоест снимката бе направена преди осемнайсет години. Дъщеричката ми носеше дънки, каубойски ботуши, ризка в същия стил и сламена шапка. Току-що се бяхме върнали от „Плезънт Хил Фармс“ в Тексас, където тя бе яздила пони на име… Захарче? Май така се казваше понито. Стояхме на тротоара пред първата ни (и доста скромна) къща в Бруклин Парк; аз бях с избелели дънки и бяла тениска, косата ми беше пригладена назад (направо зализана). Държах кутия бира „Грейн Белт“ и се усмихвах. Лини бе пъхнала едната си ръка в джоба на дънките ми и ме гледаше с такава любов — такава силна любов, — че усетих буца в гърлото си. Усмихнах се, както се усмихват хората, когато се опитват да удържат сълзите си. Под снимката пишеше:

„Ако искаш да разбереш кой още ще дойде, можеш да ми се обадиш на 941-555-6166, да позвъниш на Джером Уайърман (941-555-8191) или на мама. Впрочем, тя ще пристигне с гостите ми от Минесота и ще се видите в хотела.

Надявам се да дойдеш… дори и да не успееш, не забравяй, че те обичам, моя малка Пони…

Татко“

Върнах се към лицевата страна на брошурата, която представляваше и писмо, и покана за изложба, и се взирах мълчаливо в нея в продължение на няколко секунди. Боях се да заговоря.

— Естествено, това е само работен вариант. — В тона на Уайърман се долавяше нерешителност, нещо доста изненадващо за него. — Ако не ти харесва, ще я изхвърля и ще започна отначало. Никакъв проблем.

— Не си получил тази снимка от Илзе — изхриптях.

— Не, muchacho. Пам я откри в един от старите ви албуми.

Изведнъж всичко ми се изясни.

— И колко пъти говори с нея, Джером?

Той се намръщи:

— Държиш се гадно, но май имаш право. Пет-шест пъти. В началото й казах, че си попаднал в сложна ситуация, в която са замесени доста хора…

— Боже Господи! — извиках потресен.

— Хора, които ти възлагат големи надежди и вярват в теб, да не говорим за парите, които…

— Ще възмездя „Ското“ за всеки долар, похарчен за…

— Млъкни — прекъсна ме той. Никога не ми беше държал такъв леден тон. И никога не бях съзирал такава пронизваща студенина в очите му. — Не си дръвник, muchacho, така че не се дръж като такъв, става ли? Та да се върнем към разговора с жена ти. Ще оправдаеш ли доверието на галеристите? Ще възстановиш ли репутацията им, ако великият художник, когото са обещали да представят пред потенциалните купувачи, не се появи нито на лекцията, нито на изложбата?

— Уайърман, ще присъствам на откриването, а що се отнася до шибаната лекция…

— Те не го знаят! — изрева събеседникът ми. Викът му ме стресна — не подозирах, че крие в себе си децибелна мощ, способна да спука тъпанчетата на съдебните заседатели. Елизабет сякаш не го чу, ала чикчирикчетата, които щъкаха наблизо, вкупом излетяха. — И без друго вече си мислят, че на петнайсети април няма да има никаква изложба — че ще си прибереш картините и ще останат с празна зала в най-доходния период на туристическия сезон, когато обикновено изкарват една трета от годишната си печалба.

— Нямат никакви основания да мислят така — възразих, но лицето ми пареше като току-що изваден от пещта кирпич.

— Така ли? А как би възприел подобно поведение в предишния си живот, amigo? Какъв извод би направил, ако доставчикът на цимент не го докара навреме? Или отговорникът по водопроводните инсталации на строящата се банка не започне работа в указания в договора ден? Би ли се чувствал уверено, ако си имаш работа с такива хора? Би ли повярвал на оправданието им?

Мълчах.

— Дарио ти изпраща електронни писма с конкретни въпроси по организирането на изложбата, но не получава отговори. Сътрудниците му ти звънят по телефона и какво чуват? „Ще си помисля.“ Това би ги притеснило дори и на твое място да бяха Джими Уайът^[1] или Дейл Чихули^[2], а какво става за теб?

Та в техните очи ти си само човекът от улицата… Ето защо се обаждат на мен и аз правя всичко по силите си — нали съм твоят шибан агент, — обаче аз не съм художник, нито пък те. Ние сме просто таксиджии, които се мъчат да докарат родилката навреме в болницата.

— Разбирам.

— Чудя се дали наистина е така — въздъхна тежко Уайърман. — Казваш, че лекцията те изпълва със сценична треска, но със сигурност ще присъстваш на откриването. Знам, че донякъде си вярваш, но трябва да ти кажа, amigo, че дълбоко в себе си нямаш намерение да се появиш в „Ското“ на петнайсети април.

— Уайърман, дрънкаш глу…

— Глупости? Сигурен ли си? Обадих се в „Риц-Карлтън“, за да попитам дали господин Фриймантъл е резервирал стаи за средата на април, и знаеш ли какво ми отговориха? „Non, non, Нанет.“ Ето защо си поех дълбоко дъх и позвъних на бившата ти жена. Номерът й вече го няма в телефонния указател, но твоята брокерка ми го продиктува, когато й казах, че ситуацията е, в известен смисъл, извънредна. И какво става? Веднага усетих, че Пам не е безразлична към теб. Дори е искала да ти се обади и да ти го каже, но се е притеснявала, че ще я пратиш по дяволите.

Облещих се насреща му.

— След като си разменихме дежурните любезности, научих две неща. Първото е, че Пам Фриймантъл не знае за изложбата на мъжа си, чието откриване предстои след пет седмици. А второто… то се изясни след телефонния разговор, който Пам проведе, докато Уайърман я чакаше търпеливо и решаваше кръстословици… е, че бившият й съпруг не е ангажирал чартърен полет при авиокомпанията, чиито услуги е ползвал по-рано. Което ни накара да се замислим над следната хипотеза — ами ако Едгар Фриймантъл вече е взел съдбоносното решение и възнамерява — както казвахме във времената на пропиляната ни младост — да заебе всичко и да се скатае?

— Грешиш — изломотих (крайно неубедително). — Само че тази организационна суетня ми идва малко в повече… затова и отлагах всичко за после.

Ала Уайърман беше неумолим. Казах си, че ако давах свидетелски показания, досега да ме е превърнал в локва от разтопена мазнина и сълзи. И навярно съдията щеше да обяви почивка, за да може да почистят пода.

— Пам ми каза, че ако махнеш силуетите на всички здания, построени от компанията „Фриймантъл“, Сейнт Пол би изглеждал като Демойн от хиляда деветстотин седемдесет и втора.

— Жена ми преувеличава.

Той пропусна думите ми покрай ушите си.

— Как да повярвам, че човекът, ръководил такива строежи, не може да се справи с резервирането на няколко самолетни билета и хотелски стаи? При положение, че само трябва да вдигне слушалката? Защото в другия край на линията ще намери пълно разбиране.

— Те не… аз не… не мога проста да…

— Ядосан ли си?

— Не — излъгах. Предишният ми гняв се бе завърна и искаше да извиси глас, докато го превърне в крясък, достоен за Аксел Роуз. Докоснах с пръсти челото над дясното си око, където бе започнала да се събира болката. Днес не можеше и дума да става за рисуване и вината бе изцяло на Уайърман. Беше ме лишил от възможността да застана пред статива. За момент му пожелах да ослепее. Не наполовина, а изцяло. Изведнъж ми хрумна, че мога да го нарисувам сляп като къртица. И внезапно от гнева ми не остана и следа.

Уайърман видя как посегнах към челото си и посмекчи тона.

— Виж, повечето хора, с които е говорила, вече са дали съгласието си. Бившият ти бригадир Анджел Слоботник е казал на Пам, че ще ти донесе буркан мариновани краставички. Жена ти сподели, че бил във възторг от новината.

— Мариновани яйца, а не краставички — поправих го аз и широкото усмихнато изражение на Големия Анджи мигновено изплува в съзнанието ми. Анджел бе работил за мен в продължение на двайсет години, докато тежък инфаркт не го изпрати в пенсия. Анджел, който на всяка задача, колкото и сложна да беше, реагираше по един и същ начин: „Ще го направим, шефе.“

— С Пам сме уредили всичко около полетите — продължи Уайърман. — Не само от Минеаполис-Сейнт Пол, но и от другите места. — Той потупа с показалец по брошурата. — Полетите на „Ер Франс“ и „Делта“ си остават и Мелинда има резервации за тях. Тя е в течение на събитията. Както и Илзе. Само чакат официална покана. Илзе искаше да ти се обади, но Пам я помоли да почака. Според нея ти си този, който трябва да задвижи нещата, и дори да е допускала грешки в семейния ви живот, за това, muchacho, е абсолютно права.

— Ясно — кимнах. — Слушам те.

— Добре. А сега да поговорим за лекцията.

Изпъшках.

— Ако офейкаш от лекцията, ще ти бъде двойно по-трудно на откриването на изложбата…

Ококорих се насреща му.

— Какво? — учуди се той. — Не си ли съгласен?

— Да офейкам ли? Що за дума?

— Британски жаргон. Ивлин Уо, „Офицери и джентълмени“, хиляда деветстотин петдесет и втора.

— Да ти пикая на фасона — озъбих се. — Едгар Фриймантъл, днешният ден.

Той ми показа среден пръст и отношенията ни отново се затоплиха.

— Ти си изпратил снимките на Пам, нали? По електронната поща?

— Да.

— Как реагира тя?

— Беше зашеметена, muchacho.

Седнах мълчаливо, опитвайки се да си представя зашеметената Пам по принцип се получаваше, но виждах как изумлението и възторгът озаряват едно доста по-младо лице. Бяха минали доста години, откакто я бях виждал в подобно състояние.

Елизабет спеше, но от вятъра косата й сякаш пълзеше по страните й и тя махаше с ръка, като че ли отпъждаше досадни мухи и комари. Надигнах се, взех едно ластиче от джобчето на инвалидния стол (там винаги имаше много в най-различни цветове) и вързах косата й на опашка. Спомените за това как бях правил същото за Мелинда и Илзе бяха едновременно сладости и ужасни.

— Благодаря ти, Едгар. Благодаря ти, mi amigo.

— Как обаче да го направя? — попитах. Бях положил драни върху главата на старицата и усещах гладкостта на косата й, както често бях усещал гладкостта на измитите с шампоан коси на дъщерите ми; когато спомените са дълбоко вкоренени, телата ни се превръщат в призраци и повтарят заучените жестове от далечното минало. — Как да говоря за процес, в който сякаш е намесено нещо свръхестествено?

Да. Най-накрая го казах. Изплюх камъчето.

Ала лицето на Уайърман остана спокойно.

— Едгар! — възкликна той.

— Едгар какво?

Кучият му син се захили.

— Ако им го разкажеш… те ще ти повярват.

Понечих да възразя, но… се замислих за творбите на Дали. Замислих се за „Звездна нощ“ — невероятната картина на Ван Гог. Замислих се за няколко платна на Андрю Уайът^[3]… не за „Светът на Кристина“, а за интериорите в произведенията му — просторни стаи, където светлината изглежда едновременно нормална и необикновена, сякаш струи от два съвсем различни източника.

— Не мога да те науча какво да говориш — продължи Уайърман, — но мога да ти дам нещо такова. — Той вдигна брошурата/покана. — Мога да ти съставя примерен план.

— Така много ще ми помогнеш.

— Наистина ли? Тогава слушай.

И аз го изслушах.