Исабел Алиенде
Кралството на златния дракон (5)

5
Кобрите

На другата сутрин кацнаха в Делхи. Кейт Колд и фотографите, свикнали с дългите полети, се чувстваха доста добре, докато Надя и Александър, които не бяха мигнали, изглеждаха като оцелели след земетресение. И двамата не бяха подготвени за зрелището, което ги очакваше в този град. Горещината ги зашлеви като плесница. Едва излезли от летището, те се оказаха обкръжени от пълчища мъже, които един през друг им предлагаха да им носят багажа, да ги разведат наоколо или да си купят най-различни неща: от покрити с мухи парчета банани до статуи на божества от индийския пантеон. Петдесетина хлапета се мъчеха да се доближат, протегнали ръчици за дребни монети. Някакъв прокажен, с наполовина проядено от болестта лице и без пръсти, се притискаше към Александър, просейки милостиня, докато един от пазачите на летището не го заплаши с палката си.

Тълпи от хора със смугли лица, фини черти и огромни черни очи ги заобикаляха от всички страни. Александър, свикнал на минимално приемливото разстояние от половин метър, обичайно за хората в родината му, се почувства в плен на навалицата. Едва успяваше да си поеме дъх. Изведнъж забеляза, че Надя е изчезнала, погълната от човешкия мравуняк, и го обзе паника. Започна да я вика разтревожено, мъчейки се да се отскубне от ръцете, които го дърпаха за дрехите, докато след няколко мъчителни минути успя да зърне на известно разстояние шарените пера върху конската й опашка. Проправи си път с лакти, сграбчи я за ръката и я повлече, следвайки уверените крачки на баба си и на фотографите — те бяха посещавали Индия няколко пъти и познаваха обстановката.

Забавиха се половин час, докато съберат багажа си, преброят саковете, бранейки ги от хората, и хванат две таксита, които ги отведоха до хотела, карайки в лявото платно, по английски, из претъпканите улици. Разминаваха се с какви ли не превозни средства, движещи се в пълно безредие, пренебрегвайки както малобройните светофари, така и указанията на регулировчиците: коли, раздрънкани автобуси, изрисувани с религиозни изображения, мотоциклети с по четирима пътници, каруци, теглени от биволи, хора, впрегнати в рикши, велосипеди, товарни двуколки, накачулени с ученици, и дори един кротък слон, накичен като за празник.

Наложи се да прекарат четирийсет минути в задръстване, заради една умряла крава, нападната от гладни кучета и черни лешояди. Кейт обясни, че тук кравите се считали за свещени животни, никой не ги гонел и затова си ходели по средата улицата. Имало обаче специална полиция, която ги подкарвала вън от града и събирала труповете.

Потните и нетърпеливи тълпи увеличаваха хаоса. Чисто гол аскет, с дълга до петите сплъстена коса, следван от дузина жени, които го обсипваха с листенца от цветя, пресече улицата бавно, като костенурка, но никой дори не го погледна. Очевидно подобно зрелище беше нещо обичайно.

Надя Сантос, отрасла в махала с двайсетина къщи, в тишината на горски покой, се люшкаше между страха и заслепението. В сравнение с това тук, Ню Йорк приличаше на село. Не беше си представяла, че на света има толкова много хора. В това време Александър се бранеше от ръцете, които се пъхаха в таксито, предлагайки различни стоки или просейки милостиня, ала не смееше да затвори прозорците, за да не умрат от задушаване.

Най-сетне пристигнаха в хотела. Когато прекрачиха входа, охраняван от двама въоръжени пазачи, те попаднаха в райска градина, където цареше абсолютно спокойствие. Шумът на улицата бе секнал като по чудо, чуваше се само чуруликането на птиците и песента на многобройните фонтани. По моравата се разхождаха пауни, повлекли вълшебно окичените си опашки. Няколко прислужника, облечени в брокат и обточено със златни кантове кадифе, с високи чалми, украсени с фазанови пера като на картинка от приказките, поеха багажа им и ги поведоха навътре.

 

 

Хотелът, бивш палат, беше изваян от бял мрамор по такъв невероятен начин, че приличаше на дантела. Подовете бяха застлани с гигантски копринени килими, по мебелите от фино дърво светлееха инкрустации от сребро, седеф и слонова кост, а порцелановите вази по масите бяха пълни с уханни цветя. Навсякъде се виждаха буйни тропически растения в саксии от кована мед и клетки със сложна архитектура, в които пееха пъстроцветни птички. Дворецът принадлежал преди на някакъв махараджа, който покрай независимостта на Индия загубил властта и богатството си и сега го бе предоставил на американска хотелска компания. Махараджата и семейството му все още обитаваха едното крило на сградата, отделено от гостите на хотела. Следобед домакините имаха обичая да слизат и да пият чай с туристите.

Стаята, в която се настаниха Александър и фотографите беше претрупана и тънеше в разкош. В банята имаше басейн от плочки, а на стената — фреска на ловци на тигри, яхнали слонове, с пушки на рамо, следвани от свита прислужници, които вървяха пеш, натоварени с копия и стрели. Намираха се на най-горния етаж и от балкона можеха да се любуват на великолепните градини, отделени от улицата с висок зид.

— Виждаш ли оня катун долу? Пълен е със семейства, които се раждат, живеят и умират на улицата. Те не притежават нищо, освен дрехите на гърба си и няколко глинени гърнета за готвене. Това са „недостойните за допир“, най-бедните сред бедните — обясни Тимоти Брус, сочейки няколко парцаливи палатки на тротоара отвъд зида.

Контрастът между изобилието в хотела и невъобразимата нищета на тези несретници предизвика у Александър гняв и ужас. По-късно, когато реши да сподели чувствата си с Надя, тя не разбра за какво й говори. Момичето разполагаше с най-необходимото и блясъкът в палата я потискаше.

— Мисля си, че навън, сред „недостойните за допир“, ще се чувствам по-удобно, отколкото тук, вътре, сред това богатство, Ягуар. Свят ми се вие. Всяко късче от стената е накичено, погледът ти не може да си почине. Прекален лукс. Задушавам се. А тия принцове защо ни се кланят? — запита тя, сочейки облечените в брокат мъже, с тюрбани с пера.

— Те не са принцове, Орлице, а служители на хотела — засмя се нейният приятел.

— Кажи им да си вървят, нямаме нужда от тях.

— Такава им е работата. Ако им кажа да си вървят, ще се обидят. Ще свикнеш.

Александър се върна на балкона, за да наблюдава „недостойните“ на улицата, които живееха в мизерия и се обличаха в дрипи. Угнетен от това зрелище, той отдели няколко долара от малката сума, с която разполагаше, смени ги в рупии и излезе да ги раздаде на хората. Надя го проследи с поглед от терасата. Оттам тя имаше възможност да съзерцава градините, зидовете около хотела, а зад тях — тълпата от бедняци. Видя как нейният приятел излиза през желязната порта покрай пазачите, как навлиза сред тълпата и започва да подава парите на най-близките деца. Само след секунди вече бе заобиколен от десетки отчаяни хора. Вестта, че някакъв чужденец раздава пари, бе избухнала като барут и от всички страни се стичаха нови и нови пълчища, неудържима човешка лавина.

Когато осъзна, че след броени минути Александър ще бъде премазан, Надя хукна надолу по стълбите, крещейки с пълно гърло. На виковете й се притекоха гости и служители на хотела, с което суматохата и всеобщото объркване е повече нарасна. Всеки даваше мнения, а секундите бързо изтичаха. Време за губене нямаше, но никой не успяваше да предложи решение. В този миг изникна Текс Армадильо, който веднага пое нещата в свои ръце.

— Бързо! Елате с мен! — заповяда той на въоръжените постови край входа на градината.

И без колебание ги поведе към разбуненото множество на улицата, където се зае да раздава юмруци, докато пазачите се мъчеха да си проправят път с приклади. Армадильо изтръгна оръжието от ръцете на единия от тях и стреля два пъти във въздуха. Индийците около него изведнъж замръзнаха, но тези зад тях продължаваха да напират.

Американецът се възползва от краткотрайното объркване, за да се добере до Александър, който беше вече свален на земята с раздрани дрехи. Хвана го под мишниците и с помощта на пазачите успя да го извлече на сигурно място в двора на хотела и дори да вдигне очилата на момчето, останали невредими като по чудо. Врявата расне и те побързаха да затворят железните порти.

— Ти излезе по-глупав, отколкото изглеждаш, Александър. С няколко долара нищо не можеш да промениш. Индия си е Индия, трябва да я приемаш такава, каквато е — процеди Кейт Колд, когато го видя да пристига целия раздърпан.

— Ако така разсъждаваме, още щяхме да сме в пещерната ера! — отвърна той, докато бършеше кръвта от носа си.

— Та ние сме си там, дете — рече тя, прикривайки гордостта, която постъпката на внука й бе събудила у нея.

Една жена, седнала на терасата на хотела под бял чадър със златни ресни, стана свидетел на разигралата се сцена. Изглеждаше твърде добре за своите близо четирийсет години: слаба, висока и снажна, облечена в памучен панталон и риза в цвят каки, със сандали на краката, до които стоеше протрита кожена чанта. Черната й права коса, с широк посребрен кичур покрай челото, обрамчваше лицето с класически черти: кафяви очи, извити плътни вежди, правилен нос и изразителни устни. Въпреки обикновеното си облекло, тя имаше вид на изискана аристократка.

— Много си храбър — каза непознатата на Александър един час по-късно, когато екипа на „Интернешънъл джеографик“ се събра на терасата.

Момчето усети как ушите му пламват.

— Но трябва да внимаваш, в чужда страна си — добави тя на безупречен английски, макар и с лек централноевропейски акцент, чийто произход трудно можеше да се определи.

В този момент се появиха двама прислужници с големи сребърни подноси с чай, приготвен по индийски — с мляко, подправки и много захар. Кейт Колд покани непознатата да изпие една чаша с тях. Беше поканила и Текс Армадильо — дължеше му благодарност за светкавичната намеса, която спаси живота на внука й, но той отказа под предлог, че предпочитал да остане с бирата и вестника си. Александър се учуди, че хили като него, чийто единствен багаж беше парцаливата вълнена торба и спалния чувал, си позволява да отседне в двореца на махараджата, но реши, че вероятно цената е много ниска. Индия се оказа евтина страна за онзи, който имаше долари.

Скоро Кейт Колд и гостенката й вече обменяха впечатления и така откриха, че всички са тръгнали към Кралството на Златния дракон. Непознатата се представи като Джудит Кински, специалистка по озеленяване, и сподели, че пътувала по официална покана на краля, с когото имала честта да се запознае наскоро. Каза, че когато научила, че монархът проява интерес към отглеждането на лалета в родината си, тя му писала и предложила услугите си. Смяташе, че при известни условия, луковиците на тези цветя можели да се приспособят към климата и почвата на Забраненото кралство. Владетелят веднага я помолил за среща и тя избрала за това Амстердам, предвид световната слава на холандските лалета.

— Негово Величество знае за лалетата не по-малко от всеки експерт. На практика той не се нуждае от услугите ми, би могъл да осъществи проекта си и сам, но изглежда е харесал някои от градинските планове, които му показах, и бе така любезен да ме наеме — обясни непознатата. — Говорихме дълго за намеренията му да създаде нови паркове за народа си, като запази местните растителни видове и добави други. Той съзнава, че това трябва да се извърши много внимателно, за да не се наруши екологичното равновесие. В Забраненото кралство има растения, птици и някои дребни бозайници, които вече не се срещат никъде другаде по света. Тази страна е истинско природно светилище.

Представителите на „Интернешънъл джеографик“ помислиха, че монархът вероятно е останал очарован от Джудит Кински, както и те самите. Тази жена създаваше невероятно впечатление; от нея струеше някаква смесица от твърд характер и женственост. Отблизо хармоничните черти и естествените й и изтънчени движения бяха толкова чаровни, че човек трудно отделяше очи от нея.

— Кралят е ревностен защитник на екологията. Жалко, че няма повече управници като него. Абониран е за „Интернешънъл джеографик“. Затова ни издаде визи и прие да направим репортаж — обясни на свой ред Кейт.

— Безкрайно интересна страна — отбеляза Джудит Кински.

— Били ли сте там и друг път? — запита Тимоти Брус.

— Не, но съм чела много за нея. Постарах се да се подготвя за това пътуване не само в професионално отношение, а и да науча повече за хората, обичаите и ритуалите… Не искам да ги обидя с грубите си западни обноски — усмихна се тя.

— Чували сте, предполагам, за приказния Златен дракон… — обади се Тимоти Брус.

— Твърдят, че никой не го е виждал, освен кралете. Може да е само легенда — подхвърли тя.

Въпросът не бе засегнат повече, но Александър забеляза въодушевения блясък в очите на баба си и разбра, че тя ще направи невъзможното, за да се добере до това съкровище. Нямаше да устои на предизвикателството първа да докаже неговото съществуване.

Кейт Колд и Джудит Кински се уговориха да обменят информация и да си помагат, както подобава на две чужденки в непозната страна. На другия край на терасата Текс Армадильо, с вестник върху коленете, отпиваше от бирата си. Тъмните очила с огледални стъкла скриваха очите му, но Надя Сантос усещаше, че той ги изучава с поглед.

Разполагаха само с три дни за разглеждане. Имаха предимството, че след няколкото века британско господство над Индия мнозина тук говореха английски. Но за толкова кратко време нямаше да успеят дори да се плъзнат по повърхността на Делхи, както се изрази Кейт, а камо ли да вникнат в това сложно общество. Контрастите можеха да смаят всекиго: от една страна невероятна нищета, а от друга — красота и разкош. Наред с милионите неграмотни, университетите бълваха чудесно подготвени инженери и учени. В селата нямаше питейна вода, а държавата произвеждаше атомни бомби. Индия се славеше с най-мощната филмова индустрия в света, както и с най-големия брой отшелници, намазани от глава до пети с пепел, които никога не режеха косата, нито ноктите си. Хилядите индуистки божества и системата на кастите изискваха години изучаване.

Александър, свикнал с това, че в Америка всеки горе-долу сам определя живота си, се ужаси от мисълта, че хората тук са белязани от кастата си още по рождение. За разлика от него, Надя слушаше обясненията на Кейт без да дава мнения.

— Ако се беше родила тук, Орлице, нямаше да можеш да си избираш сама съпруг. На девет години щяха да те омъжат за някой дъртак на петдесет. Баща ти щеше да уреди женитбата, без изобщо да те попита — каза й Александър.

— Баща ми със сигурност би направил по-добър избор от мен… — усмихна се тя.

— Луда ли си? Аз никога не бих позволил подобно нещо! — възкликна момчето.

— Ако се бяхме родили в Амазония, в племето на Хората от мъглата, щяхме да ловуваме с отровни стрели, за да се храним. Ако се бяхме родили тук, нямаше да ни се струва странно, че бащите уреждат браковете — обоснова се Надя.

— Как може да защитава подобна система? Погледни каква мизерия! Би ли искала да живееш така?

— Не, Ягуар, но не бих искала да имам и повече от необходимото — отвърна тя.

Кейт Колд ги разведе по дворци и храмове, обиколи с тях пазарите, откъдето Александър купи гривни за майка си и за сестрите си, а на Надя й изрисуваха ръцете с къна, като на булка. Рисунката беше като истинска дантела и щеше да се задържи върху кожата й две-три седмици. Бороба стоеше, както винаги, на рамото или на хълбока на стопанката си, но без да привлича вниманието, както в Ню Йорк, защото тук маймуните бяха по-често срещани дори от кучетата.

На един площад двама змиеукротители седяха на земята по турски и надуваха някакви свирки. Кобрите подаваха глави от кошниците, изправяха се и започваха да се поклащат като хипнотизирани от звука на инструментите. При тази гледка Бороба се разпищя, скочи от господарката си и се покатери светкавично на една палма. Надя се доближи до двамата индийци и взе да шепти нещо на езика на селвата. Изведнъж влечугите се обърнаха към нея съскайки и порейки въздуха с острите си езици. Четири издължени зеници се впиха като кинжали в момичето.

За всеобщо удивление кобрите изпълзяха от кошовете си и заизвиваха тела към Надя. На площада се надигна олелия и хората, станали свидетели на инцидента, се разбягаха панически. За няколко секунди наоколо не остана жива душа, освен Александър и баба му, вцепенени от изненада и ужас. Укротителите се опитваха напразно да подчинят змиите със звука на свирките си, но не смееха да се приближат. Надя стоеше невъзмутима, а върху загорялото й лице се бе изписало по-скоро весело изражение. Не помръдна и на милиметър, когато кобрите тръгнаха да се увиват около краката й, да пълзят по слабото й тяло към лицето, без да престават да съскат.

Плувнала в ледена пот, Кейт помисли, че за пръв път в живота си ще припадне. Седна на земята и така си остана, пребледняла като платно, с широко отворени очи, неспособна да каже и дума. След първия миг на уплаха, Александър разбра, че не бива да мърда. Достатъчно добре познаваше чудатите способности на своята приятелка. В Амазония я бе видял да хваща с ръка една от най-отровните змии в света, сурукуку, и да я хвърля надалеч. Разбра, че ако никой не направи погрешна стъпка, която да раздразни кобрите, Орлица ще бъде в безопасност.

Сцената трая няколко минути, докато момичето издаде някаква заповед на горския си език и влечугите се свлякоха от тялото й и влязоха в кошниците си. Укротителите бързо хлопнаха капаците им, грабнаха ги и побягнаха, убедени, че чужденката с пера в косите е демон.

Надя повика Бороба и след като маймуната отново се настани на рамото й, продължи най-спокойно разходката си из площада. Александър я последва с усмивка, без никаква забележка, развеселен от това, че баба му бе загубила напълно обичайното си хладнокръвие пред опасностите.