Димитър Донев
Летен следобед

И все не мога да си спомня

лицето ти —

листо тополово.

Тече вода

        от стомна пръстена

в трева набола,

 

но няма път.

 

А някъде

звънят коси

и в равното

се връща равен мирис

на кукувича прежда.

 

Недопята,

отлита песента,

която косът свири,

но продължава в мен.

        И по нататък,

далеч зад оня хълм

със слизащите къщи,

където аз съм друг,

но ти оставаш.

 

Оставаш същата,

оставаш.