Исабел Алиенде
Кралството на златния дракон (9)

9
Бороба

Луната потъна зад заснежените върхове и огънят в пещерата се превърна в купчина въглени и пепел. Надзирателката хъркаше седнала, с отворена уста, без да изпуска камшика, а по брадичката й се стичаше струйка слюнка. Проснати на земята, сините разбойници също спяха, но един от тях стоеше на пост на входа на пещерата, стиснал старата си пушка. Единствената факла, която едва разсейваше мрака, хвърляше зловещи сенки по околните скали.

Бяха завързали пленничките с кожени каиши за глезените и им бяха подхвърлили четири дебели вълнени завивки, но те не успяха да ги покрият и злочестите момичета се притискаха една о друга, за да се стоплят. Изтощени от плач, всички вече спяха, с изключение на Пема и Надя, които използваха възможността да поговорят шепнешком.

Пема разказа на приятелката си каквото знаеше за страховитата Секта на Скорпиона: как разбойниците отвличали девойки и как ги малтретирали. На онези, които говорели прекалено много, им отрязвали езика, а на всяка, която опитвала да се спаси с бягство, й изгаряли ходилата.

— Нямам намерение да се оставя в ръцете на тия злодеи. Предпочитам сама да сложа край на живота си — заключи тя.

— Не говори така, Пема. При всички случаи е по-добре да умреш при опит за бягство, отколкото да се самоубиеш без съпротива.

— Нима мислиш, че е възможно да се измъкнем оттук? — отвърна Пема, сочейки заспалите бандити и пазача на входа.

— Ще издебнем подходящ момент — увери я Надя, разтривайки подутите си от каишите глезени.

Малко по-късно умората надви и тях и главите им започнаха да клюмат. Изминаха няколко часа от нощта и Надя, която никога не бе притежавала часовник, но бе свикнала да пресмята времето, предположи, че е около два. Изведнъж инстинктът й подсказа, че нещо става, тялото й долови промяна на енергията във въздуха и тя — стана нащрек. Бегла сянка се стрелна към дъното на пещерата. Девойката не можа да различи фигурата с очи, но сърцето й подсказа, че това е нейната неразделна приятелка Бороба. С огромно облекчение момичето разбра, че малката маймунка е проследила похитителите. Конете бързо бяха задминали животното, но то не бе загубило дирята на господарката си и бе намерило начин да се бе добере до пещерата. Надя започна да се моли Бороба да не изквичи от радост, като я види, и се опита да я успокои по телепатия.

Беше деветгодишна, когато току-що родената Боба се бе озовала в прегръдките й. Беше толкова малка, се налагаше я храни с капкомер. Двете станаха неразделни. Заедно пораснаха и до такава степен започнаха да се допълват, че едната беше в състояние да отгатва чувствата на другата. Разбираха се с жестове и мисъл, както и на животинския език, който Надя бе усвоила. Маймунката изглежда долови предупреждението на своята стопанка и не се доближи до нея. Дълго стоя неподвижна, свита в един тъмен ъгъл, като се озърташе и преценяваше опасностите в очакване.

Когато момичето се убеди, че никой не е забелязал присъствието на Бороба и че надзирателката продължава да хърка все така, тихо подсвирна. Едва тогава животното започна да се промъква в мрака, долепено до скалата, и още отдалеч се хвърли на шията на господарката си. Вече не носеше бебешката грейка — беше я изтръгнало със зъби от гърба си. Сега стискаше здраво къдриците на девойката и развълнувано търкаше набръчканото си личице във врата й, без да издава звук.

Надя я изчака да се успокои и й благодари за верността. После прошепна в ухото й някаква заповед. Бороба на мига се подчини. Плъзна се натам, откъдето беше дошла, доближи се до един от заспалите мъже и с ловките си тънки пръстчета измъкна със смайваща сръчност кинжала от пояса му и го занесе на Надя. Седна срещу нея и внимателно проследи как момичета срязва каишите на глезените си. Ножът беше толкова остър, че задачата се оказа лесна.

Веднага щом се освободи, Надя събуди Пема.

— Време е да бягаме — прошушна й тя.

— Как смяташ да минеш покрай пазача?

— Не знам, ще видим. Да вървим.

Пема обаче не й позволи да среже и нейните каиши и със сълзи на очи й прошепна, че не може да тръгне.

— Няма да стигна далеч, Надя. Виж как съм облечена, не мога да тичам като теб с тия сандали. Ако те последвам, ще ни хванат и двете. Сама имаш по-големи шансове за успех.

— Луда ли си? Няма да мръдна оттук без теб! — просъска Надя.

— Длъжна си да опиташ. Доведи помощ. Не мога да изоставя момичетата, ще стоя при тях, докато се върнеш с подкрепления. А сега върви, преди да е станало късно — каза Пема, докато събличаше якето и го връщаше на Надя.

В гласа й прозвуча такава решителност, че Надя се отказа от мисълта да я разубеждава. Приятелката й нямаше да изостави сънародничките си. А да се измъкнат всичките беше изключено — щяха да ги забележат, — докато сама може би щеше да успее. Двете припряно се прегърнаха и Надя предпазливо се изправи.

Жената с белега се раздвижи на сън, смотолеви нещо и за няколко секунди всичко изглеждаше загубено, но после продължи да хърка по същия начин. Надя изчака пет минути, докато се увери, че и другите спят, притисна се до скалата и се запромъква натам, откъдето беше дошла Бороба. Пое си дълбоко въздух и призова цялото си умение да става невидима.

 

 

Надя и Александър бяха прекарали няколко незабравими дни край Амазонка при племето на Хората от мъглата — най-древните и най-тайнствени човешки същества на планетата. Тези индианци, които живееха все още като в Каменната ера, бяха особено развити в някои отношения. Обърнали гръб на материалния напредък, те живееха сред дивата природа в съвършена симбиоза с околната среда. Бяха част от сложната екология на селвата, като дърветата, насекомите, хумуса. Бяха оцелели през вековете без досег до външния свят, благодарение на своите собствени вярвания, на чувството си за общност и на умението си да изглеждат невидими. Надвиснеше ли над тях опасност, те просто се стопяваха. Тази тяхна способност беше толкова силно развита, че никой не вярваше наистина в съществуването им; за тях се говореше като легенда, а това бе още едно защитно средство срещу любопитството и алчността на пришелците.

Надя беше разбрала, че не се касае за някакъв фокус, а за много древно изкуство, което изискваше постоянно упражняване. „То е нещо, като да се научиш да свириш на флейта, изисква много усилия“, обясняваше тя Александър, но той се съмняваше, че това подлежи на усвояване и не се стараеше особено. Тя обаче реши, че щом индианците могат, и тя щеше да се научи. Знаеше също, че не става дума само за миметизъм, ловкост, внимание, мълчание и познаване на околната среда, а най-вече за мисловно поведение. Трябваше да изчезне, да кара тялото си да стане прозрачно и да се сведе до състоянието на чист дух. Нужно бе да се концентрираш и да запазиш вътрешно спокойствие, за да създадеш невероятно психическо поле около себе си. И най-малкото разсейване бе достатъчно, за да се провалиш. Само при такова по-висше състояние, когато духът и съзнанието пулсират в съзвучие, човек можеше да стане невидим.

През месеците след приключенията в Града на зверовете в сърцето на Амазония до мига, в който се бе озовала в тази хималайска пещера, Надя се бе упражнявала неуморно и толкова беше напреднала, че понякога баща й започваше да я вика, както тя си седеше до него. И когато внезапно изникнеше, Сесар Сантос подскачаше. „Колко пъти да ти казвам да не се появяваш така! Някой път ще получа инфаркт!“, сърдеше се той.

Надя беше убедена, че в този момент единственото й спасение бе да приложи изкуството, усвоено от Хората от мъглата. Тя прошепна на Бороба да изчака няколко минути, преди да я последва, тъй като с животното на гръб нямаше да успее, и веднага потъна в себе си, в онова тайнствено пространство, където всички ние попадаме, когато затворим очи и пропъдим от ума си всички мисли. За броени секунди Надя изпадна в състояние, подобно на транс. Почувства, че се отделя от тялото си и че може да се самонаблюдава отгоре, сякаш съзнанието й се бе издигнало на няколко метра над главата. От това положение тя видя как краката й правят една крачка, после втора, трета, отдалечават се от Пема и останалите момичета и тръгват като на забавена камера през сумрака на разбойническата бърлога.

Мина на няколко сантиметра от женището с камшика, плъзна се като незабележима сянка между телата на заспалите бойци и продължи да се носи към входа на пещерата, където пазачът, съсипан от умора, полагаше усилия да остане буден, вперил очи в мрака, без да изпуска пушката. Надя не загуби концентрацията си нито за миг, не позволи на страха и на колебанието да върнат душата й в тленния затвор. Без да спира и да променя ритъма на стъпките си, Надя се приближи до мъжа и почти докосна гърба му — беше толкова близо, че усети съвсем ясно топлината и миризмата му на мръсотия и чесън.

Пазачът леко трепна и стисна оръжието, сякаш инстинктивно бе почувствал нечие присъствие край себе си, но съзнанието му веднага отхвърли подозрението. Ръцете му се отпуснаха, а очите отново се притвориха, победени от дрямката и умората.

Момичето прекрачи прага на пещерата като призрак и продължи да върви слепешком в тъмнината, без да поглежда назад и без да бърза. Тъничката й фигура се стопи в нощта.

 

 

Щом се върна в тялото си и се огледа, Надя Сантос разбра, че не би намерила обратния път към Тункхала дори да беше ден, камо ли в тази тъмна нощ. Навред около нея се издигаха планини, бяха я докарали дотук с глава покрита с одеяло, така че не разполагаше с нито една отправна точка, за която да се захване. Беше сигурна само в едно: че непрекъснато се бяха изкачвали, което означаваше, че трябва да тръгне надолу по хълма, но дали нямаше да попадне пак на сините мъже? Спомняше си, че малко преди да навлязат в теснината, един от разбойниците бе останал да пази конете и се питаше колко ли още като него са пръснати сред хълмовете. Ако се съдеше по увереността, с която се движеха, без да се страхуват от нападение, бандитите не ще да бяха един и двама. По-добре беше да потърси друг път за бягство.

— Какво ще правим сега? — попита тя Бороба, когато отново се събраха, но животното знаеше само посоката, от която беше дошло, същата, от която бяха пристигнали и престъпниците.

Маймунката, непривикнала към студа, както и господарката й, толкова силно трепереше, че зъбите й тракаха. Стоплена от присъствието на вярната си приятелка, Надя я намести пред гърдите си под якето. Вдигна качулката, завърза я здраво пред лицето си и съжали, че не е взела ръкавиците, които Кейт й бе купила. Пръстите й бяха така премръзнали, че не ги усещаше. Задуха с уста в тях, за да ги стопли, после ги пъхна дълбоко в джобовете си, но да се изкачва и да пази равновесие по скалистия терен, без да се държи с две ръце, се оказа невъзможно. Прецени, че още преди изгрев-слънце похитителите ще забележат бягството й и ще излязат да я търсят: нямаше да позволят на пленничката да стигне до долината и да вдигне тревога. И докато те имаха опит в придвижването из планината, тя нямаше представа дори къде се намира.

Сините мъже щяха да се догадят, че Надя е поела надолу към селата и равнините на Забраненото кралство. За да ги заблуди, тя реши да тръгне нагоре, макар да съзнаваше, че това ще я отдалечи от целта и че няма време за губене: съдбата на Пема и останалите момичета зависеше от това дали скоро ще доведе помощ. Надяваше се да достигне върха преди съмване и оттам да се ориентира; длъжна бе да намери друг път, за да се добере до долината.

Изкачването по склона се оказа много по-бавно и мъчително, отколкото предполагаше, защото към трудния терен се прибавяше мрака, едва разсейвай от луната. Надя се плъзгаше се и падаше непрекъснато. Всичко я болеше от препускането предишния ден преметната напреко на коня, но се стремеше да не мисли за това. Дишаше с усилие, ушите й пищяха и в паметта й изплуваха думите на Кейт Колд, че на тази височина кислородът е разреден.

Между скалите стърчаха рахитични храсти, които през зимата напълно изчезваха, но по това време напъпваха от топлината на лятното слънце. За тях се захващаше Надя, за да се изкачва. Когато останеше без сили, тя си спомняше как бе пълзяла до върха на най-високото тепуи в Града на зверовете, докато открие орловото гнездо с трите приказни диаманти. „Щом успях тогава, ще успея и сега, защото е много по-лесно“, говореше тя на Бороба, но маймунката, почти вцепенена от студ под дрехата й, не подаваше дори носа си навън.

Оставаха й още близо двеста метра до хребета на планината, когато започна да се развиделява. Най-напред се появи смътно сияние, което след броени минути придоби оранжев оттенък. Когато първите лъчи на слънцето озариха приказната хималайска верига, небето избухна в истинска симфония от цветове, облаците станаха пурпурно червени, а преспите сняг заискриха в розово.

Надя не спря, за да се любува на гледката, а продължи нагоре с нечовешко усилие и малко по-късно, задъхана и потънала в пот, вече стоеше на върха на хълма. Имаше чувството, че сърцето й всеки миг ще изхвръкне от гърдите. Според нейните предположения, оттам трябваше да види долината на Тункхала, но пред очите й навред се издигаха непристъпните Хималаи — рид след рид, безкрайна верига. Беше загубена. Погледна надолу и й се стори, че различава дребни фигури да щъкат в няколко посоки: сините разбойници! Седна отчаяна върху един камък, опитвайки се да превъзмогне отчаянието и умората си. Трябваше да почине, за да успокои дишането си, но нямаше начин да остане там: не намереше ли скривалище, преследвачите й скоро щяха да я открият.

Бороба се раздвижи под якето. Надя свали ципа и малката й приятелка подаде главица, вперила в нея умните си очи.

— Не знам накъде да тръгна, Бороба. Всички склонове изглеждат еднакви, не виждам проходима пътека — каза Надя.

Животното посочи пътя, откъдето бяха дошли.

— Не мога да се върна оттам, разбойниците ще ме хванат. Но ти няма да привлечеш вниманието им, Бороба, в тази страна навсякъде има маймуни. Ти можеш да намериш обратния път към Тункхала. Иди и доведи Ягуар — нареди Надя.

Маймуната изквича и отказа с глава, закривайки очи с ръце, но нейната стопанка й обясни, че няма друг изход, освен да се разделят, че съдбата на Пема, на другите девойки, както и тяхната зависеше само от нея. Ако не успееше да доведе помощ, всички щяха да загинат.

— Аз ще се скрия някъде наблизо, докато се уверя, че не ме търсят, а после ще измисля начин да сляза до долината. Междувременно ти трябва да бързаш, Бороба. Слънцето вече изгря, няма да е толкова студено и ще стигнеш до града, преди да се стъмни отново — настоя Надя Сантос.

Най-накрая животното се откъсна от нея и хукна като стрела надолу по хълма.

 

 

Кейт Колд изпрати фотографите Тимоти Брус и Жоел Гонсалес да снимат за списание „Интернешънъл джеографик“ флората и фауната във вътрешността на страната. Налагаше се да свършат работата сами, а тя да остане в столицата. Не помнеше да е била толкова притеснена през целия си живот, освен когато Александър и Надя се изгубиха в амазонската селва. Беше уверила Сесар Сантос, че пътуването до Забраненото кралство е напълно безопасно. Как щеше да му съобщи сега, че дъщеря му е била похитена? Още по-малко можеше да му каже, че Надя е в ръцете на професионални убийци, които отвличат момичета, за да ги превърнат в свои робини.

В момента Кейт и Александър се намираха в залата за аудиенции в двореца пред краля, който този път ги прие в присъствието на своя главнокомандващ, на министър-председателя и на двамата най-висшестоящи по сан духовници след него. Джудит Кински също беше там.

— Ламите са проучили звездите и са се разпоредили в манастирите да се четат молитви и да се правят дарения за изчезналите момичета. Генерал Мияр Кунлун оглавява военната операция. Навярно полицията е вече на крак, нали? — запита кралят, чието спокойно изражение не издаваше огромното му безпокойство.

— Вероятно, Ваше Величество… Войниците и дворцовата охрана също са в бойна готовност. Границите са под наблюдение — отвърна генералът на своя ужасен английски, за да го разберат чужденците. — Може би и народът ще излезе да търси девойките. Знам, че в нашата страна не се е случвало никога подобно нещо. Много е възможно скоро да имаме новини — добави генералът.

— Много е възможно ли? За мен това не е достатъчно! — възкликна Кейт Колд и веднага прехапа устни, защото разбра, че е проявила ужасна липса на такт.

— Госпожа Колд е малко разстроена може би… — отбеляза Джудит Кински, която очевидно се бе научила да говори уклончиво, според правилата в Кралството на Златния дракон.

— Може би — повтори Кейт и се поклони със събрани пред лицето си ръце.

— Неподходящо ли ще бъде от наша страна да запитаме как смята почитаемият генерал да организира търсенето? — обади се отново Джудит Кински.

През следващите петнайсет минути чужденците задаваха въпроси, на които получаваха все по-мъгляви отговори, докато стана ясно, че няма начин да притиснат краля и генерала. Нетърпението караше Кейт и Александър да се потят. Накрая монархът се изправи и те бяха принудени да се сбогуват и да се оттеглят заднешком.

— Красива утрин, може би в градината има много птици — обади се Джудит Кински.

— Може би — съгласи се кралят и я поведе навън.

 

 

Владетелят и Джудит Кински се разходиха по тясната алея сред насажденията в парка, където като че ли всичко растеше в диво състояние, ала опитното око можеше да оцени добре замислената цялостна хармония. Джудит Кински бе предложила да започнат експеримента с лалетата именно там, сред великолепното разнообразие от цветя и дървета, огласяно от трелите на стотици пернати.

Кралят смяташе, че не заслужава да бъде духовен водач на народа, защото се усещаше далеч от необходимата степен на подготовка. През целия си живот се бе упражнявал в откъсването от земните дела и материални притежания. Съзнаваше, че нищо на този свят не е вечно, че всичко се променя, разпада и умира, за да се прероди под друга форма, поради което вкопчването в тленните неща е безполезно и причинява страдание. Пътят на будизма предполагаше приемането на тези положения. Понякога му се струваше, че го е постигнал, но посещението на тази жена го бе хвърлило отново в съмнения. Чувстваше се привлечен от нея, а това го правеше уязвим. За пръв път имаше подобно усещане, защото любовта, която бе споделял със съпругата си, течеше като водата на тих поток. Как щеше да брани кралството си, след като не успяваше да защити сам себе си от любовното изкушение? Няма нищо лошо да пожелаеш любовта и близостта на друго човешко същество, разсъждаваше кралят, но в неговото положение той не можеше да си го позволи, защото следваше да посвети на своя народ годините живот, които му оставаха. Джудит Кински прекъсна размишленията му.

— Какво е това прекрасно украшение, Ваше Величество! — попита тя, сочейки окачения на гърдите му медальон.

— Владетелите на тази страна го носят от хиляда и осемстотин години — обясни той, свали накита и й го подаде да го разгледа отблизо.

— Много е красив — промълви тя.

— Ние особено ценим този тип старинен корал, защото рядко се среща. Има го и в Тибет. Съществуването му показва, че преди милиони години морето е стигало до хималайските върхове — обясни кралят.

— Какво казва надписът? — попита тя.

— Това са думи на Буда: „Промяната трябва да е доброволна, а не принудителна“.

— Което означава?

— Че всички сме способни да се променим, но никой не е в състояние да ни застави да го сторим. Обратът обикновено настъпва, когато се изправим пред някоя безспорна истина, пред нещо, което ни кара да преосмислим вярванията си — отвърна той.

— Струва ми се странно, че са избрали тези думи за медальона…

— Наша страна винаги е била дълбоко свързана с традициите си. Дългът на управниците е да предпазват народа си от промените, които не се основават на нещо истинско — поясни кралят.

— Светът бързо се променя. Виждам, че студентите тук се стремят към тези промени — продължи тя.

— Някои младежи се чувстват заслепени от чуждестранните стоки и начин на живот, но не всичко модерно е добро. По-голямата част от моя народ не желае да приеме западните привички.

Бяха стигнали до изкуственото езеро и се спряха да погледат танца на шараните в бистрата вода.

— Предполагам, че в личен план надписът върху медальона означава, че всеки човек е в състояние да се промени. Мислите ли, че една вече оформена личност е способна да се преобрази, Ваше Величество? Може ли селякът, например, да стане герой, а престъпникът — светец? — запита Джудит Кински, връщайки му накита.

— Ако човек не се промени в този живот, навярно ще трябва да опита отново при следващо прераждане — усмихна се владетелят.

— Всеки си има карма. Може би кармата на един лош човек не може да бъде променена — добави тя.

— А може би кармата на този човек е да открие истината, която да го накара да се промени — отвърна монахът и с изненада забеляза влагата в кафявите очи на неговата гостенка.

Минаха покрай отделена част в градината, в която нямаше нито едно цвете. Това беше двор, посипан с пясък и чакъл, където монах на пределна възраст чертаеше с гребло някакви фигури. Кралят обясни на Джудит Кински, че е заимствал идеята от японските манастири Зен, които бе посещавал. После пристъпиха по мост от резбовано дърво. Поточето сякаш звънтеше по камъните. Стигнаха до малка пагода, където се извършваше чаената церемония и там ги очакваше друг монах, който ги поздрави с поклон. Докато Джудит събуваше обувките си, продължиха да разговарят.

— Не бих желала да бъда безочлива, но предполагам, че изчезването на девойките вероятно е голям удар за народа ви… — каза тя.

— Може би… — отвърна владетелят и чужденката за пръв път забеляза промяна в изражението му; дълбока бръчка проряза челото на краля.

— Нищо ли не може да се направи? Имам предвид нещо повече от една военна операция…

— За какво намеквате, госпожице Кински?

— Моля ви, Ваше Величество, наричайте ме Джудит.

— Джудит е красиво име. За жалост мен никой не ме нарича по име. Боя се, че така изисква протоколът.

— При подобен сериозен случай може би Златният дракон би бил особено полезен, ако легендата за вълшебните му качества е истина — добави тя.

— До Златния дракон се допитваме само при дела, засягащи благоденствието и безопасността на кралството, Джудит.

— Извинете дързостта ми, Ваше Величество, но може би случаят е точно такъв. След като ваши поданици изчезват, това означава, че те не живеят в благоденствие и безопасност… — настоя тя.

— Може би сте права — съгласи се кралят угрижен. Двамата влязоха в пагодата и седнаха на пода срещу монаха. Приятен сумрак цареше в кръглото дървено помещение, осветявано едва-едва от жарта, върху която в старинен железен съд къкреше вода. Двамата мълчаливо размишляваха, докато монахът изпълняваше стъпка по стъпка дългата и бавна церемония, която се състоеше единствено в поднасянето на горчив зелен чай в две глинени купички.