Исабел Алиенде
Кралството на златния дракон (13)

13
Златния Дракон

През онази нощ кралят бе медитирал дълги часове пред Великия Буда, както правеше винаги, когато слизаше в Свещеното пространство. Способността му да тълкува чутото от статуята зависеше от душевното му състояние. Сърцето му трябваше да бъде чисто, освободено от всякакви желания, страхове, очаквания, спомени и отрицателни помисли, разтворено като цвят на лотос. Той се отдаде усърдно на молитвите, защото чувстваше, че съзнанието и сърцето му са уязвими. Усещаше, че едва удържа юздите на кралството и на собствената си психика.

Кралят бе седнал трона много млад, поради преждевременната смърт на баща си, още преди да е приключил подготовката си при свещенослужителите. Липсваха му познания и не беше развил както е редно паранормалните си способности. Не можеше да вижда аурата на хората, нито да чете мислите им, не предприемаше астрални пътувания, не умееше да лекува със силата на съзнанието си, макар да успяваше да постигне други неща, като да спира дишането си и да се предава в ръцете на смъртта по своя воля.

Компенсираше празнотите в обучението си и недостига на психическа мощ със силно развит здрав разум и постоянни духовни упражнения. Беше добър човек, без лични амбиции, отдаден напълно на благоденствието на народа си. Обкръжаваше се с верни хора, които му помагаха да взима правилни решения, и поддържаше ефикасна система за информация, за да е наясно какво става в страната му и по света. Царуваше скромно, защото не се чувстваше достатъчно подготвен за ролята на крал. Имаше намерението да се оттегли в манастир, когато синът му Дил Бахадур седнеше на трона, но след като се запозна с Джудит Кински бе започнал да се съмнява и в религиозното си призвание. Чужденката бе единствената жена, успяла да го развълнува след смъртта на съпругата му. Чувстваше се много объркан и в молитвите си настояваше просто да стане онова, което му е писано, независимо какво е то, без да причинява вреда на другите.

Монархът знаеше шифъра за разгадаване на посланията на Златния дракон — наизустил го бе още на младини, — но му липсваше още едно важно нещо: интуицията на третото око. Можеше да тълкува само част от сведенията на статуята. Всеки път, когато застанеше пред нея, съжаляваше за тези свои ограничения. Утехата му бе, че синът му Дил Бахадур, щеше бъде много по-добре подготвен от него, за да управлява нацията.

— Такава е моята карма в това превъплъщение: да бъда крал, без да го заслужавам — често шепнеше той с прискърбие.

Същата вечер, след няколко часа напрегнато медитиране, той почувства съзнанието си пречистено, а сърцето си — разтворено. Направи дълбок поклон пред Великия Буда, допирайки земята с чело, помоли го за вдъхновение и се изправи. Колената и гърбът го боляха от продължителната неподвижност. Завърза верния си Чеуан с верига за една халка на стената, изпи последната глътка от вече изстиналия жасминов чай, взе свещ и излезе от залата. Босите му нозе се плъзгаха безшумно по гладкия каменен под. По пътя се размина с неколцина прислужници, които по това време почистваха безмълвно двореца.

По заповед на генерал Мияр Кунлун повечето от пазачите бяха заминали в подкрепление на малобройните кралски войскови части и полицията, тръгнали да търсят изчезналите момичета. Кралят почти не забеляза отсъствието им, защото дворецът беше много добре защитен. През деня стражите служеха по-скоро за украса, а нощем само шепа от тях оставаха на пост, тъй като всъщност не бяха нужни. Над кралското семейство никога не бе надвисвала опасност.

Хилядата стаи в двореца бяха свързани помежду си от истински рояк от врати. Някои от помещенията разполагаха с четири изхода; други, — шестоъгълните — с шест. Човек много лесно можеше да се загуби, затова архитектите на древната сграда бяха издълбали пътеводни знаци по вратите на горните етажи, но в подземията, до които имаха достъп само неколцина монаси и монахини, подбрани часови и кралското семейство, подобни указания не съществуваха. Тъй като се намираха на десет метра под земята, нямаше прозорци, следователно и никакви опорни точки.

Стаите в подземието, проветрявани посредством остроумна система от тръби, бяха пропити от особена миризма на вековна влага, лой от лампите и различните видове тамян, които монасите палеха, за да плашат плъховете и злите духове. Някои помещения се използваха за съхраняване на пергаментите на държавната управа, статуи и мебели; други бяха склад за лекарства, храни или стари, излезли от употреба оръжия, но по-голямата част бяха празни. Стените бяха изрисувани с религиозни сцени, дракони, демони, дълги текстове на санскрит, ужасяващи описания на наказанията, които очакват в отвъдното душите на злосторниците. И по таваните имаше рисунки, но те бяха почернели от саждите на светилниците.

Негово Величество навлизаше в дълбините на двореца и поднасяше пламъка на свещта си към всяка следваща лампа. Време беше да прекара електричество в цялата сграда, мислеше си той, а не само в крилото на най-горния етаж, където живееше кралското семейство. Той отваряше врата след врата и вървеше без колебание, защото познаваше пътя на пръсти.

Скоро стигна до правоъгълна зала, по-просторна и по-висока от останалите, осветявана от двойна редица златни светилници. В дъното се извисяваше огромна порта от бронз и сребро с инкрустирани ясписи. Двама млади пазачи, облечени в старинните униформи на кралски херолди, с кичури пера върху сините копринени калпаци и копия, украсени с разноцветни ленти, стояха на пост от двете страни на портала. Личеше, че са уморени, защото от дълги часове стояха самотни в гробовната тишина на подземията. Когато видяха краля, те паднаха на колене, докоснаха пода с чело и останаха така, докато той не ги благослови и не им даде знак да се изправят. После се обърнаха с лице към стената, както изискваше протоколът, за да не видят как владетелят отваря вратата.

Кралят завъртя няколко от многобройните ясписи за украса, натисна вратата, пантите й тежко проскърцаха и тя се отвори. Прекрачил веднъж прага, масивните й крила хлопнаха зад него. В този миг автоматично се задействаше охранителната система, която вече хиляда и осемстотин години бдеше над Златния дракон.

 

 

Скрит зад гигантските папрати в градината около палата, Текс Армадильо следеше всяка стъпка на монарха в дворцовите подземия, сякаш бе залепен за петите му. Виждаше го съвсем ясно на малък екран, благодарение на модерната технология. Кралят не подозираше, че носи на гърдите си миниатюрна и изключително прецизна камера, посредством която американецът го наблюдаваше как преодолява всяко едно от препятствията и отваря механизмите, които предпазваха Златния дракон. В същото време координатите на обиколката му се записваха, като върху карта, от GPS — Глобална система за позициониране, която по-късно щеше да им позволи да го последват. Текс не можа да се сдържи и се усмихна: Специалиста наистина беше гений, никога не разчиташе на случайността. Уредът в ръката му, далеч по-чувствителен, по-точен и с по-голям обхват от обичайните, бе току-що разработен в Съединените щати за военни цели, но още не беше пуснат за широка употреба. Специалиста обаче можеше да се сдобие с всичко, защото разполагаше с необходимите връзки и средства.

Дванайсетте най-добри сини воини на Сектата чакаха заповедите на Текс Армадильо, скрити сред растенията и статуите в парка. Останалите действаха в планините по другата част от плана, където подготвяха бягството със статуята и държаха в плен момичетата. Този забавен елемент също бе плод на макиавелския ум на Специалиста. Полицията и войската бяха заети с издирването, благодарение на което те щяха да проникнат в двореца безпрепятствено.

Макар да се чувстваха напълно сигурни, злодеите пипаха предпазливо: указанията на Специалиста бяха пределно ясни — не биваше да привличат вниманието. Нуждаеха се от няколко часа преднина, за да отмъкнат статуята и да накарат краля да издаде шифъра. Знаеха точно колко часовои са останали и къде са разставени. Вече бяха очистили четиримата градинари и се надяваха труповете им да не бъдат открити до следващата сутрин. Движеха се, както винаги, въоръжени до зъби с кинжалите си, на които имаха повече вяра, отколкото на огнестрелните оръжия. Американецът носеше пистолет „Магнум“ със заглушител, но ако всичко вървеше по план, нямаше да му се наложи да го използва.

Текс Армадильо не беше голям любител на насилието, макар че в неговия занаят то беше неизбежно. Според него насилието беше работа за наемни убийци, а той се смяташе за „интелектуалец“, за човек на идеите. Таеше амбицията да замести Специалиста или да създаде своя организация. Компанията на сините разбойници не му беше приятна — те бяха предатели и недодялани престъпници, с които едва се разбираше, и не беше съвсем сигурен дали ще ги удържи под контрол, ако се наложеше. Беше уверил Специалиста, че за тази мисия се нуждае само от двама от най-добрите си хора, но вместо отговор, бе получил заповедта да се придържа стриктно към плана. Армадильо знаеше, че най-малката липса на дисциплина или отклонение, можеше да му коства живота. Специалиста беше единственият човек на света, от когото се страхуваше.

Указанията му бяха изрични: да проследи всяка стъпка на краля, посредством скритата камера, да го изчака да стигне до залата със Златния дракон и да активира статуята, за да се увери, че тя действа, после да влезе в двореца и с помощта на модерната апаратура да достигне до Последната порта. Наредено му бе да вземе със себе си шестима мъже: двама, за да носят съкровището, двама, за да отвлекат краля и двама за охрана. За да преодолее Свещеното пространство, трябваше да избегне капаните, за което щеше да разчита на видеото.

Идеята да похити държавния глава на един народ и да открадне най-ценната му вещ би била немислима навсякъде другаде, освен в Забраненото кралство — тук престъпленията бяха нещо почти непознато, поради което липсваха съответните защитни сили. Да нападне страна, чиито жители все още си светеха със свещи и смятаха телефона за вълшебно устройство, беше за Текс Армадильо по-лесно от детска игра. Презрителната гримаса обаче изчезна от лицето му, когато видя на екрана хитроумните начини за охрана на Златния дракон. Задачата нямаше да е толкова проста, колкото си представяше. Умовете, сътворили тези капани преди осемнайсет века, съвсем не бяха първобитни. Неговото преимущество беше в това, че Специалиста притежаваше по-висша степен на интелигентност.

Когато се увери, че кралят е достигнал последната зала, Текс даде знак на шестима от сините злодеи да пазят тила им, както беше предвидено, а той поведе останалите към двореца. Влязоха през един заден вход на първия етаж и веднага се озоваха в преддверие с четири врати. С помощта на електронната карта американецът и сподвижниците му, преминаваха почти без колебание от едно помещение в друго, докато стигнаха до самото сърце на сградата. Пред Последната порта се сблъскаха с първото препятствие: двамата войници на пост. При вида на натрапниците, те вдигнаха копията си, но още непристъпили, два кинжала, хвърлени от няколко метра разстояние, се забиха в право в гърдите им. Паднаха по очи.

Следвайки стъпка по стъпка показанията на видеоекрана, Текс Армадильо завъртя същите ясписи, към които бе посегнал и кралят. Вратата тежко се отвори, разбойниците прекрачиха прага и се озоваха в кръгла стая с девет еднакви тесни врати. Запалените от монарха лампи хвърляха треперливи отблясъци върху скъпоценните камъни за украса.

Тук владетелят бе застанал върху изрисуваното на пода око, беше разперил ръце под формата на кръст и веднага след това се бе завъртял на четирийсет и пет градуса, така че дясната му длан да сочи към вратата, която следваше да отвори. Текс Армадильо повтори движенията му, следван по петите от суеверните мъже на Скорпиона, всеки от които стискаше по един кинжал между зъбите си и още два в ръце. Американецът подозираше, че екранът не регистрира всички опасности, които ги очакваха — някои от тях щяха да бъдат чисто психологически или като триковете на факир. Той бе наблюдавал как кралят преминава без колебание през някои на вид празни стаи, ала това не означаваше, че наистина бяха такива. Трябваше да се движат много предпазливо.

— Не пипайте нищо — предупреди той хората си.

— Чували сме, че тук има демони, магьосници и чудовища… — промърмори единият от тях на заваления си английски.

— Пълни измислици — отсече Армадильо.

— Казват също, че който посегне на Златния дракон, ще стане жертва на ужасно проклятие…

— Глупости! Суеверия, чисто невежество!

Мъжът се засегна и когато преведе забележката на американеца на другарите си, те едва не се разбунтуваха.

— Аз ви мислех за бойци, а вие треперите като деца! Страхливци! — изплю се Армадильо с безкрайно презрение.

Първият бандит вдигна възмутен ножа си, но Армадильо вече бе извадил пистолета и в светлите му очи се появи убийствен блясък. Сините мъже вече съжаляваха, че са приели да участват в това приключение. Шайката се прехранваше с най-обикновени престъпления, а това тук беше нещо различно. Уговорката беше да откраднат някаква статуя, срещу което щяха да получат цял арсенал модерни огнестрелни оръжия и куп пари, за да си купят коне и всичко каквото пожелаеха, но никой не ги беше предупредил, че дворецът е омагьосан. Късно беше за отстъпление — нямаха избор, трябваше да следват американеца до край.

 

 

След като преодоляха едно по едно всички предохранителни препятствия до съкровището, Текс Армадильо и четирима от неговите хора се добраха до залата на Златния дракон. Макар че модерната технология им позволяваше да виждат по какъв начин монархът избягва капаните, двама от бандитите бяха застигнати от ужасна смърт: единият на дъното на кладенец, а другият — от силна отрова, която за няколко минути разкапа месата му.

Така както предполагаше американецът, освен смъртоносните засади, се бе наложило да преодолеят и психологически уловки. За него това бе равносилно на слизането в някакъв психеделичен ад, но успя да запази самообладание, повтаряйки си, че голяма част от страховитите образи, които им налитаха, са чисто и просто плод въображението им. Той беше професионалист и владееше напълно тялото и разума си. За първичните хора Сектата на Скорпиона обаче, пътят към дракона беше още по-страшен, защото те не правеха разлика между действителност и фантазия. Свикнали бяха да се сблъскват с най-неочаквани препятствия, без да трепнат, но всяко необяснимо нещо ги хвърляше в паника. Този омагьосан палат им действаше на нервите.

Никой не знаеше какво ги чака в залата на Златния дракон, защото образите на екрана бяха размътени. Блясъкът на покритите със злато стени, в които се отразяваха светлините на многобройни маслени лампи и дебели свещи от пчелен восък, ги заслепи. Въздухът беше напоен с миризмата на лой, тамян и благовонните смоли, които горяха в кадилниците. Още не прекрачили прага, те замръзнаха оглушени от неописуем дрезгав и гърлен, звук, сякаш кит надуваше метални тръби. Почти веднага обаче се долавяше известна последователност на тоновете и скоро ставаше очевидно, че това е определен вид език. Кралят, седнал в поза „лотос“ срещу статуята, беше с гръб към тях и не ги чу да влизат: погълнат от задачата си, той съсредоточено слушаше звуците.

Монархът редеше монотонно песнопение и, преминавайки от една тоналност в друга, произнасяше непонятни думи, при което от устата на статуята веднага се отронваше отговор и прокънтяваше в стаята. Трептенията, които това пораждаше, бяха толкова силни, че се усещаха с кожата, мозъка и с всички нерви. Сякаш човек се намираше затворен в огромна камбана.

Златният дракон стоеше пред очите на Текс Армадильо и сините разбойници в целия си блясък: тяло на лъв, лапи с огромни нокти, опашка на влечуго с четири шипа, навита на кравай, изпъкнали очи и зейнала паст с два реда остри зъби и раздвоен змийски език. Статуята от масивно злато беше повече от метър висока и точно толкова широка. Бе изработена изящно и майсторски: на всяка люспа по тялото и опашката блестеше скъпоценен камък, перата по крилата завършваха с диаманти, върху опашката имаше сложна плетеница от перли и изумруди, зъбите бяха от слонова кост, а очите — два превъзходни рубина-звезди, всеки от които голям колкото яйце на гълъб. Митологичното същество бе стъпило върху черен камък с парче жълтеникав кварц по средата.

Няколко секунди престъпниците стояха като вцепенени от изумление, опитвайки се да превъзмогнат ефекта на светлините, разредения въздух и оглушителния тътен. Никой не бе очаквал да види такова невероятно творение; дори най-големият невежа от групата разбра, че пред тях стои безценно съкровище. Алчност заблестя в очите им: ех, как щеше да се промени живота им, ако имаха само един-единствен от тези камъни.

Текс Армадильо също се поддаде на вълшебното очарование на дракона, макар да не се смяташе за особено амбициозен — занимаваше с тази работа, защото обичаше приключенията. Гордееше се с това, че живее просто, в пълна свобода, че няма връзки нито от сантиментален, нито от друг характер. Блазнеше го мисълта да се оттегли, когато остарее и му омръзне да броди по света, и да прекара последните си години в някое ранчо в американския запад, където да отглежда състезателни коне. Имаше мисии, при които в ръцете му попадаха несметни богатства, но нито веднъж не се почувства изкушен да ги притежава: комисионната, винаги достатъчно висока, му стигаше, ала при вида на ценната реликва, той реши да измами Специалиста. Сдобиеше ли се с нея, вече нищо не можеше да го спре, щеше да бъде безмерно богат, да осъществи всичките си мечти, включително да създаде своя организация, много по-мощна дори от тази на Специалиста. Няколко мига се наслаждава на идеята, като човек потънал в светъл сън, но много скоро стъпи отново на земята. „Сигурно това е проклятието на статуята: предизвиква неудържима алчност“, каза си той. Трябваше да положи огромно усилие, за да се върне към плана си. Даде безмълвно знак на хората си и те пристъпиха към краля с ножове в ръце.