Исабел Алиенде
Градът на зверовете (3)

3
Противният човек от джунглата

С питане до Цариград се стига — беше една от аксиомите на Кейт Колд. Нейната работа я принуждаваше да пътува по далечни места, където сигурно много пъти бе прилагала тази поговорка на практика. Алекс беше по-срамежлив, притесняваше се да спре някой непознат и да пита нещо, но нямаше друг изход. Едва успя да се успокои и да си възвърне говора, приближи се до някакъв човек, който дъвчеше хамбургер, и се поинтересува как може да стигне до Четиринадесета улица и Второ авеню. Онзи сви рамене и не отговори. Почувствало се засегнато, момчето се изчерви. Поколеба се няколко минути и накрая се обърна към един от персонала зад тезгяха. Човекът посочи с ножа, който държеше в ръка, в неясна посока и, надвиквайки шума в ресторанта, му даде някакви напътствия с толкова силен акцент, че той не разбра нито дума. Реши, че е въпрос на логика: трябваше да разузнае от коя страна се пада Второ авеню и да брои улиците — много просто; но не беше всъщност толкова лесно, след като откри, че се намира на Четиридесет и втора улица и Осмо авеню, и пресметна колко път трябва да извърви в този смразяващ студ. Благодарен беше на тренинга си да катери планини: щом може да изкара шест часа, пълзейки като муха по скалите, ще да успее да премине някакви си улици по равен терен. Вдигна яката на якето, сгуши глава между раменете си, сложи ръце в джобовете и закрачи.

Минаваше полунощ и започваше да вали сняг, когато момчето стигна до улицата на баба си. Кварталът му се стори западнал, мръсен и грозен, никъде нямаше нито едно дръвче, а от известно време не се срещаха и хора. Помисли, че само нещастник като него можеше да крачи в този час по опасните улици на Ню Йорк; не беше станал жертва на нападение, само защото нямаше такъв бандит, който би дръзнал да излезе в този студ. Сградата представляваше сива купа сред много други подобни купи, заобиколена от ограда. Натисна звънеца и тутакси дрезгавият и суров глас на Кейт Колд попита кой се осмелява да я безпокои в този час на нощта. Алекс отгатна, че тя го чака, макар че, естествено, никога нямаше да си го признае. Беше измръзнал до мозъка на костите и никога в живота си не бе чувствал такава нужда да се хвърли в нечии обятия, но когато най-накрая вратата на асансьора се отвори на единадесетия етаж и той се озова пред баба си, бе решен да не й позволи да го види умърлушен.

— Здравей, бабо — поздрави възможно най-ясно, като се има предвид колко много тракаха зъбите му.

— Казвала съм ти да не ми викаш „бабо“! — смъмри го тя.

— Здравей, Кейт.

— Идваш доста късно, Александър.

— Не се ли разбрахме, че ще ме посрещнеш на летището? — отговори той, като се стараеше да не потекат сълзите му.

— Нищо не сме се разбирали. Ако не можеш да стигнеш от летището до дома ми, още по-малко ще си в състояние да дойдеш с мен в джунглата — каза Кейт Колд. — Съблечи си якето и ботушите, щети дам чаша шоколад и ще ти приготвя топла вана, но да знаеш, че го правя само за да ти спестя пневмонията. Трябва да си здрав за пътуването. Не се надявай да те глезя в бъдеще, разбрахме ли се?

— Никога не съм очаквал да ме глезиш — отвърна Алекс.

— Какво ти е на ръката? — попита тя при вида на напоената с кръв превръзка.

— Дълго е за разказване.

Малкият апартамент на Кейт Колд беше тъмен, претъпкан и неподреден. Два от прозорците — с нечисти стъкла, гледаха към осветен вътрешен двор, а третият — към една тухлена стена с пожарна стълба. Видя куфари, раници, торби и сандъци, нахвърляни из ъглите, книги, вестници и списания, накамарени върху масите. Имаше няколко човешки черепа, донесени от Тибет, лъкове и стрели от пигмеите в Африка, погребални делви от пустинята Атакама, вкаменели бръмбари от Египет и хиляди други предмети. Дълга змийска кожа се простираше по протежение на цяла една стена. Беше принадлежала на прочутия питон, който погълнал фотоапарата й в Малайзия.

Дотогава Алекс не бе виждал баба си в нейна среда и трябваше да си признае, че сега, като я гледаше заобиколена от вещите й, му се стори много по-интересна. Кейт Колд беше на шестдесет и четири години, беше слаба и мускулеста, само жили, с обрулена от ветровете кожа; сините й очи, видели много свят, бяха проницателни и остри като ками. Сивата й коса, която тя подстригваше сама с ножица, без да се гледа в огледалото, стърчеше във всички посоки, сякаш никога не беше вчесвана. Гордееше се със зъбите си — едри и силни, способни да трошат орехи и да отпушват бутилки; хвалеше се също, че никога не си е чупила кост, че никога не е посещавала лекар и че е преживяла от пристъпи на малария до ухапвания на скорпион. Пиеше чиста водка и пушеше черен тютюн с моряшка лула. Зиме и лете се обличаше с едни и същи панталони и елек с джобове отвсякъде, където носеше необходимото за оцеляване в случай на бедствие. Понякога, когато трябваше да се облече елегантно, си сваляше жилетката и си слагаше колие от мечешки зъби — подарък от един апахски вожд.

Лиза, майката на Алекс, се ужасяваше от Кейт, но децата очакваха посещенията й с нетърпение. Тази чудата баба, героиня на невероятни приключения, им носеше вести от толкова екзотични места, които човек трудно можеше да си представи. Трите деца колекционираха нейните пътеписи, появяващи се в различни вестници и списания, и пощенските картички и снимки, които тя им пращаше от четирите краища на света. Макар че понякога се стесняваха да я представят на своите приятели, всъщност се чувстваха горди, че член на тяхното семейство беше почти знаменитост.

Половин час по-късно Алекс се беше затоплил от банята и седеше увит в една хавлия, с вълнени чорапи, лакомо поглъщайки кюфтета от месо с картофено гаоре — едно от малкото неща, които ядеше с удоволствие, и единственото, което Кейт умееше да готви.

— Това са остатъците от вчера — каза тя, но Алекс изчисли, че ги беше приготвила специално за него. Не искаше да й разказва за премеждието си с Моргана, за да не изглежда като глупак, но трябваше да си признае, че му бяха откраднали всичко, което носеше.

— Предполагам, ще ми кажеш, че трябва да се науча да не се доверявам на никого — смънка засрамено момчето.

— Напротив, тъкмо щях да ти кажа да се научиш да вярваш в себе си. Ето, Александър, независимо от всичко, ти успя да стигнеш до апартамента ми без проблеми.

— Без проблеми? Едва не умрях от измръзване по пътя. Щяха да намерят трупа ми по време на пролетното топене на ледовете — отвърна той.

— Едно пътуване от хиляди мили винаги започва с премеждия. А паспорта? — разпитваше Кейт.

— Оцеля, защото го носех в джоба си.

— Залепи си го с лейкопласт за гърдите, защото ако го загубиш — край!

— Най-много съжалявам за флейтата ми — каза Алекс.

— Ще трябва да ти дам флейтата на дядо ти. Смятах да я запазя, докато проявиш някакъв талант. Допускам обаче, че ще й е по-добре в твоите ръце, отколкото да се търкаля някъде тук — предложи Кейт.

Потърси по рафтовете, които покриваха стените на апартамента й от пода до тавана, и му връчи една прашна кутия от черна кожа.

— Вземи, Александър. Дядо ти я ползва четиридесет години, пази я.

В кутията беше флейтата на Джоузеф Колд — най-известния флейтист на столетието, както твърдяха критиците, след като умря. Щеше да е по-добре, ако го бяха казали докато бедният Джоузеф беше жив — бе коментарът на Кейт, когато го прочете в пресата. Бяха разведени отпреди тридесет години, но в завещанието си Джоузеф Колд остави половината от имуществото си на бившата си съпруга, включително и най-добрата си флейта, която неговият внук сега държеше в ръцете си. Алекс отвори благоговейно повредената кожена кутия и погали флейтата: беше прекрасна. Взе я нежно и я допря до устните си. Като духна, звуците се отрониха от инструмента с такава прелест, че самият той се изненада. Звучеше много по-различно от флейтата, която Моргана му открадна.

 

 

Кейт Колд даде възможност на внука си да разучи инструмента и разточително да й благодари, както тя очакваше. След това му подаде едно пожълтяло книжле с разлепени корици: Наръчник за здравето на храбрия пътешественик. Момчето го отвори напосоки и прочете симптомите на една смъртоносна болест, която може да се хване от ядене на мозъка на предците.

— Не ям органи — каза.

— Никога не знаеш какво слагат в кюфтетата — отвърна баба му.

Стреснат, Александър погледна недоверчиво остатъците от порцията си. Около Кейт Колд беше необходимо да се действа много предпазливо. Опасно беше да имаш предци като нея.

— Утре ще трябва да се ваксинираш срещу половин дузина тропически болести. Дай ми да погледна тази ръка, не можеш да пътуваш с инфекция — изкомандва Кейт.

Прегледа го грубо, реши, че синът й Джон бе свършил добра работа, за всеки случай изсипа върху раната половин флакон дезинфекционен разтвор и му съобщи, че на следващия ден сама ще му махне конците. Било много лесно, каза, всеки можел да го направи. Алекс подскочи. Баба му имаше лошо зрение и носеше издраскани очила, които беше купила „втора ръка“ на някакъв пазар в Гватемала. Докато му слагаше нова превръзка, Кейт му обясни, че списанието Интернешънъл Джеографик финансирало експедиция в сърцето на тропическата гора по Амазонка, между Бразилия и Венецуела, чиято цел била да търси гигантско създание, вероятно хуманоид, което било забелязвано неколкократно. Били открити огромните му следи. Онези, които успели да се доближат до него, твърдели, че това животно или примитивно човешко същество било по-високо от мечка, имало много дълги ръце и цялото било покрито с черни косми. Определяли го като горския тропически двойник на хималайския йети.

— Може да е маймуна… — допусна Алекс.

— Не смяташ ли, че не един се е сетил за тази възможност? — прекъсна го баба му.

— Но няма доказателства, че наистина съществува… — подхвърли Алекс.

— Не притежаваме акт за раждане на Звяра, Александър. А! Важна подробност: казват, че излъчвал толкова остра миризма, че животните и хората припадали или се парализирали близо до него.

— Щом хората припадат, значи никой него е виждал.

— Точно така, но от следите личи, че се движи на два крака. И не използва обувки, в случай, че това е следващият ти въпрос.

— Не, Кейт! Следващият ми въпрос е дали употребява шапка! — избухна нейният внук.

— Не вярвам.

— Опасен ли е?

— Не, Александър. От най-милите е. Не краде, не отвлича деца и не руши частна собственост. Само убива. Прави го чисто, без шум, трошейки костите и изкормвайки жертвите си с истинска елегантност, като професионалист — подигра се баба му.

— Колко души е убил? — разузнаваше Алекс все по-обезпокоен.

— Не много, ако отчетем излишъка от население в света.

— Колко, Кейт?

— Неколцина търсачи на злато, двама войници, някакви търговци… Накратко, не се знае точният брой.

— Убивал ли е индианци? Колко? — попита Алекс.

— В действителност не е известно. Индианците знаят да броят само до две. Освен това за тях смъртта е относителна. Ако решат, че някой им е откраднал душата или е стъпвал върху техните следи, или е завладял сънищата им например, за тях това е по-лошо, отколкото да си мъртъв. Същевременно някой, който е умрял, може да продължи да живее като дух.

— Сложно е — каза Алекс, който не вярваше в духове.

— Кой ти каза, че животът е прост?

Кейт Колд му обясни, че експедицията ще бъде ръководена от един известен антрополог, професор Людовик Льоблан, който години наред изследвал следите на така нареченото йети, или страховития снежен човек, по границата между Китай и Тибет, без да го открие. Живял също сред някакво индианско племе от Амазонка и твърдял, че те били най-дивите на планетата: при първата небрежност изяждали своите пленници. Тази информация не е особено успокояваща, призна Кейт. За водач щял да им служи един бразилец на име Сезар Сантос, който бил прекарал живота си в тази област и бил в добри отношения с индианците. Човекът имал малък самолет — малко разнебитен, но все още в добро състояние, с който можели да се опитат да проникнат до територията на индианските племена.

— В училище учихме за Амазонка в час по екология — съобщи Алекс, чиито очи вече се затваряха.

— Край с този урок, не е нужно да знаеш нищо повече — отсече Кейт. И добави: — Предполагам, че си уморен. Можеш да спиш на дивана, а утре рано започваш да работиш за мен.

— Какво трябва да правя?

— Каквото ти наредя. Засега ти нареждам да спиш.

— Лека нощ, Кейт… — прошепна Алекс, търкулвайки се върху възглавниците на дивана.

— Я го гледай ти! — измърмори баба му. Почака да заспи и го зави с две одеяла.