Исабел Алиенде
Кралството на златния дракон (10)

10
Бялата орлица

Специалиста се свърза с Колекционера по обичайния си метод: чрез свой агент. Този път вестоносецът се оказа японец, който поиска среща, за да обсъди с втория по богатство човек в света бизнес стратегия за пазарите на злато в Азия.

Същия ден Колекционера бе закупил от някакъв шпионин паролата за ултрасекретните документи на Пентагона: военният архив на американското правителство можеше да се окаже полезен за интересите му в областта на въоръжаването. За инвеститори като него беше важно в света да има конфликти; мирът не влизаше в сметките му. Беше пресметнал точно какъв процент от човечеството следва да бъде във военно положение, за да върви търговията с оръжие. При снижаване на цифрата, той губеше пари, а при покачване — борсата на ценни книжа изпадаше в колебания и рискът многократно се увеличаваше. За негова радост предизвикването на войни не беше проблем, за разлика от потушаването им.

Когато секретарката му го уведоми, че някакъв непознат настоява за незабавна среща, той си каза, че това сигурно е пратеникът на Специалиста. Две думи: злато и Азия му дадоха ключа към загадката. Очакваше го с нетърпение от няколко дни и веднага го прие. Агентът се обърна към клиента на правилен английски. Изисканият му костюм и безупречни маниери останаха извън полезрението на Колекционера, чужд на всякакъв род изтънченост.

— Специалиста е установил, че само две лица знаят точно как се задейства статуята, която ви интересува. Това са кралят и престолонаследникът: младеж, когото никой не е виждал от пет-шестгодишна възраст — обяви пратеникът.

— Защо?

— Изпратен е за обучение на неизвестно място. Всички владетели на Забраненото кралство минават през това по време на детството и юношеството си. Родителите поверяват детето на определен лама, който го подготвя за управник. Едно от нещата, които принцът е длъжен да изучи е шифърът на Златния Дракон.

— Тогава този лама или както там го наричат също знае шифъра.

— Не. Той е само наставник или водач. Никой не знае целия шифър, освен монархът и неговият наследник. Шифърът е разделен на четири части и всяка от тях се намира в различен манастир. В продължение на дванайсет години наставникът обикаля с принца из тези манастири и така той научава пълния код — обясни агентът.

— На колко години е въпросният принц?

— Горе-долу на осемнайсет. Обучението му е почти завършено, но не сме сигурни дали все още умее да разгадава шифъра.

— А къде е той сега? — нетърпеливо попита Колекционера.

— Смятаме, че се намира в тайно уединено убежище някъде по върховете на Хималаите.

— И какво чакате? Доведете ми го.

— Няма да е лесно. Вече ви казах, не знаем къде точно се намира, а и не сме убедени, че притежава цялата информация, която ви е нужна.

— Проверете! Нали затова ви плащам! Ако не го откриете, подкупете краля.

— Моля?

— Всички владетелчета на подобни незначителни страни са корумпирани. Предложете му каквото поиска: пари, жени, коли, все едно — каза мултимилионерът.

— Нищо от онова, което вие притежавате не би изкушило този крал. Материалните неща не го интересуват — отвърна японският агент с неприкрито презрение към клиента.

— А надмощието? Атомни бомби, например?

— Абсолютно не.

— Тогава го отвлечете, подложете го на мъчения, направете каквото е нужно и изтръгнете тайната!

— В неговия случай изтезанията няма да дадат резултат. Ще умре, без да продума. Китайците са прилагали подобни методи върху първосвещениците от Тибет, но твърде рядко са постигали успех. Тези хора са обучени да отделят тялото от съзнанието си — каза пратеникът на Специалиста.

— Как го постигат?

— Преминават в едно, да го наречем, по-високо духовно измерение. И духът се отдели от физическата материя, разбирате ли?

— Духът? Нима вярвате в тия неща? — изсмя се Колекционера.

— Не е важно дали аз вярвам. Въпросът е, че го постигат.

— Искате да кажете, че са като факирите в цирка, които не ядат с месеци и лежат върху пирони?

— Говоря за нещо много по-загадъчно от това. Някои лами могат да остават отделени от тялото си колкото време пожелаят.

— И?

— Това означава, че не усещат болка. Могат дори да умрат, ако решат. Просто престават да дишат. Безполезно е да измъчваш подобен човек — обясни агентът.

— А серумът на истината?

— Опиатите не действат, защото съзнанието е на друго равнище, отделено от мозъка.

— Искате да кажете, че кралят на въпросната страна е способен на подобно нещо? — изръмжа Колекционера.

— Не сме сигурни, но ако обучението, което е получил на младини, е било завършено и ако се е упражнявал живот, точно това искам да кажа.

— Този човек няма ли слабости? — избухна Колекционера, крачейки из стаята като звяр в клетка.

Има, дребни са, но ще ги открием — заключи агента и постави върху масата картичка, на която с лилаво бе написано колко милиона долара щеше да струва операцията.

Сумата беше неимоверно висока, но Колекционера прецени, че не става дума за обикновено отвличане, а и във всички случаи беше в състояние да я плати. Пипне ли веднъж Златния дракон и установеше ли контрол върху световните борси за ценни книжа, щеше да си върне вложението, умножено по хиляда.

— Добре, но не желая проблеми от никакъв характер — трябва да се действа дискретно, за да не се стигне до международен скандал. Главното е никой да не ме свърже с тази история — това ще съсипе репутацията ми. Накарайте краля да проговори, дори ако се наложи да взривите страната, ясно ли е? Подробностите не ме интересуват.

— Скоро ще имате новини — каза посетителят, стана изчезна безмълвно.

Колекционера изпита чувството, че се е изпарил във въздуха. Потръпна: жалко, че се налагаше да има вземане-даване с подобни опасни хора. Но не можеше да се оплаче: Специалиста беше първокласен професионалист, без помощта му нямаше да успее са стане най-богатият човек в света, номер едно, първи по богатство в историята на човечеството, по-богат от египетските фараони и от римските императори.

 

 

Утринното слънце озаряваше Хималаите. Учителят Тенсинг бе приключил с медитацията и молитвите си. Бавно и методично, като всичко, което правеше, той се бе измил на тънката струйка вода, която се процеждаше между скалите, и сега се готвеше за единственото си ядене за деня. Неговият ученик, принц Бахадур, бе кипнал водата за чая със сол и лой от як. Част от чая оставяха в кратунка, за да го пият през деня, а другата смесваха с препечено ечемично брашно, за да се получи цампа. Всеки от тях носеше храната си в торбичка между гънките на туниката.

Дил Бахадур бе сварил и малко от зеленчуците, отгледани с много труд върху безплодната почва на една естествена тераса на хълма, далеч от тяхното убежище. Налагаше му се да ходи по няколко часа, за да донесе наръч зелени листа или треви за храната им.

— Виждам, че накуцваш, Дил Бахадур — отбеляза учителят.

— А, не, не…

Монахът го прониза с поглед и ученикът зърна весело пламъче в зениците му.

— Паднах — призна той и показа драскотините и синините по крака си.

— Как?

— Разсеях се. Съжалявам, учителю — отвърна младежът с дълбок поклон.

— Треньорът на слонове следва да притежава пет качества, Дил Бахадур: добро здраве, самоувереност, търпение, чистосърдечие и мъдрост — каза ламата с усмивка.

— Забравих за тези пет качества. И сега съм ранен, защото загубих своята увереност при падането. А я загубих, защото бързах и проявих нетърпение. Когато отрекох пред вас, че куцам, измених на чистосърдечието. С една дума съм далеч от мъдростта, учителю.

Двамата весело се разсмяха. Свещеникът отвори дървено сандъче и извади оттам керамично бурканче със зеленикав мехлем, с който внимателно намаза крака на момчето.

— Учителю, според мен вие сте постигнали Просветлението, но сте останали на земята само за да ме обучите — въздъхна Дил Бахадур.

Вместо да отговори, ламата го тупна приятелски с бурканчето по главата.

Приготвиха се за краткия ритуал на благодарност, който неизменно изпълняваха преди храна, после седнаха в поза „лотос“ на върха на хълма, с купичките цампа и чай пред себе си. Дъвчеха бавно всеки залък и се възхищаваха мълчаливо на гледката: по време на хранене никога не говореха. Погледът се губеше сред великолепната верига от заснежени върхове, която се простираше пред тях. Небето бе придобило наситен кобалтовосин оттенък.

— Тази нощ ще бъде студена — каза принцът, когато привърши с яденето.

— Утро е много красиво — отбеляза учителят.

— Знам: тук и сега. Да се радваме на красотата на настоящия миг, вместо да мислим за предстоящата буря — изрецитира ученикът с лека насмешка.

— Много добре, Дил Бахадур.

— Може би не ми остава чак толкова много да уча — усмихна се младежът.

Почти никак, само малко скромност — отвърна ламата.

В този миг в небето се зарея птица. Разтворила огромните си криле, тя описа няколко широки кръга и после изчезна.

— Каква беше тази птица? — попита ламата и се изправи.

— Приличаше на бял орел — каза момчето.

— Никога не съм виждал подобен наоколо.

— Вие от дълги години наблюдавате природата. Навярно познавате всички птици и животни в околността.

— Би било непростима дързост от моя страна да твърдя, че познавам всяка жива твар в тези планини, но наистина никога не съм виждал бял орел — отвърна ламата.

— Трябва да се заема с уроците си, учителю — каза принцът, докато прибираше купичките и влизаше в заслона.

На върха на хребета, върху гола кръгла площадка, Тенсинг и Дял Бахадур се упражняваха по Тао шу — съчетанието от различни бойни изкуства, създадено в древния укрепен манастир Чънтан дзун. Монасите, оцелели от земетресението сринало обителта, се пръснали из цяла Азия, разнасяйки навред бойните си умения. Всеки от тях обучавал само по един човек, подбран по физически качества и сила на духа. Така се предавали познанията. Общият брой на майсторите по Тао шу, никога не надвишавал дванайсет в едно поколение. Тенсинг бе един от тях, а Дил Бахадур — ученикът, избран да го замести.

По това време на годината скалистият терен беше коварен, защото осъмваше заскрежен и ставаше плъзгав. Дил Бахадур предпочиташе да прави упражненията през есента и зимата, когато пухкавият сняг омекотяваше падането. Освен това обичаше да усеща зимния въздух. Издръжливостта при мразовити условия бе част от суровото обучение, на което го подлагаше неговият учител, като например да ходи почти винаги бос, да се храни съвсем малко и да стои с часове неподвижен, потънал в медитация. През този ден обедното слънце приличаше, а нямаше вятър, за да го разхлажда, нараненият крак го болеше и при всяко зле изпълнено превъртане се приземяваше върху камъни, ала той не молеше за почивка. Учителят никога не го бе чувал да се оплаква.

Слабичкият и среден на ръст принц беше пълна противоположност на Тенсинг, който произхождаше от източните райони на Тибет, където хората бяха изключително високи. Ламата надвишаваше двата метра и през целия си живот бе отделял поравно време както на духовните, така и на физическите упражнения. Той беше великан с мускули на тежкоатлет.

— Прощавай, ако съм проявил прекомерна грубост, Дил Бахадур. Изглежда, че в предишните си съществувания съм бил жесток воин — обърна се Тенсинг извинително към своя ученик, след като го повали за пети път.

— А аз изглежда съм бил нежна госпожица в предишните си съществувания — отвърна задъхано Дил Бахадур, все още проснат на земята.

— Може би ще е по-добре, ако не се опитваш да овладееш тялото си с разум. Бъди като Хималайския тигър, изтъкан от инстинкти и решителност… — подхвърли ламата.

— Май никога няма да стана толкова силен, колкото моя почитаем учител — каза младежът, докато се изправяше с известна мъка.

— Бурята изтръгва от земята якия дъб, но не и тръстиката, защото е гъвкава. Не се заглеждай в силата, а в слабостите ми.

— Мисля, че моят учител няма слабости — усмихна се Дил Бахадур, заемайки отбранителна позиция.

— Моята сила е и моя слабост, Дил Бахадур. Трябва да я използваш против мен.

След секунда сто и петдесет килограмовата маса от мускули и кости летяха във въздуха по посока на принца. Този път обаче Дил Бахадур посрещна устремената към него грамада грациозно като балетист. В мига, когато двете тела се докоснаха, той леко се изви наляво и избягна тежестта на Тенсинг, който се приземи, претъркулвайки се умело върху едното си рамо и хълбок. Изправи се тутакси с великолепен скок и отново се хвърли в атака. Дил Бахадур го очакваше. Въпреки внушителните си размери, ламата подскочи с котешка ловкост, очертавайки дъга във въздуха, но не успя да допре момчето, защото когато кракът му се изстреля в жесток ритник, то вече се бе отместило. За част от секундата принцът се озова зад противника си и му нанесе кратък и рязък удар по тила. Това бе един от ходовете на Тао шу, способен да парализира или да умъртви за мит, но силата бе пресметната така, че да повали монаха, без да му навреди.

— Дил Бахадур май е бил войнствена госпожица в предишните си съществувания — каза Тенсинг със задоволство, докато се изправяше и поздравяваше своя възпитаник с дълбок поклон.

— А моят почитаем учител май забрави за свойствата на тръстиката — усмихна се младежът и също се поклони.

В този момент някаква сянка се очерта върху земята и двамата вдигнаха поглед: над главите им кръжеше същата бяла птица, която бяха видели преди няколко часа.

— Забелязваш ли нещо особено в този орел? — запита ламата.

— Може би зрението ми изневерява, учителю, но не виждам аурата му.

— Аз също…

— Какво означава това? — заинтересува се младежът.

— Ти ми кажи какво означава, Дил Бахадур.

— Щом не можем да я видим, значи я няма, учителю.

— Мъдро заключение — пошегува се свещеникът.

— Как е възможно да няма аура?

— Може би е продукт на съзнанието — предположи Тенсинг.

— Да се опитаме да установим връзка с орела — предложи Дил Бахадур.

Двамата затвориха очи и разтвориха съзнанието и сърцата си, за да приемат енергията на могъщата птица, която кръжеше над главите им. Останаха така няколко минути. Присъствието на орела беше толкова осезателно, че те усещаха как кожата им трепти.

— Казва ли ви нещо, учителю?

— Долавям само мъка и объркване. Не мога да извлека никакво послание. А ти?

— Аз също.

— Не знам какво означава това, Дил Бахадур, но за да ни търси, орелът има някаква причина, — заключи Тенсинг: той никога не бе имал подобно преживяване и изглеждаше смутен.