Исабел Алиенде
Градът на зверовете (18)

18
Петна от кръв

Доктор Омайра Торес не загуби самообладание. Тя каза, че всичко това са някакви детски фантазии, горещината им била размътила главите, и заповяда на капитан Ариосто да ги отведе. Веднага се зае да продължи със задачата си, която бяха прекъснали, независимо че настроението на племето вече бе напълно променено. В момента, когато капитан Ариосто бе готов да даде заповед за стрелба, докато войниците задържаха Надя и Алекс, напред излезе Каракауе, който не бе произнесъл повече от половин дузина думи по време на цялото пътуване.

— Един момент! — извика.

Сред всеобщото объркване, мъжът, който бе произнесъл половин дузина думи по време пътуването, съобщи, че е служител в Департамента за защита на индианците, и обясни подробно, че неговата мисия се състояла в това, да проучи защо племената в Амазонка, особено онези, които живеят близо до находищата на злато и диаманти, загиват масово. Подозирал от известно време Мауро Кариас — човека, който най-много се облагодетелствал от експлоатацията на района.

— Капитан Ариосто, реквизирайте ваксините! — заповяда Каракауе. — Ще изискам да бъдат изследвани в лаборатория. Ако съм прав, тези ампули не съдържат ваксина, а смъртоносни дози от вируса на морбили.

Вместо отговор, капитан Ариосто насочи оръжието си и стреля в гърдите на Каракауе. Служителят падна мъртъв на място. Мауро Кариас блъсна доктор Омайра Торес, извади оръжието си и в мига, в който Сесар Сантос се втурна, за да прикрие с тялото си жената, изпразни пистолета си в подредените на масата стъкленици, разбивайки ги на парченца. Течността се разля по земята.

Събитията протекоха с такава бързина, че после никой не можа да разкаже какво точно е станало, всеки имаше различна версия. Камерата на Тимоти Брус регистрира част от случилото се, а останалото се запази в апарата, който държеше Кейт Колд.

Като видяха счупените стъкленици, индианците помислиха, че Рааканариуа е избягала от затвора си и ще се върна под формата на птица канибал, за да ги погълне. Преди някой да успее да го спре, Таама нададе страховит вик и стовари ужасяващо тоягата си върху главата на Мауро Кариас, който се срути като чувал на земята. Капитан Ариосто насочи оръжието си срещу Таама, но Алекс се втурна към краката му, а маймунката на Надя Бороба, скочи в лицето му. Куршумите на капитана се загубиха във въздуха, давайки време на Таама да отстъпи, защитен от своите войни, които вече бяха грабнали лъковете си.

За няколкото секунди забавяне, през които войниците се организираха и извадиха пистолетите от кобурите, племето се разпръсна. Жените и децата избягаха като катерици, изчезвайки сред растителността, а мъжете успяха да изстрелят няколко стрели, преди и те да избягат. Войниците гърмяха напосоки, докато Алекс все още се бореше с Ариосто на земята, а Надя и Бороба му помагаха. Капитанът му нанесе удар в челюстта с дулото на пистолета и го остави полузашеметен, след това се освободи от Надя и маймунката с шамари. Кейт Колд се притече на помощ на внука си, измъквайки го далече от центъра на стрелбата. Сред крясъците и суматохата никой не чуваше командите на Ариосто.

За няколко минути селището беше окървавено: имаше трима войници, ранени със стрели, и няколко убити индианци, освен трупа на Каракауе и безжизненото тяло на Мауро Кариас. Една жена бе паднала, пронизана от куршумите, и детето, което носеше в ръцете си, лежеше на земята на крачка от нея. Людовик Льоблан, който от момента на появата на племето беше стоял на безопасно разстояние, прикрит зад едно дърво, реагира най-неочаквано. Дотогава той се беше държал като кълбо от нерви, но при вида на детето, изложено на насилието, изведнъж придоби смелост, пресече тичешком бойното поле и вдигна в ръцете си нещастното създание. Беше бебе на няколко месеца, опръскано с кръвта на майка си, което отчаяно пищеше. Льоблан остана там, сред хаоса, държейки го притиснато до гърдите си, и разстроен трепереше от гняв. Неговите най-лоши кошмари се бяха преобърнали: не индианците бяха диваци, а те самите. Най-накрая се доближи до Кейт Колд, която се опитваше да изплакне окървавената уста на своя внук с малко вода, и й подаде детето.

— Хайде, Колд, вие сте жена, ще знаете какво да правите с това — й каза.

Изненадана, писателката взе детето, като го държеше в опънатите си ръце, сякаш беше ваза. Толкова години бяха минали, откакто не беше държала такова създание в ръцете си, че не знаеше какво да прави с него.

Надя вече беше успяла да се изправи на крака и наблюдаваше бойното поле, осеяно с тела. Доближи се до индианците, опитвайки се да ги разпознае, но баща й я накара да се отдръпне, като я прегръщаше, викаше я по име, шепнеше й успокоителни думи. Надя успя да види, че Ииоми и Таама не са сред труповете и си помисли, че хората от мъглата могат все още да разчитат на двама от своите вождове, защото другите двама — Орлицата и Ягуара, ги бяха провалили.

— Застанете всички до това дърво! — заповяда капитан Ариосто на членовете на експедицията. Военният беше пребледнял, ръката, в която държеше оръжието си, трепереше. Нещата бяха приели много лош обрат.

Кейт Колд, Тимоти Брус, професор Льоблан и двете деца му се подчиниха. Алекс имаше счупен зъб, устата му бе пълна с кръв и все още беше замаян от удара с дулото по челюстта. Надя изглеждаше в състояние на шок, със стаен в гърдите си вик и очи, втренчени в мъртвите индианци и във войниците, които агонизираха проснати на земята. Доктор Омайра Торес, чужда на всичко, което я заобикаляше, и окъпана в сълзи, придържеше в скута си главата на Мауро Кариас. Целуваше лицето му, умолявайки го да не умира, да не я оставя, докато дрехите й се напояваха с кръв.

— Щяхме да се женим… — повтаряше като в транс.

— Лекарката е съучастник на Мауро Кариас. Нея е имал предвид, когато каза, че негово доверено лице пътува с експедицията, спомняш ли си? А ние обвинявахме Каракауе! — прошепна Алекс на Надя, но тя, потопена в ужаса, не можеше да го чуе.

Момчето разбра, че планът на предприемача да премахне индианците с помощта на епидемия от дребна шарка се е нуждаел от съдействието на доктор Торес. От няколко години индианците измираха масово, жертва на тази и други болести, независимо от усилията на властите да ги защитят. Щом плъзнеше някоя епидемия, нищо не можеше да се направи, защото индианците нямаха защитни сили; бяха живели изолирани в продължение на хиляди години и имунната им система не издържаше на вирусите на белите. И най-обикновената настинка можеше да ги убие за няколко дни, а с много по-голяма сила — другите, по-сериозни болести. Лекарите, които изследваха проблема, не разбираха защо нито една от взетите превантивни мерки не дава резултат. Никой не можеше да предположи, че Омайра Торес — лицето, натоварено да ваксинира индианците, беше тази, която им инжектираше смъртта, за да може любовникът й да си присвоява земите им.

Жената беше унищожила няколко племена, без да събуди подозрения, така както възнамеряваше да направи и с хората от мъглата. Какво й беше обещал Кариас, за да извърши толкова голямо престъпление? Може би не го беше направила за пари, а само от любов към този мъж. Във всеки случай, от любов или от алчност, резултатът беше един и същ: стотици избити мъже, жени и деца. Ако не беше Надя Сантос, която видя Омайра Торес и Мауро Кариас да се целуват, намеренията на тази двойка нямаше да бъдат разкрити. И благодарение на навременната намеса на Каракауе, който плати за това с живота си, планът пропадна.

Сега Александър Колд разбираше ролята, която Мауро Кариас бе определил на членовете на експедицията на Интернешънъл Джеографик. Две седмици след ваксинирането на индианците с вируса на дребната шарка, епидемията щеше да плъзне сред племето и заразата щеше да се разпространи с голяма бързина и в други селища. Тогава лекомисленият професор Людовик Льоблан щеше да засвидетелства пред световната преса, че е присъствал по време на първия контакт с хората от мъглата. Никой нямаше да бъде обвинен: бяха взели необходимите предпазни мерки, за да защитят селото. Антропологът, подкрепен от репортажа на Кейт Колд и снимките на Тимоти Брус, можеше да докаже, че всички членове на племето са били ваксинирани. Пред очите на света епидемията щеше да изглежда като неизбежна катастрофа, никой не би допуснал съществуването на друга причина и по този начин Мауро Кариас си осигуряваше да няма разследване от правителството. Беше чист и ефикасен начин за унищожение, не оставяше кървави следи както куршумите и бомбите, които в продължение на години бяха употребявани срещу индианците, за да се „изчисти“ територията по Амазонка, проправяйки пътя на миньорите, трафикантите, заселниците и авантюристите.

Като чу разобличението на Каракауе, капитан Ариосто изгуби разсъдъка си и в порив на паника го уби, за да защити Кариас, да защити и себе си. Действаше със сигурността, която му даваше униформата. В този отдалечен и почти безлюден край, докъдето не стигаше дългата ръка на закона, никой не оспорваше думата му. Това му даваше опасна власт. Беше груб и безскрупулен човек, който години наред бе прекарал по гранични застави, беше свикнал с насилието. И сякаш оръжието на колана му и положението му на длъжностно лице не бяха достатъчни, разчиташе и на покровителството на Мауро Кариас. От своя страна предприемачът имаше връзки в най-високите сфери на правителството, принадлежеше към управляващата класа, имаше много пари и престиж, никой не му търсеше сметка. Съдружието между Ариосто и Кариар беше изгодно и за двамата. Капитанът си правеше сметка след по-малко от две години да свали униформата и да се премести да живее в Маями, превърнал се в милионер; но сега Мауро Кариас лежеше със смазана глава и не можеше да го защити. Това означаваше край на неговата ненаказуемост. Щеше да се наложи да дава обяснения пред правителството за убийството на Каракауе и на тези индианци, които лежаха проснати посред лагера.

Кейт Колд, все още с бебето на ръце, си даде сметка, че нейният живот, както и животът на останалите членове на експедицията, включително и на децата, е изложен на голяма опасност, защото Ариосто трябваше на всяка цена да избегне разгласяването на случилото се в Тапирауа-тери. Вече не можеше просто да полее телата с нафта, да ги подпали и да ги обяви за изчезнали. Сметките на капитана се бяха объркали: присъствието на експедицията на Интернешънъл Джеографик бе престанало да бъде предимство и се бе превърнало в тежък проблем. Необходимо бе да се освободи от свидетелите, но трябваше да го направи много предпазливо, не можеше да ги екзекутира, разстрелвайки ги, без да си създаде големи проблеми. За нещастие на чужденците, те се намираха много далеч от цивилизацията, където капитанът лесно би могъл да прикрие следите си.

Кейт Колд беше сигурна, че ако военният реши да ги убие, войниците нямаше да си мръднат и пръста, за да му попречат, нито щяха да се осмелят да издадат своя началник. Джунглата щеше да погълне всички улики за престъплението. Не можеха да стоят със скръстени ръце и да чакат контролния изстрел на убиеца в главата на убития, трябваше да направят нещо. Нямаше нищо за губене, положението не можеше да стане по-лошо. Ариосто беше злодей и освен това бе нервен, можеше да ги постигне съдбата на Каракауе. Кейт нямаше определен план, но реши, че първото, което трябва да направи, е да създаде смут в противниковите редици.

— Капитане, мисля че най-спешното, което трябва да се направи, е тези мъже да се изпратят в болница — предложи, сочейки Кариас и ранените войници.

— Млъкни, жено! — излая в отговор военният.

Независимо от това, след няколко минути Ариосто се разпореди да качат Мауро Кариас и тримата войници в един хеликоптер. Заповяда на Омайра Торес да се опита да измъкне стрелите от ранените, преди да ги натоварят, но лекарката изобщо не му обърна внимание: имаше очи само за издъхващия си любовник. Кейт Колд и Сесар Сантос се заеха със задачата да направят тампони от парцали, за да спрат по-нататъшната загуба на кръв от нещастните войници.

 

 

Докато военните маневрираха, за да настанят ранените в хеликоптера, и се опитваха напразно да се свържат по радиото със Санта Мария де ла Ювия, Кейт обясни тихо на професор Льоблан своите опасения относно ситуацията, в която се намираха. И антропологът беше стигнал до същите заключения като нея: бяха изложени на по-голям риск в ръцете на Ариосто, отколкото на индианците или на Звяра.

— Да можехме само да избягаме в джунглата… — прошепна Кейт.

За първи път човекът я изненада с разумна реакция. Кейт беше толкова свикнала с вечното недоволство и избухванията на професора, че като го видя спокоен, му отстъпи лидерството почти автоматично.

— Това би било лудост — отвърна Льоблан уверено. — Единственият начин да се измъкнем оттук е с хеликоптер. Ключът е Ариосто. За наш късмет, той е невеж и тщеславен, това работи в наша полза. Трябва да се преструваме, че не го подозираме, и да го победим с хитрост.

— Как? — попита писателката недоверчиво.

— Като го манипулираме. Уплашен е, така че ще му предоставим възможността да си спаси кожата и освен това да излезе оттук като герой — каза Льоблан.

— Никога! — възкликна Кейт.

— Не ставай глупава, Колд. Така ще му представим нещата, което не означава, че ще го изпълним. Веднъж в безопасност, далеч от тази страна, Людовик Льоблан ще бъде първият, който ще разкрие жестокостите, извършвани с тези нещастни индианци.

— Виждам, че вашето мнение за индианците малко се е променило — измърмори Кейт Колд.

Професорът не я удостои с отговор. Изпъчи се с целия си дребен ръст, оправи си ризата, опръскана с кал и кръв, и се насочи към капитан Ариосто.

— Как ще се върнем в Санта Мария де ла Ювия, многоуважаеми капитане? Няма да се поберем всички във втория хеликоптер — каза той, сочейки войниците и групата, която чакаше до дървото.

— Не си пъхайте носа! Тук аз давам заповедите! — ревна Ариосто.

— Разбира се! Облекчение е, че вие сте натоварен с това, капитане, иначе бихме се оказали в много трудна ситуация — каза меко Льоблан. Ариосто, неспокоен, нададе ухо. — Ако не беше вашият героизъм, щяхме всички да попаднем в ръцете на индианците — добави професорът.

Ариосто, вече малко по-спокоен, преброи хората, видя, че Льоблан има право, и реши да изпрати половината от контингента войници с първия полет. Така остана само с пет човека плюс членовете на експедицията, които не представляваха опасност, тъй като не бяха въоръжени. Машината потегли, като вдигна облаци червеникав прах, издигайки се към небето.

 

 

Надя Сантос наблюдаваше случващото се, прегърнала баща си и Бороба. Съжаляваше, че остави талисмана на Уалимаи в гнездото с кристалните яйца, защото без защитата на амулета се чувстваше загубена. Изведнъж започна да крещи като кукумявка. Объркан, Сесар Сантос си помисли, че нещастната му дъщеря бе изтърпяла прекалено много емоции и те са предизвикали нервната й криза. Битката, разразила се в селото, беше много жестока, стенанията на ранените войници и споменът за кръвта на Мауро Кариас бяха смразяващ спектакъл; телата на индианците все още лежаха проснати там, където ги бяха повалили, без някой да се опита да ги прибере. Водачът реши, че Надя е разстроена от бруталността на случилото се; нямаше друго обяснение за тези писъци на момичето. За разлика от него Александър Колд трябваше да прикрие усмивка на гордост, като чу своята приятелка: Надя прибягваше до последния възможен спасителен ход.

— Дай ми лентите от фотоапарата! — нареди капитан Ариосто на Тимоти Брус.

За фотографа това беше равнозначно да му поискат живота. Беше фанатик по отношение на негативите си — никога не се беше разделял с нито един от тях, бе подредил всичките много внимателно в ателието си в Лондон.

— Струва ми се великолепно, че взимате предпазни мерки, за да не се загубят тези ценни негативи, капитан Ариосто — намеси се Льоблан. — Те са доказателството за това, което се случи тук, за това, как този индианец нападна сеньор Кариас, как паднаха вашите смели войници, улучени от стрелите, как вие самият бяхте принуден да стреляте срещу Каракауе.

— Този мъж се набърка там, където не му е работа! — извика капитанът.

— Разбира се! Беше луд. Искаше да попречи на доктор Торес да изпълни задълженията си. Неговите обвинения бяха налудничави! Съжалявам, че ампулите с ваксината се изпотрошиха по време на борбата. Сега никога няма да разберем какво съдържаха и няма да може да се докаже, че Каракауе лъжеше — каза лукаво Льоблан.

Ариосто направи странна гримаса, която при други обстоятелства можеше да изглежда и като усмивка. Закачи оръжието на колана си, отложи въпроса за негативите и за първи път престана да отговаря крещейки. „Току виж, тези чужденци не подозират нищо, оказаха се много по-глупави, отколкото смятах“ — си измърмори той.

Кейт Колд следеше диалога между антрополога и военния със зяпнала уста. Никога не беше допускала, че смотаният Льоблан е в състояние да прояви такова хладнокръвие.

— Надя, моля те, млъкни — помоли Сесар Сантос, когато Надя повтори вика на кукумявката за десети път.

— Предполагам, че ще прекараме тук нощта. Желаете ли да приготвим нещо за вечеря, капитане? — предложи любезно Льоблан.

Военният им разреши да се движат из лагера, за да направят вечерята, но заповяда да не се отдалечават извън един радиус от трийсетина метра, където можеше да ги вижда. Разпореди на войниците да приберат мъртвите индианци и да ги сложат всички заедно на едно и също място; на следващия ден можеха да ги погребат или да ги изгорят. Тези нощни часове щяха да му осигурят време да вземе решение как да постъпи с чужденците. Сантос и дъщеря му можеха да изчезнат без някой да задава въпроси, но с останалите трябваше да бъде предпазлив. Людовик Льоблан беше някакво светило, а възрастната жена и момчето бяха американци. От опит знаеше, че когато нещо се случи на някой американец, винаги имаше разследване; тези арогантни янки се смятаха за господари на света.

 

 

Макар че професор Льоблан бе дал идеята, Сесар Сантос и Тимоти Брус приготвяха вечерята, защото антропологът беше неспособен да свари и яйце. Кейт Колд се извини, обяснявайки, че може да прави само кюфтета, а тук не разполага с продукти; освен това беше много заета, опитвайки се да нахрани бебето с лъжичка с един разтвор от вода и кондензирано мляко. През това време Надя седеше, наблюдаваше гъсталака и повтаряше от време на време крясъка на кукумявка. След една нейна дискретна заповед Бороба скочи от ръцете й и се затича напред, изгубвайки се в гората. Половин час по-късно капитан Ариосто си спомни за негативите и принуди Тимоти Брус да му ги предаде под претекста, който Льоблан му беше подсказал: в неговите ръце те са на сигурно място. Безполезно беше английският фотограф да се разправя и дори да се опитва да го подкупи — военният беше непреклонен.

Ядоха на смени, докато войниците пазеха; после Ариосто се разпореди членовете на експедицията да спят в палатките, където щяха да са малко по-защитени в случаи на нападение, както каза, макар че истинската причина беше, че така можеше да ги контролира по-добре. Надя и Кейт Колд с бебето заеха една от палатките, Людовик Льоблан, Сесар Сантос и Тимоти Брус — другата. Капитанът не беше забравил нападението на Алекс и сляпо го бе намразил. По вина на тези хлапаци, особено на проклетото американско момче, той се намираше в тази ужасна каша; мозъкът на Мауро Кариас беше станал на пихтия, индианците избягаха и неговите планове да живее в Маями като милионер бяха сериозно заплашени.

Александър представляваше опасност за него и той трябваше да бъде наказан. Реши да го отдели от останалите и даде заповед да го вържат за едно дърво в края на лагера, далеч от палатките и от останалите членове на групата, далеч и от петромаксовите лампи. Кейт Колд започна бясно да протестира срещу начина, по който се отнасяха към нейния внук, но капитанът я накара да млъкне.

— Може би така е по-добре, Кейт. Ягуар е много съобразителен, сигурно ще му хрумне как да избяга — прошепна Надя.

— Ариосто смята да го убие през нощта, сигурна съм — отвърна писателката, трепереща от гняв.

— Бороба отиде да търси помощ — каза Надя.

— Смяташ, че тази маймунка ще ни спаси? — изсумтя Кейт.

— Бороба е много умна.

— Дете, не си наред с главата! — възкликна бабата.

Минаха няколко часа без някой в лагера да заспи, с изключение на бебето, изтощено от плач. Кейт Колд го беше настанила върху един вързоп с дрехи, питайки се какво да прави с това нещастно същество: последното което желаеше в живота си, беше да се нагърби с едно сираче. Писателката стоеше нащрек, убедена, че всеки момент Ариосто може да убие първо внука й, после останалите, а може би в обратен ред: първо тях, а след това да отмъсти на Алекс с някаква бавна и ужасяваща смърт. Този мъж беше много опасен. Тимоти Брус и Сесар Сантос също бяха залепиш ушите си до платнището на палатката, опитвайки се да отгатнат движенията на войниците навън. Професор Людовик Льоблан, за разлика от тях, излезе от своята палатка с извинението, че трябва да свърши нуждите си, и остана да разговаря с капитан Ариосто. Антропологът съзнаваше, че с всеки изминал час рискът за тях се увеличава и си струва да се опита да разсее капитана; покани го на партия карти и да си поделят бутилка водка, доставена от Кейт Колд.

— Не се опитвайте да ме напиете, професоре — предупреди го Ариосто, но напълни чашата си.

— Как можа да ви хрумне, капитане! Една глътка водка не може да навреди на човек като вас. Нощта е дълга, можем дори да се позабавляваме малко — отвърна Льоблан.