Исабел Алиенде
Кралството на златния дракон (11)

11
Ягуарът — тотем

В град Тункхала цареше пълно объркване. Полицаите разпитваха мало и голямо, част от бойните отряди тръгваха към вътрешността на страната с джипове, други — на коне, тъй като тесните и стръмни планински пътеки бяха непроходими за превозни средства на колела. Монаси с дарове цветя, ориз и тамян се тълпяха пред свещените стаи. В храмовете ехтяха тръби и навсякъде се вееха молитвени знамена. За пръв път от създаването си телевизията продължи да предава през целия ден, излъчи стотици пъти новината заедно със снимките на изчезналите момичета. В домовете на жертвите нямаше къде игла да падне: приятели, роднини и съседи прииждаха да поднесат съболезнованията си, носеха храна и листчета с молитви, които изгаряха пред светите изображения.

Кейт Колд успя да се свърже по телефона с американското посолство в Индия, за да поиска помощ, макар че се съмняваше тя да пристигне достатъчно бързо, ако изобщо пристигнеше. Чиновникът, с когото разговаря, заяви, че Забраненото кралство не е под тяхната юрисдикция, освен това Надя Сантос не била американска, а бразилска гражданка. При това положение писателката реши да следва генерал Мияр Кунлун като сянка. Той единствен държеше в ръцете си малобройните военни ресурси на страната и Кейт нямаше да му позволи да се разсее нито за миг. Захвърли със замах саронга, с който обличаше напоследък, навлече обичайната си премяна на изследователка и седна в генералския джип, без никой да успее да я разубеди.

— Ние с вас тръгваме на поход — обяви тя на слисания военен, който не разбра всички думи, но намеренията на писателката му станаха пределно ясни.

— Ти оставаш в Тункхала, Александър, защото Надя ще се свърже с теб, ако й се удаде възможност. Звънни още веднъж в посолството в Индия — заповяда тя на внука си.

На Алекс му се струваше немислимо да стои и да чака със скръстени ръце, но разбра, че баба му е права. Върна се в хотела и успя да се свърже по телефона лично с посланика, който се показа малко по-любезен от предишния чиновник, но не можа да му обещае нищо конкретно. Обади се и в списание „Интернешънъл джеографик“ във Вашингтон. Докато чакаше, изготви списък с всички налични сведения, включително и най-незначителните, които биха го навели на някаква следа.

Като си помислеше за Орлица, ръцете му се разтреперваха. Защо Сектата на Скорпиона бе избрала точно нея? Защо рискуваха да отвлекат една чужденка, което несъмнено можеше да предизвика международен скандал? Какво означаваше присъствието на Текс Армадильо на празненствата? Защо американецът ходеше предрешен? Дали зад брадатите маски наистина се криеха сини бойци, както подозираше Орлица? Тези и хиляди други въпроси се трупаха в ума му и увеличаваха отчаянието му.

Хрумна му, че ако открие Текс Армадильо, ще хване някоя нишка, която да го отведе до Надя, но не знаеше откъде да започне. Търсейки ключ към загадката, той внимателно си повтори всяха разменена дума с този човек, както и онова, което бе успял да чуе, когато го проследиха в подземията на Червената крепост, и прибави изводите си към списъка:

— Между Текс Армадильо и Сектата на скорпиона има връзка.

— Текс Армадильо не печели нищо от отвличането на момичетата. Неговата мисия е друга.

— Отвличането едва ли съвпада с някоя операция за наркотрафик, защото прекалено много привлича вниманието.

— Досега сините воини не са отвличали никога момичета от Забраненото кралство. Явно имат основателна причина, за да го сторят.

— Причината може да бъде именно желанието им да привлекат вниманието, с цел да заблудят полицията и армията.

— Ако наистина е така, задачата им е друга. Каква? Къде щяха да нападнат?

 

 

Александър стигна до заключението, че списъкът му не изяснява почти нищо и че се върти в кръг.

Към два следобед баба му Кейт се обади от някакво село на два часа път от столицата. Войниците на генерал Мияр Кунлун бяха завзели всички махали и търсеха злодеите по храмове, манастири и къщи. Новини нямаше, но вече никой не се съмняваше, че страховитите сини разбойници се намират в страната. Неколцина селяни бяха видели отдалеко облечените в черно конници.

— Защо ги търсят там? То е ясно, че се крият другаде! — извика Александър.

— Не бива да пренебрегваме нито една следа, моето момче. Войниците плъзнаха дори по хълмовете — обясни му Кейт.

Алекс реши, че не може да стои повече в хотела. „Александър означава «закрилник на хората». Все за нещо нося това име“, промърмори той, убеден, че и жените са част от определението. Сложи си пухеното яке и туристическите обувки, същите, с които се катереше с баща си по скалите в Калифорния, преброи парите си и тръгна да търси кон.

Тъкмо излизаше от хотела, когато съзря Бороба, просната на земята близо до входа. Наведе се да я вдигне едва сдържайки вика си, защото я помисли за мъртва, но още щом я докосна, маймунката отвори очи. Александър започна да я гали, шепнейки името й, и я занесе на ръце до кухнята, откъдето взе плодове, за да я нахрани. Устата й беше покрита с пяна, очите й — зачервени, цялото й тяло беше издрано, а крайниците й кървяха. Изглеждаше изтощена, но след като изяде един банан и пийна вода, се съвзе.

— Знаещ ли къде е Надя? — попита момчето, докато почистваше раните й, ала не успя да изтълкува квиченето и знаците на животинката.

Алекс съжали, че не се беше научил да се разбира с Бороба. А имаше възможност за това през трите седмици в Амазония, когато Надя многократно му предлагаше да му покаже езика на маймуните, съставен от няколко звука, които според нея всеки можел да усвои. Но тогава му се бе сторило излишно — за какво толкова щеше да си говори с Бороба, пък и Надя беше винаги там, за да превежда. А ето че сега животното със сигурност знаеше онова, което най-много го интересуваше на този свят!

Смени батерията на фенерчето си и го пусна в раницата си при останалите алпинистки пособия. Екипът тежеше, но един поглед към планините край града бе достатъчен, за да се убеди, че ще му потрябва. Приготви и малко храна: плодове, хляб и сирене, после помоли да му дадат един от конете, които самият хотел поддържаше като най-използвано в страната превозно средство. Беше яздил през летните ваканции, когато ходеше със семейството си в ранчото на родителите на майка си, но там навсякъде беше равно. Предположи, че животното със сигурност притежава опита да се катери по стръмното, който на него му липсваше. Пъхна Бороба в якето си, като остави навън само главата и горните й крайници, и препусна в галоп в указаната от нея посока.

 

 

Когато започна да притъмнява и температурите паднаха, Надя разбра, че положението й е отчайващо. След като изпрати Бороба да търси помощ, тя остана да наблюдава отгоре отвесния скалист склон под краката й. С височината пищната растителност в низините и по хълмовете на Забраненото кралство се разреждаше, а по планинските върхове напълно изчезваше. Това й даваше възможност да следи, макар и не съвсем ясно, движението на сините воини, които тръгнаха да я търсят веднага щом откриха, че е избягала. Единият от тях слезе към мястото, където бяха оставили конете, вероятно за да предупреди останалата част от бандата. Съдейки по количеството провизии и амуниции, които бе видяла, Надя не се съмняваше, че има и други, макар да беше невъзможно да прецени точно колко са на брой.

Останалите разбойници обиколиха околностите край пещерата, където жената с белега държеше под око похитените момичета. Не им трябваше много време, за да се сетят да огледат и върха. Надя си даде сметка, че не може да остане повече там — преследвачите й скоро щяха да попаднат на следите й. Огледа се наоколо и едва не извика от ужас. Можеше да се скрие на много места, но и лесно можеше да се загуби. Най-накрая избра дълбока урва, като процеп между скалите, на запад от мястото, където се намираше. Изглеждаше идеална, неравностите на терена щяха да й осигурят прикритие, но се запита как ще се измъкне оттам след това.

Ако сините мъже не я намереха, и Ягуар нямаше да успее. Взе да се моли да е тръгнал с подкрепления, защото сам никога нямаше да устои на разбойниците. Надя знаеше колко е свободолюбив нейният приятел и как губеше търпение пред уклончивия изказ и поведение на жителите на Забраненото кралство, и се съмняваше, че е потърсил помощ.

Когато забеляза, че неколцина мъже тръгват нагоре по склона, разбра, че е крайно време да вземе решение. Откъм върха просеката в склона, която бе избрала за скривалище, не изглеждаше толкова дълбока, колкото се оказа в действителност, когато заслиза по нея. Нямаше опит в подобен терен и се боеше от височината, но си припомни как се бе изкатерила по стръмните склонове на един водопад край Амазонка, следвайки индианците, й това й вдъхна смелост. Вярно, че тогава бяха двамата с Александър, а сега беше съвсем сама.

Беше изминала не повече от два-три метра, долепена като муха за отвесната скална стена, когато коренът, за който се държеше поддаде, докато тя търсеше с крак място, където да стъпи. Загуби равновесие, опита се да се хване за нещо, но наоколо се белееха само парчета лед. Подхлъзна се и последва неминуемия полет към бездната. За миг я обзе паника: беше убедена, че ще умре и затова безкрайно много се учуди, когато се приземи върху някакви храсти, които като по чудо смекчиха удара. Натъртена, цялата в драскотини и охлузвания, Надя се размърда, но остра болка я накара да изкрещи. С ужас видя, че лявата й ръка виси под неестествен ъгъл. Беше излязла от рамото.

В първите минути не усещаше нищо, тялото й беше безчувствено, но скоро болката стана толкова силна, че тя се уплаши да не припадне. При движение ставаше още по-лошо. Напрегна разума си, за да запази самообладание и да прецени положението си: реши, че не може да си позволи лукса да изпадне в безсъзнание.

Когато се поуспокои, вдигна поглед и видя около себе си само остри зъбери, а над тях — безкрайната синева на небето, чисто и спокойно, като нарисувано. Призова на помощ своето животно-тотем и с огромно психическо усилие успя да се превърне в мощна орлица и да полети от урвата, в която бе заклещена, към планинските върхове. Въздухът поддържаше огромните й криле и тя безмълвно кръжеше във висините, гледаше отгоре заснежените хребети, а много по-надолу — наситената зеленина на тази красива страна.

През следващите часове, когато отчаянието започваше да я надвива. Надя отново и отново призовава орела. И всеки път могъщата птица донасяше облекчение на духа й.

Полека-лека, придържайки безжизнената си ръка с другата, успя да се намести под храста. Тъкмо навреме, защото сините разбойници бяха стигнали до мястото, където бе седнала преди малко, и се озъртаха на всички страни. Един от тях се опита да слезе в цепнатината, но видя, че е прекалено стръмна и реши, че след като на него не му се отдава, и малката едва ли е успяла.

От скривалището си Надя чуваше бандитите да се викат на някакъв език, който не се помъчи да разбере. Когато най-сетне се оттеглиха, по върховете се възцари пълна тишина и едва тогава тя усети колко е самотна.

Въпреки пухеното яке, девойката зъзнеше. Студът намаляваше болката в раненото рамо и непреодолима я караше да заспи. Не беше яла от предишната вечер, но не усещаше глад, а само ужасна жажда. Остъргваше локвичките мръсен лед между камъните и жадно ги смучеше, но след като се разтопяха, те оставяха вкус на кал в устата й. Помисли, че скоро ще се стъмни и температурите ще паднат под нулата. Очите й се затваряха. Известно време се съпротивляваше на умората, но след това реши, че ако заспи, времето ще минава по-бързо.

— Дали ще доживея до утрото? — запита се тя и потъна в сън.

 

 

Тенсинг и Дил Бахадур се прибраха във високопланинското си убежище. По това време на деня започваха с уроците, но никой от тях не посегна да извади пергаментите от сандъка, където ги съхраняваха, защото мисълта им беше заета с друго. Запалиха малък огън и стоплиха чая си. Преди да се отдадат на медитация, в продължение на петнайсетина минути припяваха „Ом мани падме хум“, а после започнаха да се молят за мисловно просветление, за да разтълкуват чудатия знак в небето над тях. Изпаднаха в транс и духовете им напуснаха телата и поеха на път.

До залез-слънце оставаха около три часа, когато учителят и неговият ученик отвориха очи. Постояха неподвижни няколко секунди, за да дадат време на душата, която бе отлетяла надалеч, да се приспособи отново към действителността в самотния им заслон. По време на транса и двамата бяха имали сходни видения и обясненията бяха излишни.

— Ще идем да помогнем на човека, изпратил белия орел, нали учителю? — каза принцът, убеден, че и Тенсинг е на същото мнение, защото Буда винаги сочеше пътя на състраданието.

— Може би — отвърна ламата само по навик, тъй като решението му беше не по-малко твърдо от това на неговия ученик.

— Как ще го открием?

— По всяка вероятност орелът ще ни заведе.

Облякоха вълнените си туники, заметнаха се с кожите от як, нахлузиха ботушите, които обуваха само при дълги преходи и в най-свирепата зима, взеха дългите си тояги, както и лоен фенер. На кръста наместиха торбата с брашното за цампа и мас — тяхната основна храна. В отделна торба Тенсинг носеше шише с оризов спирт, дървената кутийка с игли за акупунктура и част от церовете си. Дил Бахадур окачи на рамо един от най-късите си лъкове и колчана със стрелите. Без да продумат, двамата поеха в посоката, в която бе отлетяла могъщата бяла птица.

 

 

Надя Сантос се предаде на смъртта. Болката, студът, гладът и жаждата вече не я мъчеха. Беше изпаднала в някакъв унес и сънуваше орела. От време на време се пробуждаше и тогава в мозъка й проблясваха искрици от здрав разум: съзнаваше в какво състояние е и къде се намира, разбираше, че надеждата е малка, и когато нощта я обгърна, духът й се бе освободил от всякакви страхове.

Беше преживяла часове на невероятни тревоги. След като сините мъже се оттеглиха и гласовете им заглъхнаха, тя направи опит да се придвижи влачешком, но бързо си даде сметка, че няма да успее да изкачи стръмния скат без чужда помощ и само с една ръка. Не понечи да съблече якето и да огледа рамото си — щеше да бъде истинско изтезание, — но забеляза, че китката й е силно подута. На моменти й призляваше от болка, но съсредоточеше ли се в нея, ставаше още по-страшно, затова гледаше да се развлича с други мисли.

През деня на няколко пъти бе изпадала в отчаяние. Беше си поплакала за баща си, когото едва ли щеше да види повече, и зовеше ли зовеше с мисъл Ягуар. Къде ли се намираше нейният приятел? Дали Бороба го бе открила? Защо се бавеше? От време на време крещеше до пресилване, без да я е грижа, че разбойниците от Сектата на Скорпиона може да я чуят: предпочиташе да попадне в ръцете им, отколкото да лежи тук сама, но не се появи жива душа. Малко по-късно дочу стъпки и сърцето й затуптя от радост, докато не видя двете диви кози. Повика ги на техния език, но те не се приближиха.

Животът й бе преминал сред топлия и влажен климат на Амазония. Студът й беше непознат. В Тункхала, където хората ходеха облечени в памук и коприна, тя не си сваляше якето. Никога не бе виждала сняг и не знаеше какво е лед, докато не го видя на една изкуствена пързалка в Ню Йорк. Сега зъзнеше. Нишата, в която се бе сгушила, я предпазваше от вятъра, а храстите като че ли смекчаваха студа, но въпреки това той й се струваше непоносим. След като стоя свита с часове, престана да чувства премръзналото си тяло. Накрая, когато небето започна да притъмнява, усети съвсем ясно присъствието на смъртта. Позна я — беше я виждала и преди. В Амазония пред очите й се раждаха и умираха хора и животни и тя знаеше, че всяко живо същество следва един и същи кръговрат. В природата всичко се обновява. Отвори очи, потърси звездите, ала не видя нищо: около нея цареше пълен мрак — до цепнатината не достигаше дори бледото сияние на луната, посребрило хималайските върхове. Отново затвори очи и си представи, че баща й е до нея и я подкрепя. В съзнанието й се мярна образът на съпругата на магьосника Уалимаи, онзи ефирен дух, който не се отделяше от него, и се запита дали само душите на индианците имаха способността да се възнасят и да слизат на земята, когато пожелаят. Предположи, че и тя би могла да го постигне и реши, че в такъв случай би искала да се върне духом и да успокои баща си и Ягуар, ала всяка мисъл й костваше огромно усилие и единственото й желание беше да умре.

Надя пусна връзките, които я придържаха към този свят, и си тръгна тихо, без усилие и болка, със същото изящество, с което се издигаше в образа на орел, мощните криле я задържаха над облаците, отнасяйки я все по-нагоре и нагоре, към луната.

 

 

Бороба заведе Александър до мястото, където се бе разделила със своята господарка. Напълно изтощена от трикратното усилие да измине пътя без почивка, маймунката се загуби на няколко пъти, но винаги успяваше да възстанови посоката. Стигнаха до ждрелото, което водеше към пещерата на сините мъже, към шест вечерта. По това време бандитите вече се бяха изморили да търсят Надя и се бяха захванали с обичайните си занимания. Противният тип, който изглеждаше техен главатар, реши, че не могат да губят повече времето с малката, която им се бе изплъзнала, че трябва да продължат по план и да се присъединят към останалите от шайката, както им беше наредил техният клиент американецът. Алекс веднага забеляза конските следи и изпражнения навсякъде наоколо: разбойниците очевидно бяха минали оттам, макар че наоколо не се виждаше нито един от тях. Разбра, че ще му се наложи да продължи пеш — копитата на животното отекваха в ушите му като тревожна камбана и, ако имаше постови, неминуемо щяха да го чуят. Скочи от коня и го тупна да си върви, за да не издаде присъствието му. От друга страна беше сигурен, че няма да може да се върне по същия път и да го намери отново.

Тръгна да се изкачва, като се прикриваше зад камъни канари, следвайки треперещата ръчица на Бороба. Промъкна се на около седемдесет метра от входа на пещерата, където видя трима мъжаги на стража, с пушки в ръка. Предположи, че останалите са вътре или са отишли някъде, защото не забеляза другиго по планинския склон. Помисли си, че и Надя е там заедно с Пема и другите изчезнали момичета, но беше невъзможно сам и без оръжие да се опълчи срещу престъпниците от сектата. Тъкмо се колебаеше какво да предприеме, когато настоятелните знаци на Бороба го накараха да се усъмни, че приятелката му е в пещерата.

Маймуната го теглеше за ръкава и сочеше върха на хълма. Един поглед му бе достатъчен, за да му стане ясно, че ще са му нужни няколко часа, за да се добере до горе. Без раницата на гръб би могъл да върви по-бързо, но не искаше да се лиши от алпинистките си пособия.

Подвоуми се дали да не се върне в Тункхала за помощ, което щеше да му отнеме доста време, или да продължи да търси Надя. Първото можеше да спаси пленничките, но щеше да се окаже фатално за Надя, ако тя беше в беда, както Бороба изглежда му показваше. Второто би помогнало на приятелката му, но излагаше на опасност останалите момичета. Утешаваше се с това, че сините мъже нямат интерес да нараняват похитените. След като си бяха направили труда да ги отвлекат, значи имаха нужда от тях.

Продължи да се катери и когато стигна до билото, вече се бе стъмнило, но на небето, като сребърно око, блестеше огромна луна. Бороба се озърташе объркана.

Изскочи от якето, където се бе сгушила, и с тревожно скимтене се спусна бясно да търси наоколо. Александър разбра, че маймуната явно е очаквала да завари там стопанката си. Обезумял от надежда, той започна да вика Надя предпазливо, от страх да не би ехото да повлече гласа му надолу по склона и при тази пълна тишина да отекне в ушите на злодеите. Скоро си даде сметка, че е безсмислено да продължава търсенето по този стръмен терен само на лунната светлина и реши, че е по-добре да изчака утрото.

Настани се между две скали, сложи раницата под главата си вместо възглавница, и подели храната с Бороба. После застина неподвижно с упованието, че ако „слуша със сърцето“, Надя може би ще му каже къде се намира, но никакъв вътрешен глас не озари съзнанието му.

— Трябва малко да поспя, за да възстановя силите си — прошепна изтощен, но не успя да мигне.

 

 

Към полунощ Тенсинг и Дил Бахадур откриха Надя. Бяха следвали с часове белия орел. Могъщата птица летеше тихо над главите им толкова ниско, че дори я чуваха в тъмното. Не бяха сигурни дали наистина ще успеят да я видят, но присъствието й беше толкова осезателно, че не се налагаше да се съветват, за да знаят какво да правят. Ако се отклоняха или се наложеше да спрат, птицата започваше да кръжи, сочейки им верния път. Така ги заведе право на мястото, където се намираше Надя, след което изчезна.

Внезапен страховит рев накара ламата и неговият ученик да спрат. Бяха на няколко метра от ръба на пропастта, в която се бе изтърколила Надя, но беше невъзможно да продължат, защото грамадна черна като нощта котка, звяр, какъвто никога не бяха виждали, им препречваше пътя. Извило гръб и наострило нокти, животното се готвеше за скок. В зейналата му паст се белееха огромни остри зъби, а горящите жълти зеници проблясваха свирепо на мъждукащата светлина на лоената лампа.

Тенсинг и Дил Бахадур инстинктивно заеха отбранителна позиция и едва се удържаха да не прибегнат до изкуството на Тао шу, в което имаха повече доверие, отколкото в стрелите на Дил Бахадур. С огромно усилие на волята двамата останаха неподвижни. Задишаха спокойно, за да попречат на паниката да ги завладее и за да не позволят на животното да усети несравнимата миризма на страха, и се съсредоточиха в изпращането на положителна енергия, както в случаите с белия тигър и кръвожадните йети. Знаеха, че собствените им мисли могат да бъдат и най-лошият враг, и най-голямата опора.

За един съвсем кратък миг, който им се стори безкраен, двамата мъже и ягуарът се изправиха очи в очи и тогава спокойният глас на Тенсинг започна да нарежда шепнешком основната мантра. В същия момент лоеният пламък затрептя, сякаш се готвеше да угасне, и пред погледа на монаха и неговия ученик звярът се преобрази в момче с много особен вид. Те никога не бяха виждали толкова бял човек и то така причудливо облечен.

Александър от своя страна бе забелязал бледата светлина. Отначало я помисли за илюзия, но полека-лека тя започна да се избистря. Зад нея изникнаха два човешки силуета. Помисли, че са бандитите от Сектата на Скорпиона и скочи настръхнал, готов да умре в бой. Почувства, че духът на черния ягуар му идва на помощ, отвори уста и страховит рев раздра тихата нощ. Едва когато непознатите се приближиха на няколко метра от него и успя по-ясно да ги види, Алекс си даде сметка, че това не са зловещите брадати разбойници.

Заоглеждаха се с еднакво любопитство: от едната страна двама будистки монаси, увити в кожи от як, а от другата — млад американец по джинси и ботуши, с увиснала на врата маймуна. Когато се окопитиха, тримата си дадоха ръце и едновременно се приведоха в традиционния за Забраненото кралство поклон.

— Тампо качи, щастие вам — рече Тенсинг.

— Хелоу — отвърна Александър.

Бороба изквича и закри очи с ръце, както правеше, в моменти на страх или объркване.

Сцената беше толкова невероятна, че и тримата се усмихнаха. Александър отчаяно затърси някоя дума на местния език, но не можа да си спомни нито една. Обаче изпита чувството, че съзнанието му е като отворена книга за тези хора. Не ги чу да произнасят нито звук, но образите, които се оформяха в главата му говореха за техните намерения и той разбра, че и те са тук по същата причина.

Тенсинг и Дил Бахадур доловиха по телепатичен път, че странникът търси някаква изгубена девойка на име Орлица. И разбира се стигнаха до заключението, че точно тя им е изпратила бялата птица. Не им се стори чудно, че момичето притежава способността да се преобразява в орлица, както не ги изненада и това, че младежът се бе представил пред тях в образа на огромен черен ягуар. За тях нямаше невъзможни неща. Когато изпадаха в транс и по време на звездните си пътувания, те самите бяха приемали образите на различни зверове или същества от други светове. Двамата прочетоха в съзнанието на Александър също и опасенията му относно злодеите от Сектата на Скорпиона, за която Тенсинг бе чувал да се говори при пътешествията му из Северна Индия и Непал.

В този миг писък от небето прекъсна мисловния поток, който течеше между тримата мъже. Те вдигнаха очи и над главите си отново видяха могъщата птица. Тя направи малък кръг и после полетя надолу към тъмната пропаст пред тях.

— Орлице! Надя! — извика Александър, най-напред обезумял от щастие, а после от тревога.

Положението беше отчайващо: да слезе нощем до дъното на подобна урва бе почти изключено. Но беше длъжен да опита, защото след като Надя не бе отвърнала на неколкократните му призиви и на писъците на Бороба означаваше, че е изпаднала в голяма беда. Несъмнено беше жива, както показваше мисловната проекция на орлицата, но вероятно беше зле ранена. Нямаше време за губене.

— Ще сляза — каза Александър на английски.

Тенсинг и Дил Бахадур не се нуждаеха от превод, за да разберат намерението му и се приготвиха да му помагат.

Младежът се поздрави, че е взел със себе си пособията за алпинизъм и фенерчето и благодари за натрупания покрай баща му опит, когато двамата се катереха по планините и правеха рапел. Обу сбруята, заби метален клин между камъните, провери устойчивостта му, завърза за него въжето и пред смаяните погледи на Тенсинг и Дил Бахадур, които за пръв път виждаха подобно нещо, макар да живееха от край време сред тези планински върхове, започна да се спуска като паяк към бездната.