Исабел Алиенде
Кралството на златния дракон (3)

3
Колекционера

На трийсет пресечки от апартамента на Кейт Колд, на най-горния етаж на един небостъргач в самото сърце на Манхатън, вторият по богатство човек в света, натрупал състоянието си от кражба на идеи от своите подчинени и съдружници в компютърната промишленост, разговаряше по телефона с някого в Хонконг. Събеседниците не бяха виждали и никога нямаше да се видят.

Мултимилионерът държеше да го наричат Колекционера, а лицето от Хонконг беше просто Специалиста. Двамата не се познаваха. Сред многобройните си предохранителни мерки всеки от тях разполагаше с телефонно устройство за промяна на гласа, както и с такова, което прави невъзможно проследяването на обаждане. Настоящият разговор нямаше да бъде засечен никъде и от никого, дори ФБР със своите най-сложни системи за шпионаж в света нямаше да успее да разкрие предмета на тайната сделка.

Специалиста беше в състояние да изпълни абсолютно всякаква поръчка срещу определена сума: да убие президента на Колумбия, да постави бомба в самолет на „Луфтханза“, да отвлече Папата или да замени оригинала на „Мона Лиза“ в Лувъра. Не се нуждаеше от реклама на услугите си, напротив — клиентите му често чакаха с месеци на опашка, преди да им дойде реда. И винаги действаше по един и същи начин: желаещият внасяше по сметка шестцифрена сума, която после не се възстановяваше, и чакаше търпеливо данните му да бъдат надлежно проверени от престъпната организация.

Малко след това при него се появяваше агент, който обикновено не биеше на очи: млад студент, тръгнал да събира материали за дипломната си работа, свещеник или представител на благотворителна институция. Пратеникът подлагаше клиента на разпит, за да уточни подробностите около поръчката, и после изчезваше. При първата среща цената не се споменаваше — предполагаше се, че ако клиентът държи да знае колко ще му струва услугата, по всяка вероятност беше неплатежоспособен. По-късно сделката се сключваше лично от Специалиста по телефона. А той можеше да звъни от всяко кътче на планетата.

Колекционера беше четирийсет и две годишен, среден на ръст и най-обикновен на вид, с очила с дебели стъкла, отпуснати рамене и рано появила се плешивина, която го правеше по-възрастен. Обличаше се немарливо, оредялата му коса беше вечно мазна и имаше лошия навик да си бърка в носа с пръст, когато мислеше съсредоточено, т.е. почти непрекъснато. Бе отрасъл като самотно, комплексирано и болнаво дете, без приятели, но беше толкова буден, че в училище скучаеше. Съучениците му го ненавиждаха, задето без усилие изкарваше най-високите оценки; учителите също не го обичаха, тъй като беше дребнав и обикновено знаеше повече от тях. Бе започнал кариерата си на петнайсет години със сглобяването на компютри в гаража на баща си. На двайсет и три беше вече милионер, а на трийсет, благодарение на ума и пълната си липса на скрупули, в личните му сметки имаше повече пари от целия бюджет на Обединените нации.

Като малък и той като почти всички бе събирал пощенски марки и монети, на младини бе натрупал колекции от състезателни коли, средновековни замъци, игрища за голф, банки и красиви жени, а сега, на прага на зрелостта, започваше да се увлича от „рядко срещани предмети“. Държеше ги скрити в блиндирани подземия, пръснати из пет континента, та, в случай на катаклизъм, безценната му сбирка да не пропадне изцяло. Неудобството на този метод беше, че не можеше да се разхожда сред своите съкровища и да им се радва на всичките едновременно: трябваше да пътува със самолета си от едно място на друго, за да ги вижда, но на практика не изпитваше нужда да го прави често. Достатъчно му бе да знае, че колекциите съществуват, че са на сигурно място и че са негови. Водеше го не любовта към художествените достойнства на събраната плячка, а най-обикновена и нескрита алчност.

Сред безценните притежания на Колекционера беше най-древният ръкопис на човечеството, истинската надгробна маска на Тутанкамон (онази в музея е копие), мозъкът на Айнщайн, нарязан на късчета, които плуваха в бульон от формол, оригинални текстове, написани собственоръчно от Авероес^[1], човешка кожа, покрита от врата до петите с татуировки, камъни от луната, една ядрена бомба, мечът на Карл Велики, тайният дневник на Наполеон Бонапарт, няколко кости на света Цедилия, както и формулата на кока-колата. Сега мултимилионерът се опитваше да придобие едно от най-редките съкровища на света, за чието съществуване малцина подозираха и до което имаше достъп един-единствен човек. Ставаше дума за златен дракон, целия обсипан със скъпоценни камъни, до който от хиляда и осемстотин години се бяха докосвали само коронованите особи на едно малко независимо царство в планините и долините на Хималаите. Драконът бе забулен в тайнственост, пазеха го чрез заклинания и древни и сложни охранителни мерки. За статуята не се споменаваше в нито една книга или туристически справочник, но много хора бяха чували за нея, а в Британския музей съхраняваха нейно описание. Съществуваше и рисунка върху древен пергамент, открит в манастир от някакъв генерал при нападението на Китай над Тибет. Бруталното военно нашествие бе прокудило над един милион тибетци в Непал и Индия, сред които и Далай Лама — най-високата духовна фигура на будизма.

До 1950 година принцът — престолонаследник на Кралството на Златния дракон бил подлаган от шестата до двайсетата си година на специално обучение в същия манастир в Тибет. Там в продължение на векове се пазели пергаментите с описание на свойствата на въпросната статуя и начина й на действие, които принцът бил длъжен да изучи. Според легендата тя не била обикновена реликва, а чудодеен уред за пророчества, който коронованият владетел имал право да използва само за решаване на затруднения по своите земи. Драконът можел да предсказва от колебанията на климата, влияещи върху качеството на реколтата, до войнствените намерения на съседните страни. Благодарение на тези тайни сведения и на мъдростта на своите управници, малкото кралство бе успяло да поддържа мирното си благоденствие и безрезервна независимост.

Фактът, че статуята беше от чисто злато нямаше никакво значение за Колекционера: той разполагаше с всичкото злато, което поискаше. Интересуваха го само вълшебните свойства на дракона. Бе платил цяло състояние на китайския генерал за откраднатия пергамент, после го бе дал за превод със съзнанието, че без ръководство за употреба, реликвата нямаше да му послужи за нищо. Мишите очички на мултимилионера проблясваха зад дебелите стъкла на очилата при мисълта как ще държи в ръцете си юздите на световната икономика, след като се сдобиеше веднъж с ценния предмет. Щеше да узнава за колебанията на борсата още преди да са станали и по този начин да изпреварва съперниците си и да множи милиардите си. Не можеше да понася мисълта, че е втори по богатство в света.

Колекционера бе научил, че по време на китайското нашествие, когато манастирът бил сринат, а някои от монасите — избити, принцът-престолонаследник на Кралството на Златния дракон успял да избяга през планинските проходи, предрешен като селянин, и да стигне до Непал, откъдето, пак тайно, се завърнал в родината си.

Тибетските първосвещеници не смогнали да завършат обучението на младежа, но неговият баща, кралят, продължил лично с уроците. Ала не успял да му даде необходимата подготовка по умствените и духовни практики, каквато той самият притежавал. Когато китайците нападнали манастира, монасите все още не били отворили окото върху челото на принца, което щяло да го направи способен да вижда аурата на хората и да съди по нея за характера и намеренията им. Все още не бил достатъчно вещ и в изкуството на телепатията, за да чете мисли. Баща му нямал възможност да му предаде всички тези познания, но въпреки това след неговата смърт принцът се възкачил с достойнство на престола. Той познавал издълбоко учението на Буда и с времето доказал, че притежава необходимите качества за да управлява, практически усет за да раздава справедливост, и извисен дух за да попречи на властта да го поквари.

Когато седнал на трона, бащата на Дил Бахадур тъкмо бил навършил двайсет години и мнозина мислели, че не ще бъде в състояние да води страната, както предишни повелители на този народ, ала новият крал проявил зрялост и мъдрост още в самото начало. Колекционера бе научил, че монархът царувал повече от четирийсет години и по време на неговото управление страната живеела в мир и благоденствие.

Владетелят на Кралството на Златния дракон не се поддавал на чужди влияния, особено от Запада, който според него въплъщавал една твърде опасна за ценностите господствали открай време в родината му материалистична и упадъчна култура. Официалната държавна религия била будизмът и той не смятал да прави промени в това отношение. Всяка година се провеждало допитване за установяване степента на задоволство у народа: то не се свеждало до липсата на трудности — по-голямата част от тях са неизбежни, — а до състрадателното и духовно отношение на жителите. Правителството не поощрявало туризма и всяка година допускало в страната само ограничен брой експерти. Затова туристическите агенции я наричали Забраненото кралство.

Въведена наскоро, телевизията излъчвала по няколко часа дневно и то програми, които кралят смятал за безобидни, като спортни предавания, научно-популярни или анимационни филми. Националната носия била задължителна, западното облекло било забранено на обществени места. Отменянето на тази забрана било едно от най-настоятелните искания на студентите, които милеели за американските джинси и маратонки, но монархът бил непреклонен по този въпрос, както и по много други. Той разчитал на безусловната подкрепа на останалата част от населението, което се гордеело с традициите си и нехаело за чуждоземните привички.

Колекционера знаеше много малко за Кралството на Златния дракон — неговите исторически и географски богатства изобщо не го интересуваха. Нямаше никакво намерение да го посещава. Не беше негов проблем и присвояването на вълшебната статуя: за целта той щеше да плати астрономическа сума на Специалиста. Ако този предмет можеше да предсказва бъдещето, както го уверяваха, Колекционера щеше да осъществи последната си мечта: да стане номер едно, най-богатия човек на земята.

Промененият глас на събеседника му от Хонконг потвърди, че операцията е в ход и че можел да очаква резултат до три-четири седмици. Макар че клиентът не запита, Специалиста му съобщи цената за услугата и тя беше толкова висока, че Колекционера скочи на крака.

— А ако се провалите? — поиска да разбере вторият по богатство в света, след като се успокои, втренчил поглед в показалеца си, по който бе полепнало жълтеникавото вещество, извадено току-що от носа му.

— Аз никога не се провалям — бе лаконичният отговор на Специалиста.

 

 

Специалиста и неговият клиент нямаха представа, че в същия момент Дил Бахадур, най-малкият син на владетеля на Кралството на Златния дракон, избран да наследи трона, се намираше заедно със своя учител в планинския си дом: пещера, която разчиташе на естествен параван от скали и храсти пред входа, разположена върху нещо подобно на тераса по средата на планински скат. Монахът я бе избрал, защото беше практически недостъпна от три страни, и защото само отличен познавач на местността би могъл да я открие.

Тенсинг бе прекарал няколко години тук като отшелник, в мълчание и самота, докато кралицата и кралят Забраненото кралство не му повериха сина си, за да го подготви. Детето щеше да остане с него до двайсетгодишната си възраст. През това време той трябваше да се превърне в съвършен владетел, посредством изключително строги упражнения, които малко човешки същества биха издържали. Но всички упражнения на този свят нямаше да дадат необходимия резултат, ако Дил Бахадур не притежаваше развит ум и неопетнено сърце. Тенсинг беше доволен, защото неговият ученик бе дал многократни доказателства за тези две качества.

Принцът живееше с монаха от дванайсет години, спеше върху камъните, завит с кожа от як, спазваше строга вегетарианска диета и се бе посветил телом и духом религиозните практики, учението и физическото укрепване. Беше щастлив. Нямаше желание да променя живота си и наблюдаваше с тъга наближаването на мига, който следваше да се приобщи отново към света. Ала не бе забравил чувството на ужас и самота, когато на шест години се бе озовал в затънтено високопланинско убежище с напълно непознат, грамаден като великан човек, който го остави да плаче три дни, без да се намеси, докато не му останаха сълзи за проливане. Никога повече не заплака. От този ден великанът замести майка му, баща му и останалите членове от семейството, стана неговият най-добър другар, съветник, учител по Тао шу и духовен водач. От него бе научил почти всичко, което знаеше.

Тенсинг го преведе стъпка по стъпка по пътя на будизма, научи го на история и философия, запозна го с природата, с животните и с лековитата сила на растенията, разви интуицията и въображението му, подготви го за бъдещи битки, като в същото време му показа стойността на мира. Въведе го в тайните на свещенослужителите и му помогна да постигне необходимото за владетеля умствено и физическо равновесие. Едно от задължителните упражнения на принца бе да стреля с лък прав, с яйца под ходилата, или клекнал, с яйца под задната част на коленете.

— Точното попадение на стрелата не е достатъчно, Дил Бахадур, освен това ти трябва да си силен и непоколебим, да владееш всички свои мускули — повтаряше му търпеливо монахът.

— Може би ще е по-полезно да изяждаме яйцата, почитаеми учителю, — въздишаше принцът, когато смачкаше яйцата.

Духовните упражнения бяха още по-усилени. На десет години момчето изпадаше в транс и достигаше по-висша степен на съзнанието, на единайсет умееше да установява телепатична връзка и да мести предмети, без да ги докосва, а на тринайсет вече бе готов за астрални пътувания. Когато навърши четиринайсет, учителят му отвори отвърстие на челото, за да вижда аурата. Операцията се състоеше в пробиването на черепа, от което му остана кръгъл белег с размера на грахово зърно.

— Всяка органична материя излъчва енергия или аура, ореол от невидима за човешкото око светлина, особено в случаите на хора с особени психически способности. По цвета и формата на аурата могат да се гадаят много неща — обясни му Тенсинг.

В продължение на три лета, ламата обиколи с детето различни градове на Индия, Непал и Бутан, за да се упражнява то в четенето на аурата на хората и животните, които срещаха, но никога не го заведе до красивите долини и планински тераси или балкони, прорязали склоновете на собствената му страна. Забраненото кралство, където щеше да се върне едва след приключване на образованието си. Дил Бахадур се научи да използва окото на челото си с такава точност, че на осемнайсет години — възрастта, на която беше сега, — умееше да различава по вида на аурата лековитите свойства на растенията, доколко свирепо е едно животно, както и емоционалното състояние хората.

Оставаха само две години, докато младежът навърши двайсет, и работата на неговият учител да приключи. Тогава Дил Бахадур щеше за пръв път да се върне при семейството си, а после да отиде да учи в Европа, защото Тенсинг не бе в състояние да му даде някои от абсолютно необходимите за съвременния свят познания, без които нямаше да може да управлява.

Монахът се бе посветил изцяло на подготовката на Принца, за да стане той един ден добър крал и да може да разгадава посланията на Златния дракон, без да подозира, че в Ню Йорк живее една алчна личност, която замисля да го открадне. Обучението бе толкова усилено и натоварено, че понякога ученикът губеше търпение, но непреклонният Тенсинг го заставяше да се труди, докато умората надвиеше и двамата.

— Не искам да ставам крал, учителю — каза Дил Бахадур същия ден.

— Може би моят ученик предпочита да се откаже от трона, само и само за да не си учи уроците — усмихна се Тенсинг.

— Искам да водя живот на медитация, учителю. Как ще съумея да постигна просветление сред светските изкушения?

— Не всички могат да бъдат отшелници, като мен. Твоята карма е да бъдеш крал. Трябва да достигнеш просветлението по един по-труден от медитацията път. Писано ти е да го направиш, като служиш на народа си.

— Не искам да се разделям с вас, учителю — каза принцът и гласът му потрепери.

Ламата се престори, че не забелязва влагата в очите на момчето.

— Желанието и страхът са илюзии, Дил Бахадур, те не са действителни. Наблегни на упражненията по освобождаване.

— И от обичта ли трябва да се освободя?

— Обичта е като дневната светлина и за да се прояви, не се нуждае от присъствието на другия. Раздялата между хората също е илюзия, тъй като във вселената всичко е свързано. Нашите духове ще бъдат заедно, Дил Бахадур — обясни монахът, установявайки с известна изненада, че той самият не е недосегаем за чувствата, защото тъгата на неговия ученик бе заразила и него.

Той също със съжаление виждаше как наближава мига, когато трябваше да върне принца обратно на семейството му и на света и да го постави на трона на Кралството на Златния дракон, за който бе предопределен.