Исабел Алиенде
Градът на зверовете (10)

10
Похитени

Следващият ден се нижеше бавен и досаден, с толкова много дъжд, че не успяваха да изсушат дрехите си преди да се излее поредното ведро. Същата нощ по време на тяхната смяна изчезнаха двамата войници и скоро забелязаха, че и лодката я няма. Мъжете, които след смъртта на своя другар живееха в ужас, бяха избягали по реката. Те за малко не се разбунтуваха, когато не им позволиха да се върнат в Санта Мария де ла Ювия с първата лодка; никой не им плащал, за да рискуват живота си, казваха. Сесар Сантос им отговори, че точно за това им се плаща: да не би случайно да не са войници? Решението да избягат можеше да им струва много скъпо, но бяха предпочели да застанат пред военен съд, отколкото да умрат в ръцете на индианците или на Звяра. За останалата част от членовете на експедицията тази лодка представляваше единствената възможност за връщане в цивилизацията; без нея и без радиото се оказаха окончателно изолирани.

— Индианците знаят, че сме тук. Не можем да останем! — изкрещя професор Льоблан.

— Къде искате да отидете, професоре? Ако се преместим, когато дойдат хеликоптерите, няма да ни намерят. От въздуха се вижда само една зелена маса, никога няма да ни открият — обясни Сесар Сантос.

— Не можем ли да следваме коритото на реката и да се опитаме да се върнем в Санта Мария де ла Ювия със собствени сили? — предложи Кейт Колд.

— Невъзможно е да го направим пеша. Има прекалено много препятствия и отклонения — отвърна водачът.

— Вината е ваша, Колд! Трябваше всички да се върнем в Санта Мария де ла Ювия, както предложих аз — добави професорът.

— Много добре, аз съм виновна. Какво ще направите по този повод? — попита писателката.

— Ще ви подведа под отговорност! Ще съсипя кариерата ви!

— Може би аз ще съм тази, която ще съсипе вашата, професоре — отвърна тя, без да й мигне окото.

Сесар Сантос ги прекъсна, казвайки, че вместо да се карат трябва да обединят усилията си и да преценят обстановката: индианците бяха недоверчиви и не проявиха интерес към подаръците, ограничаваха се с това да ги наблюдават, но не ги бяха нападнали.

— Малко ли ви се струва това, което направиха на онзи нещастен войник? — попита саркастично Льоблан.

— Не мисля, че са били индианците, те не се бият по този начин. Ако имаме късмет, това може да е миролюбиво племе — отговори водачът.

— Но ако нямаме късмет, ще ни изядат — изсумтя антропологът.

— Би било идеално, професоре. Така ще можете да изпробвате вашата теория относно жестокостта на индианците — каза Кейт.

— Добре де, стига глупости. Трябва да се вземе някакво решение. Или оставаме, или си тръгваме… — прекъсна ги фотографът Тимоти Брус.

— Минаха почти три дни, откакто тръгна първата лодка. Понеже се движи по течението и Матууе познава пътя, вече би трябвало да са в Санта Мария де ла Ювия. Утре или най-много след два дни ще пристигнат хеликоптерите на капитан Ариосто. Ще летят денем, така че трябва да поддържаме един огън винаги запален, за да видят пушека. Положението е трудно, както казах, но не е отчайващо, много хора знаят къде сме, ще дойдат да ни търсят — увери ги Сесар Сантос.

Надя беше спокойна, прегърнала своята маймунка, сякаш не разбираше значимостта на това, което се случваше. За разлика от нея Алекс стигна до заключението, че никога не се е намирал в такава опасност, дори когато остана увиснал на Ел Капитан — една отвесна скала, по която само най-опитните се осмеляваха да се катерят. Ако не беше завързан с въже за колана на баща си, щеше да се пребие.

 

 

Сесар Сантос беше предупредил членовете на експедицията за различните насекоми и животни в джунглата — от тарантули до змии, но беше забравил мравките. Алекс се отказа да използва ботушите си не само защото бяха непрекъснато мокри и миришеха лошо, но и защото му стягаха; вероятно се бяха свили от водата. Независимо че първите дни не си сваляше галошите, които му даде Сесар Сантос, ходилата му се нашариха с мазоли и струпеи.

— Това не е място за нежни крака — беше единственият коментар на баба му, когато й показа кървящите рани по краката си.

Нейното безразличие премина в безпокойство, когато внукът й бе ухапан от огнена мравка. Момчето не можа да сдържи вика си: почувства болка като че ли го горят с пура по глезена. Мравката му остави малък бял белег, който след няколко минути стана червен и се поду като череша. Пристъпите на болката се качваха на тласъци по крака и той не можеше да направи нито крачка повече. Доктор Омайра Торес го предупреди, че отровата ще продължи да действа в продължение на няколко часа и ще трябва да я понася, без да може да облекчи болката, освен с компреси с топла вода.

— Надявам се, че не си алергичен, защото в такъв случай последствията ще бъдат по-тежки — отбеляза лекарката.

Алекс не беше алергичен, но така или иначе, ужилването съсипа голяма част от деня му. Вечерта, когато едва успя да стъпи на крака си и да направи няколко стъпки, Надя му разказа, че докато останалите вършели всекидневната си работа, тя видяла Каракауе да се навърта около кутиите с ваксините. Когато индианецът разбрал, че го е разкрила, толкова силно я стиснал за ръцете, че оставил следи от пръстите си по кожата й и я предупредил, че ако каже и дума по този повод, много скъпо ще си плати за това. Беше сигурна, че този човек ще изпълни заплахите си. Въпреки това Алекс прецени, че не могат да мълчат, трябваше да предупредят лекарката. Надя, която беше също толкова привлечена от лекарката, колкото и баща й и започваше да храни надеждата, че тя може да стане нейна втора майка, желаеше, освен това, да й предаде диалога между Мауро Кариас и капитан Ариосто, който бяха чули в Санта Мария де ла Ювия. Продължаваше да е убедена, че Каракауе е човекът, определен да изпълни зловещите планове на Кариас.

— Все още няма да казваме нищо за това — настоя Алекс.

Изчакаха подходящия момент, когато Каракауе се беше отдалечил, за да лови риба в реката, и разказаха всичко на Омайра Торес. Тя ги изслуша с много внимателно, показвайки признаци на безпокойство за първи път, откакто я познаваха. Дори в най-драматичните моменти на това приключение очарователната жена не губеше присъствие на духа; имаше нерви, здрави като на самурай. И този път не се стресна, но пожела да се запознае с подробностите. Като научи, че Каракауе беше отворил кутиите, но не бе успял да разпечата флаконите, си отдъхна с облекчение.

— Тези ваксини са единствената надежда за живот на индианците. Трябва да ги пазим като съкровище — каза.

— С Алекс бяхме започнали да наблюдаваме Каракауе; смятаме, че той е развалил радиото, но баща ми казва, че без доказателства не можем да го обвиним — каза Надя.

— Нека не занимаваме баща ти с тези подозрения, Надя, той и без това си има достатъчно грижи. Ние тримата можем да обезвредим Каракауе. Не го изпускайте от очи, деца — помоли ги Омайра Торес и те обещаха да я послушат.

Денят мина без премеждия. Сесар Сантос продължаваше упорито да се опитва да накара радиопредавателя да заработи, но без резултат. Тимоти Брус притежаваше едно радио, което им беше послужило да слушат новините от Манаос през първата част от пътуването, обаче радиовълните не стигаха толкова далеч. Отегчаваха се, защото след като хванаха няколко птици и две риби, нямаше какво друго да правят през останалата част на деня; безполезно беше да ловуват или да ловят повече риба, защото мравки нападаха месото или то се разваляше за няколко часа. Най-накрая Алекс можа да проумее манталитета на индианците, които не трупаха нищо. Редуваха се да поддържат димящ огъня, за да ги забележат в случай, че дойдеха да ги търсят, макар че според Сесар Сантос все още беше прекалено рано за това. Тимоти Брус извади захабено тесте карти и играха на покер, на блекджек и на джин-руми, докато не започна да се здрачава. Не усетиха повече всепроникващата миризма на Звяра.

 

 

Надя, Кейт Колд и лекарката отидоха на реката, за да се измият и да направят тоалета си; бяха се уговорили никой да не излиза сам извън лагера. За най-интимните си потребности трите жени отиваха заедно; за останалото всички се редуваха по двойки. Сесар Сантос гледаше да се падне винаги с Омайра Торес, което не беше никак приятно на Тимоти Брус, защото англичанинът също бе привлечен от лекарката. По време на пътуването я снимаше, докато тя отказа повече да му позира; освен това Кейт Колд го бе предупредила да запази филма за Звяра и индианците. Писателката и Каракауе бяха единствените, които не изглеждаха особено впечатлени от младата жена. Кейт измърмори, че вече била много стара, за да се вторачва в едно красиво лице — коментар, който прозвуча на Алекс като израз на ревност, недостойна за толкова интелигентен човек като баба му. Професор Льоблан, който не можеше да се състезава по представителност със Сесар Сантос или по младост с Тимоти Брус, се стараеше да впечатли жената с тежестта на своята известност и не изпускаше случай да й чете на висок глас пасажи от книгата си, където разказваше в детайли за зловещите опасности, които е трябвало да преодолява сред индианците. На нея й бе трудно да си представи плашливия Льоблан само по набедрена препаска, побеждаващ в ръкопашен бой индианци и зверове, ловуващ със стрели и оцеляващ без ничия помощ сред всякакъв вид природни бедствия, както разказваше. Във всеки случай, съперничеството между мъжете от групата за вниманието на Омайра Торес беше създало известно напрежение, което се увеличаваше колкото повече часове минаваха в тревожно очакване на хеликоптерите.

Алекс погледна глезена си: все още го болеше и беше малко подут, но твърдата червена черешка, където го убоде мравката, се беше смалила; компресите с топла вода бяха дали добри резултати. За да се разведри, взе флейтата и започна да свири любимия концерт на майка си, нежна и романтична музика от един европейски композитор, умрял преди повече от век, която обаче отекваше в съзвучие със заобикалящата ги джунгла. Дядо му Джоузеф Колд беше прав: музиката е универсален език. При първите звуци дойде с подскоци Бороба и седна в краката му със сериозността на критик, а малко след това се върна и Надя с лекарката и Кейт Колд. Момичето изчака останалите да се заловят със заниманията си в подготовка на лагера за нощта и скришом даде знак на Алекс да я последва.

— Отново са тук, Ягуар — прошепна на ухото му.

— Индианците…?

— Да, хората от мъглата. Мисля, че идват заради музиката. Недей да вдигаш шум и ме последвай.

Навлязоха няколко метра в гъсталака и по същия начин, както бяха сторили преди, зачакаха притихнали. Колкото и да напрягаше зрението си, не виждаше никого между дърветата: индианците сякаш се разтваряха около него. Изведнъж усети силни длани, които го хванаха за ръцете, и като се обърна, видя, че Надя и той са заобиколени. Индианците не бяха се спрели на известно разстояние като предишния път; сега Алекс можеше да усети сладникавата миризма на техните тела. Отново забеляза, че са ниски на ръст и слаби, но този път се увери, че бяха също и много силни и че в поведението им има нещо жестоко. Нямаше ли право Льоблан, когато твърдеше, че били сурови и жестоки?

— Аиа — поздрави пробно.

Една ръка запуши устата му и преди да започне да си дава сметка за това, което става, се усети вдигнат във въздуха за глезените и подмишниците. Започна да се мята и да рита с крака, но ръцете не го пускаха. Усети, че го удариха по главата — не разбра дали с юмруци или с камък, но му стана ясно, че ще е по-добре да се остави да бъде отведен, в противен случай щяха да го довършат като го зашеметят или като го убият. Помисли си за Надя и дали и нея я бяха отмъкнали със сила. Докато индианците го отнасяха, навлизайки в тъмнината като духове на нощта, му се стори, че чува някъде отдалече да го вика гласът на баба му.

 

 

Александър Колд усещаше силни болки в глезена на мястото на ужиленото от огнената мравка, където сега го стискаше ръката на единия от четиримата индианци, които го носеха във въздуха. Неговите похитители се движеха подтичвайки и на всяка крачка тялото на момчето жестоко се разклащаше; чувстваше болка в раменете, сякаш го разглобяваха. Бяха му свалили фланелката и му я бяха омотали около главата, така че да му закрие очите и да му задуши гласа. Едва можеше да диша, и главата му, където го бяха ударили, туптеше, но се успокояваше с това, че не бе загубил съзнание, което означаваше, че воините не го бяха ударили силно и не се опитваха да го убият. Поне засега… Стори му се, че изминаха много дълго разстояние, докато най-накрая спряха и го пуснаха да падне като чувал с картофи. Почти мигновено усети облекчение в мускулите и костите си, макар че глезенът му все още пареше ужасно. Не посмя да си свали фланелката, която покриваше главата му, за да не предизвика нападателите си, но тъй като след известно изчакване нищо не се случи, реши да я махне. Никой не го спря. Когато очите му свикнаха с бледата лунна светлина, се видя посред гората, проснат върху тюфлек от хумус, който покриваше земята. Наоколо, в тесен кръг, усети присъствието на индианците, макар че не можеше да ги види при толкова малко светлина и без очилата си. Сети се за своето войнишко швейцарско ножче и посегна скришом към колана, за да го потърси, но не успя да направи нищо: един здрав юмрук го сграбчи за китката. Тогава чу гласа на Надя и усети слабите ръчички на Бороба в косата си. Извика от болка, защото маймунката бе сложила пръстите си върху цицината, изникнала на главата му след удара.

— Спокойно, Ягуар. Няма да ни навредят — каза момичето.

— Какво стана?

— Уплашиха се, помислиха, че ще се развикаш; заради това трябваше да те отведат насила. Искат само да отидем с тях.

— Къде? Защо? — заекна момчето, опитвайки да седне. Усещаше главата си да кънти като тъпан.

Надя му помогна да се оправи и му даде да пие вода от една кратунка. Очите му бяха вече посвикнали с тъмнината и видя, че индианците го наблюдават отблизо и коментират на висок глас, без страх да бъдат чути или настигнати. Алекс предположи, че останалите от експедицията ще ги търсят, макар че никой не би се осмелил да рискува, отдалечавайки се прекалено много посред нощ. Помисли си, че поне веднъж баба му ще се разтревожи: как би обяснила на сина си Джон, че е загубила внука си в джунглата? Очевидно индианците се бяха отнесли с Надя с повече мекота, защото момичето се движеше доверчиво сред тях. Като се оправи, усети нещо топло да се стича по дясното му слепоочие и да капе на рамото му. Избърса го с пръст и го поднесе до устните си.

— Сцепили са ми главата — прошепна уплашен.

— Представи си, че не те боли, Ягуар, както правят истинските войни — посъветва го Надя.

Момчето реши, че трябва да демонстрира смелост: стана на крака, стараейки се да не личи, че колената му треперят, изпъна се толкова, колкото можа и се удари по гърдите, както беше виждал във филмите за Тарзан, като същевременно нададе един продължителен рев като Кинг Конг. Индианците отстъпиха няколко крачки и слисани извадиха оръжията си. Той повтори ударите по гърдите си и виковете, убеден, че е предизвикал тревога в неприятелските редици, но вместо да се втурнат да бягат уплашени, войните започнаха да се смеят. Надя също се усмихваше, а Бороба подскачаше и показваше зъбите си в истеричен смях. Кикотът ставаше по-силен, някои индианци се стовариха на земята от смях, други лежаха по гръб и вдигаха крака в истинска наслада, трети имитираха момчето, ревейки като Тарзан. Гръмогласният смях продължи доста, докато Алекс, почувствал се съвсем глупаво, също се зарази от него. Най-накрая се успокоиха и, бършейки сълзите си, размениха приятелски потупвания.

Един от индианците, който в мрака изглеждаше най-малък, най-стар и се отличаваше с кръглата си корона от пера — единствената украса на голото му тяло, започна дълга реч. Надя улови смисъла, защото знаеше няколко индиански езика, и макар че хората от мъглата имаха свое собствено наречие, много думи бяха сходни. Беше сигурна, че може да общува с тях. От тирадата на човека с короната от пера разбра, че става дума за Рааканариуа — духа на птицата канибал, спомената от Уалимаи, замши, както наричаха чужденците, и за един могъщ шаман. Макар и да не го назова, защото би било много невъзпитано от негова страна да го прави, тя стигна до заключението, че говорят за Уалимаи. Служейки си с думите, които знаеше, и с жестове, момичето посочи издялканата кост, която носеше закачена на врата си — подарък от магьосника. Човекът, който се държеше като вожд, разглежда талисмана в продължение на дълги минути, проявявайки възхита и респект, след това продължи с речта си, но този път обръщайки се към войните, които се приближаваха един по един, за да пипнат амулета.

След това индианците седнаха в кръг и продължиха разговорите, като същевременно раздадоха на всички парчета печено тесто — като хляб без мая. Алекс изведнъж усети, че не беше ял много часове и че е много гладен; получи своята порция от вечерята, без да обръща внимание на прахоляка и без да пита от какво е направена; неговите капризи по отношение на храната бяха останали в историята. След това войните пуснаха да обикаля от ръка на ръка животински мехур с лепкав сок с кисела миризма и вкус на оцет, докато припяваха песен, за да се преборят с призраците, които предизвикват нощните кошмари. Не предложиха от питието на Надя, но бяха така любезни да го разделят с Алекс, който не бе привлечен от миризмата и още по-малко — от идеята да дели един и същи съд с останалите. Спомни си историята, разказана от Сесар Сантос за едно цяло племе, заразено от дръпването от цигарата на един журналист. Последното, което желаеше, беше да предаде своите бактерии на тези индианци, чиято имунна система нямаше да издържи, но Надя го предупреди, че ако не приеме, ще се сметне за обида. Съобщи му, че това е масато — ферментирало питие, направено от сдъвкана маниока и слюнка, което пием само мъжете. Алекс си помисли, че ще повърне след обяснението, но не посмя да откаже.

След удара, получен по главата, и с помощта на масатото момчето без усилие се пренесе на планетата със златния пясък и шестте луни във фосфоресциращото небе, която бе видял в двора на Мауро Кариас. Беше толкова объркан и замаян, че не би могъл да направи нито крачка. За щастие обаче това не се наложи, защото войните също усетиха въздействието на ликьора и скоро се натъркаляха хъркайки по земята. Алекс предположи, че няма да продължат пътя, докато не се появи малко светлина и се успокои със смътната надежда, че баба му ще го намери на разсъмване. Свит на кълбо на земята, без да се сеща за призраците от кошмарите си, за огнените мравки, за тарантулите или за змиите, се предаде на съня. Не се стресна дори когато ужасната миризма на Звяра изпълни въздуха.

 

 

Единствените, които бяха трезви и будни, когато се появи Звярът, бяха Надя и Бороба. Маймунката замръзна като вкаменена, а момичето успя да забележи една гигантска фигура на светлината на луната, преди вонята да блокира сетивата й. По-късно щеше да разкаже на своя приятел същото, което беше казал отец Валдомеро: беше същество с човешки форми, изправено, около три метра високо, с могъщи ръце, които свършваха с хищни нокти, изкривени като ятагани, и една малка глава, непропорционална за размерите на тялото. На Надя й се стори, че се движи много забавено, но ако бе пожелал, Звярът би ги изкормил всичките. Зловонието, което разнасяше (или може би абсолютният ужас, който всяваше в жертвите си), парализираше като дрога. Преди да припадне, тя искаше да извика или да избяга, но не успя да помръдне нито един мускул; в моментен проблясък на съзнание видя тялото на войника, разсечено на две половини като труп на животно и можа да си представи ужаса на човека, неговото безсилие и потресаващата му смърт.

Алекс се събуди объркан, опитвайки се да си спомни какво се беше случило, с треперещо тяло от странния ликьор на предишната нощ и сред зловонието, което все още плуваше във въздуха. Видя Надя, седнала с кръстосани крака и с поглед, зареян в нищото, с Бороба, сгушена в скута й. Момчето се примъкна до нея, сдържайки с големи усилия конвулсиите на вътрешностите си.

— Видях го, Ягуар — каза Надя с далечен глас, сякаш беше в транс.

— Кого видя?

— Звяра. Беше тук. Огромен е, някакъв гигант…

Алекс се скри зад папратите, за да изпразни стомаха си, от което се почувства малко облекчен, независимо че смрадта във въздуха го караше отново да усеща гадене. Като се върна, войните бяха готови да продължат своя поход. За първи път успя добре да ги разгледа на утринната светлина. Страховитият им вид съответстваше точно на описанията на Льоблан: бяха голи, с боядисани в червено, черно и зелено тела, с гривни от пера и остригана на кръг коса, обръсната в горната част на черепа като тонзура на свещеник. Носеха лъкове и стрели, вързани на гърбовете и малка кратуна, покрита с парче кожа, която, както каза Надя, съдържала смъртоносното кураре за стрелите и копията. Някои от тях носеха дебели сопи и всички имаха белези по главите, които съответствали на почетни военни отличия: храбростта и силата се мерели по следите от боя с тояги.

Алекс трябваше да помогне на Надя да дойде на себе си, защото ужасът от това, че беше видяла Звяра предната нощ, като че ли я бе вцепенил. Момичето успя да обясни това, което бе видяло и войните я изслушаха с внимание, но не показаха признаци на изненада, както и не коментираха миризмата.

Групата тръгна на поход веднага, подтичвайки в нишка зад вожда, когото Надя реши да нарича Мокарита, тъй като не можеше да го пита за истинското му име. Ако се съдеше по състоянието на кожата му, по зъбите и по деформираните му крака, Мокарита беше много по-стар, отколкото Алекс предположи, когато го видя в мрака, но притежаваше същата сръчност и устойчивост като останалите войни. Един от младите мъже се отличаваше между останалите — беше по-висок и як и, за разлика от другите, бе целият боядисан в черно, с изключение на нещо като червена маска около очите и челото. Крачеше винаги близо до вожда, сякаш беше негов заместник, и наричаше себе си Таама; Надя и Александър научиха впоследствие, че това е неговата почетна длъжност, понеже бил най-добрият ловец на племето.

Макар че пейзажът изглеждаше несменяем и нямаше никакви ориентири, индианците знаеха точно накъде да се насочат. Нито веднъж не се обърнаха да видят дали чуждите деца ги следват: знаеха, че не им оставаше друг изход, в противен случай щяха да се загубят. От време на време на Алекс и Надя им се струваше, че са сами, защото хората от мъглата изчезваха сред растителността, но това впечатление не траеше дълго; така, както се изпаряваха, индианците за миг се появяваха отново, сякаш се упражняваха в изкуството да стават невидими. Алекс реши, че този талант да изчезваш не можеше да се дължи само на боята, с която се маскираха, това беше преди всичко мисловно действие. Как го правеха? Помисли си колко полезен би могъл да бъде в живота трикът с невидимостта и пожела да го научи. В следващите дни щеше да разбере, че не става дума за фокусничество, а за талант, който се постига с много практика и концентрация, както да свириш на флейта.

Бързият ход продължи няколко часа наред; само от време на време спираха при поточетата, за да пият вода. Алекс усещаше глад, но беше благодарен, че поне вече не го боли глезенът, където го бе ухапала мравката. Сесар Сантос му беше разказал, че индианците ядат когато могат — не задължително всеки ден — и организмът им е свикнал да трупа енергия; той обаче бе имал винаги в дома си хладилник, натъпкан с продукти, поне докато майка му беше здрава, и ако някой път се случеше да прескочи едно ядене, усещаше умора. Не можеше да не се усмихне на кардиналната промяна на навиците си. Наред с всичко останало, не си беше мил зъбите, нито бе сменял дрехите си вече няколко дни. Реши да не обръща внимание на празнотата в стомаха, да убие глада с безразличие. На няколко пъти поглеждаше компаса си и видя, че вървяха на североизток. Дали щеше да дойде някой да ги спаси? Как можеше да остави знаци по пътя? Дали ще ги видят от хеликоптера? Не се чувстваше оптимист, истината беше, че положението му се струваше безнадеждно. Изненада се, че Надя не даваше признаци на умора; неговата приятелка изглеждаше изцяло въвлечена в авантюрата.

Четири или пет часа по-късно — невъзможно бе да се отмерва времето на това място — стигнаха до една бистра и дълбока река. Продължиха по брега няколко мили и изведнъж пред очарованите очи на Алекс изникна много висока планина с величествен водопад, който падаше с барабанен грохот, образувайки долу огромен облак от пяна и пръски вода.

— Това е реката, която слиза от небето — каза Таама.