Бойко Бетов, Светлана Фидосиева
Бяло

Видях как топящите снегове се стичат надолу по пазвите на планината, сякаш млякото и е тръгнало и не може нищо да го спре. Усетих миризмата и вкуса му, като пих от малките поточета по пътя. Тя ме желаеше. Бе толкова влажна и горе по върховете и долу в долината. Такава непресъхваща, извираща от любов и за любов. В такива моменти целия се къпеш в тази влага и оставаш така до утринта. Събуждаш се в тънка ципа, дори и по устните. Нищо не можеш да кажеш, да помръднеш дори. Като какавида, която се превръща в имаго от любов, за любов…

„Влагата е съкровището на такава жена. То е скрито не зад Сезам, а под една тънка покривчица от нежност. Зная, колко ревниво жената пази тази своя обител. Зная, колко дарове трябва да се принесат и колко треби трябва да се сторят… Зная, че са малко жертвоготовните… Нетата натопяват жадните си устни в изворите на мъзгата и млякото, извират планината и попиват долината жадни за топлина. Остават полуотворени до сутринта като недосукали деца, а жената… Роденото мляко стига и за децата и за любовта, ако все пак някой разбере това. Търсенето на любов означава много повече от това да я намериш, напиеш, изпиеш, пресушиш…“

Това видях. Още го разбирам…