Стивън Кинг
Дума Ки (105)

X

Обаждаше се Илзе — искала да си побъбри. С учението всичко било наред, чувствала се добре (всъщност чудесно), чувала се с майка си веднъж седмично, а с Лин поддържали връзка по електронната поща. Според малката ми дъщеря Мелинда сама си бе поставила диагнозата (прословутата стрептококова инфекция), ето защо не бивало да я взимам насериозно. Казах, че съм потресен от великодушието й, и тя се разсмя.

Съобщих й, че има голяма вероятност да изложат картините ми в една от галериите в Сарасота. Въодушевена от новината, Илзе извика толкова силно, че се наложи да отдалеча слушалката от ухото си.

— Тате, страхотно! Кога? Може ли да дойда?

— Естествено, стига да искаш — отвърнах аз. — Всъщност смятам да поканя всички. — Осъзнах, че съм взел това решение едва сега, след като се чух да й казвам за изложбата. — Може би ще е в средата на април.

— Уф! Тъкмо тогава смятах да се включа в турнето на „Колибри“. — Тя помълча известно време. — Ще се опитам да ги съчетая. Ще си организирам собствено турне.

— Ще успееш ли?

— Да, разбира се. Само ми кажи датата и ще дойда.

Просълзих се. Не знам какво е да имаш синове, ала съм сигурен, че дъщерите те даряват с повече положителни емоции (да не говорим, че можеш просто да им се любуваш).

— Много съм ти признателен, съкровище. Как мислиш… дали сестра ти ще може да дойде?

— Според мен ще дойде. Няма да пропусне възможността да види как си впечатлил специалистите. Ще пишат ли за теб?

— Приятелят ми Уайърман мисли, че ще пишат. Едноръкият художник и цялата произтичаща от това сензация.

— Наистина рисуваш страхотно, татко!

Благодарих й и насочих разговора към Карсън Джоунс. Попитах я какво става с него.

— Всичко е наред.

— Наистина ли?

— Да… защо?

— Не знам. Стори ми се, че долових горчивина в гласа ти.

Тя невесело се засмя:

— Познаваш ме твърде добре. Работата е там, че навсякъде, където свирят, църквите са претъпкани. Турнето трябваше да приключи на петнайсети май, понеже четирима от певците имат други участия, но агентът им намери други трима. А на Бриджит Андрейсън, която стана истинска звезда, й разрешиха да започне да замества пастора в една от църквите на Аризона по-късно от първоначално уговорената дата. Което е супер. — Когато произнесе последното изречение, от гласа й бяха изчезнали всички емоции. Дъщеря ми говореше като възрастна и непозната за мен жена. — Така че вместо да завърши в средата на май, турнето ще продължи до края на юни. Ще имат концерти в Средния запад, а заключителното представление ще бъде в „Кау Палас“ в Сан Франциско. Пред дванайсет хилядна публика. Феноменално, а? — Това беше моя фраза от времената, когато невръстните още Или и Лин устройваха „балетно супершоу“ в гаража. Не можех да си спомня обаче да съм я произнасял някога с толкова тъга и сарказъм.

— Притесняват ли те отношенията между твоя приятел и тази Бриджит?

— Не! — без запъване отговори Илзе и се засмя. — Той казва, че Бриджит има чудесен глас и е извадил късмет да пее дуети с нея (вече изпълняват заедно не една, а две песни), но е празноглава фантазьорка. И не би възразил, ако гълта едно-две ментови дражета преди дуетите, нали разбираш…

Аз чаках.

— Добре, де — най-накрая въздъхна Илзе.

— Какво „добре, де“?

— Добре, де, притеснявам се. — Пауза. — Притеснявам се мъничко, понеже са заедно всеки ден… сутрин в автобуса и вечер на сцената. А аз съм тук. — Още една по-дълга пауза. — И когато говорим по телефона, гласът му май не е същият… Сякаш се е променил.

— Може би си въобразяваш.

— Да. Възможно е. Във всеки случай, ако има нещо — почти съм сигурно, че няма, — но ако все пак има нещо, предпочитам да го разбера сега, а не после… нали разбираш, не след като вече…

— Да — наруших мълчанието. Тя говореше като зрял човек, но въпреки това усетих как ме заболя сърцето. Спомних си как намерих снимката им (стояха до пътя и се прегръщаха) и я докоснах с ампутираната си дясна ръка, а после побързах да се кача в „Розовото мъниче“, стиснал Рийба под мишницата си. Колко отдавна сякаш беше… „Обичам те, Тиквичке! Смайли“ — прочетох на гърба й, ала рисунката, която направих още същия ден с цветни моливи „Вийнъс“ (те също бяха останали в далечното минало), по някакъв начин се надсмиваше над идеята за вечната любов: малко момиченце с рокля за тенис, обърнато с лице към океана. Топи за тенис на пясъка. Още топки сред вълните, заливащи брега.

Това момиченце беше Рийба, но също така и Илзе, и… кой още? Елизабет Истлейк?

Идеята ме беше връхлетяла изневиделица, но отговорът на въпроса бе „да“.

„Водата вече тече по-бързо — беше казала Елизабет. — Скоро ще се появят и бързеите. Усещаш ли го?“

Усещах го.

— Татко, там ли си?

— Да — промълвих. — Скъпа, да се пазиш, чуваш ли? Недей да се ядосваш напразно. Новият ми приятел казва, че в края на краищата винаги се отърваваме от тревогите си. И аз съм склонен да му вярвам.

— Винаги знаеш как да ми оправиш настроението — каза тя. — Затова ти се обаждам. Обичам те, татко.

— И аз те обичам.

— Колко пъти?

Откога не бе задавала този въпрос? От дванайсет години? Или петнайсет? Въобще нямаше значение, защото не бях забравил отговора.

— Милион плюс един, за да си имаш под възглавницата.

После си казахме „дочуване“. Докато затварях, си казах, че ще убия Карсън Джоунс, ако нарани дъщеря ми. Тази мисъл ме накара да се усмихна. Колко бащи си бяха казвали същото и се бяха заричали да го сторят… За разлика от всички тях обаче аз можех да погубя безотговорния, нараняващ дъщери ухажор само с няколко удара на четката си.