Исабел Алиенде
Кралството на златния дракон (6)

6
Сектата на Скорпиона

Последния ден Кейт Колд трябваше да прекара няколко часа в една пътническа агенция в Делхи, ако искаше да вземе билети за единствения седмичен полет до Кралството на Златния дракон. Не че имаше много пътници, просто самолетът беше малък. Докато се занимаваше с това, тя разреши на Надя и Александър да отидат сами до Червената крепост, която се намираше близо до хотела. Ставаше дума за огромно старинно укрепление, задължителен обект за всеки турист.

— Не се разделяйте по никакъв повод и преди залез-слънце да сте в хотела — нареди им писателката.

По време на колониалната епоха в Индия крепостта била използвана от английските войски. Огромната страна била считана за най-скъпоценния камък в британската корона, докато през 1949 година най-сетне получила независимост. Тогава укреплението запустяло. Туристите посещаваха само част от огромното здание. Малцина познаваха вътрешността му: истински лабиринт от тунели, тайни помещения и подземия, плъзнали под града като пипалата на октопод.

Надя и Александър тръгнаха след един екскурзовод, който развеждаше група туристи с обяснения на английски. Обедният зной не смогваше да проникне в крепостта и вътре беше прохладно, а стените — покрити със зелената патина на трупаната с векове влага. Във въздуха се носеше неприятна миризма: според водача това било от урината на хилядите плъхове, които живеели в подземията и излизали само нощем. Ужасени, туристите запушваха носа и устата си, а неколцина дори побягнаха навън.

Изведнъж Надя посочи в далечината: облегнат на една колона, Текс Армадильо се оглеждаше във всички посоки, като че ли очакваше някого. Първата им мисъл бе да отидат да го поздравят, но Александър забеляза нещо особено в държанието му и задържа приятелката си за ръката.

— Чакай, Орлице, нека видим какво търси тук този човек. Нямам му никакво доверие — каза момчето.

— Не забравяй, че той ти спаси живота, когато тълпата едва не те стъпка…

— Е, да, но има нещо в него, което не ми харесва.

— Защо?

— Изпитвам чувството, че е предрешен. Не ми се вярва да е наистина хипи, тръгнал за дрога, както твърдеше в самолета. Забеляза ли мускулите му? Ходи като каратист от филмите. Никое хипи наркоман не изглежда така — добави Александър.

Зачакаха скрити зад масата туристи, без да го изпускат от поглед. Изведнъж на няколко крачки от Текс Армадильо изникна висок мъж със синьо-черна туника и чалма, почти като цвета на кожата му. На широкия му пояс висеше извит нож с кокалена дръжка. Очите му святкаха като въглени върху тъмното лице с дълга брада и гъсти вежди.

Алекс и Надя забелязаха как новодошлият и американецът се поздравиха, сякаш се познаваха, след което изчезнаха безмълвно един след друг зад близката чупка на зида и, без да се наговарят, решиха да проверят каква е работата. Момичето заповяда шепнешком на Бороба да стои мирно и тихо и маймуната увисна на гърба на приятелката си като раница.

Залепени до стените, те последваха Текс Армадильо на разстояние от няколко метра, криейки се зад колоните. Понякога американецът изчезваше от погледите им не само заради усложнената архитектура на крепостта, а и заради очевидното му желание да остане незабелязан, но с безпогрешния си инстинкт Надя бързо успяваше да го открие. Бяха се отдалечили доста от останалите туристи, така че вече не чуваха гласовете им и не виждаха никого. Прекосяваха зали, слизаха по тесни стълбища с изтрити от употреба и от времето стъпала, обикаляха по безкрайни коридори с чувството, че се движат в кръг. Към противната миризма се прибави и нарастващо жужене, като че ли цвърчеше цял хор от щурци.

— Не бива да слизаме повече, Орлице. Това са плъхове. Много са опасни — каза Александър.

— След като тия двамата могат да влизат в подземията, защо и ние да не можем? — отвърна тя.

Двамата приятели продължиха пътешествието си мълчаливо, защото забелязаха, че ехото повтаря и усилва думите им. Александър се питаше дали ще могат да намерят обратния път, но се въздържа да изкаже страховете си на висок глас, за да не уплаши приятелката си. Не каза нищо и за вероятността да попаднат на змийски гнезда, защото след като я беше видял с кобрите, подобни тревоги му се сториха неоснователни.

Първоначално през малките отвори на таваните и стените навлизаше светлина, но после им се наложи да вървят дълго време в пълен мрак, опипвайки стените. Тук-там мъждееше по някоя слаба крушка и те виждаха плъховете да се стрелкат покрай зидовете. От тавана заплашително висяха електрически кабели. Забелязаха, че подът е влажен и че на места текат вади от воняща вода. Много скоро краката им подгизнаха и Александър се опита да не мисли какво ще се случи в случай на късо съединение. Смъртта от токов удар обаче го плашеше по-малко, отколкото плъховете наоколо, които ставаха все по-агресивни.

— Не им обръщай внимание, Ягуар. Те не смеят да се приближат, но подушат ли, че ни е страх, ще ни нападнат — прошепна Надя.

Текс Армадильо отново изчезна. В момента се намираха в малко сводесто помещение — стар склад за муниции и провизии. Три отвора водеха към привидно безкрайни черни коридори. Александър запита Надя със знаци по кой от тях да тръгнат, но тя за пръв път се смути и поколеба. Не беше сигурна. Хвана Бороба, пусна я на земята и лекичко я побутна, приканвайки я тя да реши. Маймуната светкавично се върна на рамото й: влагата и плъховете я ужасяваха. Надя повтори заповедта, но животното не пожела да слезе и само посочи с трепереща ръчица дупката в дясно, най-тясната от трите.

Децата се приведоха и тръгнаха пипнешком в указаната от Бороба посока — тук нямаше електрически крушки и цареше почти непрогледна тъмнина. Малко по-висок от Надя, Александър си удари главата и без да иска извика. Това вдигна облак от прилепи, които кръжаха около тях няколко минути и така уплашиха Бороба, че тя се напъха под блузата на господарката си.

Тогава момчето се напрегна и призова черния ягуар. След секунди вече успяваше да различи като с антени всичко наоколо. В Амазония беше упражнявал това няколко месеца, след като бе разбрал, че кралят на южноамериканската селва е неговото животно-тотем. Александър беше леко късоглед и дори с очила виждаше лошо в мрака, но се бе научил да се доверява на инстинкта на ягуара в случаите, когато успяваше да го повика. Той последва Надя без колебание, „гледайки със сърцето си“, както все по-често му се случваше.

Изведнъж Алекс спря и дръпна приятелката си за ръката: тук тунелът завиваше рязко. Пред тях мъждукаше бледа светлина и те ясно дочуха човешки шепот. Двамата надзърнаха безкрайно предпазливо и забелязаха, че три метра по-нататък коридорът преминаваше в друго сводесто помещение, подобно на онова, от което бяха тръгнали преди малко.

Текс Армадильо, мъжът с черните дрехи и още двама непознати, облечени по същия начин, клечаха на пода около маслена лампа, която светеше слабо, но достатъчно, за да ги видят децата. Невъзможно беше да се приближат още — нямаше къде да се скрият, — освен това им беше ясно, че ако бъдат открити, лошо им се пишеше. В съзнанието на Ягуар проблесна мисълта, че никой не знае къде се намират. Ако загинеха в тия подземия, нямаше да открият останките им с дни, а може би и със седмици. Чувстваше се отговорен за Надя — в крайна сметка идеята да последват Текс беше негова — и ето че сега бяха изпаднали в безизходица.

Мъжете разговаряха на английски и думите на Текс Армадильо звучаха отчетливо, докато на останалите почти не им се разбираше. Въпреки това беше очевидно, че уговарят някаква сделка. Видяха как Текс Армадильо подава пачка банкноти на онзи, който имаше вид на главатар на бандата. После ги чуха да спорят дълго за нещо, което изглежда беше планът им за действие: шепнеха си за огнестрелно оръжие, за планини, за някакъв храм или палат — не бяха съвсем сигурни.

Главатарят разгъна географска карта върху пръстения под, приглади я с длан и с върха на ножа си посочи на Текс Армадильо някакъв път. Светлината на маслена лампа падаше право върху разбойника. От разстоянието, на което се намираха, момичето и момчето не можеха да видят добре картата, но ясно различиха прегорения с огън знак върху мургавата му ръка, еднакъв с този на кокалената дръжка на ножа му: скорпион.

Алекс сметна, че са видели достатъчно и че трябва да изчезнат, преди тайната среща да е приключила. Единственият изход от подземието беше коридорът, където се намираха в момента. Значи се налагаше да се отдалечат, преди конспираторите да са тръгнали обратно, иначе щяха да ги заварят там. Надя отново се допита до Бороба, която ги поведе без колебание от рамото на своята стопанка. Успокоен, Александър си спомни какво го съветваше баща му, когато се катереха заедно по планините: „Посрещай препятствията по реда на тяхното появяване, не прахосвай енергия в страхове какво може да се случи в бъдеще“. Усмихна се и си помисли, че може би излишно се тревожи чак толкова, защото не всичко зависеше само от него. Надя беше човек с много способности и неведнъж го бе доказала. Не биваше да забравя това.

Петнайсет минути по-късно двамата стигнаха до нивото на улицата и скоро дочуха гласовете на туристите. Ускориха крачка и се смесиха с групата. Повече не видяха Текс Армадильо.

— Какво знаеш за скорпионите, Кейт? — запита Александър баба си, когато се събраха в хотела.

— Някои от срещаните в Индия видове са изключително опасни Ухапването км може да причини смърт. Надявам се да не се стига дотам, защото ще се забавим: нямам време за погребения — отвърна тя с престорено безразличие.

— Още не ме е ухапал скорпион.

— Тогава защо питаш?

— Искам да знам дали скорпионът означава нещо. Дали не е някакъв религиозен символ например?

— За змията знам, че е, най-вече кобрата. Според легендата, когато Буда медитирал, край него бдяла огромна кобра. Но за скорпионите не съм чувала нищо.

— Можеш ли да научиш?

— Ще трябва да се свържа с досадника Людовик Льоблан. Сигурен ли си, че искаш от мен подобна жертва, момче? — изсумтя недоволно писателката.

— Мисля, че може да се окаже много важно, бабо, извинявай, искам да кажа Кейт…

Тя включи преносимия си компютър и изпрати съобщение на професора. Предвид часовата разлика, беше невъзможно да му се обади по телефона. Не знаеше кога ще й отговори, но се надяваше да е скоро, защото нямаше представа дали ще могат да се свържат от Забраненото кралство. Подчинявайки се някакво свое предчувствие, тя се обърна по електронната поща и към своя приятел Исак Розенблат с въпроса дали знае нещо за Златния дракон, който според мълвата съществувал в страната, за която се бяха запътили. За нейна изненада бижутерът отговори на часа:

 

 

„Момиче! Колко се радвам, че се обаждаш! Разбира се, че знам за тази статуя, всеки сериозен бижутер е чел за нея — тя е една от най-редките и най-ценни реликви в света. Никой не е виждал прочутия дракон, и снимки няма, но има рисунки. Висок е около шейсет сантиметра и се предполага, че е от масивно злато. Но това не е всичко: става дума за старинен и невероятно красив златарски шедьовър. Освен това е покрит със скъпоценни камъни; само двата съвършено симетрични рубини-звезда, които според легендата са инкрустирани вместо очи, струват цяло състояние. Защо питаш? Дано не си намислила да крадеш дракона, както ония диаманти от Амазония!“

 

Кейт увери бижутера, че намеренията й са по-различни, но реши да не му повтаря, че не тя, а Надя бе намерила диамантите. По-добре беше Исак Розенблат да си мисли, че е способна да ги открадне. Реши, че по този начин интересът на стария й възлюбен към нея няма да отслабне. Тя прихна да се смее, но веднага се задави от кашлица. Бръкна в единия от безбройните си джобове и измъкна манерката си амазонското лекарство.

 

Отговорът на професор Людовик Льоблан беше дълъг и заплетен, както всичко написано от него. Започваше със сложно обяснение как той, покрай безбройните си други заслуги, бил първият антрополог, разкрил значението на скорпиона в шумерската, египетската и индийската митологии и дрън-дрън още двайсет и три абзаца за собствените му познания и мъдрост. Но сред тия двайсет и три абзаца, пръснати тук-там, имаше няколко твърде интересни сведения, които Кейт Колд трябваше да измъкне от паяжината. Писателка въздъхна отегчено, с мисълта колко непоносим е професорът-многознайко.

— Според Льоблан в северна Индия съществува секта, която боготвори скорпиона. Нейните членове носят белег, прогорен с нагорещено до червено желязо, най-често върху дясната си ръка. Славят се като кръвожадни, невежи и суеверни хора — съобщи тя на внука си и на Надя.

Добави, че сектата била ненавиждана, защото по време на борбата за независимост на Индия вършела мръсната работа на британските войски, като измъчвала и избивала собствените си сънародници. Поклонниците на Скорпиона все още служели като наемници, защото били жестоки и се славели като майстори на боя с кинжали.

— Те са крадци и контрабандисти, но си печелят хляба и като наемни убийци — обясни писателката.

Тогава Александър й разказа какво бяха видели в Червената крепост. И да бе имала желание да им се скара, че са поели подобен риск, Кейт не го стори. Пътуването из Амазония я бе научило да им се доверява.

— Няма съмнение, че мъжете, които сте видели, принадлежат към същата секта. Льоблан споменава, че членовете й носели туники и памучни чалми, оцветени с растителното багрило индиго. Боята полепвала по кожата им и с годините ставала неизличима, като татуировка, затова са известни като „сините воини“. Те са помади, прекарват живота си на кон, единственото им имущество са техните оръжия и от деца ги обучават да се бият — добави Кейт.

— И кожата на жените ли е синя? — запита Надя.

— Странен въпрос, момиче. В сектата няма жени.

— Как им се раждат деца, след като няма жени?

— Не знам. Може би нямат деца.

— Щом са обучавани да се бият още от малки, значи в сектата трябва да има и деца — настоя Надя.

— Може би ги крадат или купуват. В тази изключително бедна страна се раждат много деца, а някои родители, ако не могат да изхранват чедата си, ги продават — каза Кейт Колд.

— Питам се каква работа може да има Текс Армадильо със Сектата на Скорпиона — промърмори Александър.

— Едва ли е нещо добро — отсъди Надя.

— Мислиш ли, че става дума за наркотици? Помниш ли какво ни каза в самолета? Че марихуаната и опиумът растели в диво състояние навсякъде из Забраненото кралство.

— Надявам се този човек да не застава повече на пътя ни, но ако това се случи, не искам да имате вземане-даване с него. Ясна ли съм? — заповяда твърдо Кейт.

Надя и Александър кимнаха в знак на съгласие, но писателката улови погледа, който си размениха и разбра, че нито едно нейно предупреждение не би попречило на любопитството им.

Час по-късно екипът на „Интернешънъл джеографик“ се събра на летището, за да се качи на самолета за Тункхала, столицата на Кралството на Златния дракон. Там се срещнаха с Джудит Кински, която щеше да лети заедно с тях. Специалистката по озеленяване носеше бяла ленена рокля, дълга връхна дреха от същата материя, ботуши, както и протритата чанта, с която я бяха видели преди. Багажът й се състоеше от два не по-малко изтъркани куфара от дебел като килим здрав плат. Очевидно беше пътувала много, но дългата употреба не придаваше неугледен вид на дрехите и на багажа й. В сравнение с нея, членовете на експедицията на „Интернешънъл джеографик“, с избелелите си и измачкани дрехи, с торбите и раниците си, приличаха на бежанци от някое бедствие.

Самолетът беше стар модел, с витло, и побираше осем пътници и двама души екипаж. Освен тях на борда се качиха един индиец, тръгнал по работа към Забраненото кралство, и млад лекар, завършил университета в Делхи, който се завръщаше в родината си. Пътниците отбелязаха, че малката машина не изглежда особено стабилна, предвид предизвикателствата на Хималаите, но пилотът отговори с усмивка, че нямало от какво да се страхуват: в десетгодишния си опит нямал нито един сериозен инцидент, въпреки че въздушните течения между пропастите обикновено били доста силни.

— Какви пропасти? — запита разтревожен Жоел Гонсалес.

— Надявам се да ги видите, гледката е великолепна. Най-доброто време за летене е между октомври и април, когато небето е ясно. Има ли облаци, нищо не се вижда — обясни пилотът.

— Днес е малко облачно. Няма ли да се разбием в планините? — запита Кейт Колд.

— Това е ниска облачност, скоро ще видите синьото небе, госпожо. Освен това знам пътя наизуст, мога да летя и с вързани очи.

— По-добре ги дръжте добре отворени, младежо — отвърна сухо тя.

— Мисля, че до половин час ще загърбим облаците — успокои я летецът и добави, че са имали късмет, защото полетите често се отлагали с дни, заради времето.

Ягуар и Орлица установиха със задоволство, че Текс Армадильо не е на борда.