Исабел Алиенде
Кралството на златния дракон (15)

15
Отвесният склон

Тенсинг реши, че трябва да хапнат и да починат, преди да направят план за спускането на девойките към долината. Дил Бахадур спомена, че брашното и лойта, с която разполагаха, нямаше да стигнат за всички, но предложи своите оскъдни запаси на Пема и момичетата, които не бяха слагали залък в уста от много часове. Монахът му нареди да накладе огън, да кипне водата за чая и да разтопи маста от як. Тогава бръкна в гънките на туниката си, където обикновено носеше просешката си торба, и пред смаяните погледи на младежите започва да измъква като истински вълшебник шепи зърно, чесън, сухи зеленчуци и други продукти за вечерята.

— Също като в Новия Завет, когато Исус Христос умножил хляба и рибите — обади се Александър изумен.

— Моят учител е много свят човек. Не за първи път го виждам да върши чудеса — каза принцът и се поклони с дълбоко уважение пред ламата.

— Може би твоят учител не е чак толкова свят, а по-скоро достатъчно сръчен, Дил Бахадур. В пещерата на разбойниците имаше прекалено много храна, защо да се похабява — отвърна монахът и също се поклони.

— Моят учител ги е откраднал?! — възкликна принцът, без да вярва на ушите си.

— Може би ги е взел на заем, да речем… — каза Тенсинг.

Двете момчета размениха смаяни погледи и се разсмяха. Този радостен изблик послужи като клапан, през който се изпариха преживените през последните дни тревоги и страх. Веселието беше заразително и скоро всички се търкаляха по земята в пристъпи на неудържим смях; през това време ламата разбъркваше съдината с цампа и любезно поднасяше чая с неизменното си невъзмутимо изражение.

Накрая младежите се поуспокоиха, но още щом учителят разсипа скромната вечеря, те отново се запревиваха от смях.

— Когато дойдете на себе си, навярно ще пожелаете да чуете моя план… — обади се Тенсинг, без да губи търпение.

Планът пресече тутакси смеха им. Ламата предлагаше момичетата да се спуснат по шеметно стръмния скат. Те надникнаха от ръба и се отдръпнаха, останали без дъх: склонът падаше отвесно надолу в продължение на близо осемдесет метра.

— Но оттук никой никога не е слизал, учителю — обади се Дил Бахадур.

— Може би е дошъл моментът някой да го стори — отвърна Тенсинг.

Момичетата заплакаха, с изключение на Пема, която от самото начало даваше пример по издръжливост на останалите, и Надя, която веднага реши, че предпочита да умре в ръцете на бандитите или да замръзне от студ в някой ледник, отколкото да слезе в тази бездна. Тенсинг обясни, че ако минат по този пряк път, девойките ще успеят да стигнат до някое село в долината и да повикат помощ още преди да се е стъмнило. В противен случай щяха да останат заседнали тук горе, рискувайки останалата част от шайката на Скорпиона да ги открие. Момичетата трябваше да се върнат по домовете си и да пратят генерал Мияр Кунлун да спаси краля от укрепения манастир, преди да са го убили. А той и Дил Бахадур щяха да се опитат да стигнат до Чънтан дзун възможно най-бързо.

Александър не взе участие в спора, а се зае да размишлява върху задачата. Какво би направил баща му в подобно положение? Джон Колд щеше при всички случаи да намери начин не само да слезе, а и да се изкачи. Баща му беше преодолявал и по-стръмни клонове и то посред зима, понякога просто за спорт, а друг път за да помогне на хора, изпаднали в беда, или останали затиснати някъде. Джон Колд беше предпазлив и методичен човек, но станеше ли дума за спасяване на човешки живот, не отстъпваше пред никаква опасност.

— Мисля, че с моя екип за алпинизъм ще мога да сляза — обади се Александър.

— Колко метра е високо това? — запита Надя, без да поглежда надолу.

— Много. Въжетата ми не са достатъчно дълги, но има някои издатини, като тераси, и ще се спускаме постепенно — обясни Алекс.

— Може би не е неосъществимо — намеси се Тенсинг; той бе замислил смелия план, след като бе видял как момчето измъкна Надя от урвата, в която беше паднала.

— Много е рисковано, но с малко късмет бих могъл да успея. Как обаче ще спуснем момичетата — те нямат никакъв опит в алпинизма? — запита Александър.

— Ще измислим начин навярно… — отвърна ламата и настоя да запазят тишина, за да се помоли, тъй като от много часове не го бе правил.

Докато Тенсинг медитираше, седнал върху една скала с лице към небесната шир, Александър мереше въжето, броеше колчетата си, изпробваше сбруята, преценяваше възможностите си и обсъждаше с принца най-добрия начин за осъществяване на опасното начинание.

— Да имахме поне хвърчило! — въздъхна Дил Бахадур.

Той разказа на своите чуждестранни приятели, че в Кралството на Златния дракон съществувало старинното изкуство да се изработват копринени хвърчила под формата на птица с двойни криле. Някои от тези хвърчила били толкова големи и здрави, че можели да издържат дори човек, изправен между крилата им. Тенсинг бил експерт в този спорт и го бе предал на своя ученик. Принцът помнеше първия си полет, преди няколко години, когато при посещението им в един манастир, прелетял на отсрещния хълм, благодарение на въздушните течения, които му давали възможност да насочва крехкото си возило, докато шестима монаси го задържали с дълго въже отдолу.

— Сигурно доста хора са се пребили така… — обади се Надя.

— Не е толкова трудно, колкото изглежда — увери я престолонаследникът.

— Сигурно е нещо като делтапланер — отсъди Александър.

— Самолет с копринени крила… Мисля, че не ми се ще да го пробвам — отсече Надя, благодарна, че не нямаха хвърчила на разположение.

 

 

Тенсинг се молеше да не задуха вятър, което би осуетило плана им. Молеше се също американското момче да притежава необходимия опит и кураж, а и момичетата да не се поколебаят.

— Оттук е трудно да се прецени височината, учителю Тенсинг, но ако въжетата ми стигнат до онази тясна тераса, която се вижда там долу, ще успея — увери го Александър.

— А девойките?

— Ще ги сваля една по една.

— Без мене — прекъсна го твърдо Надя.

— Ние с Надя искаме да дойдем с вас и Дил Бахадур до манастира — обясни Александър.

— Кой ще заведе момичетата до долината? — попита ламата.

— Може би почитаемият учител ще ми позволи аз да го направя… — каза Пема.

— Пет момичета сами? — намеси се Дил Бахадур.

— Защо не?

— Ти решаваш, Пема, никой друг — продължи Тенсинг, загледан със задоволство в златистата аура на девойката.

— Навярно всеки от вас би се справил по-добре от мене, но, ако учителят ме упълномощи и ме подкрепи с молитвите си, може би ще успея да изпълня ролята си достойно — добави момичето.

Дил Бахадур беше пребледнял. Със сляпата увереност на първата любов, той бе решил, че Пема е единствената жена за него на този свят. Фактът, че не познаваше други и че опитът му се равняваше на нула, не влизаше в сметката. Боеше се, че тя ще падне на дъното на пропастта и ще загине или, в случай че стигнеше жива и здрава долу, ще се загуби или ще й се наложи да преодолява нови препятствия. По тия места бродеха тигри, а как да забрави и Сектата на Скорпиона.

— Много е опасно — изрече той.

— Да не би моят ученик да е решил да придружи девойките? — попита Тенсинг.

— Не, учителю, моят дълг е да ви помогна да освободите краля — прошепна принцът и сведе засрамено поглед.

Ламата го отведе настрана, за да не ги чуват другите.

— Повярвай в нея, Дил Бахадур. Сърцето й е храбро като твоето. Ако кармата ви е да се съберете, това непременно ще стане. Ако ли не, каквото и да направиш, няма да промениш жизнения си път.

— Не съм казал, че искам да се съберем, учителю!

— Може би не е нужно да го казваш — усмихна се Тенсинг.

Александър реши да използва оставащите часове на деня, за да подготви пътя за следващия ден. Най-напред трябваше да се увери, че с двете си въжета, всяко дълго по петдесет метра, ще успее да слезе. Прекара половин час, обяснявайки на другите основните принципи на екипа, от поставянето на седалката, с която щяха да се спускат, до движенията за отпускане и притягане на въжето. Второто въже служеше за безопасност. Той нямаше нужда от него, но за момичетата щеше да е абсолютно необходимо.

— Сега ще се спусна до издатината и оттам ще премеря колко остава до долу — заяви той, докато завързваше въжето и обуваше сбруята.

Всички наблюдаваха с огромен интерес движенията му, с изключение на Надя, която не смееше да погледне към пропастта. Уменията на Александър изглеждаха невероятни на Тенсинг, който цял живот се бе катерил по хималайските хребети като коза. Той огледа с удивление здравото и леко въже, металните куки, предпазните препаски, остроумната комбинация от колани. Видя с възхищение как младежът им махна за сбогом и скочи в празното пространство, увиснал на сбруята. С крака се оттласкваше от отвесния скат, а с ръце отпускаше въжето, така че постепенно слизаше с три до пет метра, без видимо напрежение. За по-малко от пет минути достигна издатината на склона. Отгоре изглеждаше съвсем малък. Престоя там половин час, мерейки височината до долу с второто въже, което бе увил около кръста си. После се изкачи с повече усилия, отколкото на слизане, но без особени затруднения. Горе го посрещнаха с ръкопляскане и радостни възгласи.

— Може да стане, учителю Тенсинг, терасата е широка и здрава, ще побере и мен, и петте момичета. Въжето стига до долу и мисля, че ще успея да ги науча как да се оправят със сбруята. Има само един проблем — каза Александър.

— Какъв?

— На терасата ще са ми нужни и двете въжета, защото те не могат да слизат без предпазно въже. Едното се използва за закачване на седалката, а второто се застопорява на скалата със специален механизъм, който вече съм поставил, и който ще ми помогне да ги сваля една по една. Това е абсолютно необходима мярка за сигурност в случай, че изтърват първото въже или по някаква причина системата откаже. Те нямат опит и няма да успеят без второ въже.

— Разбирам, но нали въжетата са две. Какъв е проблемът?

— Ще ги използваме, за да стигнем до терасата. После вие ще ги отпуснете отгоре, за да ги закрепя аз долу и да сляза с момичетата до подножието на ската. Но после как ще се върна, след като и двете въжета са на терасата? Не мога да изкача отвесната стена без опора. Един опитен алпинист би го направил за няколко часа, но аз не се смятам за такъв. С една дума трябва ни трето въже — обясни Александър.

— Или тънка връв, с която да издърпаме едно от въжетата от терасата дотук — каза Дил Бахадур.

— Точно така.

Но те нямаха под ръка петдесетметрова връв. Първата им мисъл бе, разбира се, да нарежат дрехите си на ленти, но си дадоха сметка, че ако останеха полуголи при тези температури, щяха да умрат от студ. А момичетата бяха само по тънки копринени саронги и къси елечета. Тенсинг се сети за кълбетата връв от кожа на як във високопланинското им убежище, но то беше прекалено далеч, за да отидат да ги вземат.

Междувременно слънцето бе залязло и небето започваше да придобива цвят на индиго.

— Много е късно. Мисля, че е време да си осигурим що-годе удобно пренощуване. Утре може би ще ни хрумне някакъв изход — каза ламата.

— Връвта, която ни е нужна, не трябва да е много здрава, нали? — попита Пема.

— Не, но трябва да е дълга. Ще я използваме само за изтегляне на въжетата — отвърна Александър.

— Според мен не е невъзможно… — продължи тя.

— Как? С какво?

— Ние имаме дълги коси. Бихме могли да ги отрежем и да ги сплетем.

Върху всички лица се изписа огромно удивление. Момичетата вдигнаха ръце и погалиха дългите си до кръста коси. В Забраненото кралство ножицата никога не докосваше женската коса — тя се смяташе за най-важния белег за красота и женственост. Девойките я носеха разпусната и я парфюмираха с мускус и жасмин; омъжените я мажеха с бадемово масло и оформяха с плитките си сложни прически, в които забождаха за украса сребърни пръчици, тюркоази, кехлибар и корали. Само монахините се отказваха от косите си и цял живот ходеха с остригани глави.

— Може би всяка от нас ще успее да направи двайсетина тънки плитки. Умножено по пет, това прави сто плитки. Ако са дълги, да речем, по петдесет сантиметра, ще разполагаме с петдесет метра коси. От моята глава навярно ще излязат двайсет и четири плитки, така че дори ще ни останат — обясни Пема.

— И аз имам коса — намеси се Надя.

— Много е къса, не вярвам да послужи — отбеляза Пема.

Едно от момичетата зарида безутешно. Да отреже косата си? Това беше прекалено голяма жертва, не биваше да искат подобно нещо от нея, проплака тя. Пема седна до девойката и започна кротко да я убеждава, че животът им и спасението на краля са много по-важни от една коса така или иначе пак щеше да порасне.

— А докато порасне, как ще се показвам пред хората? — изхлипа момичето.

— С огромна гордост, защото ще си спомогнала за избавлението на страната ни от Сектата на Скорпиона — отговори й Пема.

Докато принцът и Александър търсеха корени и сухи животински изпражнения, за да стъкмят малък огън, който да ги топли през нощта, Тенсинг прегледа Надя и намести превръзките й. Беше много доволен: макар и малко натъртено все още, рамото беше здраво и Надя не усещаше болка.

Пема използва швейцарското ножче на Александър, за да си отреже косата. Дил Бахадур извърна поглед смутен: това действие му се стори прекалено съкровено, едва ли не болезнено. Колкото повече копринени кичури падаха, толкова по-ясно се очертаваше дългото и крехко вратле на девойката, хубостта й се променяше и Пема заприлича на момче.

— Сега мога да тръгна да прося като монахиня — засмя се тя, сочейки туниката на принца, с която беше облечена, и главата си, върху която тук-там стърчаха неотрязани косъмчета.

Останалите момичета поеха ножчето и започнаха да се стрижат една друга. После седнаха в кръг и сплетоха тънка, черна и лъскава връв, с дъх на мускус и жасмин.

 

 

Починаха си, доколкото условията в тесния скален заслон им позволяваха. В Кралството на Златния дракон физическият контакт между хора от различен пол не беше приет, освен при децата, но тази нощ им се наложи да пренебрегнат забраната, защото беше много мразовито и нямаха други завивки, освен дрехите на гърба си и двете кожи от як. Тенсинг и Дил Бахадур бяха живели сред върховете и понасяха студа много по-леко. Освен това бяха навикнали на лишения, така че отстъпиха на момичетата кожите и по-големи дажби храна. Александър последва примера им, макар че червата му свиреха от глад — не можеше да падне по-долу от другите мъже. Дори разпредели между всички смачканото парче шоколад, което откри на дъното на раницата си.

Разполагаха с много малко гориво и трябваше да поддържат огъня съвсем слаб, но дори така пламъците им осигуряваха известна безопасност. Поне щяха да държат настрана белите тигри и леопардите, които обитаваха тия планини. Стоплиха вода в една паница и приготвиха чая с лой и сол, което им помогна да понесат суровите нощни условия.

Заспаха сгушени като малки животинки, топлейки се един друг, а скалната цепнатина, в която се бяха приютили, им пазеше завет от вятъра. Дил Бахадур не посмя да се намести близо до Пема, както му се искаше, защото се боеше от подигравателния поглед на своя учител. Сети си, че е пропуснал да й съобщи, че кралят е негов баща и че не е обикновен монах. Моментът му се бе сторил неподходящ, но от друга страна чувстваше, че този пропуск е равносилен на лъжа. Александър, Надя и Бороба легнаха плътно прегърнати и спаха дълбоко, докато първият лъч на зората не огря хоризонта.

Тенсинг отправи първата сутрешна молитва и всички повториха няколко пъти в хор Ом мани падме хум. Те не се кланяха на някакво божество — Буда беше обикновен човек, постигнал просветление или висшата степен на проницателност — молитвите им се отправяха като лъчи положителна енергия към безбрежното пространство и към духа, повелител на всяко живо създание. Александър, отраснал в семейство на агностици, които не вярваха в никаква религия, не спираше да се удивлява на това, че в Забраненото кралство дори на най-ежедневните действия се придаваше божествен смисъл. В тази страна религията беше начин на живот; всеки човек бдеше над своя вътрешен Буда. С изненада се чу да припява свещената мантра с истинско въодушевление.

Ламата благослови храната и я раздаде, докато Надя обикаляше с двете купички горещ чай.

— Изглежда ни чака хубав, слънчев и безветрен ден — обяви Тенсинг, загледан в небето.

— Ако почитаемият учител е съгласен, навярно бихме могли да започнем час по-скоро, защото пътят до долината ще бъде дълъг — предложи Пема.

— Мисля, че с малко късмет, за по-малко от час ще се бъдете долу — каза Александър, подготвяйки екипа си.

Малко след това спускането започна. Александър навлече сбруята и след няколко минути кацна като паяк на терасата, която стърчеше над пропастта по средата на отвесния скат. Пема изрази желание първа да го последва. Дил Бахадур изтегли въжето и постави седалката на Пема, като й обясни още веднъж как действат куките.

— Трябва да се отпускаш постепенно. Ако възникне проблем, не се плаши, аз ще те придържам с второто въже, докато възстановиш ритъма, нали разбра? — попита я той.

— Може би е по-добре да не гледаш надолу. Ние ще те подкрепяме с мисъл — добави Тенсинг и отстъпи няколко крачки, за да се съсредоточи и да изпрати мисловна енергия към Пема.

Дил Бахадур прекара през кръста си въжето, закрепено с метален карабинер за една цепнатина в скалата, и даде знак на Пема, че е готов. Тя се пристъпи към бездната и се усмихна, за да прикрие ужаса, който я обземаше.

— Дано се видим отново — прошепна Дил Бахадур, но не посмя да й каже нищо повече, от страх да не издаде любовния порив, който го задушаваше, още откакто я бе видял за първи път.

— Дано. Ще се моля и ще поднеса дарове за избавлението на краля… Пази се — отвърна тя развълнувана.

Пема затвори за кратко очи, повери душата си на небето и се хвърли в пропастта. Няколко метра падаше като камък, докато успя да овладее опъваното от куката въже. След като схвана как става това и доби ритъм, тя започна да се спуска все по-уверено. Отблъскваше се с крака от скалите и се засилваше. Туниката й се вееше във въздуха и отгоре приличаше на прилеп. По-рано, отколкото очакваше чу гласа на Александър да й казва, че й остава още малко.

— Браво! — възкликна младежът, когато я пое.

— Това ли е беше? Тъкмо взе да ми харесва и свърши — отвърна тя.

Терасата беше толкова тясна и издадена, че един по-силен вятър би нарушил равновесието им, но така както бе обявил Тенсинг, времето беше на тяхна страна. Отгоре изтеглиха сбруята и я поставиха на следващата девойка. Тя беше безкрайно уплашена, не притежаваше куража на Пема, но ламата прикова в нея хипнотичните си очи и успя да я успокои. Четирите момичета слязоха едно по едно, без особени затруднения, защото всеки път, когато засядаха или се отпускаха. Дил Бахадур ги подкрепяше с осигурителното въже. Когато всички се събраха върху тясната площадка, никой не смееше да помръдне, защото опасността да полетят в бездната беше огромна. Александър бе предвидил тази мъчнотия и предишния ден бе забил няколко куки, за които да се задържат. Вече бяха готови да предприемат следващата част от спускането.

Дил Бахадур хвърли двете въжета, с чиято помощ Александър повтори операцията от терасата до края на пропастта. Този път нямаше кой да поеме Пема долу, но тя бе придобила увереност и се спусна без колебание. Малко след това я последваха и нейните другарки.

Александър им махна за сбогом и пожела от все сърце четирите толкова крехки на вид момичета в празнични дрехи, с позлатени сандали на краката, предвождани от приятелката си в монашеско расо, да успеят да намерят пътя до най-близкото село. Погледа ги как се отдалечават по хълма надолу към долината, докато се превърнаха в малки точки и накрая съвсем изчезнаха. Кралството на Златния дракон разполагаше с много ограничен брой пътища за превозни средства, част от които при обилни валежи или снежни бури ставаха непроходими, но по това време на годината нямаше подобни препятствия. Ако момичетата успееха да се доберат до един от тях, със сигурност щеше да се намери кой да ги прибере.

Александър направи знак на Дил Бахадур и той спусна дългата връв от черни коси със завързан накрая камък. След кратка борба, докато я насочи, плитката падна върху издатината и Алекс я пое. Нави едно от въжетата и го окачи на кръста си, после завърза второто за плитката и им махна да го изтеглят. Дил Бахадур започна да дърпа внимателно и когато единият край на въжето стигна до върха на склона, той го хвана, завърза го за една кука и Алекс пое нагоре.