Стивън Кинг
Дума Ки (107)

XII

Бях покрил портрета на Уайърман, а картината с Тина Гарибалди и Кенди Браун бе казала сбогом на „Розовото мъниче“ и здравей на дрешника в спалнята ми, където компания й правеха „Приятели-любовници“ и фигурата в червено. Всичко останало обаче си беше на мястото. Картините бяха наредени покрай стените. Общо четирийсет и едно платна, включително петте творби от цикъла.

Мълчанието на посетителите стана непоносимо, затова се осмелих да го наруша:

— Благодаря ви, задето ми казахте за ликуина. Много съм доволен. Направо е върхът, както биха казали дъщерите ми.

Нануци сякаш не ме чу. Разглеждаха картините, но не ме попитаха за покритото платно на статива. Предположих, че в техния свят подобен въпрос се смята за израз на лошо възпитание. Раковините под нас си шепнеха. В далечината по вълните се носеше джет. Дясната ръка ме сърбеше, но съвсем слабо и някак в дълбочина, сякаш ми казваше, че й се иска да рисува, ала може да почака. Знаеше, че нейният час ще удари. Преди залез-слънце. Тогава щях да започна работа — първо щях да рисувам по снимките, закрепени на статива от двете страни на картината, после нещо щеше да се промени, раковините щяха да заговорят по-силно, хромираната повърхност на океана — да промени цвета си, преминавайки от прасковено, розово, оранжево и накрая в ЧЕРВЕНО, и това, щеше да е хубаво, много хубаво, изключително хубаво…

Междувременно Нануци и Йошида застанаха до стълбището за долния етаж. Размениха няколко думи и пристъпиха към мен. Йошида извади от джоба на дънките си плик с надпис „ДОГОВОР ОБРАЗЕЦ/ГАЛЕРИЯ СКОТО“, и ми го подаде:

— Заповядайте. Кажете на господин Уайърман, че ще направим всичко необходимо, за да изложим вашите произведения.

— Наистина ли? Сигурни ли сте?

Йошида не се усмихна.

— Да, Едгар. Сигурни сме.

— Благодаря ви. Благодаря ви и на двамата. — Погледнах към Нануци, който се усмихваше за разлика от колегата си. — Изключително съм ви признателен, Дарио.

Нануци обходи с поглед картините, засмя се и разпери ръце.

— Мисля, че ние трябва да ви благодарим, Едгар.

— Впечатлен съм от тяхната искреност — добави Йошида. — И тяхната… не знам как да го кажа… яснота. Тези образи привличат зрителя, без да го потапят в себе си. И съм поразен от бързината, с която работите. Вие изригвате.

— Моля?

— За художниците, които започват да рисуват като по-възрастни, понякога се казва, че изригват — поясни Нануци. — Сякаш се опитват да наваксат пропуснатото време. Но вие… четирийсет картини за няколко месеца… или всъщност седмици…

„И още не сте видели онази, която погуби педофила-убиец“ — помислих си.

Дарио отново се засмя, макар и невесело.

— Само гледайте да не избухне някой пожар.

— Да… наистина ще бъде ужасно. Ако се договорим, ще може ли да съхраним част от творбите във вашата галерия?

— Разбира се — отвърна Нануци.

— Чудесно — кимнах, мислейки си, че искам да подпиша договора възможно най-бързо, каквото ида каже Уайърман, само за да махна картините час по-скоро от Дума. Не пожарът ме притесняваше. Навярно мнозина художници „къснозрейки“ изригваха, ала четирийсет и една картини на Дума Ки бяха с трийсетина повече от нормалното. Усещах присъствието им в тази стая, все едно беше статично електричество в лайденова стъкленица.

Естествено Дарио и Джими също го усещаха. На Дума Ки картините се проявяваха в пълна степен. Те буквално се впиваха в онзи, който ги гледаше.