Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 101гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- —Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Дума Ки | |
Duma Key | |
Създаване | 2008 г. САЩ |
---|---|
Първо издание | 2007 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | ужаси |
Предходна | Романът на Лизи |
Следваща | Под купола (Канибали) |
ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
|
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
X
Моят автомобил „Лексъс“, модел отпреди две години бе паркиран на алеята, но не бях шофирал след злополуката на строителната площадка. Пазаруваше ми младеж от близкия колеж. Кати Грийн също отскачаше до супермаркета или ме закарваше до книжарницата преди сеансите ни по инквизиция (след упражненията нямах никакви сили). Ако някой ми бе казал, че още тази есен ще седна зад волана, щях да се разсмея. И причината не беше наболяващия ми крак; при мисълта да шофирам неизменно ме обливаше студена пот.
Ала ето че през този ден, след като взех душ и се преоблякох, направих тъкмо това. Седнах зад кормилото, включих двигателя и като поглеждах през рамо, потеглих на заден ход по алеята. Бях взел четири таблетки окситоксин вместо обичайните две и се надявах да стигна до магазин СПРИ И КУПИ, намираш се преди кръстовището между Ист Хойт и Истшор Драйв, без да прегазя никого.
Приключих бързо в супермаркета. Така или иначе нямах намерение да се запасявам с храна. Взех месо и закуцуках към експресната каса — не пазарувах с купони за намаление, които ползваха повечето домакини. Въпреки това карах обратно до вилата в състояние на наркотично опиянение. Ако някое ченге ме беше спряло, щеше да ме глоби за шофиране в нетрезво състояние.
Това обаче не се случи. На минаване край къщата на семейство Голдстийн видях, че всички прозорци светят, на алеята бяха паркирани четири коли, а най-малко половин дузина бяха наредени на тротоара. Майката на Моника ебе повикала роднини да утешат момичето и явно доста се бяха отзовали. Тази отзивчивост бе от полза както за тях, така и за малката.
След по-малко от минута завих по алеята към вилата. Въпреки лекарствата десният ми крак пулсираше от болка заради честото преместване на стъпалото ми от педала за газта и обратно. Главата също ме болеше, най-вероятно от напрежение. Още по-неприятен обаче бе гладът, заради който бях предприел рискованото пътуване. Всъщност гладът бе меко казано. Вълчият ми апетит нямаше да бъде задоволен от престоялата лазаня в хладилника. Месото в това ястие беше прекалено малко.
С помощта на патерицата изкуцуках по коридора (съзнанието ми още беше замъглено от болкоуспокояващото), влязох в кухнята, извадих тигана, сложих го на котлона и пуснах газта на максимум. Дори не чух звука от възпламеняването, дотолкова се бях съсредоточил върху разкъсването на опаковката на бургера с длан, после извадих шпатула от шкафа до печката.
По-рано следобед, докато пусках душа, след като изхвърлих окървавените си дрехи, реших, че ми е зле, защото ми се повдига. Обяснението ми се стори съвсем логично и правдоподобно. Но докато топлата вода обливаше сапуна, спазмите прераснаха в несекващо ръмжене, сякаш мощен двигател работеше в стомаха ми на празни обороти. Болкоуспокояващите го заглушиха донякъде, ала сега то се завърна, и то по-силно отпреди. Най-странното беше, че не си спомнях някога да съм изпитвал такъв глад.
Обърнах месото в тигана и реших да броя до трийсет. Предполагах, че половин минута на силен огън е стъпка към действието, която се нарича пържене на месо. И ако се бях сетил да включа абсорбатора и да разсея влудяващия аромат, навярно щях да издържа до края. В крайна сметка обаче не стигнах и до двайсет. На седемнайсет грабнах картонена чинийка, прехвърлих в нея бургера и се нахвърлих на полусуровото месо. Ометох го почти до половината, едва тогава червеният сок, процеждащ се от него, ми напомни за Гандолф — как той ме погледна, докато от него течаха кръв и екскременти и полепваха по счупените му задни лапи. Стомахът ми обаче дори не се сгърчи конвулсивно, само изръмжа нетърпеливо за още храна. Бях гладен.
Много гладен.