Исабел Алиенде
Кралството на златния дракон (12)

12
Лечебната мощ на съзнанието

Първото нещо, което Надя усети, когато дойде на себе си, беше гранивата миризма на тежката кожа от як отгоре й. Повдигна леко клепачи, но не видя нищо. Понечи да стане, но не успя, опита се да проговори, но глас не излезе. Внезапно я прониза непоносима болка в рамото, която за секунди обхвана цялото й тяло. Отново потъна в мрак, с чувството, че пропада безследно в дълбока пропаст. В това състояние тя се носеше спокойно, но прояснеше ли се малко съзнанието й, болката я пробождаше като стрела. Стенеше дори, когато бе в несвяст.

Най-накрая започна да се разбужда, но мозъкът й сякаш бе увит в някаква белезникава, подобна на памук материя, която не можеше да пробие. Отвори очи, видя лицето на Ягуар, надвесено над нея и реши, че е мъртва, по-после чу как той я вика. Успя да фокусира погледа си и когато усети отново пламтящото пробождане в рамото, разбра, че все още е жива.

— Орлице, това съм аз… — каза Александър, толкова трогнат и уплашен за своята приятелка, че едва сдържаше сълзите.

— Къде сме? — прошепна тя.

Някакво бронзово лице, с очи като бадеми и ведро изражение се появи пред погледа й.

— Татро качи, храбро момиче — поздрави я Тенсинг. Той държеше дървена купа и я подканваше с ръка да пие.

Надя погълна с усилие топлата горчива течност, която падна като камък в стомаха й. Почувства, че й се вдига, но ръката на монаха решително натисна гърдите й и неприятното усещане тутакси изчезна. Пийна още малко и скоро образите на Ягуар и Тенсинг се размиха, а се унесе в дълбок спокоен сън.

С помощта на въжето и фенера Александър бе слязъл в урвата за няколко секунди, където откри Надя свита на кълбо сред храстите, вкочанена и неподвижна като мъртвец. Когато забеляза, че тя все още диша, извика от облекчение. Направи опит да я повдигне, видя увисналата й ръка и предположи, че има счупена кост, но не се спря, за да установява коя е. Най-важното беше да я измъкне от тази дупка, макар да съзнаваше колко ще му е трудно да я изкачи догоре така отпусната.

Свали сбруята и я надяна на Надя, а веднага след това обездвижи с колана си ръката й към гърдите. Дил Бахадур и Тенсинг изтеглиха момичето много предпазливо, за да не се блъска в скалите, а после хвърлиха въжето на Александър, за да излезе и той.

Тенсинг прегледа Надя и взе решение най-напред да я затоплят. С ръката щеше да се заеме по-късно. Даде й малко оризов спирт, но тя беше в безсъзнание и не можеше да гълта. В продължение на няколко безкрайни минути тримата заедно я разтриваха от глава до пети, за да възстановят кръвообращението й и веднага щом започна да добива цвят, я увиха като пашкул, включително и главата, в една от кожите.

С помощта на дългите си тояги, въжето на Александър и другата кожа от як направиха носилка и пренесоха момичето до малък заслон наблизо — в една от многобройните цепнатини и природни пещери в планината. Обратният път до убежището на Тенсинг и Дил Бахадур беше прекалено дълъг и труден с Надя на ръце, затова ламата отсъди, че тук разбойниците нямаше да ги открият и ще могат да отдъхнат до изгрев-слънце.

Дил Бахадур намери няколко сухи корена, стъкми малък огън и така си осигуриха топлина и светлина. Внимателно съблякоха якето на девойката и Александър ахна от уплаха, като видя увисналата ръка на приятелката си, станала двойна от отока, с щръкнало навън рамо. Тенсинг обаче не се впечатли.

Ламата отвори дървената си кутийка и се зае да забожда иглите в определени точки по главата на Надя, за да потисне болката. Веднага след това извади някакви билки от торбата си и ги стри между два камъка, докато Дил Бахадур разтопяваше лой в паницата си. Монахът омеси маста с тревите и получи тъмно и дъхаво тесто. Сръчните му пръсти върнаха ставата на Надя на мястото й и после покриха цялата площ с мехлема: успокоено напълно от иглите, момичето дори не усети движенията му. По телепатия и със знаци Тенсинг обясни на Александър, че болката предизвиква напрежение и съпротива, които блокират разума и намаляват естествената способност за изцеряване. Освен че облекчава, иглотерапията мобилизира имунната система на тялото. Надя не страда, увери го той.

Дил Бахадур хвана единия край на туниката си, накъса го на ивици, кипна вода с малко пепел от огнището, напои лентите в течността и ламата превърза изкълченото рамо. После Тенсинг обездвижи ръката с шал, извади иглите и даде знак на Александър да събере скреж и сняг от пукнатините между камъните и да разхлади челото на Надя, за да свали температурата й. През следващите часове Тенсинг и Дил Бахадур вложиха в лечението на Надя цялата мощ на съзнанието си. Принцът за пръв път правеше подобен опит с човешко същество. Дълги години наставникът му го бе обучавал да лекува по този начин, но се бе упражнявал само върху ранени животни.

Александър разбра, че новите му приятели се стремят да привлекат енергия от околния свят и да я насочат за укрепването на Надя. Дил Бахадур му предаде мислено, че неговият учител е лечител, както и могъщ тулку, зареден с безкрайна мъдрост от предишни прераждания. Макар да не беше убеден, че е разбрал правилно телепатичните послания, Александър има благоразумието да не ги прекъсва и да не задава въпроси. Той седеше до Надя, освежаваше я със сняг, а когато се събудеше, й даваше вода. Поддържаше огъня, докато корените, които служеха за гориво, свършиха. Скоро първите лъчи на зората пробиха мантията на нощта; междувременно монасите, седнали в поза „лотос“ със затворени очи, държаха десните си ръце върху тялото на неговата приятелка и шепнеха мантри.

По-късно, когато Александър имаше възможност да осмисли случилото се през онази невероятна нощ, единствената дума, която му хрумна, за да определи стореното от двамата загадъчни непознати, беше „магия“. Нямаше друго обяснение за начина, по който бяха излекували Надя. Предположи, че прахта, с която бяха забъркали тестото е някакъв мощен лек, непознат в останалия свят, но беше убеден, че Тенсинг и Дил Бахадур бяха сътворила чудото предимно със силата на съзнанието си. През часовете, в които ламата и принцът прилагаха психическите си умения в лечението Надя, Александър мислеше за майка си, там в далечна Калифорния. Представяше си рака, като скрит в организма й терорист, готов да я нападне с радост всеки миг. Семейството му бе отпразнувало възстановяването на Лайза Колд, но всички знаеха, че опасността на е отминала. Съчетанието между химиотерапията, лечебната вода, донесена от Града на Зверовете, и билките на магьосника Уалимаи, бе печелило първата битка, но войната продължаваше. Като видя с каква смайваща бързина се съвзема Надя през нощта, докато монасите се молеха мълчаливо, Александър си обеща да доведе майка си в Кралство на Златния дракон или сам да изучи този чудодеен метод, за да я излекува.

Призори Надя се събуди без температура, с нормален цвят на лицето и гладна като вълк. Сгушената до нея Бороба първа я поздрави. Тенсинг приготви цампа и тя я погълна като истински деликатес, въпреки че това си беше сивкав буламач с вкус на опушен овес. Изпи жадно и лечебната отвара, която й даде учителят.

Надя им разказа на английски за премеждията си със сините престъпници, за отвличането на Пема и на другите момичета и къде точно се намира пещерата. Тя забеляза, че нейните спасители монахът и момчето улавяха образите още докато се зараждаха в съзнанието й. От време на време Тенсинг я прекъсваше, за да уточни някоя подробност и ако тя „слушаше със сърцето си“, успяваше да схване какво я пита. Александър имаше повече проблеми с общуването, макар че монасите разгадаваха и неговите мисли. Той беше изтощен, очите му се затваряха за сън и не разбираше как ламата и неговият ученик са толкова бодри, след като бяха прекарали една част от нощта в опити да върнат Надя към живота, а другата — в молитви.

— Трябва да спасим клетите девойки, преди да им се е случило непоправимото — каза Дил Бахадур, след като изслуша разказа на Надя.

Но Тенсинг не бързаше толкова, колкото принца. Той разпита Надя какво точно е чула в пещерата и тя му повтори малкото думи, които Пема бе доловила. Монахът я запита дали е сигурна, че са споменали Златния дракон.

— Татко може би е в опасност! — възкликна принцът.

— Баща ти ли? — попита Александър с изненада.

— Кралят е мой баща — обясни Дил Бахадур.

— Мислих върху това и съм убеден, че тия бандити не са дошли до Забраненото кралство, само за да откраднат няколко момичета. В Индия можеха да направят същото и то много по-лесно — додаде Александър.

— Намекваш, че са дошли по друга причина? — заинтересува се Надя.

— Според мен отвличането е за забавление, а истинската им цел има нещо общо с краля и Златния дракон.

— Да отмъкнат статуята например — предположи тя.

— Както разбирам, тя е много ценна. Само не мога си обясня защо са споменали монарха, но едва ли ще за добро — заключи Александър.

Тенсинг и Дил Бахадур, обикновено невъзмутими, успяха да сдържат възклицанията си. Няколко минути разговаряха на своя език и накрая ламата обяви, че трябва да починат три-четири часа, преди да пристъпят към действие.

 

 

Сутринта, когато приятелите се събудиха, положението на слънцето показваше, че е около девет. Александър хвърли поглед наоколо и видя само планини, сякаш се намираха на края на света, но разбра, че не са далеч, а само добре скрити от цивилизацията. Убежището, избрано от свещеника и неговия ученик, бе защитено от високи скали и, ако човек не знаеше местонахождението му, трудно можеше да го открие. Очевидно двамата го бяха ползвали и преди, защото в единия ъгъл имаше остатъци от свещи. Тенсинг обясни, че са близо до долината, но се налага да направят голяма обиколка, защото от нея ги делеше висок и стръмен склон, а сините разбойници са завардили единствената пътека, по която се стигаше до столицата.

Температурата на Надя се беше нормализирала, ръката вече не я болеше и отокът бе спаднал. Отново умираше от глад и погълна всичко, което й предложиха, дори парчето зеленикаво сирене с доста противна миризма, което Тенсинг изрови от торбата си. Ламата смени тестото върху рамото й, превърза го със същите ленти плат, поради липса на други, след което помогна на момичето да направи няколко крачки.

— Виж, Ягуар, вече съм съвсем добре! Ще мога да ви заведа до пещерата, където държат Пема и другите момичета — възкликна Надя подскачайки, за да провери това, което казва.

Но Тенсинг й нареди отново да легне върху импровизираното ложе: още не беше напълно оздравяла и се нуждаеше от почивка. Тялото е храмът на твоя дух и трябва да се отнасяш към него с уважение и внимание, поясни той. Натовари я да си представя, че костите й са на мястото си, че рамото й вече не е възпалено, а по кожата й няма синините и драскотините от последните дни.

— Ние сме това, което мислим. Всичко в нас възниква от разсъжденията. Нашите помисли съграждат света — предаде й монахът по телепатия.

Надя долови до голяма степен идеята: можеше да оздравее с помощта на съзнанието си. Точно това бяха направили през нощта за нея Тенсинг и Дил Бахадур.

— Пема и другите момичета са изложени на голяма опасност. Може би все още са в бърлогата, от която се измъкнах, но може и да са ги отвели другаде… — сподели Надя с Александър.

— Ти спомена, че там крият цял склад с оръжия, муниции и провизии. Всичко това едва ли може да се изнесе за няколко часа — отбеляза той.

— Във всеки случай няма време за губене, Ягуар.

Тенсинг й направи знак, че тя трябва да остане да почива, а той и двамата младежи ще отидат да спасят пленничките. Не бяха далеч и Бороба щеше да ги заведе. Надя се опита да им обясни, че ще се изправят пред свирепите мъже от Сектата на Скорпиона, но й се стори, че монахът не я разбра добре, защото вместо отговор лицето му се озари от блага усмивка.

 

 

Тенсинг и Дил Бахадур разполагаха само с лъка й колчана със стрели на принца и двете дървени тояги, с които двамата никога не се разделяха, всичко останало беше в далечното им убежище. Принцът можеше да разчита и на своя щит: окаченото на гърдите му вълшебно парче от вкаменено драконово изпражнение, което бяха намерили в Долината на Снежния човек. Когато влизаха в истинска битка, както понякога се случваше в манастирите, където престолонаследникът получаваше поредния урок, те използваха няколко вида оръжия. Това бяха приятелски състезания и много рядко имаше пострадали, защото монасите бойци бяха много опитни и внимателни. Снажният Тенсинг предпазваше гърдите и гърба си с твърда кора от подплатена кожа, а краката и ръцете — с метални брони. Ръстът му, и без това внушителен, се удвояваше и той добиваше вид на истински великан. Над тази човешка грамада главата му изглеждаше прекалено малка, а благото изражение — съвсем не на място. Любимите му оръжия бяха железните дискове е остри като кама ръбове, които хвърляше с изумителна точност и бързина, както и тежкият меч, който никой не можеше да повдигне дори с две ръце, докато той го размахваше с лекота. Беше в състояние да обезоръжи човек с един-единствен замах, да счупи на две с меча си всяка броня, както и да хвърля дисковете така, че да прелетят почти докосвайки лицето на противника му, но без да го наранява.

Дил Бахадур не притежаваше силата и уменията на своя учител, но беше пъргав като котка. Не използваше броня, нито други предпазни средства, защото затрудняваха движенията му, а бързината бе най-добрата му защита. По време на състезание той бе способен да избягва ножове, стрели и копия, извивайки тялото си като невестулка. Да го гледа човек в действие, беше великолепно зрелище: приличаше на танцьор. Любимото му оръжие беше лъкът, защото умееше без грешка да се прицелва: погледнеше ли някъде, забиваше там стрелата. Ламата го бе научил, че лъкът е част от тялото му, а стрелата — продължение на ръката; трябваше да стреля по инстинкт, мерейки се с третото си око. Тенсинг си бе поставил за цел да го превърне в съвършен стрелец, защото твърдеше, че това пречиства сърцето. Той смяташе, че само човек с чисто сърце е в състояние да овладее напълно оръжието. Принцът, който никога не пропускаше целта, му противоречеше на шега с довода, че ръката му не знае чисто ли е или нечисто сърцето му.

Като всички майстори на Тао шу, двамата използваха физическата си сила като начин на упражнение за закаляване на характера и духа и никога в ущърб на друго живо същество. Уважението към всяка форма на живот, основа на будизма, беше техният девиз. Вярваха, че всяко създание е можело да им бъде майка в някой предишен живот, затова следваше да се отнасят към него с добро. Но, както казваше ламата, не е важно в какво вярваш или не вярваш, по-важно е какво вършиш. Не си и помисляха да убият птица, за да я изядат, а още по-малко да умъртвят човешко същество. Лесно бе да гледат на неприятеля като на учител, който им дава възможност да овладеят страстите си и да научат нещо за самите себе си. Никога преди не се бяха изправяли пред перспективата да нападнат човек.

— Как мога да стрелям срещу други хора с чисто сърце, учителю?

— Позволено е само, ако няма друга възможност и ако си убеден, че каузата е справедлива, Дил Бахадур.

— В случая мисля, че съм убеден, учителю.

— Нека всички живи същества бъдат честити, нека никой не изпитва страдание — изрецитираха в един глас учител и ученик, пожелавайки си от все сърце да не бъдат принудени да използват смъртоносните си бойни умения.

Александър от своя страна беше сговорчив по характер. През своите шестнайсет години живот никога не му се бе налагало да се бие и всъщност не умееше да го прави. Освен това не разполагаше с никакво средство за защита или нападение, освен с джобното ножче, което баба му му бе купила на мястото на онова, което бе подарил на магьосника Уалимаи в Амазония. Полезна вещ, но като оръжие беше направо смешно.

Надя въздъхна. Тя не разбираше от оръжия, но знаеше, че грубияните от Сектата на Скорпиона се славят със своята жестокост и умело боравене с кинжалите. Тези мъже отрастваха в насилие, живееха, за да вършат престъпления и да воюват, бяха обучени да убиват. Какво можеха да сторят двама миролюбиви будистки монаси и един млад американски турист срещу подобна банда закоравели престъпници? Отчаяна, тя им каза сбогом и остана загледана в тях, докато се отдалечаваха. Приятелят й Ягуар вървеше най-отпред с Бороба, кацнала на конче на гърба му и здраво стиснала ушите му; следваше го принцът, а след него ламата исполин.

— Дано да ги видя отново живи и здрави — прошепна Надя, когато тримата се скриха зад високите скали пред тясната пещера.

На слизане към леговището на сините разбойници, тримата мъже вече можеха да вървят по-бързо, едва ли не тичешком. Беше студено, макар да грееше слънце. Въздухът беше толкова бистър, че погледът стигаше до долините и гледката отвисоко беше наистина пленителна. От всички страни ги заобикаляха стръмни заснежени хребети, а в нозете им се простираха възвишения, покрити с божествена растителност, и зелени оризови полета, разположени терасовидно по склоновете. В далечината светлееха тук-там белите стени на манастирите, селцата с домове от кирпич, дърво, камък и слама, с покриви във форма на пагода и криви улици, и всичко това вписано в природата като продължение на терена. Тук времето се измерваше според сезоните и животът течеше бавно и спокойно.

С бинокъл биха могли да видят разветите навред молитвени знамена, огромните цветни изображения на Буда, изрисувани по скалите, биволите, опънали мишци пред плуговете, жените с гердани от тюркоаз и сребро, тръгнали на пазар, децата, заиграли се с парцалени топки. Човек трудно можеше да си представи, че този малък, мирен и красив народ, успял да се съхрани невредим с векове, сега зависи от прищевките на шайка убийци.

Александър и Дил Бахадур ускориха крачка с мисъл за момичетата, които трябваше да спасят преди да бъдат дамгосани с нагорещено желязо по челото или да им се случи нещо още по-страшно. Не знаеха какви опасности ги грозят в това премеждие, но бяха сигурни, че няма да са малко. Тенсинг, за разлика от тях, не се губеше в подобни терзания. За него пленничките бяха само първата част от мисията, втората — спасяването на краля, го тревожеше далеч повече.

 

 

Междувременно в Тункхала се бе пръснала новината, че владетелят е изчезнал. В телевизията го очакваха, за да направи обръщение към нацията, но той не се появи. Всички тънеха в догадки къде ли е отишъл, въпреки усилията на генерал Мияр Кунлун да запази събитието в тайна. Подобно нещо се случваше за пръв път в историята на този народ. Първородният син на монарха, същият, който бе спечелил състезанията по стреляне с лък по време на празненствата, зае временно мястото на баща си. Ако в близките дни кралят не се появеше, генералът и първожреците трябваше да потърсят Дил Бахадур, за да поеме длъжността, за която се бе готвил повече от дванайсет години. Всички обаче се надяваха това да не се наложи.

Носеха се какви ли не слухове и предположения: че кралят се е оттеглил за медитация в някой манастир високо в планината, че е отпътувал за Европа с чужденката Джудит Кински, че е отишъл в Непал при Далай Лама. Но нито един от тях не съответстваше на прагматичния и разумен характер на владетеля. От друга страна беше невъзможно отпътуването му да остане незабелязано, а седмичният полет така или иначе беше едва в петък. Монархът никога не би загърбил отговорностите си, особено, когато страната бе изпаднала в криза покрай похитените момичета. Заключението на генерала и на останалите жители на Забраненото кралство бе, че му се е случило нещо изключително тревожно.

Мияр Кунлун прекрати търсенето на отвлечените и се върна в столицата. Кейт Колд все така го следваше по петите и научи от първа ръка някои поверителни подробности. На входа на двореца тя забеляза Уанджи, техният водач, клекнал край една колона до портала, да чака вести за дъщеря си Пема. Той се хвърли на врата на американката със сълзи на очи. Изглеждаше друг човек, сякаш за тези дни бе остарял с двайсет години. Кейт рязко го отблъсна — много мразеше сантименталните излияния, — но за утеха предложи глътка чай с водка от манерката, с която никога не се разделяше. После го хвана под ръка и го поведе към генерала, защото имаше нужда от преводач. Мияр Кунлун говореше английски като Тарзан.

Научиха, че кралят бил прекарал вечерта и част от нощта в залата на Великия Буда в централната част на двореца, придружен само от любимия си леопард Чеуан. Един-единствен път прекъснал медитацията си, за да се разтъпче из градината и да изпие чашата жасминов чай, която му поднесъл възрастен монах. Точно той съобщи на генерала, че Негово Величество винаги се молел по няколко часа, преди да се обърне за съвет към Златния дракон. В полунощ, когато влязъл с нова чаша чай, повечето от свещите били угаснали, но сумракът не му попречил да види, че кралят вече не е в помещението.

— Не проверихте ли къде е? — запита Кейт с помощта на Уанджи.

— Предположих, че е отишъл да се съветва със Златния дракон — отвърна старецът.

— А леопардът?

— Беше завързан с верига в един ъгъл. Негово Величество няма право да влиза с него при Златния дракон. Понякога го оставя в залата на Буда, друг път го предава на постовите до Последната порта.

— Къде е това? — поиска да узнае Кейт, но вместо отговор получи възмутен поглед от страна на монаха и още един, яростен, от генерала: очевидно това сведение беше поверително, но тя не се предаваше лесно.

Генералът обясни, че само неколцина души знаели къде се намира Последната порта. Пазачите били отвеждани до там със завързани очи от една от възрастните монахини на служба в двореца, които пазели тайната. Въпросната порта била прагът към свещената част на двореца, който никой, освен монархът, нямал право да престъпва. Оттам нататък започвали препятствията и смъртоносните капани охраняващи Свещеното пространство. Ужасна смърт застигала всеки, който не знаел къде да стъпи.

— Можем ли да говорим с Джудит Кински, европейката, гостенката на двореца? — настоя писателката.

Тръгнаха да я търсят и се разбра, че чужденката също е изчезнала. Леглото й не беше оправено, всичките й дрехи и лични вещи бяха в стаята, с изключение на кожената чанта, която винаги висеше на рамото й. През ума на Кейт пробягна мисълта, че кралят и специалистката по лалета са се притаили някъде в любовен унес, но на мига я отхвърли като абсурдна. Реши, че подобно нещо не им бе присъщо, а и нямаше смисъл да се крият.

— Трябва да намерим краля — каза Кейт.

— Може би вече сме се сетили, бабче — промърмори генерал Кунлун.

Той нареди да повикат една от монахините, за да ги заведе до долния етаж на двореца и се наложи да изтърпи компанията на Кейт и на Уанджи, защото писателката се впи в ръката му като кърлеж и не пожела да го пусне. Тази жена е наистина невероятно невъзпитана, помисли си военният.

Слязоха след монахинята два етажа под земята, преминавайки през стотина свързани помежду си помещения, докато най-сетне стигнаха до залата, в която се издигаше величествената Последна порта. Нямаха време да й се възхитят, защото с ужас съзряха двама униформени постови от кралската гвардия проснати по очи в локви кръв. Единият беше мъртъв, но другият все още дишаше и с последни сили успя да прошепне, че някакви сини мъже, предвождани от бял човек, навлезли в Свещеното пространство и не само се върнали обратно живи и здрави, ами похитили краля и отнесли Златния дракон.

Мияр Кунлун имаше четирийсет годишен стаж във въоръжените сили, но никога не се бе изправял пред такава тежка ситуация. Неговите подчинени се забавляваха да си играят на война и да маршируват по паради, но до този момент насилието бе непознато явление в родината му. Не се бе налагало да използват оръжията си, а и никой от войниците не знаеше какво значи истинска опасност. Мисълта, че владетелят е бил отвлечен от собствения му палат не се побираше в главата на генерала. Най-силното чувство, което го терзаеше в този миг, по-силно от уплахата и яростта, бе срамът: той не бе изпълнил дълга си, не бе успял да опази своя обичан крал.

Кейт нямаше повече работа в двореца. Тя се сбогува със слисания военен и закрачи бързо към хотела, влачейки след себе си Уанджи. Трябваше да говори с внука си.

— Мисля, че американският младеж нае кон и навярно е заминал. Струва ми се, че не се е върнал — съобщи й собственикът на хотела с широки усмивки и поклони.

— Кога стана това? Сам ли замина? — запита разтревожено писателката.

— Вчера може би. Носеше, мисля, и някаква маймуна — отвърна човекът, стремейки се да бъде максимално любезен с чудатата баба.

— Бороба! — възкликна Кейт и на мига разбра, че Александър е тръгнал да търси Надя.

— Не биваше да водя децата в тая страна! — добави тя посред силен пристъп на кашлица и се отпусна съкрушена на един стол.

Без да каже дума, собственикът на хотела наля чаша водка и я постави в ръцете й.