Исабел Алиенде
Градът на зверовете (2)

2
Ексцентричната баба

Александър Колд стоеше на летището в Ню Йорк сред забързана тълпа, която минаваше покрай него, влачеше куфари и дисаги, блъскаше се и се настъпваше. Половината се движеха с клетъчни телефони, залепени на ухото, говореха като умопобъркани във въздуха и приличаха на автомати. Беше сам, с раницата на гърба си и с една смачкана банкнота в ръката. Носеше още три, сгънати и поставени в ботушите му. Баща му го беше посъветвал да е предпазлив, защото този огромен град не беше като селището на калифорнийския бряг, където живееха и където никога нищо не се случваше. Трите Колдови деца бяха израсли на улицата, там играеха с другите деца, познаваха всички и влизаха в къщите на съседите като в собствения си дом.

Момчето беше пътувало шест часа, пресичайки континента от единия до другия му край, седнало до един потящ се дебелак, чиито тлъстини преливаха извън седалката и стесняваха наполовина неговото пространство. През цялото време човекът се навеждаше с мъка, протягаше ръка към една чанта с провизии и се заемаше да дъвче някакъв сладкиш като нито му позволяваше да спи, нито да гледа кротко филма. Алекс се чувстваше страшно уморен, броеше часовете, които оставаха до приключването на това изпитание, докато най-сетне се приземиха и успя да опъне краката си. Слезе с облекчение от самолета, търсейки с поглед баба си, но не я видя на вратата, както очакваше.

Един час по-късно Кейт Колд все още не се появяваше и Алекс започна наистина да се притеснява. Беше я викал два пъти по високоговорителя, без да получи отговор, и сега трябваше да смени банкнотата си за монети и да използва телефона. Зарадва се на добрата си памет: успя да си спомни номера без колебание, така, както помнеше и нейния адрес, без никога да е бил там, само от картичките, които от време на време й пишеше. Телефонът на баба му звъня дълго, докато той се стараеше със силата на мисълта си да накара някой да го вдигне. „Какво да правя сега?“ — промърмори разстроен. Хрумна му да позвъни на баща си и да го помоли за напътствия, но междуградският разговор можеше да му струва всичките джобни. От друга страна, не му се искаше да се държи като сополанко. Какво можеше да направи баща му от толкова далеч? Не, не трябва да се паникьосва, само защото баба му беше малко закъсняла, каза си той. Не е изключено да я е хванало задръстването или може да обикаля да го търси из летището и да са се разминали, без да се видят.

Мина още половин час и тогава усети такъв гняв срещу Кейт Колд, че ако му се появеше пред очите, сигурно би я нагрубил. Спомни си дебелашките шеги, които тя години наред си правеше с него, като кутията шоколадови бонбони, пълни с лютив сос, която му изпрати за един рожден ден. Няма нормална баба, която би си направила труда да извади със спринцовка съдържанието на всеки бонбон, да го замени с табаско, да увие шоколадите в станиол и да ги постави обратно в кутията, само за да се пошегува с внуците си.

Спомни си също страшните истории, с които ги плашеше, когато ги посещаваше и как настояваше да ги разказва на тъмно. Сега тези измислици вече не бяха толкова въздействащи, но като малък едва не умираше от страх. Сестрите му все още сънуваха кошмари с вампири и зомбита, избягали от гробовете си, които тази баба злодей призоваваше в мрака. В същото време не можеше да отрече, че бяха пристрастени към злокобните й приказки. Не се уморяваха също да я слушат как разказва за опасностите, били те истински или измислени, с които се бе сблъсквала по време на пътуванията си по света. Любимият й разказ беше за един питон в Малайзия, дълъг осем метра, който погълнал фотоапарата й. „Жалко, че не е глътнал теб, бабо“ — коментира Алекс първия път, когато чу разказа, но тя не се обиди. Същата тази жена го научи да плува за по-малко от пет минути, като го бутна в един басейн, когато беше на четири години. Излезе от другата страна с плуване от едното отчаяние, но можеше и да се удави. Неслучайно Лиза Колд ставаше много нервна, когато свекърва й идваше на гости: трябваше да удвои бдителността си, за да запази здравето на своите деца.

След час и половина чакане на летището Алекс вече не знаеше какво да прави. Представи си колко би се наслаждавала Кейт Колд, ако го види така разтревожен, и реши да не й доставя такова удоволствие; трябваше да действа като мъж. Оправи дрехите си, намести раницата на раменете си и излезе на улицата. Контрастът между топлината, глъчката и ярката светлина в сградата и студа, тишината и мрака на нощта навън едва не го събори. Не предполагаше, че зимата в Ню Йорк може да бъде толкова неприятна. Носеше се миризма на бензин, тротоарът беше покрит с мръсен сняг и ледена виелица шибаше лицето като с игли. Даде си сметка, че от вълнението при раздялата със семейството си беше забравил ръкавиците и шапката, които никога не му се бе налагало да използва в Калифорния и които пазеше в един сандък в гаража заедно с останалата част от ски екипировката. Усети пробождане в раната на лявата ръка, която не го бе притеснявала до този момент, и си помисли, че ще трябва да си смени превръзката веднага щом пристигне при баба си. Нямаше представа на какво разстояние беше нейният апартамент, нито колко би му струвал пътят с такси. Нужна му беше карта, но не знаеше откъде да я намери. С вледенени уши и ръце, пъхнати в джобовете, стигна до спирката на автобусите.

— Здравей! Сам ли си? — доближи се до него едно момиче.

Момичето носеше брезентова торба през рамо, шапка, нахлупена до веждите, ноктите й бяха боядисани в синьо и имаше сребърна халка, пробождаща носа й. Алекс остана втренчено очарован — беше почти толкова хубава, колкото тайната му любов Сесилия Бърнс, като се изключат парцаливите й панталони, войнишките й ботуши и по-скоро мръсният й и изгладнял вид. Единствената й горна дреха беше късо яке от изкуствена кожа с цвят на портокал, което едвам й стигаше до кръста. Не носеше ръкавици. Алекс измърмори някакъв неясен отговор. Баща му го беше предупредил да не говори с непознати, но това момиче не можеше да представлява никаква заплаха, беше едва няколко години по-голямо, почти толкова слабо и ниско като майка му. В действителност до нея Алекс се почувства силен.

— Къде отиваш? — настоя непознатата, запалвайки цигара.

— В къщата на баба ми, живее на ъгъла на Четиринадесета улица и Второ авеню. Знаеш ли как да стигна дотам? — опита се да разузнае Алекс.

— Разбира се, аз отивам в същата посока. Можем да вземем автобуса. Аз съм Моргана — представи се девойката.

— Никога не съм чувал подобно име — забеляза Алекс.

— Сама си го избрах. Тъпата ми майка ми е дала едно толкова вулгарно име, каквато е тя самата. А ти? Как се казваш? — попита, издухвайки пушек през ноздрите си.

— Александър Колд. Викат ми Алекс — отговори, леко скандализиран, че говори за семейството си с такива думи.

В продължение на десетина минути чакаха на унилата, потрепвайки с крака в снега, за да се стоплят; Моргана се възползва от това, за да изложи сбито резюме на своя живот: от години вече не ходела на училище — то било само за тъпаци; избягала от дома си, защото не понасяла втория си баща, който бил една противна свиня.

— Ще се включа в рок състав, това е мечтата ми — добави. — Единственото, от което имам нужда, е електрическа китара. Каква е тази кутия, която носиш вързана на раницата си?

— Флейта.

— Електрическа?

— Не, с батерии — присмя се Алекс.

 

 

Точно когато ушите му вече се превръщаха в ледени висулки, се появи автобусът и двамата се качиха. Момчето плати билета си и получи рестото, докато Моргана тършуваше ту в единия, ту в другия джоб на своето портокалово сако.

— Портмонето ми! Май са ми го откраднали… — запелтечи.

— Съжалявам, момиче. Ще трябва да слезеш — нареди й шофьорът.

— Не е моя вината, че са ме обрали — избухна почти с крясъци тя пред смутения Алекс, който изпитваше ужас при мисълта, че може да привлече вниманието на околните.

— И аз не съм виновен. Обърни се към полицията — отвърна сухо шофьорът.

Момичето разтвори брезентовата си торба и изпразни цялото й съдържание на входа на превозното средство: дрехи, козметика, пържени картофки, разнообразни кутии и пакетчета с най-различни размери и едни обувки с високи токчета, които сякаш принадлежаха на друг човек — толкова беше трудно да си я представиш с тях. Прегледа всяха част от дрехите с поразителна мудност, като обръщаше дрехата наопаки, отваряше всяка кутийка и всяко пакетче, тръскаше бельото пред погледите на всички. Алекс се извърна, още по-смутен. Не му се искаше хората да си помислят, че това момиче и той са заедно.

— Не мога да чакам цяла нощ, момиче. Трябва да слезеш — повтори шофьорът, този път със заплашителна интонация. Моргана не му обърна внимание. Беше си съблякла оранжевото яке и ровеше подплатата, докато останалите пътници в автобуса започнаха да протестират заради забавянето.

— Дай ми назаем! — поиска най-накрая тя, обръщайки се към Алекс.

Момчето усети как ледът от ушите му се стопява и предположи, че те са започнали да се оцветяват, както се случваше в кулминационни моменти. Те бяха неговата прокоба: тези уши винаги го издаваха, особено когато стоеше пред Сесилия Бърнс — момичето, в което беше влюбен от детската градина, без да има каквато и да било надежда за взаимност. Алекс бе стигнал до заключението, че няма никаква причина Сесилия да се спре на него, след като можеше да избира сред най-добрите атлети на колежа. Той не се отличаваше с нищо, единствените му таланти бяха да се катери по планините и да свири на флейта, но нито едно момиче с малко ум в главата не се интересуваше от планини и флейти. Беше му отредено да я обича мълчаливо до края на живота си, освен ако не се случеше чудо.

— Дай ми назаем за билет — повтори Моргана.

При нормални обстоятелства за Алекс нямаше голямо значение дали ще си загуби парите, но в този момент не беше в състояние да проявява щедрост. От друга страна, реши той, няма мъж, който би могъл да изостави една жена в такава ситуация. Стигаха му точно, за да й услужи, без да прибягва до банкнотите, сгънати в ботушите му. Плати втория билет. Моргана му отправи шеговита целувка с върха на пръстите си, изплези се на шофьора, който я гледаше възмутен, събра си бързо нещата и последва Алекс към задната седалка на превозното средство, където седнаха заедно.

— Спаси ми кожата. Веднага щом мога, ще ти върна парите — увери го тя.

Алекс не отговори. Имаше един принцип: ако заемеш пари на някого и повече не го видиш, парите са добре похарчени. Моргана предизвикваше у него смесени чувства: и го привличаше, и го отблъскваше, беше съвсем различна от което и да било момиче в неговото селище, включително и от „най-отворените“. За да не я гледа като глупак с отворена уста, пропътува по-голямата част от дългия път мълчаливо, с поглед, вперен в тъмното стъкло на прозореца, в което се отразяваха Моргана и собственото му мършаво лице с кръгли очила и тъмна като на майка му коса. Кога ли ще започне да се бръсне? Не се беше развил като мнозина от своите приятели; все още беше голобрад хлапак, един от най-ниските в класа. Дори Сесилия Бърнс беше по-висока от него. Единственото му преимущество бе, че за разлика от други подрастващи от колежа, имаше здрава кожа, защото, появеше ли му се пъпка, баща му веднага й впръскваше кортизон. Майка му го уверяваше, че няма за какво да се тревожи: някои израстват по-рано, други — по-късно; в семейство Колд всички мъже бяха високи, но той знаеше, че наследствеността е капризно нещо и може да се е метнал на майчиния си род. Лиза Колд беше ниска, дори и за жена; гледана отзад, приличаше на четиринадесетгодишно момиченце, особено откакто болестта я беше смалила. Мислейки за нея, усети как сърцето му се свива и дъхът му спира, сякаш гигантска ръка го беше стиснала за гърлото.

Моргана беше свалила коженото си яке с цвят на портокал. Отдолу носеше къса блуза от черна дантела, която оставяше корема й гол, и една кожена каишка с метални краища, като на зло куче.

— Умирам за една цигари — каза.

Алекс й посочи надписа, който забраняваше да се пуши в автобуса. Тя хвърли поглед наоколо. Никой не им обръщаше внимание. Около тях имаше много празни седалки, а другите пътници четяха или дремеха. Като се увери, че никой не ги наблюдава, тя бръкна под блузата си и извади от сутиена си една кирлива торбичка. Направи му таен знак, поклащайки торбичката пред ноздрите му.

— Трева — прошепна.

Александър Колд отказа с поклащане на главата. Ни най-малко не се смяташе за пуритан, беше пробвал марихуана и алкохол на няколко пъти, като почти всички свои съученици от гимназията, но не можеше да разбере кое бе толкова привлекателно в тях, като се изключи фактът, че бяха забранени. Не му допадаше да губи контрол. Катерейки се по планините, беше изпитал удоволствието от усещането, че владееш тялото и ума си. Връщаше се от тези екскурзии с баща си изтощен, натъртен и изгладнял, но щастлив, пълен с енергия, горд, че е победил за пореден път своите страхове и препятствията на планината. Усещаше се наелектризиран, силен, почти непобедим. В тези случаи баща му го потупваше приятелски по гърба като награда за геройството, но не казваше нищо, за да не подхранва суетата му. Джон Колд не си падаше по ласкателствата, искаше се много, за да спечелиш похвална дума от него, но синът му и не чакаше да я чуе, достатъчно му беше и това мъжко потупване.

Подражавайки на баща си, Алекс се беше научил да изпълнява задълженията си по най-добрия възможен начин, без да се надценява, макар че тайно се гордееше с три добродетели, които смяташе че притежава: мъжеството да катери планини, таланта да свири на флейта и яснотата в мисленето. По-трудно беше да признае недостатъците си, макар да си даваше сметка, че имаше най-малко два, които трябваше да се опита да поправи, както не един път му беше обръщала внимание майка му: неговият скептицизъм, който го караше да се съмнява почти във всичко, и лошият му характер, поради който избухваше в най-неподходящия момент. Това бе нещо ново за него, защото само допреди няколко месеца беше доверчив и винаги в добро настроение. Майка му твърдеше, че това са неща, свързани с възрастта, и ще отминат, но той не беше толкова сигурен като нея. Във всеки случай не го привличаше предложението на Моргана. Когато беше пробвал дрога, не бе усещал да лети в рая, както твърдяха някои от приятелите му, само дето главата му се пълнеше с пушек и краката му омекваха. За него нямаше по-висше преживяване от това, да се люлее на сто метра височина, увиснал на въже във въздуха, знаейки точно коя е следващата стъпка, която трябва да направи. Не, дрогата не беше за него. Нито пък цигарите, защото имаше нужда от здрави дробове, за да се катери и да свири на флейта. Усмихна се неволно като си спомни метода, използван от баба му Кейт, за да изкорени окончателно изкушението на тютюна. Тогава той беше на единайсет години и независимо от това, че баща му му бе говорил много за рака на белите дробове и други последствия от никотина, имаше навика да пуши тайно с приятелите си зад гимнастическия салон. Кейт Колд пристигна, за да изкара Коледа с тях, и с обонянието си на хрътка не закъсня да открие миризмата, независимо от дъвката и одеколона, с които той се стараеше да я прикрие.

— Толкова отрано ли пушим, Александър? — попита го в много добро настроение. Той се опита да отрече, но тя не му даде време. — Ела с мен, хайде да се поразходим — каза.

Момчето се качи в колата, затегна добре предпазния колан и измърмори през зъби едно заклинание за късмет, защото баба му беше същинска терористка на волана. Оправдавайки се, че в Ню Йорк никой нямал кола, караше, сякаш я преследваха. Стигнаха с лашкане и спиране до супермаркета, откъдето тя се сдоби с четири големи пури черен тютюн, след това го отведе на една спокойна уличка, спря далеч от недискретните погледи и се зае да запали по една пура за всеки. Пушеха и пушеха на затворени врати и прозорци, докато димът не започна да им пречи да виждат. Алекс усещаше как му се завива свят и как в стомаха му нещо се повдига и спуска. Скоро вече не можеше да издържа повече, отвори вратата и се изсипа на улицата като торба, измъчен до дъното на душата си. Баба му почака усмихната да приключи с изпразването на стомаха си, без да предложи да му държи челото или да го успокои, както би сторила майка му, а после запали друга пура и му я подаде.

— Хайде, Александър, докажи ми, че си мъж, и изпуши още една — предизвикваше го, забавлявайки се.

През следващите два дни момчето трябваше да остане на легло, зелено като гущер и убедено, че гаденето и главоболието ще го довършат. Баща му реши, че е вирусно, а майка му бе на път да заподозре свекърва си, но не посмя да я обвини пряко в отровителство на внучето. Оттогава навикът да се пуши, който имаше такъв успех сред някои от приятелите му, преобръщаше червата на Алекс.

— Тази трева е от най-добрата — настоя Моргана, сочейки съдържанието на торбичката. — Имам също и това, ако предпочиташ — добави, показвайки две бели хапчета в дланта си.

Алекс се извърна и втренчи поглед в прозореца на автобуса, без да отговори. Знаеше от опит, че е по-добре да замълчи, или да смени темата. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи глупаво и момичето щеше да си помисли, че е сополанко, или че има религиозни фундаменталистки възгледи. Моргана сви рамене и запази съкровищата си в очакване на по-подходящ момент. Бяха пристигнали на автобусната спирка в центъра на града и трябваше да слизат.

В този час потокът от хора все още не беше намалял, нито пък движението по улиците, макар че канцелариите и търговските обекти вече бяха затворени; за сметка на това имаше отворени барове, театри, кафенета и ресторанти. Алекс се разминаваше с хората, без да различава лицата им; виждаше само прегърбените им фигури, увити в тъмни палта, които крачеха забързано. Забеляза неясни туловища, проснати на земята точно до някакви скари на тротоара, откъдето излизаха струи пара. Досети се, че това са скитници, сгушени до отоплителните отвори на сградите, които бяха единственият източник на топлина в зимната нощ.

Студените неонови светлини и фаровете на колите придаваха на мокрите и мръсни улици нереален вид. По ъглите имаше камари от черни чували, някои скъсани, с разпилени боклуци. Някаква просякиня, загърната в парцаливо палто, човъркаше в чувалите с пръчка, докато рецитираше безкрайна литания на някакъв измислен език. Алекс трябваше да отскочи настрани, за да избегне един плъх с отхапана и кървяща опашка, който стоеше по средата на тротоара и не помръдна, когато минаха покрай него. Ръмженето на трафика, полицейските сирени и от време на време воят на някоя линейка прорязваха въздуха. Един млад мъж, много висок и недодялан, мина, крещейки, че наближава краят на света, и пъхна в ръката му смачкан лист хартия, на който се виждаше полуразголена блондинка с дебели устни, предлагаща масажи. Някакъв човек с ролкови кънки и слушалки на ушите го блъсна, запращайки го до стената. „Гледай къде вървиш, тъпанар!“ — викна нападателят.

Алекс усети, че раната на ръката започва отново да тупти. Помисли, че е попаднал в научнофантастичен кошмар, в един страховит мегаполис от цимент, стомана, стъкло, мръсотия и самота. Заля го вълна от носталгия по мястото непосредствено до морето, където бе прекарал живота си. Това спокойно и скучно селище, откъдето така често беше искал да избяга, сега му се струваше очарователно. Моргана прекъсна мрачните му мисли.

— Умирам от глад. Не можем ли да хапнем нещо? — предложи.

— Късно е вече, трябва да стигна при баба ми — извини се той.

— Спокойно, човече, ще те заведа при баба ти. Близо сме, но ще ни дойде добре да пъхнем нещо в коремите — настоя тя.

Без да му даде възможност да откаже, го повлече за ръката към вътрешността на някакъв шумен локал, който миришеше на бира, на горчиво кафе и на фританга^[1]. Зад голям тезгях от гетинакс стояха двама азиатци, които сервираха мазни манджи. Моргана се настани на един стол пред тезгяха и се зае да изучава менюто, написано с тебешир върху една дъска на стената. Алекс разбра, че ще му се наложи да плати яденето, и се запъти към банята, за да извади банкнотите, които носеше скрити в ботушите си.

Стените на тоалетната бяха покрити с мръсни думи и неприлични рисунки, на земята имаше смачкани хартии и локви вода, която капеше от ръждясалия водопровод. Влезе в една кабинка, затвори вратата с резето, остави раницата на пода и, независимо от погнусата, се наложи да седне на нужника, за да си свали ботушите, което съвсем не бе лека задача в това тясно пространство и с тази превързана ръка. Помисли за заразите и за безбройните болести, които можеш да пипнеш в една обществена тоалетна, както казваше баща му. Трябваше да опази ограничения си капитал.

Преброи парите си с въздишка; той нямаше да яде и се надяваше Моргана да се задоволи с евтино ядене — не изглеждаше да е от онези, които се хранят обилно. Докато не стигнеше невредим в апартамента на Кейт Колд, трите банкноти, сгънати веднъж и после още веднъж, бяха всичко, което притежаваше на този свят; те представляваха разликата между спасението и това — да умре от глад и студ, проснат на улицата като просяците, които беше видял малко преди това. Ако не намереше адреса на баба си, винаги можеше да се върне на летището, да изкара нощта свит в някой ъгъл и на следващия ден да се прибере у дома, тъй като разполагаше с билет за връщане. Сложи си отново ботушите, пъхна парите в едно отделение на раницата и излезе от кабинката. В тоалетната нямаше никой друг. Минавайки пред умивалника, пусна раницата си на пода, намести превръзката на лявата си ръка, изми старателно дясната със сапун, наплиска добре лицето си, за да разсее умората, и след това се подсуши с хартия. Когато се наведе да си вземе раницата, с ужас установи, че тя е изчезнала.

С разтуптяно сърце изхвърча като стрела от тоалетната. Кражбата беше станала преди по-малко от минута; крадецът не можеше да е далеч; ако се затичаше, можеше да го настигне, преди да се е изгубил в уличната тълпа. В заведението всичко беше постарому: същите потящи се сервитьори зад тезгяха, същите безизразни редовни клиенти, същата мазна манджа, същият шум от чинии и рокмузика, надута докрай. Никой не забеляза вълнението му, никой не се обърна да го погледне, когато изкрещя, че са го обрали. Единствената разлика беше, че Моргана не седеше на стола пред бара, където я бе оставил. От нея нямаше и помен.

Алекс в миг отгатна кой го беше последвал скришом, кой го бе причакал от другата страна на вратата на тоалетната, издебвайки сгоден момент, кой беше успял да отмъкне раницата му за секунди. Плесна се по челото. Как можа да прояви такава наивност! Моргана го беше измамила, сякаш беше бебе, ограбвайки му всичко, с изключение на дрехите, с които бе облечен. Беше загубил парите си, самолетния билет за връщане и дори драгоценната си флейта. Единственото, което му оставаше, беше паспортът, който по случайност носеше в джоба на сакото си. Трябваше да направи огромно усилие, за да надвие желанието да се разреве като глупак.