Исабел Алиенде
Кралството на златния дракон (4)

4
Орлица и Ягуар

Самолетът, в които пътуваше Александър Колд, се приземи Ню Йорк в пет и четирийсет и пет следобед. Дори в този час юнската жега все още не бе намаляла. Момчето с усмивка си спомни за първото си пътуване до този ад, когато безобидно на вид момиче му открадна вещите още на излизане от летището. Как ли й беше името? Почти го бе забравил… Моргана! Име на средновековна магьосница. Струваше му се, че оттогава са минали години, а всъщност бяха изтекли само шест месеца. Чувстваше се нов човек: възмъжал и по-уверен в себе си, от друга страна не беше изпадал повторно в пристъпи на ярост и отчаяние.

Кризата в семейството беше преодоляна: майка му сякаш бе надвила рака, макар че страхът той да се върне оставаше. Баща му отново се усмихваше, а сестрите му Андреа и Никол започваха да поумняват. Той вече почти не се караше с тях, освен в краен случай, за да не се качват на главата. Авторитетът му сред приятелите бе нараснал значително, дори красавицата Сесилия Бърнс, която винаги се бе отнасяла с него като към въшка, сега го молеше да й помага за задачите по математика. И не само да й помага, а да ги решава изцяло и да й позволява да преписва от него на класното, но усмивката на момичето бе предостатъчна отплата за Алекс. Тръснеше ли Сесилия Бърс лъскавите си буйни коси, ушите му пламваха. Откакто Александър се бе върнал от Амазония с обръсната наполовина глава, гордо носен белег и низ от невероятни истории, славата му се носеше из цялото училище; той обаче чувстваше, че тази среда му е вече тясна. Приятелите му не бяха толкова забавни, колкото преди. Приключенията бяха събудили любопитството му; той се задушаваше в родното си градче — едва забележима точка на картата на северна Калифорния, — искаше му се да избяга и да преброди света надлъж и нашир.

Учителят по география го покани да разкаже премеждията си пред класа, Алекс се появи в училище с индианската сербатана, но без намазаните с кураре отровни стрели, за да не предизвика нежелан инцидент, както и със снимките, на които той си играеше с делфин във водите на Рио Негро, стискаше кайман с голи ръце и ръфаше набучено на стрела месо. Когато обясни, че това е парче от анаконда, най-голямата водна змия в света, изумлението на съучениците му премина всякакви граници. А дори не им беше разказал най-интересното: за пътуването си из земите на Хората от мъглата, където бе срещнал невероятни праисторически създания. Не им спомена и за Уалимаи, стария магьосник, който му помогна да намери лековитата вода за майка му, защото щяха да го вземат за луд. Беше записал всичко грижливо в дневника си, с намерението да издаде книга. Дори заглавието бе измислил: „Градът на зверовете“.

Никога не говореше за Надя Сантос, или Орлицата, както той я наричаше. Семейството му знаеше, че се бе сприятелил много с едно момиче в Амазония, но само майка му Лайза подозираше колко дълбока е тази връзка. За него Орлица беше по-важна от всичките му приятели взети заедно, включително от Сесилия Бърнс. Нямаше намерение да излага спомена за Надя на любопитството на куп невежи хлапаци, които нямаше да повярват, че момичето умее да разговаря с животните и бе открило три приказни диаманта, най-едрите и най-ценните в света. Още по-невероятно щеше да прозвучи факта, че тя владее изкуството да става невидима. Той самият бе видял с очите си как индианците изчезват, когато пожелаят, сливайки се като хамелеони с цвета и релефа на гората: беше невъзможно да ги забележиш на два метра разстояние и то посред бял ден. Многократно се бе опитвал сам да го направи, но винаги безрезултатно. За разлика от него Надя го вършеше така умело, сякаш да станеш невидим беше най-естественото нещо на света. Ягуар пишеше на Орлица почти всеки ден, понякога само по няколко изречения, друг път — повече. Събираше страниците и ги изпращаше в голям плик всеки петък. Писмата пътуваха повече от месец до Санта Мария де ла Лювия, на границата между Бразилия и Венецуела, но двамата се бяха примирили с тези закъснения. Тя живееше в отдалечено и първобитно селце, където имаше един-единствен телефон в жандармерията, а за електронната поща още никой не беше чувал.

Надя отговаряше с кратки бележки, съчинени с много усилия, сякаш писането бе непосилна задача за нея, но тези няколко изречение на листа бяха достатъчни на Александър, за да я почувства наистина до себе си. Всяко едно от писмата донасяше до Калифорния полъх от джунглата, с ромона на нейните потоци и крясъците на птици маймуни. Понякога на Ягуар му се струваше, че долавя съвсем ясно горския мирис и влага и че протегне ли ръка, ще докосне приятелката си. В първото си писмо я го предупреди, че трябва да „чете със сърцето си“, така както преди го бе учила да „слуша със сърцето си“. Според нея това бе начинът да установява връзка с животните или да разбира непознат език. С малко упражнения Александър Колд успя да го постигне; тогава откри, че не се нуждае от лист и мастило, за да се свърже с нея.

Когато стоеше самотен и безмълвен, достатъчно бе само да помисли за Орлица, за да я чуе; въпреки това обичаше да й пише. Беше нещо като водене на дневник.

Когато вратата на самолета се отвори в Ню Йорк и пътниците най-сетне можеха да протегнат крака след шест часа неподвижно седене, Александър се надигна с раницата в ръка, разгорещен и схванат, но доволен от мисълта, че ще види баба си. Беше загубил загара си, а косата му бе пораснала, закривайки белега на върха на главата. Спомни си, че при предишното му идване Кейт не го бе посрещнала и той се бе притеснил, защото за пръв път пътуваше сам. Засмя се, като се сети колко много се бе изплашил тогава. Този път баба му беше пределно ясна: щяха да се срещнат на летището.

Зърна я още щом излезе от дългия коридор в залата за пътници. Кейт Колд не се беше променила: същата щръкнала коса, същите счупени и закрепени с лейкопласт очила, същото яке с хиляда джоба, натъпкани до един с най-различни неща, същите торбести панталони до коленете, които разкриваха дългите й мускулести прасци с набраздена като кората на дърво кожа. Единственото неочаквано нещо беше изражението й: обикновено тя сякаш едва сдържаше гнева си, а сега изглеждаше едва ли не весела. Александър много рядко я беше виждал усмихната, въпреки навика й да прихва в най-неподходящите моменти. Смехът й приличаше на гръмогласен лай. Този път Кейт се усмихваше почти нежно, колкото и да беше невероятно, че е способна на подобно чувство.

— Здрасти, Кейт! — поздрави я той, леко уплашен от мисълта да не би мозъкът на баба му да е започнал да се размеква.

— Пристигаш с половин час закъснение — нападна го тя кашляйки.

— Вината е моя — отвърна той, успокоен от тона й: това си беше неговата баба, усмивката беше оптическа илюзия.

Александър я хвана под ръка възможно най-грубо и звучно я целуна по бузата. Тя го отблъсна, избърса се с юмрук и веднага го поведе да пийнат нещо, защото разполагали с два часа преди да отлетят за Лондон, а оттам — за Делхи. Момчето я последва към залата за редовни клиенти. Писателката, която непрекъснато пътуваше за някъде, си позволяваше лукса да се възползва поне от тази услуга. Кейт показа картата си и двамата влязоха. Тогава Александър видя на три метра пред себе си изненадата, която му бе подготвила баба му: Надя Сантос.

Той извика, хвърли раницата и разтвори поривисто ръце, но веднага се спря засрамен. Надя също се изчерви и се поколеба за миг, без да знае как да се държи с младежа, който внезапно й се стори непознат. Не го помнеше толкова висок, освен това лицето му беше различно — чертите му изглеждаха по-ъгловати. Най-сетне радостта надделя над смущението и тя изтича да прегърне приятеля си. Александър забеляза, че Надя не е пораснала през изминалите месеци: беше си все същото ефирно момиче, със златиста като мед кожа и къдрава коса, прихваната с тънка панделка, закичена с пера от папагал.

Седнала пред бара в очакване да й донесат водката, Кейт Колд се преструваше, че чете задълбочено някакво списание, докато двамата приятели, щастливи, че се срещат след дългата раздяла и че им предстои ново приключение, шепнеха имената, които считаха за свой тотем: Ягуар, Орлица…

 

 

Идеята да покани Надя за това пътуване се въртеше в главата на Кейт от няколко месеца. Тя поддържаше връзка със Сесар Сантос, бащата на момичето, защото той наблюдаваше проектите на Фондация „Диамант“ за опазване на девствените гори и индианските култури по поречието на Амазонка. Сесар Сантос познаваше района повече от всеки друг и беше идеалният човек за тази работа. От него Кейт научи, че племето на Хората от мъглата, начело с колоритната старша Ииоми, давало признаци на доста бързо привикване към промените. Ииоми бе изпратила четирима младежи — две момчета и две момичета — да се образоват в град Манаос, защото държала те да изучат нравите на нааб, както индианците наричаха всички различни от тях, та да служат за посредници между двете култури.

Докато останалата част от племето преживявало в джунглата с лов и риболов, четиримата пратеници се озовали с гръм и трясък в XXI век. Щом свикнали да ходят с дрехи и да използват минимален запас от думи на португалски, те храбро се хвърлили да завладяват „магията на нааб“, започвайки с две невероятни изобретения като кибрита и автобуса. След по-малко от шест месеца открили съществуването на компютрите и, според Сесар Сантос, ако продължавали все така, твърде скоро щели да бъдат в състояние да се опълчат на опасните адвокати на корпорациите, които експлоатираха Амазония. Както казвала Ииоми: „Има много видове воини“.

От доста време Кейт Колд молеше Сесар Сантос да разреши на дъщеря си да й гостува, с аргумента, че така както Ииоми бе проводила младежите да учат в Манаос, и той следвало да пусне Надя в Ню Йорк. Време беше момичето да излезе от Санта Мария де ла Лювия и да види малко свят. Да живееш сред природата и да познаваш навиците на животните и индианците е хубаво, но тя трябва да получи и сериозно образование; няколко месеца ваканция в сърцето на цивилизацията ще й се отразят добре, настояваше писателката, с тайната надежда, че временната раздяла ще успокои Сесар Сантос и може би в близко бъдеще той щеше да се реши да изпрати дъщеря си да учи в Съединените Щати.

За пръв път в живота си Кейт беше готова да поеме грижата за някого: не го беше направила дори за сина си Джон, който след развода бе останал да живее при баща си. Работата й като журналист, пътуванията, навиците й на стара маниачка и хаоса в апартамента й не бяха най-идеалните за посрещане на гости, но Надя беше специален случай. Това тринайсетгодишно момиче изглеждаше много по-зряло от самата нея, шейсет и петгодишната жена. Беше убедена, че Надя притежава древна душа.

Кейт, разбира се, не бе казала на внука си нито дума за тези свои намерения, та да не си помисли, че е започнала да се разнежва. В случая нямаше и капка сантименталност, разсъждаваше разпалено писателката, мотивите й бяха чисто практични: нуждаеше се от човек, който да подреди документите и архива й, освен това в апартамента й имаше излишно легло. Ако Надя заживееше при нея, тя възнамеряваше да я използва като робиня, без никакви глезотии. Това, естествено, щеше да стане по-късно, когато момичето се установеше в дома й, а не сега, когато едва бе успяла да склони твърдоглавия Сесар Сантос да я изпрати за няколко седмици.

 

 

Кейт не предполагаше, че Надя ще пристигне само с дрехите на гърба си. Целият й багаж се състоеше от една жилетка, два банана и картонена кутия с няколко дупки на капака. Вътре пътуваше Бороба — черната маймунка, която не се отделяше от стопанката си и беше не по-малко изплашена от нея. Двете бяха пътували дълго. Сесар Сантос бе завел дъщеря си до самолета и я бе предал на стюардесата, която щеше да я наглежда до Ню Йорк. Бе залепил по ръцете й ивици лейкопласт с телефоните и адреса на писателката, в случай, че се изгуби. Доста трудно свалиха после лепенките.

Надя се беше качвала само на грохналия самолет на баща си, но не обичаше да лети, защото се страхуваше от височината. Когато зърна огромния товарен самолет в Манаос и разбра, че ще прекара дълги часове в него, сърцето й се обърна. Пристъпи с ужас към стълбата, както и Бороба. Свикнало с чистия въздух и свободата, горкото маймунче едва оживя сред грохота на моторите в затворената си кутия. На летището в Ню Йорк, когато стопанката й вдигна капака, животинката изскочи отвътре като стрела и взе да пищи и да скача по рамената на хората, всявайки паника сред пътниците. Цял половин час бе нужен на Надя и Кейт Колд, за да я хванат и успокоят.

През първите дни животът в нюйоркския апартамент се оказа труден за Бороба и нейната господарка, но те бързо се научиха да се ориентират по улиците и си намериха приятели в квартала. Навсякъде привличаха вниманието. Маймуна, която се държи като човек, и момиче с пера в косата, бяха необичайно зрелище дори за този град. Хората им предлагаха сладкиши, а туристите ги щракаха с фотоапаратите си.

— Ню Йорк е като едно голямо село, Надя. Всеки квартал има свои особености. Щом се запознаеш с иранеца от магазина, с виетнамеца от пералнята, със салвадореца-пощальон, с моя приятел италианеца от кафенето, и с още неколцина души, ще се почувстваш като в Санта Мария де ла Лювия — обясни й Кейт и много скоро момичето се убеди, че е била права.

Писателката посрещна Надя като принцеса, докато мислено си повтаряше, че по-нататък ще дойде ред да я стегне. Разходи я навсякъде, заведе я да пият чай в хотел „Плаза“, повози я с файтон из Сентрал Парк, качи я на върха на небостъргачите, на Статуята на Свободата. Трябваше да й покаже как да се вози на асансьор и на ескалатор, как да използва въртящите се врати. Ходиха също на театър и на кино, непознати развлечения за Надя, но най-много я впечатли една ледена пързалка за кънкьори. Свикнала с тропика, тя не спираше да се удивлява колко студен и бял беше ледът.

— Скоро ще ти дойде до гуша от ледове и снегове, защото смятам да те взема с мен на Хималаите — каза й Кейт Колд.

— Къде е това?

— На другия край на света. Ще имаш нужда от здрави обувки, дебели дрехи и непромокаемо яке.

Репортерката намираше за великолепна идеята да вземе със себе си Надя в Кралството на Златния дракон — така малката щеше да види повече свят. Купи й топли дрехи и подходящи обувки, бебешка грейка за Бороба, както и специална пътна чанта за домашни любимци: черен куфар с мрежа, за да влиза въздух и да може животното да гледа навън, подплатен с мека агнешка кожа, със съдинки за вода и храна. Не пропусна да набави и памперси. Никак не им беше лесно да ги сложат на маймуната, въпреки обстойните обяснения на Надя на езика, на който тя се разбираше с нея. За пръв път в безметежното си съществуване Бороба ухапа човек. Кейт Колд ходи с превръзка на ръката цяла седмица, но животното се научи да върши естествените си нужди в памперса, нещо абсолютно необходимо за дългото пътешествие, което се готвеха да предприемат.

Кейт не бе казала на Надя, че Александър ще се присъедини към тях на летището. Искаше да изненада и двамата.

 

 

Малко след това в салона на самолетната компания се появиха Тимоти Брус и Жоел Гонсалес. Фотографите не бяха виждали писателката и децата от пътуването по Амазонка. Прегърнаха ги сърдечно, а в това време Бороба скачаше по главите им, очарована от срещата със старите си приятели.

Жоел Гонсалес повдигна фланелката си и гордо показа следите от яростната прегръдка на няколко метровата анаконда, която за малко не го бе пратила на оня свят. Беше му счупила няколко ребра и гърдите му щяха да останат хлътнали завинаги. Тимоти Брус, от своя страна, изглеждаше почти красив, въпреки длъгнестото си конско лице, и при разпита на неумолимата Кейт си призна, че си е оправил захапката. Вместо едрите жълти и криви зъби, които преди му пречеха да си затваря устата, сега се перчеше с ослепителната си усмивка.

В осем вечерта петимата се натовариха на самолета за Индия. Полетът продължи цяла вечност, но на Александър и Надя им се стори кратък: толкова много неща имаха да си разказват. С облекчение забелязаха, че Бороба е спокойна, сгушена като бебе върху агнешката кожа. Докато останалите пътници се опитваха да дремят на тесните седалки, те разговаряха увлечено и гледаха филми.

Тимоти Брус едва сместваше дългите си крайници в ограниченото разстояние между седалките и час по час ставаше да прави йога упражнения на пътеката, за да не се схване. Жоел Гонсалес се чувстваше по-удобно, защото беше нисък и мършав. Кейт Колд имаше своя система за дългите полети: две хапчета за сън с няколко глътки водка. Ефектът беше като удар с боздуган по черепа.

— Ако в самолета има терорист с бомба, не ме будете — инструктира ги тя, преди да покрие чело с одеялото и да се свие като скарида на седалката си.

Три реда зад Надя и Александър пътуваше някакъв мъж с дълга коса, събрана в десетки тънки плитки и завързана на тила с кожена лента. На врата му висеше наниз от мъниста, а на гърдите — велурена торбичка с черна каишка. Носеше избелели каубойски панталони, износени ботуши с високи токове и широкопола тексаска шапка, нахлупена до очите, която, както забелязаха по-късно, не сваляше дори по време на сън. Децата си казаха, че вече е попреминал възрастта да се облича по този начин.

— Може да е поп певец — предположи Александър. Надя не знаеше какво е това и Александър реши че ще му е много трудно да й обясни. Даде си дума при първа възможност да предаде на приятелката си поне основните познания по естрадна музика, които всеки уважаваш себе си младеж трябваше да притежава.

Двамата изчислиха, че, ако се съдеше по бръчките около очите и устата на силно загорялото му лице, чудакът-хипи трябва да беше надхвърлил четирийсетте. Онова, което се подаваше от завързаната му на опашка коса, беше сиво на цвят, като стомана. Но на колкото и години да беше, непознатият изглеждаше в отлична форма. Бяха го видели най-напред на летището в Ню Йорк, с вълнена торба и спален чувал, окачен с колан на рамото му. После го бяха забелязали да дреме, с шапката на глава, на една пейка на лондонското летище, в очакване на полета си, и ето че сега пътуваше в техния самолет на път за Индия. Кимнаха му отдалеч.

Миг след като пилотът изключи сигнала за предпазните колани, мъжът стана да се разтъпче по пътеката и да опъне мускулите си. Приближи се до Надя и Александър и им се усмихна. На двамата им направи впечатление колко светлосини и безизразни са очите му, като че ли беше хипнотизиран. Усмивката му раздвижваше бръчките по лицето, но си оставаше само до устните. Очите изглеждаха мъртви. Непознатият запита Надя какво има в куфарчето на коленете й и тя му показа Бороба. Като видя маймуната в пелени, мъжът гръмко се разсмя.

— Казват ми Текс Армадильо, заради ботушите — кожата им е от щитоносец, нали разбирате? — представи се той.

— Надя Сантос, от Бразилия — каза момичето.

— Александър Колд, от Калифорния.

— Забелязах, че носите туристически справочник за Забраненото кралство. Видях ви да го разглеждате на летището.

— Натам сме тръгнали — уведоми го Александър.

— Доста малко туристи посещават тази страна. Доколкото знам, приемали не повече от стотина чужденци на година — продължи Текс Армадильо.

— Пътуваме с екип на „Интернешънъл джеографик“.

— Така ли? Виждате ми се прекалено млади за сътрудници на списанието — отбеляза той с насмешка.

— Прав сте — отвърна Александър, решил да не се впуска в излишни обяснения.

— И аз имам същите планове, само дето не знам дали в Индия ще успея да получа виза. В Кралството на Златния дракон не гледат с добро око на хипита като мен. Мислят, че отивам в страната само заради наркотиците.

— Много наркотици ли има там? — заинтересува се Александър.

— Марихуаната и опиумът растат навсякъде в диво състояние, само се навеждаш и береш. Безкрайно удобно.

— Това сигурно е голям проблем — отсъди Александър, учуден, че баба му нищо не беше споменала.

— Не е никакъв проблем. Местните хора ги използват само за медицински цели. Те дори не подозират какво богатство притежават. Представяте ли си колко доходен може да се бъде износът им? — каза Текс Армадильо.

— Представям си — отговори Александър. Не му харесваше насоката, която бе взел разговорът, не му харесваше и този мъж с мъртви очи.