Метаданни
Данни
- Серия
- Реквием за Хомо сапиенс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Broken God, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- dd(2009)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2013)
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ПАДНАЛИТЕ БОГОВЕ. 1998. Изд. Бард, София.Избрана световна фантастика, No.49. Роман. Превод: [от англ.] Крум БЪЧВАРОВ [The Broken God / David ZINDELL]. Редактор: Иван ТОТОМАНОВ. Формат: 125×195 мм. Офс. изд. Страници: 640. Цена: 4500.00 лв. (4.50 лв.). ISBN: 574.
История
- —Корекция
- —Оправяне на кавички (Мандор)
- —Корекции на грешки от dd
- —Добавяне на анотация (пратена от Б. Василев)
- —Добавяне
- —Корекции от Диан Жон
Глава 4
Ших
Метафизиците на Тлон разглеждат времето като най-илюзорната от мисловните конструкции. Според една от школите настоящето е безформено и неопределено, докато бъдещето е просто настояща надежда, а миналото не е нищо повече от настоящ спомен в умовете на хората. Друга школа учи, че вселената е сътворена само преди мигове (или че постоянно се сътворява) и че всички разумни същества със съвършена яснота помнят минало, което никога не е съществувало. Според фундаменталната доктрина на трета школа цялото време вече се е случило и нашият живот е само смътен спомен в ума на Господ.
Данло наистина не знаеше колко е трудно да влезе в Ордена. На планетите от Цивилизованите светове Орденът поддържа хиляди елитни и по-незначителни училища. Учениците в по-незначителните си съперничат, за да влязат в елитните. От друга страна, учениците в елитните училища водят жестока битка да са сред малцината избрани за послушници и за великата Академия на Никогея. И така, избраните идват в Града на светлината, където човек винаги има чувството, че е в центъра на нещата, в близост до космическите събития и удивителни разкрития. Всъщност Никогея е духовният център на най-бляскавата цивилизация, позната на хората. Кой не би желал да търси познанието и истината сред сребърните й пирамиди? Кой не би се радвал на вълнението, братството и най-вече на истинската власт да си пилот или висш специалист в Ордена? Толкова ценен и желан е този живот на ума (и тъй като майсторите на различните дисциплини много пъти могат да бъдат връщани в младежките си тела, този живот наистина е много дълъг), че на Никогея идват много обикновени хора, като се надяват с подкуп или сила да проникнат в Ордена. Разбира се, за тези продажни души няма надежда, но за други, за хилядите нещастни момичета и момчета, които израстват на планети, прекалено малки или затънтени, за да поддържат елитно училище, има нищожна надежда. Както беше казал на Данло Стария отец, всяка година майсторите на Ордена провеждат състезание. И не е лесно да вземеш участие в него, а още по-малко да спечелиш място в „Боря“, първата от школите на Академията. Трябва да се подаде молба. Всяко момче или момиче (или в редки случаи, всеки двуполов) трябва да си намери поръчител, готов да подаде молба до Майстора на послушниците в „Боря“. Поръчителите трябва да гарантират за ума, характера и най-вече желанието на учениците си да се посветят. Всяка година се получават повече от петдесет хиляди молби, но се приемат само по една на всеки седем. В края на лъжезимата, когато слънцето свети силно и стопява морския лед, около седем хиляди от младежите с най-голям късмет се допускат до това най-сложно състезание.
— О хо, аз поръчителствах за теб — няколко дни по-късно каза Стария отец на Данло. — Подадох молба от твое име и ще видим каквото ще видим.
Докато чакаше съмнителните резултати от молбата на Стария отец — съмнителни, защото се говореше, че Бардо Справедливия, Майсторът на послушниците, негодува срещу фравашите и всички други, които преподават извън Ордена — Данло усвояваше хилядите умения, необходими му, за да се движи по странните улици, и още по-странните обичаи на града, наречен Никогея. Вечер Фейет изпълняваше болезнената задача да го учи на езика на Цивилизованите светове. А всяка сутрин, когато въздухът бе чист и свеж, черният мъж, който пръв го беше кръстил „Данло Дивия“, го учеше да кара кънки на лед. Луистър Ота, който бе слаб и тъмен (и бърз) като гарван, извеждаше Данло по заледените улици. Показваше му как да мести кънките и как да пази равновесие, показваше му как да изпълнява хокийно спиране, като подскача в тесен четвърт кръг и забива стоманените остриета в леда. Данло незабавно хареса този весел спорт. (Макар Данло да смяташе за съвсем естествено улиците на Града да са направени от лед, пистите и плъзгите, както се наричат, са чудото — и ужасът — на всички, които посещават Никогея.) Той прекарваше дълги следобеди в обиколки из улиците на Фравашкия район и се наслаждаваше на усещанията на новия си живот: на горещото жълто слънце, на студения вятър, на каскадата изстърган лед, когато рязко спреше — той обичаше допира на света. Обичаше хапещия сняг сорееш, който падаше на три-четири дни, обичаше лястовиците, накацали по стрехите на кръглите къщи, обичаше чуруликането им, блестящите им оранжеви човки, дори тебеширената миризма на белите им изпражнения. Тези неща бяха действителни и той се хващаше за действителността на света, както бебе се хваща за разпуснатата коса на майка си.
Други неща не изглеждаха толкова действителни. Екологията на Града му се струваше напълно безсмислена. Кой беше направил кожите му и онова забележително устройство, наречено „цип“, с което затваряше парката си? Откъде идваше храната му? Стария отец бе казал, че зърното и орехите, които яде, растат във фабриките на юг от Никогея. Всяка сутрин по улиците се стрелкаха шейни, натоварени с храна. Данло ги беше виждал. Разбира се, те не бяха истински шейни, теглени от кучета. Представляваха ярко оцветени корпуси, поставени върху стоманени плазове. Ритмични струи пламък и горящ въздух тласкаха шейните по леда. Видът на тези лъскави огнени чудовища го ужасяваше, поне отначало. (И бе съвсем объркан от хариджанските мъже, които управляваха шейните, натоварени с изхвърлено облекло, счупени съдове, сълки, строшени мебели и парчета недоизядена храна. Не можеше да си представи защо някой би искал да върши такава работа. Стария отец му обясни тази загадка с типичен фравашки хумор. Каза му, че човешките същества са поставили началото на цивилизацията, за да създадат класа от хора, достатъчно нископоставени, че да се занимават с чуждите отпадъци.) След известно време ужасът на Данло се смекчи в почуда, а почудата в сериозно съмнение. Ами ако шейните се обърнеха срещу човешките си господари и откажеха да носят товара си? Ами ако буря, зловеща сарсара унищожеше фабриките, каквото и да представляваха те? Какво щяха да ядат хората в града? На света нямаше достатъчно животни, за да изхранят толкова голямо население — нямаше ли да започнат да се изяждат един друг? Беше ли възможно да не знаят, че за човешките същества е шайда да се ловуват помежду си?
Тъй като не искаше да яде култивираните меса от фабриките, но му се ядеше шагшай, копринокоремест глиган или риба, понякога Данло пресичаше края на района и се прокрадваше в гората на Градската пустош. И ловуваше. Там, сред течащите потоци и дървета ю, той откри малко стадо шагшаи. С разклонените си рога и тъмните си доверчиви очи те не бяха напълно цивилизовани, но не бяха и съвсем диви. Лесно беше да ги убие. Данло обели кората на клон от черно каменно дърво, издяла го и закачи дългия кремъчен връх, който бе скрил сред кожите си. (Трябваше да остави пръта на старото си копие в къщата на Стария отец, защото в Града бе незаконно да носиш оръжие.) В два различни дни той уби две еленчета и десет хлъзгара преди да реши, че в Градската пустош няма достатъчно животни за ловуване. Замрази част от месото и изяде сурово филето на щагшаите. Не искаше да пали огън. Из гората се виеха прекалено много пътеки и прекалено много хора от съседните квартали караха кънки в парка. Не беше незаконно да ловуваш животни в Града, но той не го знаеше. Нямаше закон срещу ловуването и отсичането на дървета, само защото до този момент на никого не му бе хрумвало, че такъв закон ще е необходим. Данло обаче чувстваше, че безумните хора ще се отвратят от това, че убива животни за храна по същия начин, по който той се ужасяваше от мисълта да яде шайда месо, което не е истинско. Накрая, след много дни на тайни пирове сред дърветата ю, Данло реши да не яде нито култивирани меса, нито животни. Щеше да последва примера на Стария отец. Зърно, орехи, варива и плодове — отсега тези видове растителен живот щяха да са единствената му храна.
Навярно най-нереалното нещо в новия му живот бяха самите хора в Града. С пъстроцветните си кожи и различно оформени носове, устни и чела, те много приличаха на демони от кошмар и той често се чудеше дали имат души като истинските хора. Всеки ден се разминаваше с тях на улицата и се дивеше на специфичната им скованост и слабост на крайниците. Изглеждаха толкова припрени, замаяни и отнесени, сякаш мислите им бяха нематериални като дим. Възможно ли бе наистина изобщо да не са тук, да не живеят в този момент? Лицата им бяха толкова грозни от желания, страхове и бързане, толкова грозни и трудни за разбиране. Какво ли си мислеха за него, с неговото бяло перо и развявана от вятъра коса? Всъщност никой не си правеше труда да го забелязва. Сякаш не можеха да го видят, да усетят любопитството му, самотата му и нецивилизованата му душа. Обикновено се обличаше съвсем като алалой (в нови бели кожи, които му беше дал Стария отец), но същите дрехи носеха още много хора. А облеклото на други бе много по-пъстроцветно. Побъркани, невропевци, сетици, хариджани и уличници — през квартала всеки ден минаваха хора от най-различни секти и професии. И какви дрехи само носеха! Червени роби, смарагдовозелени пуловери и кожи от всевъзможни цветове. Пътуващи холисти се плъзгаха на кънките си покрай него в кобалтови камелайки. Виждаше украсени със скъпоценни камъни сатенени якета, памучни и вълнени тъкани, кимона, изтъкани от материал, наречен коприна. Много от тези дрехи бяха красиви по някакъв поразителен начин. Трудно бе постоянно да възприема такава красота. След известно време Данло се умори да гледа изкуствените неща. Почувства, че му се гади и че му е дошло прекалено, сякаш е изял осем купи презрели плодове от дърво ю. Измисли дума за различните красоти на Града: шона-мансе, красотата, която мъжът прави с ръцете си. Тя не беше дълбока. Нито пък разнообразна, въпреки многото багри и материи на направените от човек неща. Дори само в едно-единствено парче гранит, с милионите му розови и черни петънца кварц, слюда и силикати имаше много по-голяма сложност и разнообразие, отколкото в най-прелестното кимоно. Вярно бе, че повечето от сградите — славата на Никогея! — бяха облицовани с гранит, базалт и други естествени скали. Когато погледнеше на изток към Стария град, Данло виждаше сребристочерния блясък на обсидиановите пирамиди. Да, това също беше красиво, но тази красота бе зашеметяваща, прекалено съвършена. Никоя от сградите не притежаваше вълнообразната нагънатост на планината или сложните й и фини мотиви от дървета, скали, сняг и лед. И в самия Град нямаше равновесие и живот в сравнение с красотата на света. Къде би могъл да се надява да намери хала на такова нереално място? На няколко пъти той скришом се измъкваше от къщата на Стария отец нощем, за да гледа звездите. Но накъдето и да погледнеше, на черния фон на небето се очертаваха силуетите на градските пирамиди. Можеше да види само свръхновите Нонаблинка и Шураблинка, както и загадъчното Златно цвете — ужасната сияеща мъгла на милионите градски светлини поглъщаше другите звезди. „О, благословени Боже — помисли си Данло, — защо народът на Града трябва да поставя между себе си и света толкова много неща?“
Веднъж попита Стария отец за това и той поглади косматото си бяло лице в подражание на замислен човек.
— О хо, съвсем скоро ще научиш за Петата мисловност и Епохата на симулацията, но засега е достатъчно да оцениш едно нещо: всяка раса, развила език, е проклета — и благословена! — с проблема за пресяване на действителността. Ти казваш, че народът на Никогея е откъснат от живота, но не си пътувал до Трия — там тубистите и търговците прекарват почти целия си живот в пластмасови кутии, като дишат обработен въздух и гледат сетивни устройства. Ами изкуствените светове, орбитиращи около Киприана Луз? Аха, ами алалоите? Те не поставят ли животински кожи между тялото си и студения лед? О хо! Предполагам, можеш да ми отвърнеш, че алалоите нямат език?
Като гост на Почитаем фраваши, Данло започваше да оценява колко лесно думите могат да оформят действителността.
— Алалоите имат език — каза той. — На втората сутрин от началото на света богът Куейткел целунал замръзналите устни на Йелена, Мануи и другите деца на Деваки. Целунал устните им, за да им даде дара на Песента. Истинската Песен е съвършено сътворена така, че синовете и дъщерите на света да са в състояние да познават действителността. Със съвършени думи, чисти и ясни като сняг сорееш. Не като объркващите думи на цивилизования език, на които ме учи Фейет.
— О хо! — рече Стария отец. — Пак глейвираш, а трябва да се пазиш от глейвирането като бременна женска на шагшай от вълк. След време ще оцениш красотата и тънкостта на езика. Ох, ах, има много концепции и начини на виждане. Толкова много действителности отвъд непосредствеността на сорееш или сарсара, която фучи и смразява плътта. Дори отвъд онова, което ти наричаш алтджиранга митджина.
— Ти знаеш за мечтаното време на моя народ?
— О, зная за мечтаното време — аз съм фраваши, нали? Мечтаното време заема определено пространство, подобно на пространството на самади. Има много, много пространства, разбира се. Искаш ли да научиш думите?
— Но аз вече съм прекалено пълен с думи. Снощи Фейет ме научи на три нови думи за начините на виждане на истината.
— И какви са тези думи?
Данло затвори очи и си припомни.
— Ханура и норнура. А също и инура.
— И какво е инура?
— Фейет я определя като подреждане на две или повече противоречащи си теории, идеи или познания, за да се види пресечната точка, която се нарича „сравнителна истина“.
— О хо! Дори противоположни наглед истини могат да имат нещо общо. И така, инура: трябва да пазиш тази дума близо до езика си, Данло.
Данло прокара пръсти през косата си и отвърна:
— Различни думи за истина, но истината си е истина, нали? Защо да я нарязваме на части както жените нарязват на парчета черен дроб от шагшай? А пространството е… просто пространство — а сега ти казваш, че има различни пространства, така ли?
— Така е, да: мисловно пространство и мечтателно пространство, реално пространство и многобройните пространства на компютрите. Има паметно пространство и онтичното царство на чистата математика. И разбира се, най-странното от всички пространства, пространството, което пилотите наричат „разнородно“. Толкова много пространства, ох, толкова много действителности.
Данло не можеше да отрече, че народът на Града живее в действителност, различна от неговата. Пространствата, които обитаваха умовете им, бяха толкова различни, толкова странни! Зачуди се дали изобщо е в състояние да научи езика на такъв странен народ. Всъщност той отказваше да учи странните им съществителни и глаголи, защото се безпокоеше, че думите на един безумен народ ще го заразят със същата лудост.
— Ах, ох, точно така е — каза Стария отец. — Жалко, че не можеш да научиш фравашкия език — тогава щеше да разбереш какво е нормално и какво не.
Ако беше вярно, че подобно на другите човешки същества Данло не е в състояние да усвои невъзможния фравашки език, поне би могъл да научи системата им на нормалност и освободен начин на съществуване. В края на краищата, фравашите в продължение на три хиляди години бяха преподавали тази система по Цивилизованите светове. Някои смятат фравизма, както понякога го наричат, за остаряла философия или дори религия, но в действителност той едновременно е и антифилософия, и антирелигия. За разлика от заншина, будизма или Пътя на Звездата, сам по себе си чистият фравизъм не се опитва да води последователите си към просветление, пробуждане или екстаз от Господ. Първите отци са се стремили — а някои продължават да се стремят — просто към свобода. Конкретната им цел е да освободят мъжете и жените от различните култури, езици, светогледи, култове и религии, заробвали разумните същества от безброй години. Фравашката система е начин да научиш как в детството се внушават индивидуалните разбирания и мирогледи. Или по-скоро е сбор от методи, предназначени да помогнат на човек да се отучи от многобройните порочни и нездрави начини на виждане на света, развити от разумните същества. В усилията си да намерят нови последователи много религии, разбира се, препрограмират умовете на онези, които покръстват. Постигат го чрез изолация, парадокс, психически шок, дори наркотици и секс — и после препрограмират същите тези умове, като заместват старите доктрини и разбирания с нови. Фравашките Стари отци обаче нямат желание просто да внушат на учениците си нова система от представи. Те се опитват да катализират цялостно преобразуване на възприятието, на начина, по който окото, ухото и мозъкът организират хаоса и действителността на света. Всъщност те се стремят към развиване на нови сетива.
— Така е, да — каза Стария отец, — след милион години човешките същества са си все толкова човешки: слушайки, те не чуват; имат очи, но не виждат истински. О хо, още по-лошо, най-лошото от всичко е, че имат мозъци, с които да мислят, а да мислят — да мислят и пак да мислят — те все още не знаят.
В срещите с учениците си Стария отец често ги предупреждаваше за онова, което разглеждаше като фундаментална философска грешка на човека: възприемането на света като разделен на индивидуални и отделни неща. На всичките си равнища, казваше той, от фотоните до философските фантазии и съзнанието на живите организми, действителността е течна и тече навсякъде като огромна блестяща река. Глупаво и напразно е да разделяш на части и ограничаваш тази действителност в отделни категории, създадени от ума — това е все едно да се опитваш да уловиш лъч светлина в тъмна дървена кутия. Тази склонност за категоризиране е истинското падение на човека, тъй като веднъж започнало, завръщането към здравия разум не е лесно и естествено. И напълно неизбежно, безкрайното става ограничено, доброто се противопоставя на злото, мислите закостеняват в разбирания, радостите и откритията се превръщат в ужасни уверености, човекът се отчуждава от онова, което възприема като други начини и други неща, и накрая разделя самия себе на тяло и душа. Според фравашите неразбирането на реалния свят е източник на всички страдания, то е обвързаност с илюзията и кара човешките същества да се вкопчват в живота не такъв, какъвто е, а какъвто им се иска да бъде. Те не могат истински да живеят, тъй като винаги търсят смисъла, винаги се стремят да направят живота си сигурен и разбираем. Това е болката на човека, която фравашите искат да облекчат. Те използват своите думи ключове, песни и извънземна логика, за да приближат хората към самите тях, но първата част на тази програма за освобождение е учението за езика, наречен „мокша“. Когато по-добре опозна живота в къщата на Стария отец, Данло се потопи във фравашката система с цялата страст на хвърлящ се в океана тюлен, само за да открие, че трябва да научи странните думи и форми на мокша.
— Езикът бездруго е съвсем объркващ — каза на Стария отец Данло, — а пък сега ми казваш, че трябва да науча и мокша — при това едновременно?
— Ха, ха, ти си объркан, точно така, но Старите отци са създали мокша единствено, за да освободят човешките същества от тяхната обърканост — отвърна Стария отец. — Учи и пак учи, и ще видиш каквото ще видиш.
Докато фравашката система като цяло бе създадена, за да освобождава хората от всички системи, мокша беше съставен като своего рода мисловен щит срещу огромния брътвеж на всички човешки езици. Той представлява изкуствен език, богат на измислени думи за странни и извънземни концепции и с хиляди заемки от санскрит, английски, старояпонски и разбира се, от различните езици на Тлон. Фравашките отци разглеждат това езиково семейство като най-възвишено от всички езици на Старата Земя. От тлонската граматика те са заели елементи на синтаксиса, които адаптират и поддържат ясния фравашки светоглед. Някои твърдят, че мокша е също толкова сложен и мъчен за учене, колкото и самият фравашки, но умната жена или мъж обикновено са в състояние да го усвоят, щом се избавят от някои познати концепции. Например в мокша не съществува глагол за концепцията „съм“ в смисъл, че нещо може да е нещо друго. Както казват фравашите: „Всичко е, но нищо не е каквото и да е“. На мокша не е възможно да се преведе изречението „Аз съм пилот“. Както научи Данло, човек можеше да се опита да каже: „Аз се държа като пилот“, „Аз съм усвоил уменията на пилот“ или „Аз се радвам на привилегиите и славата на пилот“, но не можеше да заяви: „Аз съм това“ или „Аз съм онова“, също както не можеше да каже: „Аз съм купа с нудълси“.
Отначало този аспект на мокша го объркваше, защото той смяташе, че пътят към здравия разум лежи в разбирането за свързаността на всички неща. Данло познаваше санскритския израз „Тат твам аси“, „това ти си“. В известен смисъл той наистина беше купа с нудълси или по-скоро неговата истинска същност и тази на нудълсите (както и на падащия сняг, на камъка или на птицата с бели пера) бе една и съща. Тъй като смяташе, че тези санскритски думи са чиста мъдрост, Данло отиде да попита Стария отец защо мокша забранява такива изрази.
— Ах, ах — рече Стария отец, — но проблемът не е в мокша, а в естествените човешки езици. О, дори в санскрита. На санскрит има ли дума за „ти“? Да. Дума за „аз“? Наистина има и това е жалко. И така. И така, тъй като имат такива думи, такива отровни концепции, те са принудени парадоксално да лишават от отрова и да разбиват тези концепции. „Тат твам аси“ — дълбока мисъл, нали? „Това ти си.“ Прекрасен, кратък и задълбочен — но излишен начин за изразяване на универсална истина. Има ли по-добър начин? О хо, аз те уча на мокша. Ако научиш този чудесен език, ще научиш истината не само в една безсмъртна мисъл, а във всяко изречение, което казваш.
И така, Данло започна да учи мокша, и скоро откри още една причина, поради която не беше възможно просто да каже „Аз съм пилот“. Очевидно мокша напълно се освобождаваше от обвързаността на местоименията, особено от най-отровното от всички.
— Защо мислиш мокша е изхвърлил тази дума „аз“? — го попита Стария отец един ден. — Какво е това „аз“, че човешките същества толкова са привързани към него? Чисто преувеличение, най-голямата измислица и измама. Можеш ли да го пипнеш или вкусиш? Можеш ли да го определиш или дори да го видиш? „Какво съм аз?“ — пита човекът. О хо, може би е по-добре да попиташ: „Какво не съм?“ Колко често си чувал някой да казва: „Днес не съм на себе си“? Или: „Не исках да кажа това“? Не? Ха, ха, ето че танцувам, танцувам — дали съм движението и гения на целия си организъм, или съм просто усещането и индивидуалността, обитаващи тялото като просяк в скъпа хотелска стая? Дали съм само част от себе си, която е благородна, мила, съзнаваща и силна? Какво похотливо, егоистично и диво нещо опровергава и отхвърля „аз“-а? Кой съм аз? Ах, ах, „Аз съм“, казва човек. Аз съм отчаян, аз съм див, аз не приемам, че съм отчаян и див. Кой не приема тези неща? Аз съм момче, аз съм мъж, аз съм баща, ловец, герой, любовник, страхливец, пилот, асаря и глупак. Какъв „аз“ си ти, Диви Данло? Къде е твоето „аз“, което променя настроението си, което преминава от детство в старост? Има ли в това „аз“ нещо повече от добра памет и склонност да яде онова, което наричаш „лед от носа“? Това не изчезва ли, когато заспиш? Умножава ли се по две по време на сексуално блаженство? Умира ли, когато умреш — или безкрайно се умножава? Как е възможно да разбереш? Така е, да, ти ще се опитваш да се пазиш, за да не загубиш индивидуалността си. „Но как да се пазя?“ — питаш ти. Аха — ако аз пазя себе си, какво е онова „аз“, което пази пазещия? Може ли окото да се види само? Тогава как може това „аз“ да се види само? Обели люспите на лука и само ще откриеш още люспи. Ида да търсиш своето „аз“. Кой ще го търси? Ти ще го търсиш. О хо, Данло, но кой ще търси теб?
Както Данло постепенно разбра, мокша не само се беше справил с местоименията, но и изобщо с групата на съществителните имена. Фравашите мразят съществителните така, както човешките същества болестите. Според Стария отец съществителните имена са като лингвистични хладилници, които замразяват течащата действителност. В резултат от използването на съществителни за обозначаване и ограничаване на всички аспекти на света, символът съвсем лесно може да се сбърка с действителността, която представлява. Това е втората основна философска грешка, която фравашите наричат „малката майя“[1]. Тази грешка трудно може да се допусне на мокша, защото функцията на съществителните почти изцяло е изместена от глаголите, както и от временното и гъвкаво натрупване на прилагателни. Например прилагателното за звезда може да е „ярка-бяла-постоянна“, докато човек може да мисли за свръхнова като за „сияйна-прекрасна-умираща“. Не съществува правило, конкретизиращо броя на тези прилагателни. Всъщност човек може да образува невероятно дълги и точни (и красиви) концепции чрез умело натрупване на прилагателни едно след друго като наниз мъниста. В описанията си на света поклонниците на мокша са ограничени единствено от силата на възприятието и поетическата си дарба. Твърди се, че веднъж един от първите Стари отци в Никогея само за упражнение измислил десет хиляди думи за често срещащата се снежна ябълка. Но за да говори добре на мокша, човек не се нуждае от фравашкия усет за думите. До началото на зимата, когато улиците се покриха с първите за сезона леки снегове, Данло бе научил този език достатъчно, за да съставя прости изречения като „Чена бокагеладесанга фарас“, което означава нещо като „Сега този абмициозен-умен-див става пилот“. Ако разполагаше с достатъчно време в къщата на Стария отец — и като се имаше предвид феноменалната му памет, — той би могъл да стане по-скоро майстор на мокша, отколкото пилот. Но още докато съчиняваше стихове за животните и забавляваше Стария отец с опитите си да опише алалойското мечтано време, неговата бляскава съдба наближаваше — бързо и неизбежно като светлината на експлодираща звезда.
На деветдесет и третия ден от зимата, след като Данло беше започнал да мисли на мокша — и след като бе натрупал килограми нови мускули и лицето му беше станало кафяво от силното слънце — Стария отец го повика в покоите си. Съобщи му, че молбата му най-после е била приета.
— Имам добра новина за теб — каза Стария отец. — Бардо Справедливия не обича фравашите, но други майстори и господари ни обичат. О хо, Николос Петросян, господарят акашик, обича фравашите. Той е мой приятел. И е убедил майстор Бардо да приеме молбата ми. Услуга за мен, услуга за теб.
Дапло не разбираше нищо от политика или от размяна на услуги и отвърна:
— Бих искал да се запозная с господаря Николос — той трябва да е любезен човек.
— Ах, но някой ден — ако оцелееш след състезанието — може да се наложи да направиш нещо повече от това просто да признаеш неговата любезност. Засега обаче е достатъчно да се състезаваш с другите молители. И ако се състезаваш с надежда за победа, страхувам се, че трябва да научиш Езика.
— Но аз го уча!
— Да — каза Стария отец, — прекарваш по десет часа на ден в съчиняване на песни на мокша, а на Фейет отделяш по половин час всяка вечер, за да учиш Езика.
— Но Езикът е толкова грозен — възрази Данло. — Толкова… тромав.
— Аха, но малцина в Ордена вече говорят на мокша. Той е почти мъртво изкуство. В залите и кулите на Академията се говори само на Езика.
Данло докосна перото в косата си и каза:
— Фейет смята, че след още една година ще мога да говоря спокойно.
— Но ти нямаш още една година. Състезанието започва на двайсетия ден от лъжезимата.
— Е — отвърна Данло, — това е след повече от половин година.
— Съвсем вярно. Но за да влезеш в Академията, ще ти е нужно нещо повече от Езика. Езикът е само врата към други познания, Данло.
— И ти смяташ, че сега трябва да отворя тази врата, така ли?
— О хо, това със сигурност зависи от теб. Ако искаш, можем да оттеглим молбата и да изчакаме до догодина.
— Не — каза Данло. По отношение на повечето неща притежаваше търпението на алалой, с други думи търпението на скала, но винаги, щом си помислеше за пътуването, което трябваше да извърши, той се изпълваше с чувство за неотложност. — Не мога да чакам толкова време.
— Има и друга възможност.
— Да?
— Така е, да: всеки език — всеки човешки език — може да се научи едва ли не само за една нощ. Има методи, начини за пряко впечатване на езика в мозъка.
Данло знаеше, че източникът на разума се намира в главата, в епифизата, която той наричаше „третото око“. Мозъците бяха някаква розова мазнина, която просто изолираше тази жлеза от студа. Мозъците — животинските мозъци, разбира се — ставаха главно за храна или за смесване с дървесна пепел за обработка на сурови кожи.
— Как могат гънките от мазнина да съхраняват езика? — поиска да научи той.
Стария отец изсвири няколко тихи ноти и после му изнесе кратка лекция за структурите на човешкия мозък. Той притисна с дългите си пръсти черепа на Данло и приблизително му показа разположението на хипокампуса и бадемовидните тонзили, които предаваха спомените и изпълняваха другите мозъчни функции.
— Подобно на балдов орех, мозъкът ти е разделен на две полукълба, дясно и ляво. О хо, две половини — все едно че имаш два мозъка. Защо мислиш човешките същества се раздвояват, защо едната половина казва „не“, докато другата постоянно шепне „да“?
Данло разтри очите си. От време на време се уморяваше от надменността на Стария отец. Беше останал достатъчно време в дома му, за да придобие вкус към сарказма, затова попита:
— А мозъкът на фравашите не е разделен, така ли? Затова ли съзнанието ви се гърчи като пронизана с копие тлъсториба и никога не стои неподвижно?
Стария отец мило се усмихна.
— Възприемчив си — отвърна той. — Фравашкият мозък, аха! Така е, да: нашите мозъци са разделени на четвъртини. Фронталните лобове… — Стария отец докосна главата си над златните си очи и тихо подсвирна, — … фронталният мозък почти изцяло се занимава с езика и съчиняването на песенни стихове. Другите части имат други функции. Четири четвъртини: фравашите също спят на четвъртини. Тъй като мислим повече, тъй като сме по-добри в съчиняването, редактирането и пеенето на песента за самите себе си, затова спим повече, много повече. За да сънуваме. Фравашите спят на четвъртини: по всяко време една, две или три четвърти от мозъка ни спи. Рядко сме съвсем будни. И никога — никога, никога, никога, никога! — не трябва да позволяваме да заспят и четирите ни четвъртини.
На Данло му бе трудно да си представи такова съзнание и той поклати глава. После се усмихна на Стария отец.
— Тогава вашият мозък, четирите четвъртини — шепнат ли „да“, „не“, „може би“ и „може би не“?
— Хо, хо, човешко същество си прави шеги с фравашки мозък!
Данло се посмя заедно със Стария отец преди да стане сериозен.
— Мозъкът ви съхранява ли езика като моя? — попита той.
— Ах, ох, по-добре е да се мисли, че фравашкият мозък попива езика, както памучната тъкан попива водата. Има дълбоки структури, универсални граматики за думи, музика или какъвто и да е звук — чуем ли един път език, никога не можем да го забравим.
— Но аз съм човек и мога да забравям, нали така?
— О хо, и тъкмо затова трябва да се подложиш на впечатване, ако искаш бързо и цялостно да научиш Езика.
Данло си помисли за всички неща, които бързо и цялостно беше научил в нощта на инициацията си.
— Много ли ще боли? — попита той. Стария отец се усмихна, очите му бяха като златни огледала.
— Ах, болката. Мозъкът, болката, мозъкът. По време на разходките си с Ота виждал ли си някога джакараданска уличница?
Данло, който би се шокирал, че някои жени продават секс за пари, разбира се, ако изобщо знаеше за парите, отвърна:
— Не съм сигурен.
— Жени, които оставят корема си гол, за да се виждат по-добре татуировките им. Татуировки: червени и лилави рисунки на голи жени, зелени и сини реклами на стоката им.
— А, онези жени. — Данло постепенно бе започнал да оценява тънкостите и деликатността на цивилизованите жени. — Те са много красиви, нали? Чудех се как се наричат.
Стария отец изсвири кратка мелодия, показваща неодобрението му към уличниците. Но Данло не разбра смисъла й.
— Впечатването е като татуировка на мозъка. Неизличими звуци и образи, фиксирани в синапсите — самите мозъчни синапси са фиксирани като нишки коприна в лед. Няма физическа болка, защото мозъкът няма нерви. Ах, но болката! Неочаквани нови концепции, препратки, връзки между думите — не можеш да си представиш възможните асоциации. О хо, има болка! Ангсланът от това внезапно да си повече, отколкото си. Болката от знаенето. Ох, болката, болката, болката, болката.
На следващия ден Стария отец отведе Данло в дюкяна на впечатника. Напуснаха квартала по известната с лошата си слава фравашка плъзга — дълга оранжева улица, която пресича Улицата на простите уличници и Улицата на контрабандистите и се вие дълбоко в сърцето на Квартала на далечниците. Стария отец беше доста тромав на кънките си. Хълбоците му не бяха свързани толкова свободно, колкото човешките, и пропукваха от артрит. Когато завиваха, трябваше да се обляга на Данло, за да не падне. Често се налагаше да спира, за да си поеме дъх. Представляваха странна двойка: Данло с откритото си лице и дълбоки любопитни очи и любезният, неразгадаем Стар отец, който се извисяваше над него като космата планина. Тъй като бе топло, Данло носеше само бяла памучна риза, вълнени панталони и черно вълнено яке. (И разбира се, бялото перо на Ахира, което се развяваше в косите му.) Беше прекрасен зимен ден. Небето бе тъмносиньо и от океана духаше свеж солен вятър. Ресторантите и кафенетата от двете страни на улицата бяха претъпкани с хора, които наблюдаваха постоянния човешки поток. А имаше какво да се гледа. Когато навлязоха по-навътре в квартала, смесицата от хора започна да се променя и да става още по-пъстра, по-оръфана и по-опасна. Имаше много повече уличници и много куртизанки, покрити с диаманти и най-фини истински коприни. Имаше хибукаша в дрипи, боси автисти, хариджани, тубисти, търговци и дори неколцина ронини, поети-воини, напуснали ордена си заради удоволствията на Никогея. Пресен хляб, наденички и печено кафе, озон, пушек от дърва, тоалач, мокра вълна и цветни парфюми, каново масло, пот и далечно загатване за секс — миризмите на Града нямаха край. Те възбуждаха Данло, макар че му бе трудно да ги отдели една от друга, за да открие източника им. В навалицата на пресечката с Улицата на впечатниците до него се притисна закръглена ниска уличница и прокара пръсти през косата му.
— Каква гъста, чудесна коса — каза тя. — Цялата черна и червена — истинска ли е? Никога не съм виждала такава коса.
Докато Стария отец яростно свиреше, за да я отпъди, Данло вдиша уханието на розовия парфюм, който потната й ръка беше оставила в косата му. Никога не бе срещал такова цвете и ароматът му достави наслада, макар да му се искаше уличницата да е забелязала, че не е момче, а мъж.
От многото дюкяни по Улицата на впечатниците този на Дрисана Лиан беше един от най-малките. Намираше се насред пресечката, сбутана между шумно кафене и невероятно украсения дюкян на Багхайм Впечатника. Докато дюкянът на Багхайм беше просторен и витрините му бяха от витражни стъкла, този на Дрисана представляваше малка дупка в почти незабележим гранитен вход. Докато за услугите на Багхайм и неговите помощници се редяха много богати и модерно облечени хора, дюкянът на Дрисана много често пустееше.
— Дрисана не е популярна — обясни Стария отец, когато почука на желязната врата. — Защото отказва повечето впечатвания, които й поръчват. Ах, но в Града няма по-добър впечатник.
Вратата се отвори, Дрисана посрещна Стария отец и Данло и любезно се поклони. Без по никакъв начин да пренебрегва Данло, жената даде ясно да се разбере, че се радва да види Стария отец, когото познаваше още от пристигането му в Никогея. Двамата почти заговорнически приказваха на Езика и Данло успяваше да разбере само по една на всеки десет думи.
— Дрисана Лиан — каза Стария отец, — позволи ми да ти представя Данло.
— Просто Данло ли?
— Казва се Данло Дивия.
Те бавно продължиха по голия коридор, съвсем бавно, защото Дрисана беше много стара и много бавна. Подобно на Стария отец, Дрисана презираше телесните подмладявания. Данло никога — поне през многобройните си дни в Града — не бе виждал толкова стара жена. Косата й беше дълга, сива и оплетена на кок. Стотици дълбоки бръчки прорязваха лицето й, което бе жълтеникавобяло като стара слонова кост. Повечето хора биха я сметнали за грозна, но не и Данло. Той мислеше, че е красива. Тя имаше свое собствено лице, както казваха деваките. Момчето хареса малкия й кръгъл нос, червен като плод на ю. Хареса правите й бели зъби, макар да го озадачаваше, че изобщо има такива. Много преди да остареят колкото Дрисана, всички жени от племето му изтъркваха зъбите си като дъвчеха кожите, за да ги омекотят, и те се превръщаха в кафяви пънчета. Но най-много хареса очите й. Те бяха тъмнокафяви, едновременно твърди и меки — загатваха за здрава воля и обич към живота. Нещо в лицето и очите й караше Данло да се чувства спокоен за първи път, откакто беше напуснал дома си.
Тя ги въведе в стая без прозорци, в която Данло и Стария отец седнаха на голи дървени столове до гола дървена маса.
— Ментов чай за почитаемия фраваши? — попита Дрисана и се приближи до лакирания си чаен шкаф до тъмната стена. — И за момчето, какво би искало то в чашата си? Не е достатъчно голямо, за да пие вино, струва ми се.
Тя им поднесе две чаши ментов чай, после се върна до шкафа, отвори блестяща черна врата, извади кристална гарафа и си наля половин чаша вино.
— Говори се, че алкохолът подлудявал фравашите. Каква гледка само, нали — луд фраваши?
— О хо! Наистина би било страхотна гледка.
Дрисана се отпусна на един от столовете и попита:
— Предполагам, че Данло е тук за впечатване? На език, разбира се. — Тя се обърна към него и каза: — Стария отец винаги води учениците си при мен да учат език. Какъв да бъде? Английски? Старосуахили? Новояпонски? Санскрит или знаковият език на неврологиците, който използват на Силваплана? Сигурна съм, че би искал да научиш омразно трудния фравашки език, но това не е възможно. Никой не може да го впечата. От осемдесет години се опитвам и единственото, което съм постигнала, са само няколко подсвирвания.
Данло мълчеше, защото не я разбираше.
Дрисана навлажни устните си с вино и подсвирна на Стария отец. Всъщност тя можеше да използва повече от споменатите няколко подсвирвания на фравашки, достатъчно, за да бъде разбрана.
— Какво му е на това момче?
Стария отец обичаше да говори на родния си език и се усмихна. После подсвирна в отговор:
— Така е, да: той трябва да научи Езика.
— Какво? Но всеки говори Езика! Всеки от Цивилизованите светове.
— Така е, да.
— Значи той не е цивилизован? Затова ли го наричаш Данло Дивия? Такова име — определено не одобрявам този род имена. Клетото момче. Но той не е от Японските светове, със сигурност. И не ми прилича да е бил каркиран.
Всъщност един от предците на Данло наистина незаконно бе каркирал родовите хромозоми, откъдето се бе взела и уникалната му наследствена червено-черна коса. Но в стаята беше прекалено мрачно, че Дрисана да забележи червения кичур — бе прекалено мрачно и очите й бяха прекалено стари и слаби. Трябва обаче да виждаше достатъчно ясно, че Данло не притежава нито една от сериозните телесни деформации на изцяло каркираните раси: синя кожа, допълнителен палец, пера, козина или способност да диша вода вместо въздух.
— Ах, ох, не мога да ти кажа откъде идва — подсвирна Стария отец.
— Тайна ли е? Обичам тайните, нали знаеш.
— Не зависи от мен да ти го кажа.
— Е, говори се, че фравашите са прочути с тайните си. — Дрисана изпи виното си и се изправи, за да си налее още една чаша. — Да впечатам Езика — няма нищо по-лесно. Прекалено е лесно, колебая се дали изобщо да искам да ми плащаш.
Стария отец затвори едното си око и бавно подсвирна:
— Надявах се да ти платя по обичайния начин.
— Бих искала — отвърна Дрисана.
Обичайното плащане бе песенен наркотик. Стария отец се съгласи да попее на Дрисана, след като свършеха работата. Фравашите имат най-сладките, най-изключителни гласове и за човеците техните чуждоземни песни са също толкова упойващи, колкото наркотиците. И двамата не одобряваха парите и презираха тяхното използване. Като фраваши, Стария отец, разбира се, смяташе, че парите са глупост. А Дрисана, макар че беше напуснала Ордена преди много години, продължаваше да пази повечето от старите си ценности. Парите бяха зло и младите мозъци трябваше да се образоват независимо от цената. Тя обичаше да дарява нови езици на младите, но отказваше да впечатва вълче съзнание на човек, да преобразява срамежливо момиче в развратница или да изпълнява хилядите други личностни изменения и замествания на памет, толкова разпространени сред отегчените и отчаяните. Ето защо дюкянът й обикновено оставаше пуст.
Дрисана си наля трета чаша вино, този път от друга гарафа. Данло се усмихваше и я гледаше как пие.
— Неучтиво е — подсвирна на Стария отец тя, — много неучтиво е да разговаряме пред него на език, който не разбира. На език, който никой не разбира. Когато започнем впечатването, ще трябва да му говоря. Предполагам, че ще се наложи да ми превеждаш. Ти знаеш езика на момчето, нали?
Стария отец, който нямаше право да лъже, отговори:
— Така е. Разбира се, че го зная. Но ако превеждам, ти можеш да познаеш езика и да определиш произхода му.
Дрисана застана до Данло и постави ръка на рамото му. Вените под увисналата кожа на опакото на дланта й се извиваха като тънки сини червеи.
— Превръщаш го в такава тайна! Добре, щом трябва. Но няма да му направя впечатване, ако не мога да разговарям с него.
— Навярно би могла да разговаряш с него на мокша.
— О? Добре ли владее този език?
— Почти.
— Страхувам се, че това не е достатъчно. Стария отец затвори и двете си очи, престана да свири и започна да напява. Накрая погледна Данло и каза:
— Ло ти дираса, а ха, трябва да ти казвам думите на Дрисана, докато тя ги изговаря.
— Той говори алалойски! — възкликна старицата.
— Знаеш ли този език?
— Как да не го зная? — Дрисана, която говореше 523 езика, изведнъж се развълнува, толкова се развълнува, че не се сети да премине на алалойски. Тя започна да разказва за най-важното събитие, случило се в Ордена още от основаването на Никогея. — Бяха минали четири години, откакто Малъри Рингес се възкачи на небето или там каквото вярват неговите следовници. Аз мисля, че Господарят пилот напусна Града в друго пътуване — вселената е огромна, нали? Кой може да каже дали някога ще се върне? Е, всички твърдят, че е станал бог и никога няма да се завърне. Едно нещо обаче се знае със сигурност: веднъж Рингес си впечатал алалойска самоличност — тогава бил студент по странни и древни езици. И сега като че ли всички искат да сторят същото, както очевидно е направил младият Данло. Това е истински култ, знаеш ли? Надпревара, силата на идеалния пример. Сякаш научаването на даден език може да доближи човек до божественото.
Стария отец беше длъжен да преведе това и го направи. Очевидно обаче говореното не му се удаваше много добре. Той отваряше и затваряше поред очите си, въздишаше, млъкваше, започваше и спираше. Данло си помисли, че трябва да е три четвърти заспал, толкова време му трябваше да произнася думите.
— Малъри Рингес е бил пилот, нали така?
— О, да — потвърди Стария отец. — Блестящ пилот. Той стана Господар пилот на Ордена и накрая Господар на самия Орден. Мнозина го мразеха, а някои го обичаха. В него имаше нещо — в начина, по който караше хората да обичат или мразят. Преди дванайсет години в Ордена имаше схизма. И война. А освен другото Рингес беше воин. Така е, да: много яростен, буен мъж. И потаен, и жесток, и суетен. О хо, но той беше и още нещо. Необикновено сложен човек. И доблестен, и обречен, и състрадателен. Обичаше истината — дори враговете му го признават. Посвети живота си на търсене на древните еди, тайната на боговете. Някои твърдят, че открил тази тайна и сам станал бог, според други се провалил и опозорен напуснал Града.
Известно време Данло се замисли за това. Чайната стая на Дрисана бе подходящо за размисъл място. В някои отношения му напомняше за вътрешността на снежна колиба: чиста, проста и осветена с естествени пламъци. Върху малки дървени лавици високо на гранитните стени имаше десет сребърни свещника. Свещите горяха с позната жълта светлина. Мирисът на горещ восък и въглерод се смесваше с аромат на бор и с лепкаво сладката миризма, излъчвана от старите хора, когато са почти готови да преминат оттатък. Данло прокара пръст по челото си и гласно се запита:
— Възможно ли е човек да стане бог? Цивилизован човек? Как е възможно такова нещо? Хората са си хора, защо му е на човек да иска да е бог?
Зачуди се дали Стария отец го лъже, или говори метафорично. А може би на такова шайда място като града човек наистина би могъл да се стреми към божественост. Данло не разбираше истински цивилизованите хора, нито пък можеше да си представи какви богове могат да станат те. И изведнъж му хрумна плашеща мисъл: не се налагаше да разбира всичко, за да приеме разказа на Дрисана и Стария отец. Като първи съзнателен акт в качеството си на асаря, той щеше да каже „да“ на тази фантастична идея за човешкото пътуване към божествеността, поне докато не започнеше да вижда нещата по-ясно.
Данло се обърна към Стария отец и попита:
— Какво са „древните еди“?
— О хо, древните еди! Никой не знае със сигурност. Това е тайното познание, което всички хора са търсили на всички места във всички времена. Великото познание, дълбокият и пряк път към познаването на всички неща. Някои го наричат „Философският камък“. Или „Дървото“, „Горящият храст“, „Чистата информация“ или „Перлата с огромна стойност“. Аха, или „Реката от светлина“, „Пръстенът на Скутарикс“, „Универсалната програма“, „Есхатон“. И „Златният ключ“, „Думата“, даже „Колелото на закона“. Така е, да: древните еди. Но едите също са нещо друго. Нещо повече. Аха, навярно нещо по-конкретно. Някога имало раса от богове, йелдра, някога, някога, преди три милиона години. Когато човешките същества живеели по дърветата, когато фравашите все още воювали помежду си, клан срещу клан. Говори се, че йелдра открили тайната на вселената. Пилотите от Ордена нарекли тази тайна „древните еди“. Цялата мощ на Бог. Говори се, че йелдра използвали тази тайна, за да станат Бог или да се слеят с Бог. Говори се, че са каркирали умовете си — ах, ах, самото си съзнание — за да приличат на галактическото ядро. Във въртяща се черна дупка. Но преди окончателната си еволюция дали дар. Завещание от йелдра за избраните от тях наследници. Говори се, че това не били фравашите. Нито даргините. Нито скутарите, нито фарахимите, нито Приятелите на човека. Говори се, че йелдра каркирали тайните си само в човешките същества, че много отдавна кодирали древните еди в човешкия геном. Мъдрост, лудост, безкрайно познание, расова памет — о хо, всичко това, наистина! Смята се, че някои сегменти от човешката ДНК кодират древните еди като чист спомен. И така, във всички човешки същества е заложен начин за превръщане в богове — и навярно нещо повече.
Докато гледаше сенките на пламъчетата, които танцуваха по пода, Данло любопитно и весело се усмихваше. Накрая попита:
— А какво е ДНК?
— Ах, толкова много за учене, но не е нужно да го учиш сега. Основният въпрос е следният: Рингес показал начина да си спомниш древните еди и хората го намразили заради това. Защо? Всичко е едно, казваш ти, и човек ще бъде като бог? Творение и памет — Бог е памет? Така е, да: съществува начин всеки да си спомни древните еди, но тук се крие най-голямата ирония: мнозина могат да чуят едите в себе си, но малцина могат да го разберат.
Данло затвори очи и се заслуша. Единственият звук бе биенето на сърцето му.
— Не чувам нищо — каза той.
Стария отец му се усмихна и също като него затвори двете си очи.
Дрисана се наслаждаваше на четвъртата си чаша вино и най-после се обърна към Данло на родния му език.
— Карееска, Данло, безмерна милост. Отдавна не съм говорила на алалойски — моля те, прости ми, ако допускам грешки. — И след голяма глътка продължи: — Съществуват методи за запомняне, за слушане. Избираш вълнуващо време, за да влезеш в Ордена. Всички се опитват да усвоят изкуството на запомнянето, със сигурност. Ако те приемат в „Боря“, навярно ти също ще го усвоиш.
Гласът й беше неясен от вино и горчивина. Някога, в началото на Великата схизма, тъй като смяташе, че Орденът е покварен и обречен, тя се бе отказала от поста си на майстор впечатник. А сега, дванайсет години по-късно, в кулите на Академията започваше възраждане на душата и зрението и Орденът беше по-важен, отколкото когато и да било през хилядолетното си съществуване. Ако имаше възможност, Дрисана би се върнала в Ордена, но за онези, които престъпват обетите си, никога няма втора възможност.
Данло, който толкова се страхуваше да докосва стари хора, хвана ръката на Дрисана, сякаш му беше баба. Харесваше одобрението, което виждаше в тъжните й прекрасни очи, макар да се чудеше защо изпитва такава горчивина.
— Боговете са впечатали в човешките същества древните еди, така ли?
— Не, със сигурност не! — Дрисана не му обясни, че самата тя някога е впечатала Малъри Рингес и че следователно отчасти носи отговорност за създаването на Рингес и целия хаос на войната. — Споменът за едите е по-дълбоко от мозъка. Когато говорим за впечатване, ние имаме предвид само промяна на метаболичните пътища и невралната мрежа. Всичко е въпрос на предефиниране на мозъчните синапси.
— За фиксиране на синапсите като нишки коприна в ледник ли?
Дрисана го погледна и отпи от виното си. После се разсмя и горчивината внезапно я напусна.
— Скъпи Данло, ти не разбираш абсолютно нищо от онова, което днес ще направим тук, нали?
— Не — призна той. — Винаги съм смятал, че мозъкът е просто парче на розова мазнина.
Дрисана мило се засмя и докосна дланта му.
— Хайде — каза тя. — Данло и почитаеми фраваши — ще трябва да ми помогнете, защото пих прекалено много.
Тя ги въведе през дървена врата във впечатващата стая или в своите покои на впечатленията, както обичаше да я нарича. По средата, върху фравашки килим, подарен й от Стария отец, имаше мек стол, покрит със зелено кадифе. Освен двете холограмни стойки отзад столът беше единствената мебел в стаята. На всяка от шестте стени, от пода до тавана, имаше полирани лавици с неща, които приличаха на лъскави метални черепи. Бяха 22, подредени в стройни редици.
— Това са хиюми — обясни Дрисана, когато Данло седна на стола. — Сигурно си виждал хиюми и преди?
Извил шия, Данло сковано седеше и гледаше хиюмите. „Ахира, Ахира — мислено повика снежния бухал той, — защо му е на някого да събира метални черепи?“
Дрисана се олюляваше на краката си, докато прокарваше пръсти през косите му и грубо преценяваше главата му. Имаше голяма глава за четиринайсетгодишно момче, голяма и широка, и старицата се обърна, за да избере хиюмата от третата редица отгоре надолу.
— Първо трябва да направим модел на мозъка ти — каза тя.
— Модел ли?
— Образ. Като рисунка.
Стария отец седна на килима по фравашки обичай, а жената нагласи хиюмата върху главата на Данло. Той затаи дъх, после бавно издиша. Хиюмата бе студена, въпреки гъстата му коса. Беше твърда, студена и силно притискаше черепа му. Щеше да се случи нещо важно, помисли си Данло, макар че не можеше да каже точно какво. Из мрачните коридори на Дрисаниния дюкян той бе запазил ориентацията си. Беше сигурен, че гледа на изток. Човек трябваше да пикае на юг и да спи с глава на север, но всички важни церемонии трябваше да се извършват с лице на изток. Откъде би могла да го знае Дрисана?
— Рисунка на мозъка ти — провлачено повтори тя. Данло усещаше тежкия й, миришещ на вино дъх. — Ще го нарисуваме със светлина.
Една от холограмните стойки точно зад стола се освети с модел на мозъка му. Там, сякаш се носеха над стойката, се виждаха блестящите гънки на мозъчната му кора, малкият и продълговатият мозък, и живата пропаст, разделяща мозъка му на две половини. Данло не почувства нищо, но усети лъч светлина отстрани и се обърна да погледне.
— Стой! — извика Дрисана.
Беше прекалено късно. Данло бе проявявал сляпо покорство само един-единствен път през живота си — по време на инициацията си, при това в смъртна болка. Как можеше да не погледне рисунката на мозъка си? Той погледна и зрителната кора в задната част на модела проблесна с оранжева светлина. Той погледна към собствената си зрителна кора, ярко оцветена с оранжево и оранжево-червено, и самият процес на гледане накара невроните в кората да пламнат. Докато гледаше, светлината внезапно стана ослепително, блестящочервена. Светлината беше червен връх на копие, проникващ през очите му в мозъка. Болката бе кратка, остра и силна. Стария отец грешеше — болката беше ужасна. Той затвори очи и се извърна. Болката се превърна в бяла топлина и изчезна.
Дрисана стисна лицето му в съсухрените си ръце и нежно го обърна напред.
— Не трябва да гледаш собствения си мозъчен модел! Скоро ще проникнем по-надълбоко, чак до невроните. Твоите мисли — ще можеш да видиш собствените си мисли. А това е опасно. Да виждаш как се образуват мислите ти — това само по себе си ще доведе до появата на нова мисъл, която ще видиш. Обратна връзка до безкрайност. Процесът определено би могъл да продължава безкрайно, но ти ще полудееш или ще умреш много по-рано.
Данло погледна право пред себе си и застана неподвижно. Започна да се поти, между челото му и хиюмата се процеждаха струйки солена вода.
— Ахира, Ахира — промълви той. — О, благословени Ахира.
— Сега не мърдай. Преди да можем да извършим впечатването, трябва да видим къде точно да впечатваме.
Въпреки че беше полупияна, Дрисана разголи мозъка му със същата сръчност и лекота, с която би разпорила корема на снежен заек. Преди да научи изкуството на впечатването, тя бе акашик. И като такава, беше картирала хиляди мозъци. Всички впечатници са и акшашици, макар че малцина акашици знаят много за изкуството на впечатването. Всъщност по-лесно е да картираш и разчетеш мозъка, отколкото да впечаташ нещо в него. Без основателна причина — по някаква горчива ирония, — акашиците имат много по-висок статус в Ордена, отколкото нископоставените впечатници.
— Сега си затвори очите — тихо извика Дрисана. Данло се подчини. По мозъчния му модел зад него се появиха леки вълни. Езиковите гроздове в лявото му полукълбо бяха увеличени и осветени. Невралната мрежа бе гъста и изключително сложна. В триизмерна паяжина се виждаха милиони отделни неврони, напомнящи на малки блестящи червени паячета. От всеки неврон израстваха хиляди дендрити, хиляди червени копринени нишки, които се преплитаха помежду си и се свързваха със синапсите.
— Данло, ни лурия ла шантих — каза Дрисана и светлината на асоциативната му кора рязко потрепери. И после:
— Ти асто юйена ою, имаш очи, които виждат прекалено надълбоко и прекалено много.
— О хо, това е вярно! — вметна Стария отец. — Юйена ою — така е, да.
Дрисана повдигна ръка, за да го накара да замълчи, и заговори с други думи на други езици, думи, които не можеха да съживят асоциативната кора на Данло. Скоро старицата откри, че алалойският е негов роден език и нещо повече, че не знае други освен мокша и някой и друг израз на Езика. Това беше необичайно и тя навярно копнееше незабавно да разпространи новината из кафенетата и баровете, но като впечатник беше задължена да пази тайните.
— Вече имаме модела, сега ще извършим действителното впечатване.
Дрисана свали хиюмата от главата на Данло. Докато той отмяташе назад подгизналата си от пот коса, тя се приближи до отсрещната стена зад Стария отец, за да потърси точно определена хиюма. Опита се да обясни основите на изкуството си, макар че й бе трудно да намира подходящи алалойски думи. Данло бързо се обърка. Всъщност впечатването е едновременно и просто, и сложно. Всяко дете се ражда с определена система от синапси, свързващи невроните. Тази система се нарича „първичен репертоар“ и се определя отчасти от генетичните програми и отчасти от способностите на развиващия се мозък за саморазвитие. Научаването става просто като се подберат и подсилят определени синапси за сметка на други. Синевата на небето, болката от допира на леда до кожата — всеки цвят, всяка пропукваща съчка, миризма, идея или страх прогаря знака си в синапсите. С времето, събитие по събитие, първичният репертоар се преобразува във вторичен. И това преобразуване — разцъфването на човешката индивидуалност и същност, на самата човешка душа — е постепенно. Безброй неврони и синапси се състезават за чувства и мисли. Или по-скоро се състезават да правят мислите. Мозъкът има своя собствена вселена и мислите са живи същества, които процъфтяват или умират в съответствие с природните закони.
Дрисана намести новата хиюма върху главата на Данло. Беше по-дебела и тежка от първата. Над втората холограмна стойка се появи нов модел на мозъка му. До него продължаваше да свети първият. Когато впечатването напреднеше, Дрисана постепенно щеше да сравнява моделите чак на молекулярно равнище. Щяха да й трябват и двата — както и нюансът на синьо-черните очи на Данло, — за да определи кога е впечатала достатъчно за един ден.
— Толкова много синапси — каза тя. — Десет трилиона синапси само в кората. Данло сви юмрук и попита:
— Как изглеждат синапсите?
— Моделирани са като точици светлина. Десет трилиона точици светлина. — Дрисана не му обясни, че невротрансмитерите се разпространяват из синапсите и карат отделните неврони да пламват. Данло не знаеше нищо за химията на електричеството. Вместо това тя се опита да му даде известна представа за това как компютърът на хиюмата съхранява и впечатва езика. — Компютърът помни синапсната конфигурация на други мозъци, мозъци, които пазят даден език. Тази памет е симулация на езика. И после, Данло, директно се възбуждат и подсилват определени синапси в твоя мозък. Компютърът ускорява естественото развитие на синапсите.
Данло почука по основата на носа си. Очите му бяха тъмни и напрегнати.
— На синапсите не им се позволява да растат естествено, така ли?
— Определено не. Иначе впечатването няма да е възможно.
— А синапсната конфигурация — това всъщност е ученето, същността на чужд ум, така ли?
— Да, Данло.
— И не само ученето — нали? Вие загатвате, че в ума ми може да се впечата всичко от чуждия ум?
— Почти всичко.
— Ами мечти? Могат ли да се впечатват мечти?
— Естествено.
— Ами кошмари?
Дрисана стисна ръката му и го успокои:
— Никой не би впечатал кошмари на друг.
— Но е възможно, така ли?
Тя кимна.
— А чувствата… страховете, самотата или яростта?
— И това. Някои впечатници — те определено са изметът на Града — вършат такива неща. Данло бавно въздъхна.
— Тогава как мога да разбера кое е реално и кое не? Възможно ли е да се впечатат лъжливи спомени? Неща или събития, които изобщо не са се случвали? Безумие? Възможно ли е да си спомням леда като горещ и червеното като синьо? Ако някой друг гледа на света през шайда очи, начинът му да вижда нещата ще ми повлияе ли?
Дрисана стисна ръце една в друга, въздъхна и безпомощно погледна Стария отец.
— О хо, момчето е трудно и въпросите му режат като сарсара! — Стария отец се изправи и болезнено закуцука към Данло. И двете му очи бяха отворени и той заговори ясно: — Всички идеи са заразни, Данло. Ние не можем да избираме повечето неща, които научаваме в началото на живота си. Ах, и много от онези, които идват по-късно. Така е, да: двете мъдрости. Първата мъдрост: трябва да избираме какво да слагаме в мозъците си. И втората мъдрост: здравият мозък създава своя собствена екология; жизненоважните мисли и идеи постепенно изхвърлят глупавите, лошите и паразитните.
Тъй като челото му беше мокро и го сърбеше, Данло се опита да пъхне пръст под хиюмата, но нямаше място.
— Тогава вие не се страхувате, че думите на Езика ще ме отровят, така ли? — попита той.
— О хо, всички езици са отрова — отвърна Стария отец. Погледът му изразяваше разбиране за безпокойството на Данло. — Но нали тъкмо затова научи мокша и фравашката логика — като противоотрова за такива отрови.
Данло не вярваше на целия неестествен процес на впечатването, но вярваше на Стария отец и Дрисана. Той бързо взе решение да потвърди доверието си. „Следвай съдбата си“ — помисли си момчето и почука хиюмата.
— Сега ще науча Езика, така ли?
Впечатването отне почти целия ден. Беше безболезнено, без инциденти или силни усещания. Данло седеше мълчаливо и неподвижно, докато Дрисана говореше на компютъра на хиюмата на изкуствен език, който нито той, нито Стария отец можеха да разберат. Тя избра последователността на впечатването и с помощта на компютъра анализира мозъчната му химия: концентрацията на невротрансмитери, синапсин, киназа и хилядите други мозъчни протеини. Пласт по пласт Дрисана разголваше мозъчната му кора и впечатваше.
Веднъж Данло попита:
— Къде са новите думи? Защо не усещам проникването на Езика? Защо не мога да го чуя или да мисля на него? — И тогава му хрумна ужасяваща мисъл: щом хиюмата можеше да добавя спомени в мозъка му, навярно също толкова лесно можеше и да ги унищожава. И ако беше така, как изобщо щеше да разбере?
Дрисана си бе донесла стол от чайната стая и тежко въздишаше (беше си донесла и нова чаша вино). Бе прекалено стара, за да стои права по време на цялото впечатване.
— Докато всичко свърши, хиюмата изключва новите езикови гроздове от останалата част от мозъка ти — отвърна тя. — Със сигурност не би искал да мислиш на чужд език, докато не усвоиш достатъчно от него, нали? Сега трябва да си мислиш за нещо приятно, навярно да си спомниш щастлив момент от живота си или да помечтаеш.
Обикновено впечатването изискваше три сеанса, но Дрисана откри, че Данло приема Езика бързо и добре. Погледът му оставаше ясен и фокусиран. Тя остави процесът да продължи, докато не прехвърли в мозъка му девет десети от думите. Тогава реши, че това е достатъчно. Старицата свали хиюмата, отпи от виното и въздъхна.
Стария отец се изправи.
— Благодаря ти — каза той, приближи се и постави косматата си длан върху главата на Данло. Момчето усети твърдите му черни нокти до слепоочието си. Стария отец се обърна към него на Езика: — Дрисана е любезна, много любезна и много красива, не мислиш ли?
Без да се колебае, Данло отвърна:
— О, да, тя излъчва шибуи. Тя е… искам да кажа, шибуи… — Той млъкна, внезапно развълнуван и смутен. Говореше на Езика! Свободно изговаряше думи, които никога не беше чувал. Разбираше ли онова, което бе казал? Да, разбираше го. Шибуи: вид красота, която може да разкрие единствено времето. Шибуи беше фината красота на сиво-кафявия мъх по стара скала. И вкусът на старо вино, носещо спомен за съзряване на гроздето и за съвършено равновесие на слънце, вятър и дъжд — и това бе шибуи. Лицето на Дрисана излъчваше шибуи — „излъчваше“ не беше точната дума — лицето й разкриваше основата на характера й и житейския й опит, сякаш бе парче слонова кост, старателно и прелестно резбовано от времето.
Той бавно разтри слепоочията си и каза:
— Искам да кажа… че тя има свое собствено лице. — После, осъзнал, че се е върнал към алалойски израз, Данло започна да си мисли за многобройните концепции и думи за красота. Новите думи бяха в ума му: саби, ауареи и хозик. И уаби: уникалната красота на повреден предмет, като чайник с пукнатина; красивият, характерен, естетичен недостатък, отличаващ душата на момента, в който предметът е бил сътворен, от всички други моменти във вечността. И винаги имаше хала. Ако хала бе красотата, хармонията и равновесието на живота, другите думи за красота бяха по-незначителни, макар в много отношения да бяха свързани с хала. Всъщност всяка от новите думи разкриваше скрити аспекти на хала и му помагаше по-ясно да я вижда.
— О, благословена красота! Никога не съм знаел… че има толкова много начини на възприемане на красотата.
Известно време тримата приказваха за красотата. Данло говореше със запъване, тъй като не бе уверен в себе си. Внезапно да има в себе си нов език беше най-странното от всички усещания. Все едно да влезеш в мрачна пещера, да се катериш към слабия звук на падаща вода и през цялото време да изпитваш тайнственото чувство, че тук има много красиви камъчета, но да не знаеш къде точно да ги търсиш. Трябваше да търси точните думи и да се мъчи да ги свързва.
— Толкова много за… разбиране — каза той. — В този благословен Език има толкова много… страст. Толкова много могъщи идеи.
— О хо! — рече Стария отец. — Езикът се побелява от идеи.
Данло погледна към редовете с хиюми и посочи онази, която Дрисана все още държеше в ръцете си.
— И целият Език е тук вътре, така ли?
— Определено — отвърна тя и му кимна.
— И други езици, казваш? Колко… езици?
Дрисана, която не си падаше много по числата, рече:
— Повече от десет хиляди, но със сигурност по-малко от петдесет.
— Толкова много — замислено пророни той. Погледът му беше далечен, като лед, блестящ по повърхността на тъмносиньото море. — Толкова много… как е възможно човешките същества да научат толкова много?
— Започва да разбира — отбеляза Стария отец. Дрисана остави хиюмата върху изключената холограмна стойка и се усмихна на Данло. Лицето й бе топло и мило.
— Мисля, че разговорът ти стига за днес. Сега трябва да си идеш вкъщи и да се наспиш. Ще сънуваш онова, което научи, и утре речта ти ще върви по-леко.
— Не — рязко отвърна Стария отец. Отправи й няколко кратки изсвирвания, после рече: — Впечатването е като да дадеш на новородено способността да ходи, без да подсилиш мускулите на краката му. Нека използва Езика още малко, за да не се препъва по-късно, когато най-малко може да си го позволи.
— Но той е прекалено уморен!
— Не, погледни му очите, виж как изглежда. Сега е стимулиран, о хо!
„Стимулиран“ — помисли си Данло. Да, определено беше стимулиран, сърцето му бързо туптеше и очите го боляха, защото започваше да вижда прекалено много. Той се изправи и се заразхожда из стаята.
— Освен езиците — обърна се към Дрисана Данло — има много… категории познание, нали така? История, онова, което Фейет нарича „есхатология“, и още много други. И всички те могат да се впечатат?
— Повечето.
— Колко?
Дрисана замълча и погледна към Стария отец. Той й отправи продължително, тихо изсвирване и каза:
— Ох, ох, да научиш всичките четирийсет хиляди езика на хиюмата е все едно да стоиш сам на брега с капка вода в шепата си, докато пред теб реве цял океан.
— Стига толкова! — изръмжа Дрисана. — Какъв садист си само!
— О хо!
Данло покри очите си с ръка и ги разтърка. После погледна нагоре към тавана. Най-сетне виждаше огромния океан от познание и истина, който се разкриваше пред него. Океанът бе дълбок и бездънен като космоса и той не можеше да види края на дълбините му. Потъваше в тях — въздухът в стаята беше толкова плътен, че не можеше да си поеме дъх. Ако трябваше да научи всички истини на вселената, никога нямаше да познае хала.
— Никога — каза Данло. И после за първи път в живота си изруга: — Има… адски много за знаене!
Дрисана го настани на тапицирания с кадифе стол и пъхна в ръката му чашата си с вино.
— Ето, пийни си малко. Ще ти подейства успокоително. Определено никой не може да знае всичко. Но защо ти е това?
С бръмчащ звук, който бе две трети от смях, Стария отец рече:
— Има една дума, която ще ти помогне. Трябва да знаеш коя е.
— Дума ли?
Стария отец засвири фуга и отвърна:
— Дума. Мисли за нея като за избираща дума. Така е, да: онези, които проумеят сложностите и значенията на тази дума, са избрани да плуват в море от знание, в което другите трябва да потънат. Потърси в паметта си, ти знаеш тази дума.
Данло затвори очи и там, в мрака, като звезда, изгряваща в нощта, беше думата.
— Имаш предвид „ших“ ли? — попита той. — Трябва да науча ших, така ли?
Ших бе противоположност на фактите и необработената информация; ших беше изяществото на познанието, прозорливостта и умението да организираш познанието в смислени системи. Както художникът избира цветовете и светлосенките, за да рисува картините си, така майсторът на ших избира тъканите на познанието — различните идеи, митове, абстракции и теории — за да създаде начин на виждане на света. Естетиката и красотата на познанието — ето това беше ших.
— Точно така, ших — потвърди Стария отец. — Стара дума за старо, старо изкуство.
Той обясни, че етимонът[2] на ших е проста дума на старокитайски: фравашите се влюбили в нея и я заели и приспособили, когато съставили мокша. От мокша концепцията за ших преминала в Езика — наред с хиляди други концепции и думи. Онези, които се страхуват от фравашите, смятат това нахлуване на извънземни (или древни) думи в Езика за най-тънка хитрост, целяща завладяването на човешката раса.
Данло разтри очи.
— Казваш, че ших… е дума от мокша, нали така?
— Така е, да: в мокша ших се използва само като глагол. В Езика ших се покварява като съществително име.
— Но защо не съм бил научен на тази дума?
— Ах, ах, пазех я за подходящия момент — отвърна Стария отец. — На Езика ших означава изящно използване на познанието. Но на мокша има по-широко значение: ших е разпознаването и проумяването на различните видове познание. Това е най-блестящото изкуство, тази способност да оценяваш красотите и слабостите на различните светогледи. О хо, сега, след като вече имаш Езика в главата си, ужасно ще се нуждаеш от това изкуство. Ако искаш цивилизованият мироглед да не те погълне, трябва да станеш човек на ших.
Данло на един дъх пресуши остатъка от виното. Хареса му. Както беше казала Дрисана, то го успокои. Той поговори с жената и Стария отец за ших или по-скоро слушаше, докато двамата разговаряха. След известно време от виното му се додряма. Данло се намести, отпусна глава върху меката кадифена странична облегалка на стола и прехвърли крака през другата. Продължи да слуша, докато думите от Езика не загубиха значението си и всички звуци в стаята — свиренето на Стария отец, тежките въздишки на Дрисана и далечната глъчка от съседното кафене — не се сляха в хаотично бръмчене.
— Виж, той заспива — каза Дрисана. — Определено му стига за днес. Утре ще го доведеш ли да довършим впечатването?
— Утре или вдругиден.
После Стария отец събуди Данло и те се сбогуваха. Дрисана разроши косата му и го предупреди за опасностите от пиенето на прекалено много вино. През целия път до вкъщи по шумните вечерни улици Данло дочуваше откъси от разговори. Повечето му се струваха объркани, блудкави и безсмислени. Зачуди се колцина от тези бърборещи, объркани хора разбират ших.
Стария отец разчете изражението му и го сгълча:
— О хо, не трябва да съдиш другите според онова, което си мислиш, че знаеш. Недей да глейвираш, Данло, нито тази вечер, нито никога.
Когато стигнаха в къщата на Стария отец, Данло бе много уморен и направо се строполи на леглото си. Тази нощ спа облечен и сънува странни сънища. Сънува думите от Езика. Сънищата му бяха хаотични, без сюжет, система или каквато и да била идея за ших.