Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 101гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- —Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Дума Ки | |
Duma Key | |
Създаване | 2008 г. САЩ |
---|---|
Първо издание | 2007 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | ужаси |
Предходна | Романът на Лизи |
Следваща | Под купола (Канибали) |
ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
|
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
XIX
Буреносните облаци — черни отдолу и лилаво-сини по средата и наподобяващи гигантски плоскодънни лодки — закриваха небосвода. От време на време в дълбините им проблясваше мълния и тогава заприличваха на мозъци, изпълнени с лоши мисли. Заливът изгуби цвета си и помръкна. Жълтата ивица на залеза за малко се обагри в оранжево и внезапно изчезна. В „Розовото мъниче“ се възцари сумрак. При всяка светкавица радиото запращяваше. Издържах доста дълго, преди да го изключа, но така и не светнах лампите.
Не знам кога точно престанах да съм художникът, рисуващ картината… и до ден-днешен не съм сигурен, че престанах да съм аз; може si, може би no. Единственото, в което съм сигурен, е, че по някое време погледнах надолу и под останките от дневна светлина видях цялата си дясна ръка. Чуканчето беше загоряло, но надолу плътта беше мъртвешки бяла, а мускулите — отпуснати. Не се виждаше нито белег, нито шев — само линия, очертаваща по-тъмната кожа, ала сърбежът бе нетърпим. После отново проблесна мълния и ръката ми изчезна, сякаш никога не бе съществувала (поне на Дума Ки), но сърбежът остана. Беше толкова непоносим и влудяващ, че ми идеше са се ухапя.
Обърнах се към картината, в този миг сърбежът рукна към нея като вода под силно налягане и аз обезумях. Бурята връхлетя върху острова, мракът се сгъсти. Ни в клин, ни в ръкав се сетих за цирковия номер, в който мъж с превръзка на очите хвърля ножове към красива девойка, разпъната на въртяща се кръгла платформа. Разсмях се, понеже и аз рисувах слепешката… или почти. От време на време проблясваха мълнии и Уайърман се хвърляше към мен от тъмнината — Уайърман на двайсет и пет, Уайърман преди Хулия, преди Есмералда и преди лотарията.
Аз печеля, ти печелиш.
Поредната мълния обля прозореца ми с ослепително лилаво-бяло сияние, а ревящият вятър, който гонеше наелектризираните облаци, така заблъска дъжда върху стъклото, че се уплаших да не се строши. Стори ми се, че над мен е експлодирал барутен погреб, а шепотът на раковините под къщата вече бе оглушителен разговор между костеливи мъртви твари как така не ги бях чул по-рано? Мъртви твари, точно така! Корабът бе идвал тук. Корабът на мъртвите с прогнилите платна, натоварен с живи трупове. Те се намираха под тази къща и бурята ги беше съживила. Виждах ги как си пробиват път през дебелия пласт раковини и как се прокрадват навън с желеподобните си туловища, зелени коси и немигащи очи, как пълзят един върху друг в мрака и си говорят, говорят, говорят. Да! Защото имаха толкова много тайни, които да си поделят, а кой можеше да каже кога ще се разрази следващата буря, която да им вдъхне живот?
Въпреки всичко аз не спирах да рисувам. Рисувах в ужас и мрак. Ръката ми се движеше със свръхестествена бързина и в един момент ми се стори, че сякаш дирижирам стихията. Не можех да спра. По някое време „Уайърман гледа на запад“ най-сетне бе завършена. Дясната ми ръка ме информира. Бързо надрасках инициалите си в долния ляв ъгъл — ЕФ — и счупих четката по средата, използвайки и двете си ръце. Захвърлих половинките на пода и отстъпих назад от статива, като крещях (вече не помня на кого), че трябва да спре. И всичко спря от само себе си — нямаше начин да не спре, понеже портретът бе готов и всичко трябваше да спре.
Пристъпих към стълбището, погледнах надолу и видях в подножието му две малки фигурки, от които капеше вода. Помислих си: „Ябълка, портокал. — А после: — Аз печеля, ти печелиш.“ В следващия миг проблесна светкавица и аз зърнах две момиченца на шест години, без съмнение близначки и без съмнение удавилите се сестри на Елизабет Истлейк. Разкъсаните им роклички бяха залепнали за телцата им, косите им бяха полепнали по страните им, бледите им лица бяха ужасяващи.
Знаех откъде са дошли. Бяха изпълзели изпод раковините.
Хванати за ръце, те започнаха да се изкачват по стълбите. Гръм разцепи простора на километър над мен. Понечих да изкрещя, ала не можех. Казах си: „Не ги виждам“, но после си помислих: „Виждам ги.“
— Мога да се справя — изрече едното момиченце. Гласът му наподобяваше стърженето на раковините.
— Беше червена — каза другото. И неговият глас приличаше на стържене.
Бяха преполовили стълбите. Главите им напомняха черепи, по които бяха полепнали коси.
— Седни на старчока — изрекоха едновременно, сякаш рецитираха детско стихче… но с гласа на раковините. — Седни на столетника.
И протегнаха към мен зловещите си пръсти, бели като рибешки кореми.
Строполих се в несвяст.