Исабел Алиенде
Кралството на златния дракон (1)

1
Долината на снежния човек

— От няколко дни будисткият монах Тенсинг и неговият ученик принц Дил Бахадур се изкачваха към високите върхове в северната част на Хималаите, района на вечните ледове, където, откакто свят светува, бяха стъпвали само неколцина лами. Нито един от двамата не броеше часовете, защото времето не ги интересуваше. Календарът е измислен от човека, а в духовен план времето не съществува, повтаряше учителят на своя ученик.

Преходът беше най-важен за тях. Момчето го предприемаше за първи път, а монахът си спомняше, че го е правил в предишен свой живот, но спомените му бяха малко смътни. Водеха се по указанията на древен пергамент и следяха посоката по звездите в тази пустош, където дори през лятото условията бяха твърде сурови. Температурата от няколко градуса под нулата беше поносима само през два-три месеца в годината, когато не вилнееха ужасни виелици.

Дори при ясно небе студът беше пронизващ. Бяха облечени с вълнени туники и корави наметки от кожа на як. Ботушите им бяха от същата кожа, с козината навътре, а отвън — намазани с лой. Пристъпваха внимателно, защото едно подхлъзване по леда можеше да ги отнесе на стотици метри надолу в бездънните пропасти, с които Бог сякаш бе насякъл склоновете като с брадва.

Заснежените планински върхове блестяха на фона на наситено синьото небе и двамата пътешественици напредваха бавно, поради липсата на достатъчно кислород на тази височина. Почиваха често, за да дадат възможност на белите си дробове да се приспособят. Усещаха болки в гърдите, ушите и главата, повдигаше им се, чувстваха се уморени, стремяха се да владеят дишането си, за да използват максимално всяка глътка въздух.

Бяха тръгнали да събират от редките билки, които растяха само в ледената долина на Снежния човек, а бяха основни за приготвянето на лечебни помади и балсами. Ако оцелееха след опасния преход, можеха да се смятат за посветени, тъй като характерът им щеше да се закали като стомана. Волята и смелостта им бяха подлагани на изпитание неведнъж по време на пътешествието. Ученикът щеше да се нуждае и от двете качества — воля и смелост — за да изпълнява мисията, за която бе предопределен. Затова името му бе Дил Бахадур, което на езика на Забраненото кралство означаваше „храбро сърце“. Отиването до Долината на Снежния човек беше един от последните етапи на суровото обучение, на което принцът бе подложен през последните дванайсет години.

Момчето не знаеше истинската цел на това пътуване, а тя беше по-важна от лековитите растения и от посвещаването му като върховен лама. Учителят нямаше право да му я разкрие, така както нямаше право да му говори за редица други неща. Неговата роля бе да напътства принца при всяка стъпка от дългото му ученичество, да укрепва тялото и характера му, да развива ума му и непрестанно да подлага на проверка качествата на духа му. Дил Бахадур щеше да открие причината за прехода до Долината на Снежния човек по-късно, когато застанеше пред чудодейната статуя на Златния дракон.

Тенсинг и Дил Бахадур носеха на гръб вързопите със завивки, зърно и мас от як, без които едва ли биха оцелели. Около кръста си бяха увили въжета от косми на як — твърде полезни при катеренето — и никога не тръгваха без дългите и здрави тояги, подобни на прът, които използваха както за да се подпират и да се бранят в случай на нападение, така и да си правят заслон за през нощта. С тях измерваха също дълбочината и твърдостта на почвата, преди да стъпят там, където — знаеха го от опит — новият сняг нерядко прикриваше дълбоки ями. Често се изправяха пред цепнатини, които, ако не можеха да бъдат прескочени, налагаха големи отклонения. Понякога, за да избегнат часове път, те полагаха пръта между двата бряга на бездната и след като се уверяха, че се е закрепил здраво в двата края, се осмеляваха да стъпят на него и да скочат на отсрещната страна, но само ако беше на един разкрач, защото вероятността да полетят в пропастта беше огромна. Вършеха го несъзнателно, без да се замислят, разчитайки на ловкостта на тялото, на инстинкта и късмета си, защото започнеха ли да разсъждават над движенията си, нямаше да успеят. Когато пукнатината се окажеше по-широка от дължината на пръта, те прикрепваха въже за някой остър зъбер, после единият от тях завързваше другия му кран за кръста си, засилваше се и скачаше, залюлян като махало, на другия бряг. Въпреки голямата си издръжливост и смелост пред опасностите, младият ученик винаги се поколебаваше, преди да прибегне до който и да е от тези методи.

Бяха стигнали до един подобен овраг и ламата търсеше най-подходящото място за преминаване. Младежът затвори за миг очи с молитва на уста.

— Нима се боиш от гибел, Дил Бахадур? — запита го с усмивка Тенсинг.

— Не, почитаеми учителю. Мигът на смъртта ми е записан от съдбата още преди да се родя. Ще умра, когато приключа делото си в този живот и духът ми бъде готов да полети; страх ме е да не си строша всички кокали и да остана жив там долу — отвърна младежът, сочейки страховитата пропаст зейнала пред краката им.

— Това навярно ще е неприятно — съгласи се весело ламата. — Ако разтвориш ума и сърцето си, ще ти се стори по-лесно — добави той.

— Какво ще направите, ако падна урвата?

— Стигне ли се дотам, може би ще трябва да помисля. Но сега съзнанието ми е заето с друго.

— Може ли да знам с какво, учителю?

— С красивата гледка — отвърна монахът, сочейки безкрайната верига от планини, девствения сняг и искрящото небе.

— Прилича на лунен пейзаж — отбеляза младежът.

— Нима?… В коя част на луната си бил, Дил Бахадур? — попита ламата, прикривайки нова усмивка.

— Все още не съм стигал толкова далеч, учителю, но така си го представям.

— На луната небето е черно и няма подобни планини. И сняг няма, всичко е само скали и прах с цвят на пепел.

— Някой ден навярно ще мога да предприема астрално пътешествие до луната, по примера на моя почитаем учител — съгласи се ученикът.

— Може би…

След като ламата закрепи добре пръта, двамата свалиха туниките и наметалата си, за да не пречат на движенията им, и разпределиха товара си в четири вързопа. Ламата приличаше на атлет. Плещите и ръцете му бяха изваяни от мускули, вратът му бе широк колкото бедрото на нормален човек, а краката му приличаха на дънери. Невероятното му тяло на воин видимо контрастираше с добросърдечното му изражение, топли очи и нежни, почти женски устни, винаги разтеглени в усмивка. Тенсинг вдигна вързопите, завъртя ръката си като крило на мелница и един по един ги прехвърли на другия бряг на урвата.

— Страхът е нещо нереално, Дил Бахадур, той съществува само в съзнанието ти, както всичко останало. Нашите мисли оформят онова, което смятаме за истинско — каза монахът.

— В момента в съзнанието ми се оформя една доста дълбока пропаст, учителю — промърмори принцът.

— А в моето — един доста сигурен мост — отвърна ламата.

Той махна за сбогом на младежа, замръзнал в очакване на снега, после тръгна към бездната, стъпи с десния крак в средата на дървения прът, оттласна се напред и за част от секундата се приземи върху левия си крак на отсрещния бряг. Дил Бахадур повтори примера му не толкова умело и бързо, но без да издава с нищо напрежението си. Учителят забеляза блесналите по кожата му капчици пот. Двамата бързо се облякоха и продължиха напред.

— Много ли остава? — поиска да узнае Дил Бахадур.

— Може би.

— Ще бъде ли нетактично, ако ви помоля да не ми отговаряте винаги с „може би“, учителю?

— Може би — засмя се Тенсинг и след кратко мълчание добави, че според указанията в пергамента, трябва да продължат на север. Тепърва предстояла най-тежката част от пътя.

— Виждали ли сте Снежния човек, учителю?

— Той е като дракон, от ушите му излиза огън и има четири чифта ръце.

— Невероятно! — възкликна младежът.

— Колко пъти съм ти казвал да не вярваш на всичко, което чуеш? Търси твоята собствена истина — разсмя се ламата.

— Учителю, сега не става дума за поуките на Буда, нали просто разговаряме… — въздъхна засегнат ученикът.

— В този живот не съм виждал нито един Снежен човек или йети, но ги помня от предишното си съществуване. Техният произход е също като нашия. Преди няколко хиляди години и те са имали почти толкова развита цивилизация, колкото и човешката, но сега са съвсем първични и с ограничен ум.

— Какво ги е сполетяло?

— Йетите са доста агресивни. Избивали се един друг и разрушили всичко, което притежавали, включително земята. Оцелелите избягали към хималайските върхове и там расата им започнала да деградира. Сега са като диви зверове — обясни ламата.

— Много ли са?

— Всичко е относително. Ще ни се сторят много, ако ни нападнат, и малко, ако се държат приятелски. Така или иначе не живеят дълго, но пък се размножават лесно, следователно в долината сигурно има не един и двама. Разположили са се на непристъпно място, където никой не може да ги открие, но понякога някои от тях излизат да търсят храна и се изгубват. Може би това е причина за следите, приписвани на „отвратителния Снежен човек“, както обикновено наричат йетите — отвърна монахът.

— Следите са огромни. Сигурно са като великани. Дали са все още така нападателни?

— Задаваш много въпроси, на които нямам отговор, Дил Бахадур — отвърна учителят.

Тенсинг водеше своя възпитаник по планинските хребети, прескачаха пропасти, катереха се по отвесни склонове, спускаха се по кози пътеки сред скалите. Стигаха до стари висящи мостове, които бяха в ужасно състояние, но те минаваха по тях с безкрайно внимание. Застигнеше ли ги виелица или градушка, двамата намираха подслон и изчакваха. Веднъж на ден се хранеха с цампа: смес от препечено ечемично брашно, сухи билки, лой от як и сол. Вода имаше в изобилие под кората заледен сняг. От време на време младият Дил Бахадур изпитваше чувството, че се въртят в кръг — всичко наоколо му изглеждаше еднакво, — но не изразяваше гласно съмненията си: щеше да бъде неучтиво спрямо неговия учител.

Привечер двамата търсеха подходящо място за пренощуване. Понякога бе достатъчна и някоя цепнатина, за да са на завет, друг път влизаха в пещери, ала имаше случаи, когато нямаха избор и спяха под открито небе, завити само с кожените си наметки. След като подготвеха скромния си заслон, двамата кръстосваха крака, сядаха с лице към залязващото слънце, и започваха да припяват основната мантра на Буда, като повтаряха веднъж и втори път: Ом мани падме хум. Поздрав към Теб, Безценен накит в сърцето на лотоса. Ехото повтаряше монотонната мелодия и я умножаваха до безкрай сред непристъпните хималайски върхове.

Докато вървяха, те събираха съчки и суха трева в торбите си, та привечер да запалят огън и да си приготвят храната. След вечерята медитираха в продължение на час. През това време студът често ги превръщаше в ледени статуи, но те почти не го усещаха. Бяха навикнали да стоят неподвижно — това им носеше мир и покой. Когато се отдаваха на будистките си упражнения, учителят и неговият питомец седяха съвършено отпуснати, макар че винаги бяха нащрек. Откъсваха се от светските занимания и ценности, но не забравяха страданието, което се шири навред.

 

 

След като няколко дни се катериха по планините към вечните ледове, те пристигнаха в Чънтан дзун, манастира-крепост на древните лами, създатели на борбата тяло в тяло, на име Тао шу. След разрушително земетресение през XIX век манастирът запустял. Сградата, която разполагаше с повече от сто помещения, бе строена от камък, тухли и дърво, и изглеждаше като кацнала на ръба на внушителен отвесен склон. В продължение на стотици години тази обител бе приютявала монасите, посветили живота си на търсенето на духовното и усъвършенстването на бойните изкуства.

Монасите Тао шу се славеха като лечители с изумителни познания по анатомия. В практиката си те успели да набележат уязвимите точки по тялото, които, при натискане водят до безчувственост или неподвижност и ги съчетавали с познатите в Азия бойни техники. Целта им била да достигнат духовно съвършенство, чрез обуздаване на собствената сила и емоции. Въпреки че били ненадминати в борбата тяло в тяло, те не използвали Тао шу за насилие, а за физическо и умствено упражнение; не го предавали и на всеки, а само на единици избраници, мъже или жени. От тях Тенсинг бе усвоил този начин на борба и после го бе показал на своя възпитаник Дил Бахадур.

Земетресението, снегът, ледът и времето бяха подкопали голяма част от сградата, но две от крилата все още се извисяваха, макар и порутени. До мястото се стигаше след изкачването на един толкова стръмен и затънтен склон, че вече близо половин век никой не бе припарвал насам.

— Скоро още идват до манастира по въздуха — отбеляза Тенсинг.

— Мислите ли, че от самолет могат да открият Долината на Снежния човек, учителю? — запита го принцът.

— Много е възможно.

— Представете си колко усилия бихме си спестили! Ще можем да прелитаме до там съвсем бързо.

— Дано не се случи. Пленят ли йетите, хората ще ги превърнат в зрелище по панаирите или в роби — каза ламата.

Двамата влязоха в Чънтан дзун, за да си починат и да прекарат нощта под покрив. Сред развалините на манастира все още се забелязваха прокъсани тъкани платна със свещени изображения, съдове и оръжия, които монасите бойци, оцелели от земетресението, не смогнали да отнесат. Имаше няколко статуи на Буда в различни пози, едната от тях огромна, на която Просветления бе полегнал на една страна на пода. Позлатата се бе олющила, но останалото си стоеше непокътнато. Лед и снежен прах покриваха почти всичко наоколо и придаваха на мястото особена хубост, сякаш да бе кристален дворец. Зад постройката лавина бе създала единствената наблизо равна повърхност — някакво подобие на двор с размерите на баскетболно игрище.

— Тук може ли да се приземи самолет, учителю? — запита Дил Бахадур, който не криеше увлечението си по малкото модерни машини, които познаваше.

— Не разбирам от тези неща, Дил Бахадур, никога не съм виждал самолет да се приземява, но ми се струва, че е прекалено тясно, освен това планините образуват своеобразна фуния, прекосявана от въздушни течения.

В кухнята откриха тенджери и други железни съдини, свещи, въглища, съчки за огъня и малко зърно, съхранено от студа. Имаше делва с олио и друга, с мед — непозната храна за принца. Тенсинг му позволи да опита и момчето за пръв път усети сладък вкус на небцето си. Едва не подскочи от изненада и удоволствие. Стъкмиха огън и запалиха свещи пред статуите в знак на почит. Тази вечер щяха да се нахранят по-добре и да спят под покрив: случай, който заслужаваше кратък ритуал на специална благодарност.

Учител и ученик медитираха в мълчание, когато сред руините на манастира отекна продължителен рев. Двамата отвориха очи в мига, когато в помещението влизаше огромен хималайски тигър — звяр с белезникава козина, тежък половин тон, най-свирепото животно на света.

Принцът получи по телепатия заповедта на учителя си и се постара да я изпълни, макар че първата му инстинктивна реакция бе да прибегне до Тао шу и да скочи в своя защита. Успееше ли да постави ръка зад ушите на тигъра, можеше да го парализира, но остана неподвижен, опитвайки се да диша спокойно, та звярът да не долови миризма на страх. Голямата котка се приближи бавно до монасите. Независимо от непосредствената опасност, пред която се намираше, момчето не можеше да не се възхити на изключителната красота на животното. Козината му беше с цвят на слонова кост, на кафяви райета, а сините му очи приличаха на два хималайски ледника. Беше възрастен мъжкар, огромен и силен, съвършен образец.

Тенсинг и Дил Бахадур, седнали в поза „лотос“, със скръстени върху коленете крака и ръце, наблюдаваха как тигърът се приближава. И двамата съзнаваха, че ако е гладен, шансовете да го спрат са много малки. Надеждата им беше звярът да се е нахранил, макар че дивечът в тази пустош едва ли беше в изобилие. Тенсинг притежаваше невероятни психически способности, защото беше тулку — прероден велик лама от древността. Той съсредоточи цялата си мисловна сила като лъч, за да навлезе в съзнанието на хищника.

Горещ и зловонен, дъхът на животното струеше от зейналата му паст и опари лицата им. Нов ужасяващ рев разтърси околността. Тигърът се доближи на няколко, сантиметра от мъжете и те усетиха бодването на твърдите му мустаци. В продължение на няколко секунди, които им се сториха цяла вечност, той кръжеше около тях, душеше и ги опипваше с огромната си лапа, но не ги нападна. Учителят и ученикът стояха напълно неподвижни, отворени за обичта и състраданието. Звярът не долови у тях страх и нападателност, а по-скоро съучастие, и след като задоволи любопитството си се оттегли със същото тържествено достойнство, с което бе дошъл.

— Видя ли колко е полезно понякога спокойствието, Дил Бахадур… — бе единствената забележка на ламата. Принцът не смогна да отговори, защото гласът му се бе вкаменил в гърдите.

Въпреки неочакваното посещение двамата решиха да останат да пренощуват в Чънтан дзун, но благоразумно легнаха досами огъня, с ръка върху две копия, открити сред изоставените оръжия на монасите Тао шу. Тигърът не се върна, но на следващата сутрин, когато отново поеха на път, видяха следите му върху искрящия сняг и чуха в далечината ехото от мощния му рев по върховете.

 

 

Няколко дни след това Тенсинг възкликна от радост и посочи тесен пролом между два отвесни планински ската: черни скалисти стени, огладени от милионите години ерозия и лед. Навлязоха в ждрелото много предпазливо, защото стъпваха върху откъртени скали, между които зееха дълбоки ями. Преди да преместят крак, опитваха здравината на почвата с тоягите си.

Тенсинг хвърли камък в един от кладенците и той се оказа толкова дълбок, че не го чуха да пада на дъното. Над тях небето едва светлееше като синя лента върху блестящите каменни стени. Посрещна ги хор от страховити стенания.

— Добре, че не вярваме в призраци и демони, нали? — обади се ламата.

— Нима въображението ми ме кара да чувам тези вопли? — запита младежът, настръхнал от страх.

— Може би е вятърът, който минава оттук така, както въздухът минава през тромпета.

Бяха изминали доста голямо разстояние, когато ги блъсна вонята на развалени яйца.

— Сяра — обясни учителят.

— Не мога да дишам — рече Дел Бахадур, запушил нос с ръце.

— Може би е подходящо да си представиш, че ти ухае на цветя — посъветва го Тенсинг.

— От всички ухания, най-сладко е това на добродетелта — изрецитира младежът с усмивка.

Проходът беше дълъг не повече от километър, но прекосяването му им отне няколко часа. На места беше толкова тесен, че се налагаше да вървят на една страна, залепени за скалите и замаяни от разредения въздух, но двамата напредваха без колебание, защото пергаментът сочеше недвусмислено, че изход има. Отминаха редица издълбани в скалите ниши, пълни с черепи и купчини огромни кости, някои от които приличаха на човешки.

— Това изглежда е гробището на йетите — промълви Дил Бахадур.

Полъх влажен и топъл въздух, какъвто не бяха усещали дотогава, им подсказа, че каньонът скоро ще свърши.

Тенсинг пръв стигна края му, следван по петите от своя ученик. Когато зърна гледката пред себе си, Дил Бахадур реши, че се е озовал на друга планета. Ако не му тежеше толкова много умората и стомахът му не бе така разбъркан от миризмата на сяра, щеше да помисли, че е извършил астрално пътуване.

— Ето ти я Долината на Снежния човек — обяви ламата.

Пред тях се разстилаше вулканично плато. Всичко наоколо бе обрасло със сиво-зелени диви дървета, гъсти храсти и огромни гъби с различни форми и цветове. Имаше потоци, локви с кипяща вода и причудливи скални образувания, а от земята се издигаха високи стълбове бял дим. Във въздуха се носеше лека мъгла, която забулваше далечните очертания и придаваше на долината приказен вид. Пътешествениците се почувстваха извън действителността, сякаш бяха навлезли в друго измерение. След толкова много дни на студ и мраз по време на планинския преход, топлата пара бе истински дар за сетивата им, въпреки неприятната миризма, която си оставаше, макар и не толкова силна, отколкото в ждрелото.

— В миналото някои лами, подбрани грижливо по физическа издръжливост и духовна мощ, предприемали това пътуване веднъж в годината, за да берат от билките, които не се срещат никъде другаде — обясни Тенсинг.

Той разказа как през 1950 година китайците нахлули в Тибет, изравнили със земята над шест хиляди манастира, а останалите затворили. Повечето от ламите заживели в изгнание в други страни, като Индия и Непал, разнасяйки навред учението на Буда. Вместо да изкоренят будизма, каквато била целта им, китайските нашественици постигнали нали точно обратното: да го разпръснат из целия свят. Но много от познанията по медицина, както и психическите умения на първосвещениците започваха да потъват в забвение.

— Тревите се изсушавали, после се смилали и се смесвали с други съставки. Един грам от тези прахове може да се окаже по-ценен от всичкото злато на света, Дил Бахадур — каза учителят.

— Няма да успеем да отнесем кой знае колко много от тези билки. Жалко, че не доведохме с нас и един як — обади се ученикът.

— Нима мислиш, че някое животно ще премине доброволно над пропастите, пазейки равновесие върху тояга, Дил Бахадур? Ще вземем, колкото можем да носим.

Те навлязоха в тайнствената долина и скоро забелязаха някакви купчини, подобни на скелета. Ламата обясни на своя възпитаник, че това са вкаменени кости на животни от преди всемирния потоп. Той коленичи и започна да търси по земята, докато попадна на някакъв тъмен на цвят камък с червени жилки.

— Това са изпражнения от дракон, Дил Бахадур. Те имат вълшебни свойства.

— Не бива да вярвам на всичко, което чуя, нали, учителю? — отвърна младежът.

— Не, но в този случай би могъл да ми повярваш — каза ламата, подавайки му предмета.

Принцът се поколеба. Мисълта да докосне това нещо не го привличаше.

— То е като камък — засмя се Тенсинг. — Може да излекува счупена кост за броени минути. Едно късче от него, стрито и разтворено в оризов спирт, може да те пренесе до всяка звезда на небосвода.

В парчето, открито от Тенсинг, имаше малка дупка; ламата прокара връв през нея и го окачи на врата на Дил Бахадур.

— Ще ти служи като броня — има свойството да отклонява определени метали. Стрели, ножове и други хладни оръжия не ще могат да те наранят.

— Някой развален зъб, едно препъване в леда или камък по главата може би са достатъчни, за да ме затрият… — засмя се младежът.

— Всички сме смъртни, само това е сигурно — Дил Бахадур.

Ламата и принцът се настаниха край един от горещите кладенци, с намерението да прекарат удобно нощта за пръв път от много дни, тъй като високия стълб пара щеше да ги топли. За чая си бяха гребнали вода от съседен минерален извор. Тя бликаше вряла и, след като мехурчетата изчезнеха, придобиваше бледолилавия цвят на лавандула. Изворът се изливаше в димящ поток, по чиито брегове растяха месести мораво сини цветя.

Монахът спеше рядко. Настаняваше се в поза „лотос“, притваряше очи и така почиваше и възстановяваше енергията си. Той притежаваше способността да стои напълно неподвижен, контролирайки с ума си дишането, кръвното налягане, тласъците на сърцето и температурата си по такъв начин, че тялото му изпадаше в състояние на хибернация. Със същата лекота, с която навлизаше в пълен покой, при необходимост можеше да скочи със скоростта на изстрел, с готови за отбрана мощни мишци. През годините Дил Бахадур се опитваше неуспешно да му подражава. Съсипан от умора, принцът заспа още щом положи глава на земята.

Събуди го ужасяващо ръмжене. Когато отвори очи, той се видя заобиколен от невероятни същества, скочи като пружина, приземи се прав, със свити колене и изпънати ръце, с намерението да се отбранява. Тихият глас на учителя го спря точно, когато се канеше да нанесе първия удар.

— Спокойно. Това са йетите. Изпрати им мислено обич и състрадание, както на тигъра.

Намираха се сред орда от отблъскващи създания, високи метър и половина, покрити от глава до пети със сплъстена и мръсна бяла козина, с дълги ръце, къси и криви крака с огромни маймунски стъпала. Дил Бахадур предположи, че легендата тръгва именно от следите, оставени от тези грамадни ходила. Но чии бяха тогава дългите кости и гигантски черепи, които бяха видели в пролома?

Дребният ръст на диваците не намаляваше свирепия им вид. Тъпоносите и космати лица бяха почти човешки, но изражението им беше животинско; очите бяха малки и червеникави, ушите — по кучешки източени, а зъбите — остри и дълги. При всяко ръмжене те показваха моравите си езици, завити накрая като на влечуго. Гърдите им бяха закрити с кожени брони със засъхнала по тях кръв, завързани за раменете и на кръста им. Размахваха заплашително криваци и остри камъни, но въпреки оръжията си и многочисленото си надмощие, се държаха на благоразумно разстояние. Започваше да се развиделява и първите лъчи на утрото, проникнали през гъстата мъгла, придаваха на сцената оттенък на кошмар.

Тенсинг се изправи бавно, за да не предизвика реакцията на противниците си. Сравнени с този исполин, йетите изглеждаха още по-ниски и уродливи. Аурата на учителя не се бе променила и бе все така бяла и златиста — ясен знак за съвършеното му спокойствие, — за разлика от тази на повечето изчадия срещу него, която беше треперлива, без блясък, с цвета на пръстта: признак за болест и страх.

Принцът отгатна защо не ги бяха нападнали веднага: явно чакаха някого. Не след дълго забеляза, че към тях се доближава по-различна фигура, много по-висока от околните, макар и прегърбена от старост. Беше от същата порода йети, но с половин ръст по-висока. Ако можеше да се изправи, щеше да се изравни с Тенсинг, ала към преклонната й възраст се прибавяше гърбица, която изкривяваше гръбнака и принуждаваше новодошлата да се движи с успоредно на земята тяло. За разлика от събратята си, покрити с мърлява козина и брони, новопоявилата се бе загърната с протрита тигрова кожа, носеше гердани от зъби и кости на врата и се подпираше на крива дървена тояга.

Макар да беше женско, съществото трудно можеше да се нарече жена; не беше човек, ала не беше точно и звяр. Козината му беше рядка, опадала на места, където се розовееше люспеста кожа, като опашката на мишка. Беше покрита с непробиваем слой мас, засъхнала кръв, кал и мръсотия и вонеше нетърпимо. Ноктите на женската бяха дълги и черни, а малкото останали зъби в устата бяха оголени и се клатеха при всяко поемане на дъх. От носа й капеше зеленикава слуз. Гуреливите й очи бляскаха между щръкналите космати кичури по лицето. При нейното приближаване, другите йети се отдръпнаха с уважение: явно тя командваше тук, сигурно беше царицата или жрицата на племето.

Смаян, Дил Бахадур видя как учителя му падна на колене пред зловещото създание, сключи ръце пред лицето си и произнесе обичайния за Забраненото кралство поздрав: „Желая вам щастие“.

— Тампо качи — изрече той.

— Гррр — изръмжа тя, впръсквайки го със слюнка.

Коленичил, Тенсинг беше висок колкото прегърбената старица и така можеха да се гледат в очите. Дил Бахадур последва примера на ламата, макар че от това положение нямаше да може да се защити от страховитите същества, които продължаваха да размахват криваци. С крайчеца на окото си пресметна, че около него има десетина-дванайсет от тях, а кой знае още колко дебнеха наблизо.

Главатарката на племето издаде поредица от остри гърлени звуци, които, взети заедно, наподобяваха някакъв език. На Дил Бахадур му се стори, че го е чувал и преди, но не си спомняше къде. Не разбираше нито дума, колкото и познат да му звучеше. Изведнъж всички йети също паднаха на колене и започнаха да бият чела в земята, без обаче да изпускат оръжията си, колебаейки се между церемониалния поздрав и желанието да ги размажат с тоягите си.

Престарялата йети държеше останалите покорни, защото не спираше да ръмжи нещо подобно на Грр-импр. Гостите предположиха, че това трябва да е името й. Тенсинг слушаше много внимателно, докато Дил Бахадур полагаше усилия да долови телепатично мислите на съществата пред себе си, ала мозъците им представляваха кълбо от непонятни видения. Той се съсредоточи върху това, което се опитваше да съобщи вещицата, която видимо беше по-развита от другите. В съзнанието му се очертаха няколко картини. Видя космати животинки, подобни на бели зайци, които се гърчеха, а после се вцепеняваха. Видя трупове и кости, видя неколцина йети да хвърлят себеподобен във врящите котли, видя кръв, смърт, жестокост и насилие.

— Внимавайте, учителю, много са свирепи — прошепна младежът.

— А може би са по-уплашени от нас, Дил Бахадур — отвърна ламата.

Грр-импр направи знак на събратята си и те най-сетне отпуснаха криваците. Тогава тя пристъпи напред и подкани с ръка учителя и неговия ученик да я последват. Съпровождани от хората-зверове, монахът и момчето тръгнаха сред високите стълбове пара и минералните извори по посока на някакви природни отвърстия във вулканичната почва. По пътя забелязаха и други йети, седнали или легнали на земята, които не понечиха да се приближат.

Горящата лава на отколешен вулкан бе застинала на повърхността при съприкосновението си с леда и снеговете, но още дълго бе продължила пътя си надолу в течно състояние. Така се бяха образували пещери и подземни тунели, които йетите бяха приспособили за жилища. На някои места кората от лава се бе пропукала и през дупките навлизаше светлина: Повечето пещери бяха толкова ниски и тесни, че Тенсинг едва влизаше, но вътре температурата беше приятна: стените още пазеха спомена за лавата, а и горещите води на кладенците минаваха под земята. Ето как Снежния човек се защитаваше от климата, иначе не би могъл да преживее мразовете.

В пещерите нямаше никакви вещи, освен вонящи кожи, с парчета изсъхнало месо по тях. Дил Бахадур с ужас забеляза, че някои от кожите бяха подобни на техните, по всяка вероятност одрани от труповете. Останалите бяха от чегно, непознати в други части на света животни, които тук се отглеждаха в кошари от камъни и сняг. Чегно бяха по-дребни от яковете и имаха извити като на овен рога. Йетите използваха месото, лойта, кожата и дори сухите им изпражнения за гориво. Без тези благородни създания, които се хранеха малко и издържаха на много ниски температури, снежните хора не биха могли да оцелеят.

— Ще останем тук няколко дни, Дил Бахадур. Опитай се да научиш езика им — каза ламата.

— Защо, учителю? Никога повече няма да ни се удаде да го използваме.

— На мен — едва ли, но за теб не е сигурно — отвърна Тенсинг.

Постепенно двамата привикнаха към звуците, издавани от околните. С помощта на усвоените думи и разчитайки мислите на Грр-импр, Тенсинг и Дил Бахадур узнаха за тяхната зла участ: все по-рядко им се раждали деца, а и много малко от тях оживявали. Съдбата не била много по-благосклонна и към възрастните. Всяко поколение ставало все по-ниско и по-слабо от предишното, животът им се скъсил рязко и само малцина намирали сили за ежедневните занимания по отглеждането на чегно, събирането на билки и лова за препитание. Това е възмездие на боговете и демоните, които обитават тези планини, увери ги Грр-импр. Тя каза, че снежните хора опитали да ги омилостивят с жертвоприношения, но смъртта на няколкото жертви, които били разсечени и хвърлени във врящите казани, не сложила край на проклятието свише.

Грр-импр бе живяла дълго. Властта й се основаваше на нейната памет и опит, каквито никой друг не притежаваше. Племето й приписваше свръхестествени качества и цели две поколения се бяха надявали тя да се споразумее с божествата, ала чародейките й способности не бяха успели да развалят магията и да спасят народа й от неизбежна гибел. Грр-импр твърдеше, че неведнъж е призовавала боговете и те най-накрая я бяха чули: още щом видяла Тенсинг и Дил Бахадур, тя разбрала, че това са те. Ето защо йетите не ги бяха нападнали.

Гостите прочетоха всичко това в съзнанието на изтерзаната старица.

— Когато тези създания си дадат сметка, че не сме богове, а най-обикновени хора, едва ли ще бъдат много доволни — отбеляза принцът.

— Може би… Но в сравнение с тях, ние сме полубогове, въпреки неизброимите ни слабости — отвърна с усмивка ламата.

Грр-импр помнеше времето, когато йетите били високи, снажни и покрити с толкова гъста козина, че можели да живеят под открито небе на най-високото и мразовито място на планетата. Костите, които пришълците бяха видели в ждрелото, били на техните предци-великани. Съхранявали ги там с почит, макар че вече никой, освен нея, не си спомнял за тях. Грр-импр била момиче, когато племето й открило долината с топлите води, където температурата била благодатна, а животът — по-лек, защото имало растения, както и малко дивеч, като плъхове и кози, освен кротките чегно.

Вещицата помнеше също, че само още веднъж в живота си преди е виждала богове, подобни на Тенсинг и Дил Бахадур, дошли в падината да търсят билки. В замяна на тревите, които отнесли със себе си, те им предали ценни познания за подобряване на живота на йетите. Научили ги как да опитомяват чегно и как да приготвят месото им, ала вече никой нямал сили да трие камъни, за да получи огън. Изяждали живо всичко, което успеели да уловят, а ако настанел голям глад, като последно средство убивали чегно или разкъсвали труповете на своите побратими. Предишните посетители им показали още как да се различават чрез собствени имена. На езика на Снежния човек Грр-импр означавало „мъдра жена“.

Много отдавна никакъв Бог не се е вестявал в долината, съобщи им по телепатия Грр-импр. Тенсинг изчисли, че поне от половин век, след нашествието на Китай в Тибет, нито една експедиция не бе идвала да търси лечебни растения. Косматите йети живееха кратко и никой от тях, с изключение на престарялата магьосница, не бе виждал човешки същества, но в колективната памет все още се пазеше легендата за мъдрите лами.

 

 

Тенсинг се настани в една по-висока пещера, защото само там успя да се вмъкне на четири крака: тя очевидно служеше като място за събрания — нещо подобно на съвещателна зала. Дил Бахадур и Грр-импр седнаха до него, после полека-лека започнаха да пристигат и йетите: някои от тях бяха толкова изнемощели, че се влачеха по земята. Онези, които ги бяха посрещнали размахвайки камъни и криваци, бяха воините на окаяната група, и те останаха отвън на пост, все така стиснали оръжията си в ръце.

Невероятните създания се изредиха едно след друго, общо двайсет на брой, без да се смятат дузината бойци. Почти всичките бяха женски и, ако се съдеше по козината и зъбите им, млади, но изглеждаха много болни. Тенсинг прегледа всяка от тях, като много внимаваше да не ги подплаши. Последните пет носеха и бебетата си — единствените останали живи. Те нямаха противния вид на възрастните и приличаха на разглобени маймунчета с бяла козина. Бяха отпуснати, не можеха да държат изправени главите и крайниците си, очите им бяха затворени и едва дишаха.

Трогнат, Дил Бахадур забеляза, че тези звероподобни същества обичаха рожбите си като всяка майка. Люлееха ги нежно на ръце, душеха ги и ги ближеха, слагаха ги да сучат от гърдите им и виеха от мъка, като видеха, че не стоят безжизнени.

— Много тъжно, учителю. Те умират — каза младежът.

— Животът е пълен със страдания. Нашата задача е да ги облекчаваме, Дил Бахадур — отвърна Тенсинг.

В пещерата беше толкова сумрачно, а миризмата — толкова непоносима, че ламата даде знак да излязат на чист въздух. Племето се събра отвън. Грр-импр направи колко танцови крачки около болните бебета, подрънкваше с герданите си от кости и зъби и ревейки страхови. Йетите я последваха в хор от стенания.

Без да обръща внимание на страдалческата олелия около себе си, Тенсинг се наведе над децата. Дил Бахадур забеляза, че изражението на неговия учител се промени, както в случаите, когато задействаше лечебната и мощ. Ламата вдигна едно от най-невръстните отрочета, което се побираше в дланта му, и го прегледа внимателно. После се приближи до една от майките с приятелски жестове, за да я успокои, и се съсредоточи върху няколко капки от млякото й.

— Какво им е на малките? — запита принцът.

— Изглежда умират от глад — каза Тенсинг.

— От глад? Не ги ли хранят?

Тенсинг му обясни, че млякото на женските йети е кафеникаво и прозрачно. Веднага след това той повика другите, които се приближиха колебливо, докато Грр-импр е им изръмжа някаква заповед. Ламата прегледа и тях, обръщайки специално внимание на моравите им езици. Оказа се, че само езикът на престарялата Грр-импр има различен цвят. Устата й — зловонна черна дупка — далеч не подканваше да се надникне в нея отблизо, но Тенсинг не беше човек, който отстъпва пред трудностите.

— Всички йети са недохранени, освен Грр-импр, при нея се забелязват само признаци на старост. Мисля, че е около стогодишна — заключи ламата.

— Какво се е променило в долината, та им липсва храна? — запита ученикът.

— Може би храната не липсва, а те са болни и не усвояват онова, което поглъщат. Бебетата зависят от майчиното мляко, а то е негодно да ги засити, защото е като вода и затова умират след няколко седмици или месеци. Възрастните имат повече сила, защото ядат месо и растения, но нещо ги е омаломощило.

— Затова са се смалявали постепенно на ръст и умират млади — добави Дил Бахадур.

— Може би.

Принцът подбели очи — понякога неопределените забележки на неговия учител го изкарваха извън нерви.

— Това е проблем на последните две поколения, защото Грр-импр си спомня кога всички йети са били високи, колкото нея. Както са тръгнали, не е изключено след няколко години да изчезнат напълно — каза младежът.

— Може би — отвърна за стотен път ламата, замислен за друго, и добави, че Грр-импр помни също така кога са се преселили в долината. Следователно тук трябваше да се търси онова вредно нещо, което бе започнало да изтребва на йетите.

— Сигурно е така! Ще успеете ли да ги спасите, учителю?

— Може би…

Монахът затвори очи и потъна в молитви за няколко минути, просейки вдъхновение, за да се справи със затруднението, и смирение, за да приеме, че успехът не зависи от него. Щеше да направи всичко по силите си, но не той заповядаше на живота и смъртта.

След като приключи кратката си медитация, Тенсинг си изми ръцете и веднага тръгна към една от кошарите. Там избра едно женско чегно и го издои. Напълни паницата си с топло и пенливо мляко и я занесе при бебетата. Натопи парцалче в млякото и го поднесе към устата на първото от тях. Отначало то не реагира, но след няколко секунди миризмата на мляко го съживи, устенцата му се отвориха и то започна немощно да суче парцала. Монахът прикани майките с ръце да последват примера му.

Работата по обучаването на йетите как да доят животните и как да хранят бебетата капка по капка, се оказа дълга и уморителна. Способностите на тези полузверове да възприемат бяха твърде ограничени, но с много повторения, успяваха да го проумеят. Учителят и ученикът посветиха целия ден на тези занимания, но още същата вечер получиха резултата от тях, когато три от децата заплакаха за първи път. На следващия ден и петте се деряха с пълно гърло за мляко, ококориха се и се раздвижиха.

Дил Бахадур се чувстваше толкова горд, като че ли самият той бе предложил решението, но Тенсинг не спря дотук: трябваше да намери обяснението. Проучи всяко нещо, което йетите поднасяха към устата си, но не успя определи причината за болестта, докато в един момент и той, и ученикът му взеха да се превиват от болки корема и да повръщат жлъчка. Бяха яли единствено от обичайната им храна от ечемично брашно, лой и гореща вода. Като вегетарианци, двамата не бяха вкусили предложеното им от домакините месо от чегно.

— Дали не сме хапнали нещо по-различно, Дил Бахадур? — попита учителят, докато приготвяше чай за успокояване на стомасите им.

— Не сме — отвърна младежът, блед като мъртвец.

— Трябва да има такова нещо — настояваше Тенсинг.

— Ядохме само цампа, нищо друго… — прошепна младежът.

Тенсинг му подаде купата с чай и Дил Бахадур, сгърчен от болка, я поднесе към устните си. Но още преди да глътне, изплю течността върху снега.

— Водата, учителю! От горещата вода е!

Обикновено кипваха вола или сняг, за да си приготвят щампата, но в долината бяха използвали врялата вода от един от бликащите от земята минерални извори.

— Ето какво трови йетите, учителю — извика принцът.

Беше ги виждал да варят гъби, треви и морави цветя — основната им храна — в бледолилавата минералната вода. С годините Грр-импр бе изгубила апетит и се хранеше само със сурово месо веднъж на два-три дни, а жаждата си утоляваше с няколко шепи сняг. Те самите бяха използвали същата минерална вода за чая си, а тя по всяка вероятност съдържаше токсични минерали. В следващите часове престанаха да пият от нея и се почувстваха по-добре. За да се уверят, че са открили причината за проблема, на следващия ден Дил Бахадур направи чай с подозрителната вода и го изпи. Малко след това повръщаше, но беше щастлив, че е доказал теорията си.

Ламата и неговият ученик търпеливо обясниха на Грр-импр, че горещата вода с цвят на лавандула следва напълно да се забрани, както и моравите цветя, които растяха по бреговете на потока. Тази вода става за къпане, но не и за пиене, нито за приготвяне на храната, повтаряха й те. Не си направиха труда да й кажат, че съдържа вредни минерали, защото старицата не би ги разбрала, достатъчно беше йетите да спазват техните указания. Грр-импр улесни задачата им. Събра поданиците си и обяви новия закон: който пийне от въпросната вода, ще бъде хвърлен във врящите казани, ясно ли е? На всички им стана ясно.

Племето помогна на Тенсинг и Дил Бахадур да съберат търсените билки. През седмицата, прекарана в Долината на Снежния човек, гостите се увериха, че децата се възстановяваха с всеки изминат ден, а възрастните укрепваха, колкото повече изсветляваше моравия цвят на езиците им.

Когато дойде време да си тръгнат, Грр-импр лично ги изпроводи. Видя ги, че се отправят към каньона, откъдето бяха дошли, и след кратко колебание, защото се боеше да разкрие тайната дори на тези две божества, тя им направи знак да я последват в противоположната посока. Ламата и принцът вървяха след нея повече от час по тясна пътека помежду стълбовете пара и лагуните от вряла вода, докато първобитното селище на йетите остана далеч зад гърба им.

Вълшебницата ги отведе до края на платото, посочи им една планинска клисура и им съобщи, че понякога йетите излизали оттам, за да търсят храна. Тенсинг успя да разбере думите й: естественият тунел скъсяваше пътя. Оказа се, че тайнствената долина е много по-близко до цивилизацията, отколкото всички предполагаха. На пергамента, който монахът държеше в ръце, бе отбелязан само пътя, известен на свещениците, а той беше много по-дълъг и изпълнен с препятствия, отколкото затънтения проход. По разположението на теснината Тенсинг направи сметка, че тя се спуска направо през планината и излиза точно пред Чънтан дзун, разрушения манастир. Това им спестяваше две трети от пътя.

Грр-импр се сбогува с тях с единствения признак натопли чувства, който познаваше: близа ги по лицата и ръцете, докато ги покри целите с лиги и сополи.

Дил Бахадур и Тенсинг едва изчакаха ужасната старица да обърне гръб и се завъргаляха в снега, за да се измият. Учителят се смееше, но ученикът едва сдържаше отвращението си.

— Утехата ни е, че никога повече няма да видим добрата стара дама — обади се младежът.

— Никога е много време, Дил Бахадур. Току-виж животът ни поднесъл някоя изненада — отвърна ламата, навлизайки решително в пролома.