Стивън Кинг
Дума Ки (108)

XIII

На следващата сутрин отидох на кафе с Уайърман и Елизабет пред „Двореца“. Вече пиех само аспирин, преди да тръгна на път, а напоследък Големите крайбрежни разходки се бяха превърнали от изпитание в удоволствие. Особено след като времето се затопли.

Елизабет седеше на инвалидната си количка, подносът й бе осеян с трохички от закуската. Предположих, че Уайърман е успял да я накара да пийне малко сок и кафе. Старицата се взираше в океана и в погледа й се четеше сурово неодобрение — сега приличаше повече на капитан Блай^[1], отколкото на дъщеря на мафиотски дон.

— Buenas dias, mi amigo — поздрави ме Уайърман и се обърна към Елизабет: — Това е Едгар, госпожице Истлейк. Дойде да поиграем на карти. Искате ли да го поздравите?

— Пикня-говна-глава-плъх — отвърна тя (или поне така си мисля). Във всеки случай думите й бяха адресирани към океана, който бе все така тъмносин и притихнал.

— Очевидно още не е във форма — отбелязах.

— Да. И педи е изпадала в подобно състояние, следвано от просветление, но не помня да е получавала такава криза.

— Още не съм й показал картините си…

— В момента е безсмислено. — Той ми подаде чаша турско кафе. — Вземи. Повдигни си настроението.

Връчих му плика с примерния договор. Уайърман го отвори, а аз се обърнах към старицата.

— Елизабет, да ти почета ли стихове?

Отговор не последва. Намръщеното й каменно лице бе обърнато към океана — все едно виждах капитан Блай, който се канеше да нареди да завържат някой моряк за мачтата и да му смъкнат кожата от бой.

Внезапно, без никаква причина и изненадващо за самия себе си, попитах:

— Баща ти гмуркач ли беше, Елизабет?

Тя завъртя едва забележимо главата си към мен и погледите ни се срещнаха. Горната й устна се бе повдигнала, оголвайки застрашително зъбите й. За секунда (ужасяващо дълга секунда) имах чувството, че ме гледа друг човек. Или дори не човек, а същество, вселило се в старческото тяло на Елизабет Истлейк. Пръстите на дясната ми ръка се свиха в юмрук и аз за пореден път усетих как несъществуващите прекалено дълги нокти се впиват в несъществуващата ми длан. После Елизабет отново извърна очи към водата и заопипва подноса, докато намери парче от сладкиша, а аз си казах, че съм идиот, който трябва да обуздае въображението си. Без съмнение на Дума Ки имаше доста странности, ала не биваше да взимам всяка сянка за призрак.

— Да — отговори ми разсеяно Уайърман, докато разглеждаше договора. — Джон Истлейк беше същински Рику Браунинг^[2]… нали се сещаш, онзи тип, който изигра чудовището от Черната лагуна.

— Уайърман, ти си непресъхващ извор на безполезна информация.

— Да, такъв съм си. Знаеш ли, че харпунът на стареца не е купен от магазина? Госпожица Истлейк твърди, че са го изработили по поръчка. Вероятно мястото му е в музея.

Аз обаче изобщо не се интересувах от харпуна на Джон Истлейк… поне тогава.

— Четеш ли договора?

Той остави листа върху подноса и ме изгледа смутено.

— Опитвам се.

— Как е лявото ти око?

— Без изменения. Виж, не се обезсърчавай. Лекарят каза…

— Ще те помоля за нещо. Закрий лявото си око.

Уайърман се подчини.

— Какво виждаш?

— Теб, Едгар. Един hombre mue feo — голям гадняр.

— Добре, добре. Сега закрий дясното.

Той отново се подчини и промърмори:

— Сега виждам само чернота. Макар че… — млъкна за миг, после добави: — … май не е само чернота. — Отпусна ръката си. — Не мога да преценя. Напоследък не мога да различа действителното от желаното. — Тръсна глава толкова силно, че косата му се разчорли, и се плесна с длан по челото.

— Отпусни се.

— Лесно ти е да го кажеш. — Уайърман замълча, взе сладкиша от ръката на Елизабет и започна да я храни. Обърна се към мен едва когато лакомството изчезна благополучно в устата й. — Ще я наглеждаш ли, докато отида да взема нещо?

— С удоволствие.

Забърза по пътечката, а аз останах сам с Елизабет. Опитах се да й дам още от сладкиша и тя яде от ръката ми, напомняйки ми за зайчето, което гледах вкъщи, когато бях на седем-осем години. Наричах го господин Хичънс, макар че вече бях забравил защо го бях кръстил така… паметта е странно нещо, нали? Устата на старицата бе мека и беззъба, ала не предизвикваше неприятни усещания. Погалих я по главата — там, където белите й коси бяха пристегнати в кок. Казах си, че навярно Уайърман всяка сутрин й прави прическата. Че най-вероятно тази сутрин я е облякъл, като първо й е сложил памперс, понеже тя не би могла да се справи в сегашното си състояние. Запитах се дали си мислеше за Есмералда, докато повиваше Елизабет и закрепваше пелените й? И дали си мислеше за Хулия, когато прибираше косата й на кок?

Взех още едно парче сладкиш от подноса. Старицата веднага отвори уста… ала ръката ми застина във въздуха.

— Какво има в червената кошница за пикник, Елизабет? В кошницата на тавана?

Тя сякаш се замисли. Опитваше се да си спомни.

— Шнорхели… — промълви и вдигна рамене. — Шнорхели за гмуркане, дето Ади ги иска. Стреляй! — изкиска се тя. Хриптящо, като вещица. Дадох й останалите парчета от сладкиша, без да й задавам повече въпроси.