Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Duma Key, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Мистично фентъзи
- Свръхестествено
- Съвременен роман (XX век)
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 101гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Кинг. Дума Ки
ИК „Плеяда“, 2008
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
- —Излишен интервал преди звезда
Статия
По-долу е показана статията за Дума Ки от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Дума Ки | |
| Duma Key | |
| Създаване | 2008 г. САЩ |
|---|---|
| Първо издание | 2007 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | ужаси |
| Предходна | Романът на Лизи |
| Следваща | Под купола (Канибали) |
| ISBN | ISBN 978-954-409-282-5 |
бележки
| |
Дума Ки е роман на Стивън Кинг, написан през периода февруари 2006 г.-юни 2007 г. в град Бангър, щат Мейн.
Сюжет
Главния герой Едгар Фриймантъл е богат собственик на строителна компания, но живота му се променя само за миг, когато претърпява тежък инцидент на строителна площадка – огромен кран премазва пикапа му. Едгар оцелява като по чудо, но губи дясната си ръка и получава тежки мозъчни увреждания. След тежка терапия той се възстановява, но не напълно. Забравя думи, изпада в пристъпи на ярост и дори се опитва да убие жена си. Памела Фриймантъл, съпругата на Едгар, не издържа и го напуска. Изправен пред тотален колапс, тормозен от мисли за самоубийство и ужаса, че може да нарани любимите си хора, той е посъветван от своя психотерапевт – Кеймън, да се премести на ново място и да започне да събира разбития си живот парче по парче като се посвети на някое хоби. Едгар някога е рисувал и решава да се върне към тези отдавна минали времена в колежа. Наема къща на малкия и почти пуст остров край Флорида, наречен Дума Ки. И там Едгар преоткрива любовта си към рисуването и не само това. Той разбира, че има смущаващата дарба да рисува картините си истински. Скоро открива, че източника на дарбата му не се намира в него, а обитава острова много отдавна в търсене на способен човек, която да и вдъхне ужасяващ живот. Много скоро ситуацията започва да излиза от контрол и Едгар разбира, че причината за това се крие в тайната, която се крие на малкия остров повече от 80 години, свързана със зловещата способност на едно малко момиченце на име Елизабет. Едгар се запознава с другите не по-малко странни обитатели на Дума Ки – болната от Алцхаймер г-ца Ийстлейк и бившия адвокат и настоящ болногледач Уайърман. Всеки от тях крие тайна в миналото си и ще помогнат на Едгар да спаси живота и разсъдъка си.
А зловещата Персе никак не обича да ѝ се противопоставят...нейните сили се простират далеч отвъд малкия остров!
Цитати
- Едгар, кога се чувстваш щастлив?
- Когато рисувам. Навремето се правех на художник.
- Започни отново. Трябва ти преграда... преграда срещу нощта.
Едгар Фриймантъл и д-р Кеймън
Чуй, Едгар. Време е за трето действие...
Уайърман
- Сграбчи деня, Едгар...
- И остави деня да те сграбчи...
Уайърман и Едгар Фриймантъл
V
Отново бях гладен. Направих си сандвич и го изядох пред компютъра си. Четях за последните успехи на „Колибри“ (доста се блях вманиачил по тези „птиченца“), когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Уайърман.
— Не ме боли главата — съобщи ми той.
— Вече така ли ще поздравяваш? — попитах. — Или следващият път ще чуя „Току-що ходих по голяма нужда“?
— Не е моментът да се бъзикаш. Имам главоболие от момента, в който се събудих под масата в трапезарията, след като се прострелях. Понякога главата ми само бучеше, друг път гърмеше като новогодишни фойерверки в Преизподнята, но болката оставаше. А преди половин час… Правех си кафе и хоп! — главоболието престана. Не мога да повярвам. Отначало си помислих, че съм умрял. Ходех на пръсти, очаквайки да се върне и да ме фрасне със сребърния чук на Максуел, но още не се е появило.
— Ленън — Маккартни — отбелязах. — Хиляда деветстотин шейсет и осма година[1]. И не ми казвай, че греша.
Той не каза нищо. Мълча дълго. Чувах дишането му. Най-накрая попита:
— Да не си направил нещо, Едгар? Кажи на Уайърман. Кажи на татко.
Зачудих се дали да отрека, обаче съобразих, че може да надзърне в папката и да открие липсата на рентгеновата снимка. Замислих се за сандвича си, който бе наченат, но не и довършен.
— А как е зрението ти? Има ли някаква промяна?
— Не, левият фар продължава да не бачка. И ако се вярва на Принсайп, никога вече няма да проработи. Във всеки случай, но и в този живот.
Мамка му. Но нима в дълбините на душата си не знаех, че работата не е съвършена? Сутрешното лигавене с „Шарпи“ и картонената подложка не можеха изобщо да се сравнят с мощния оргазъм от миналата нощ. Бях уморен. Днес исках само да седя и да се любувам на океана. Да гледам как слънцето се потапя в caldo largo, без да рисувам проклетия залез. Само че това беше Уайърман. Уайърман, дявол да го вземе.
— Още ли си там, muchacho?
— Да. Можеш ли да извикаш Ан-Мари Уислър на няколко часа днес?
— Защо?
— За да ми позираш. Искам да ти направя портрет. Щом продължаваш да си кьорав, предполагам, че ми трябва истинският Уайърман.
— Ти си бил значи. — Едва го чух, толкова тихо говореше. — Нарисува ли ме вече? По памет?
— Виж си папката с рентгеновите снимки — отвърнах. — Ела към четири. Искам да подремна преди това. И донеси нещичко за хапване. Живописта разпалва апетита ми. — Помислих си дали да добавя „някои видове живопис“, но се отказах. Вече бях казал достатъчно.