Исабел Алиенде
Градът на зверовете (15)

15
Кристалните яйца

В замяна на музиката и танца, които бяха получили, Зверовете разрешиха на децата да вземат онова, което бяха поискали. Обясниха им, че Надя трябва да се изкачи на върха на тепуи — на най-високото място, където беше гнездото с трите чудодейни яйца от нейното видение. А пък Алекс ще трябва да слезе в дълбините на земята, където се намира лечебната вода.

— Не можем ли да отидем заедно, първо на върха на тепуи и после в дъното на кратера? — попита Алекс, който си помисли, че задачите ще бъдат по-лесни, ако ги споделят.

Ленивците бавно поклатиха глави в знак на отрицание и Уалимаи обясни, че всяко пътуване в царството на духовете е самотно. Добави, че разполагат само със следващия ден, през който всеки от тях има възможност да изпълни мисията си, защото точно преди мръкване той трябва да се завърне във външния свят — това било неговото споразумение с боговете. Ако децата не успееха да се върнат, те щяха да останат уловени в свещения тепуи, защото никога нямаше да могат да открият сами изхода от лабиринта.

Младежите прекараха остатъка от деня в разходки из Ил Дорадо, разказвайки си своите кратки биографии; и двамата искаха да узнаят възможно най-много един за друг, преди да се разделят. За Надя беше трудно да си представи своя приятел в Калифорния с неговото семейство. Никога не беше виждала компютър, нито беше ходила на училище, не знаеше какво е зима. От своя страна американското момче усещаше завист за свободното и тихо съществуване на момичето, в тесен контакт с природата. Надя Сантос притежаваше здрав разум и мъдрост, които му се струваха непостижими.

Надя и Александър се наслаждаваха на великолепните образувания от слюда и други минерали, на невероятната флора, която никнеше от всички страни и на необикновените животни и насекоми, населяващи това място. Разбраха, че драконите като онзи в пещерата, които понякога пресичаха въздуха, са кротки като дресирани папагали. Извикаха един, той кацна грациозно в краката им и можаха да го погалят. Кожата му беше мека и студена като на риба, имаше поглед на сокол и дъх, ухаещ на цветя. Къпаха се в топлите езера и се наситиха на плодове, но само от онези, които Уалимаи им беше разрешил да ядат. Имаше и смъртоносни плодове и гъби, други предизвикваха кошмарни видения или разрушаваха волята, трети изтриваха завинаги паметта, както им обясни шаманът. По време на разходките се срещаха тук и там със Зверовете, които прекарваха по-голямата част от съществуването си в летаргия. След като се нахранваха с необходимите им листа и плодове, те прекарваха останалата част от деня съзерцавайки знойния пейзаж наоколо и запушалката от облаци, която затваряше гърлото на тепуи. „Те смятат, че небето е бяло и че е с размерите на този кръг“ — каза Надя и Алекс отговори, че и самите те имат неточна представа за небето — астронавтите знаят, че то не е синьо, а безкрайно дълбоко и тъмно. Тази нощ си легнаха късно и уморени; спаха един до друг, без да се докоснат, защото беше много топло, но споделяха един и същи сън, както се бяха научили да правят с вълшебните плодове на Уалимаи.

Призори на следващия ден старият шаман връчи на Александър Колд една празна кратуна, а на Надя Сантос — кратуни с вода и кошница, която тя завърза на гърба си. Предупреди ги, че след като веднъж потеглят на път както към височините, така и към дълбините, няма връщане назад. Трябваше или да преодолеят препятствията, или да загинат по време на изпитанието, защото не беше възможно да се върнат с празни ръце.

— Сигурни ли сте, че това е, което искате да направите? — попита шаманът.

— Аз — да — заяви Надя.

Нямаше представа за какво можеха да послужат яйцата, нито защо трябва да тръгне да ги търси, но не се усъмни в своето видение. Сигурно бяха много ценни или магически; за тях беше готова да надмогне и своя най-дълбоко вкоренен страх — страхът от височината.

— Аз също — добави Алекс, мислейки си, че би отишъл и в самия ад, стига да спаси майка си.

— Възможно е да се върнете, а може и да не се върнете — сбогува се магьосникът с безразличие, защото за него границата между живота и смъртта беше едва забележима ивица от дим, която и най-малкият полъх можеше да изтрие.

Надя свали Бороба от кръста си и й обясни, че не може да я вземе там, където отива. Маймунката се вкопчи в единия крак на Уалимаи, скимтейки и заплашвайки с юмруче, но не се опита да не се подчини. Двамата приятели се прегърнаха силно, уплашени и развълнувани. След това всеки от тях тръгна по своя път, посочен му от Уалимаи.

 

 

Надя Сантос се изкачи по същата издълбала в скалата стълба, по която бяха слезли заедно с Уалимаи и Алекс от лабиринта до дъното на тепуи. Да достигнеш балкона не беше трудно, въпреки че отверстията бяха много развлечени и липсваше перило, за което да се хванеш, а стъпалата бяха доста тесни, неравномерни и износени рейки се с виенето на свят, тя хвърли бърз поглед надолу и видя необикновения синьо-зелен пейзаж на долината, обвита в нежна мъгла, с великолепния златен град в центъра. След това погледна нагоре и погледът й се изгуби в облаците. Гърлото на тепуи изглеждаше по-тясно от основата му. Как да се изкачи по стръмните склонове? Щяха да са й нужни крака на бръмбар. Колко висок бе всъщност този тепуи, каква част от него бе скрита в облаците? Къде точно беше гнездото? Реши да не мисли за проблемите, а за решаването им: щеше да се сблъсква с препятствията едно по едно, така както те щяха да се появяват. Щом беше успяла да се изкачи по водопада, трябваше да може да направи и това — помисли си тя, макар че вече не се движеше вързана с въже за Ягуар, а беше сама.

Когато стигна до балкона, разбра, че там стълбите свършват; оттук нататък трябваше да се изкачва, придържайки се за всичко, в което може да се вкопчи. Намести кошницата на гърба си, затвори очи и потърси спокойствие вътре в себе си. Ягуар й беше обяснил, че там, в центъра на нейната същност, са концентрирани жизнената енергия и храбростта. Задиша с цялото си същество, така че чистият въздух да изпълни дробовете й, да обиколи пътеките в нейното тяло и да стигне чак до върховете на пръстите на ръцете и краката. Вдиша дълбоко три пъти и все още със затворени очи, си представи орела — своето тотемно животно. Внуши си, че ръцете й се разтварят, удължават се, прерастват в пернати криле, че краката й се превръщат в изтънели крайници, завършващи с остри нокти, че на лицето й израства хищен клюн и очите й се раздалечават и застават от двете страни на главата. Усети, че косата й, мека и къдрава, се превръща в твърди пера, прилепнали по черепа, и тя може да ги движи както пожелае — пера, които притежаваха познанията на орлиците: бяха антени, които улавяха всичко, ставащо във въздуха, включително и невидимото. Тялото й загуби своята гъвкавост и в замяна придоби такава абсолютна лекота, че можеше да се отдели от земята и да плува със звездите. Усети невероятна мощ, цялата сила на орела в кръвта си. Усети, че тази сила стигна до последната фибра на нейното тяло и на нейното съзнание. „Аз съм Орлицата“ — произнесе на висок глас и след това отвори очи.

Надя се хвана за една малка пукнатина в скалата над главата й, намести крака си в друга, която беше на височината на кръста й. Премести се нагоре и спря така, докато възстанови равновесието си. Повдигна другата си ръка и потърси по-нависоко, докато успя да докопа един корен, а в същото време с другия крак опипваше повърхността докато намери някакъв процеп. Повтори движението с ръка, търсейки издатина, и когато я налучка, се повдигна малко по-нагоре. Растителността, която никнеше по склоновете, й помагаше — имаше корени, храсти и лиани. Видя дълбоки драскотини по камъните и по някои стволове; помисли, че са следи от нокти. Зверовете трябва също да са се катерили, за да търсят храна, или (понеже не познаваха картата на лабиринта) при всяко влизане и излизане от тепуи са се качвали оттук до върха и са слизали от другата му страна. Пресметна, че това сигурно е отнемало дни, а може би и седмици, имайки предвид изключителната флегматичност на тези гигантски ленивци.

С част от своя все още буден мозък разбра, че кухината на тепуи не е конус, както бе предположила поради оптическия ефект при наблюдението отдолу, а по-скоро леко се отваря навън. Гърлото на кратера беше в действителност по-широко от основата му. Оказа се, че не са й нужни крака на бръмбар, а само съсредоточеност и кураж. Така се катереше метър след метър в продължение на часове, с възхитителна решимост и новопридобита сръчност. Тази ловкост идваше от най-съкровеното и тайнствено място — мястото на спокойствие в сърцето, където се намираха благородните свойства на нейното тотемно животно. Тя беше Орлица — птицата, която лети най-високо, кралицата на небето, тази, която свива гнездото си там, където стигат само ангелите.

Орелът момиче продължаваше изкачването стъпка по стъпка. Топлият и влажен въздух на долината се превърна в хладен бриз, който я тласкаше нагоре. Спря за кратко, много уморена, бореща се с изкушението да погледне надолу или да пресметне разстоянието догоре, съсредоточена само върху следващото движение. Изгаряше я ужасна жажда; усещаше устата си пълна с пясък, с горчив вкус, но не можеше да се пусне, за да свали от гърба си кратунката с вода, която й беше дал Уалимаи. Ще пия, когато стигна горе, шепнеше, мислейки за студената и чиста вода, която се клатушкаше до нея. Поне да беше заваляло — помисли си, но от облаците не падаше нито капка. Когато смяташе, че вече не може да направи нито крачка повече, усети вълшебния талисман на Уалимаи, който висеше на врата й, и това й даде нова сила. Беше нейната защита. Беше й помогнал да изкачи черните и хлъзгави скали на водопада, беше я направил приятелка на индианците, беше я покровителствал пред Зверовете — докато го имаше, щеше да бъде защитена.

Много по-късно главата й достигна първите облаци — гъсти като разбити белтъци, и после я обви една млечна белота. Продължи да се катери опипом, вкопчвайки се в скалите и растителността, която с височината ставаше все по-оскъдна. Не си даваше сметка, че ръцете, коленете, краката й кървят; мислеше само за магическата сила, която я крепеше, докато изведнъж една от дланите й напипа широка цепнатина. Скоро успя да изтегли цялото си тяло и се озова на върха на тепуи — постоянно скрит от струпването на облаци. Мощен възглас на триумф, зов древен и див като страховит писък на хор от сто орли, се изтръгна от гърдите на Надя Сантос и се понесе към други върхове, като се отразяваше и разширяваше, губейки се в далечината.

Момичето изчака неподвижно на върха докато викът й не замря в последните пукнатини на голямото плато. Тогава биенето на сърцето й се успокои и тя успя да си поеме дълбоко въздух. Щом усети, че е стъпила здраво върху скалите, протегна ръка към кратунката с вода и изпи цялото й съдържание. Никога не беше желала нещо с такава сила. Хладната течност премина през гърлото й, заличавайки вкуса на пясък и горчивината в устата й, като навлажни езика й и пресъхналите й устни, прониквайки в цялото й тяло като чудодеен балсам, способен да излекува безпокойството и да утеши болката. Разбра, че щастието се състои в постигането на нещо, което продължително сме чакали.

Височината и нечовешкото усилие да стигне дотам, да надмогне страховете си, подействаха като дрога, по-мощна от тази на индианците в Тапирауа-тери или от сместа за колективни сънища на Уалимаи. Отново почувства, че лети, но вече нямаше тялото на орел, беше се освободила от всичко материално, беше само дух. Висеше в райското пространство. Светът беше останал много далеч, някъде долу, в сферата на илюзиите. Остана зареяна там неизвестно колко време и изведнъж видя една дупка в сияйното небе. Без да се колебае, се устреми като стрела към отвора и влезе в някакво празно и тъмно пространство, като безкрайния небосвод обем, в една безлунна нощ. Това беше абсолютното пространство на всичко, което е божествено, както и на смъртта — пространството, в което се разтваряше самият дух. Тя беше в нищото — без желания, без спомени. Нямаше от какво да се страхува. Стоеше там — извън времето.

Но от върха на тепуи тялото на Надя малко по малко започваше да я вика, то се нуждаеше от нея. Кислородът върна разсъдъка й към усещането за материалната действителност, водата й даде необходимата енергия, за да може да се движи. Най-накрая духът на Надя извърши обратното пътуване, пресече отново като стрела отвора към празнотата, завърна се във великолепния свод, където поплува няколко мига в огромната белота и оттам се вмъкна в контурите на орлицата. Трябваше Да Уи на изкушението да остане завинаги да лети, носена от вятъра, и с още едно последно усилие се завърна в тялото на момичето. Озова се седнала на върха на света и се огледа наоколо.

Беше на най-високата точка на едно плато, заобиколена от безкрайното мълчание на облаците. Макар че не можеше да види нито височината, нито продължението на мястото, където се намираше, изчисли, че дупката в центъра на тепуи беше малка в сравнение с необятността на планината, в която се намираше. Теренът изглеждаше насечен с дълбоки процепи — на места скалист, другаде покрит с гъста растителност. Допусна, че щеше да мине много време преди стоманените птици на нааб да достигнат това място, защото беше абсурдно да се опитват да приземят тук дори хеликоптер, а за човека беше почти невъзможно да се движи по грапавата повърхност. Усети как губи сили, защото съобрази, че можеше да търси гнездото сред пукнатините до края на дните си, без да го намери, но после си спомни, че Уалимаи й беше посочил точно откъде да се качи. Почина си за миг и тръгна, изкачвайки се и слизайки от скала на скала, тласкана от непозната сила, от някаква подсъзнателна сигурност.

Не се наложи да върви дълго. На неголямо разстояние, в една цепнатина, образувана в големи скали, се намираше гнездото. В средата му видя трите кристални яйца. Бяха по-малки и по-блестящи, отколкото в нейното видение — бяха великолепни.

 

 

С изключително старание, за да не се подхлъзне в някоя от дълбоките пукнатини, където биха се счупили всичките й кости, Надя Сантос се протегна към гнездото. Пръстите й се затвориха около блестящото съвършенство на кристала, но ръката й не успя да го помръдне. Озадачена, хвана друго яйце. Не можеше да го повдигне, не сполучи и с третото. Невъзможно беше тези предмети с размера на папагалско яйце да тежат толкова много. Какво става? Разгледа ги, побутвайки ги от всички страни, докато се увери, че не бяха залепени, нито заситени, напротив, изглеждаха като че ли си почиват, сякаш плуваха в мекия юрган от клечици и пера. Момичето седна на една от скалите, без да разбира какво става и без да може да повярва, че цялата тази авантюра и усилията, положени за да стигне дотук, щяха да се окажат напразни. Необходима й бе свръхчовешка сила, за да се изкатери като гущер по вътрешните склонове на тепуи и сега, когато най-сетне беше на върха, не й достигаха сили, за да помръдне дори с един милиметър съкровището, което беше тръгнала да търси.

Надя Сантос се олюля, объркана, като дълго не можа да измисли изход от тази загадка. Изведнъж се сети, че яйцата принадлежат някому. Може би Зверовете ги бяха поставили тук, а може и да бяха на друго приказно същество — на някоя птица или влечуго, като драконите. Тогава майката можеше да се появи всеки момент и като открие натрапницата близо до гнездото си, да се хвърли в атака с основателна ярост. Не трябваше да остава тук, реши, но и не мислеше да се отказва от яйцата. Уалимаи беше казал, че не може да се върне с празни ръце… Какво друго й каза шаманът? Че трябва да се върне преди настъпването на нощта. И после си спомни онова, което я беше научил мъдрият магьосник предишния ден — закона за взаимността. За всяко нещо, което взимаш, трябва да дадеш друго в замяна.

Огледа се безутешно. Нямаше какво да даде. Беше облечена само с една фланелка, къси панталони и завързаната на гърба й кошница. Като огледа тялото си, за първи път забеляза драскотините, натъртванията и откритите рани, които й бяха причинили скалите при катеренето на планината. Нейната кръв, в която бе съсредоточена жизнената й енергия, позволила й да стигне дотук, бе може би единственото й ценно нещо, което притежаваше. Доближи се, премествайки нараненото си о така, че кръвта й да капе върху гнездото. Няколко червени капчици опръскаха меките пера. Като се наведе усети талисмана до гърдите си и веднага разбра, че това беше цената, която трябваше да плати за яйцата. Поколеба се няколко дълги минути. Да го даде, означаваше да се откаже от магическите защитни сили, които вярваше че притежава издялканата кост, подарък от шамана. Никога нямаше да има нещо толкова вълшебно като този амулет — за нея той беше много по-важен от яйцата, ползата от които тя изобщо не можеше да си представи. Не, не може да се раздели с него — реши.

Надя затвори очи, изтощена, докато слънчевите лъчи, които се прецеждаха през облаците, не започнаха да променят цвета си. За няколко минути се върна към халюцинациите на съня от аауаска, който й се яви на погребението на Мокарита, и отново се превърна в орлицата, летяща в едно бяло небе, носена от вятъра, лека и могъща. Видя отвисоко блестящите яйца в гнездото — също като в онзи сън, и доби същата увереност, каквато изпита тогава: в тези яйца се намираше спасението за хората от мъглата. Най-накрая отвори очи с въздишка, свали талисмана от врата си и го постави в гнездото. След това протегна ръка и докосна едно от яйцата, което мигом се предаде и тя успя без усилие да го вдигне. Другите две взе също така лесно. Намести внимателно и трите яйца в кошницата си и започна да слиза по пътя, по който се беше качила. Слънчевата светлина продължаваше да се процежда през облаците; прецени че слизането би трябвало да е по-бързо и че ще успее да стигне долу преди да падне нощта, както бе предупредил Уалимаи.