Питър Бийгъл
Последният еднорог (8)

Глава шеста

Капитан Къли заспа на тринадесетата строфа от деветнадесетата песен и Шмендрик — който бе спрял да се смее малко по-рано — веднага се зае с опити да се освободи. Опъна оковите си с всичка сила, но те не поддадоха. Въжето, с което Джак Джингли го бе омотал, стигаше за такелаж на малка шхуна, а възлите по него бяха с големината на череп.

— Леко, леко — рече си той. — Човек със силата да призове Робин Худ — да го създаде всъщност — не може да остане дълго в плен. Едничък жест, едно желание и това дърво отново ще е жълъд на клонка, а въжето ще зеленее в блатата.

Но още преди да го призове, той знаеше, че онова, което го бе навестило за миг, си бе заминало, оставяйки само болка след себе си. Чувстваше се като опразнен пашкул.

— Да бъде волята ти — промълви.

Капитан Къли се разбуди от гласа му и изпя четиринадесетата строфа.

— Петдесет меча в къщата и още петдесет отвъд;

и се страхувам, капитане, че ще ни погребат.

— Не бой се вече — казва Къли, водачът на дружина —

сто меча може да са те — мъже сме ний седмина.

— Надявам се да те заколят — каза му магьосникът, но Къли бе заспал отново. Шмендрик се опита да направи няколко прости заклинания за бягство, но не можеше да използва ръцете си, а и вече нямаше кураж за фокуси. Вместо това стана така, че дървото се влюби в него и зашепна гальовно за щастието, което можеш да откриеш във вечната прегръдка на червен дъб.

— Завинаги, завинаги — въздишаше то, — вярност отвъд всяка, която човек заслужава. Ще пазя цвета на очите ти, когато вече никой по света не помни името ти. Няма друго безсмъртие освен любовта на дървото.

— Аз съм сгоден — извини се Шмендрик. — За западна лиственица. Още от дете. Женитба по договор, никакво право на избор. Безнадеждно. Не е писано на връзката ни да я бъде.

Пристъп на гняв разклати дъба, все едно само около него се надигаше буря.

— Да я споходят шикалки и главня! — прошепна диво. — Проклета чамовица, зла иглолистница, вечнозелена измамница, тя никога не ще те има. Ще загинем заедно и всички дървета ще скъпят трагедията ни!

Шмендрик усещаше с тялото си как дървото тупти като сърце и се уплаши, че яростта му наистина може да го разцепи. Въжетата се стягаха все по-силно около него, а нощта се обагряше в червено и жълто. Опита се да обясни на дъба, че любовта е щедра именно защото никога не може да бъде безсмъртна, а сетне се опита да извика капитан Къли; но успя само да издаде тих, скърцащ звук като от дърво. „Поне ми мисли доброто“ — рече си и се предаде пред любовта.

Сетне въжетата се разхлабиха и той се просна по гръб на земята, гърчейки се за въздух. Еднорогата се бе надвесила над него, тъмна като кръв в помътнялото му зрение. Докосна го с рога си.

Когато Шмендрик вече можеше да се изправи, тя се обърна и магьосникът я последва, озъртайки се към дъба, макар че той отново бе застинал като всяко дърво, което никога не е обичало. Небето бе все още черно, но мракът му наподобяваше вода, в която Шмендрик виждаше как плува виолетовата зора. Коравите сребристи облаци се стопяваха със затоплянето на небето; сенките омекваха, звуците губеха формата си, а самите форми още не бяха решили какво ще бъдат този ден. Дори вятърът се двоумеше.

— Видя ли ме? — попита той еднорогата. — Гледаше ли, видя ли какво направих?

— Да — отвърна тя. — Беше истинска магия.

Усещането за загуба се завърна, студено и остро като меч.

— Няма я вече — каза той. — Имах я — тя имаше мен — но сега я няма. Не успях да я задържа.

Еднорогата се носеше пред него, тиха като перце.

Познат глас се обади някъде отблизо:

— Напускаш ни толкова скоро, магьоснико? Мъжете ще съжаляват, че са те изтървали.

Той се обърна и видя Моли Гру, облегната на едно дърво. С раздърпана рокля и раздърпани коси, с кървящи и окаляни нозе, тя му се усмихваше като прилеп.

— Изненада — каза. — Лейди Мариан е.

Сетне видя еднорогата. Не помръдна и не проговори, но светлокафявите ѝ очи изведнъж се разшириха от сълзи. Дълго време остана неподвижна; после с всяка ръка грабна шепа от подгъва на роклята и изви колене в треперливо приклякане. Глезените ѝ бяха кръстосани, а погледът — сведен, но въпреки това на Шмендрик му трябваше още миг, за да разбере, че Моли Гру прави реверанс.

Той избухна в смях и Моли Гру рязко се изправи, алена от върха на челото до ямката на гърлото.

— Къде беше? — извика тя. — Къде, по дяволите, беше?

Направи няколко крачки към Шмендрик, но гледаше отвъд него, към еднорогата.

Когато се опита да мине покрай него, магьосникът застана на пътя ѝ.

— Не се говори така — каза ѝ, все още несигурен дали Моли е разпознала еднорогата. — Не знаеш ли как да се държиш, жено? И не се прави реверанс.

Но Моли го бутна настрана и отиде до еднорогата, хокайки я, все едно беше заблудила се крава.

— Къде беше?

Пред белотата и сияещия рог Моли се смали до пискащ бръмбар, но този път към земята се сведоха старите тъмни очи на еднорогата.

— Сега съм тук — каза тя накрая.

Моли се разсмя с изопнати устни.

— И каква полза, че си тук сега? Къде беше преди двайсет години, преди десет? Как смееш, как смееш да идваш при мен сега, когато съм това? — Тя се описа, махвайки с ръка: празно лице, пусти очи и жълтеещо сърце. — Иска ми се хич да не беше идвала. Защо идваш сега? — Сълзи се плъзнаха по страните на носа ѝ.

Еднорогата не отговори и Шмендрик се обади:

— Тя е последната. Тя е последният еднорог на света.

— Ами да — подсмръкна Моли. — Само последният еднорог на света би дошъл при Моли Гру.

Сетне протегна ръка, за да я сложи върху бузата на еднорогата; но и двете трепнаха леко и докосването завърши на потръпващото място под челюстта. Моли каза:

— Няма нищо. Прощавам ти.

— Еднорозите не са, за да им се прощава. — Магьосникът почувства, че му се завива свят от ревност, не само заради докосването, но и защото нещо като тайна течеше между Моли и еднорогата. — Еднорозите са за начала — рече, — за невинността и чистотата, за новото. Еднорозите са за млади девойки.

Моли галеше шията на еднорогата така плахо, сякаш беше сляпа. Тя избърса мръсните си сълзи в бялата грива.

— Не познаваш много еднорозите — промълви.

Сега небето бе нефритеносиво, а дърветата, които само допреди миг бяха изрисувани върху мрака, отново се превърнаха в истински и свистяха в утринния вятър.

Гледайки еднорогата, Шмендрик каза сурово:

— Трябва да тръгваме.

Моли се съгласи незабавно.

— Тъй, тъй, преди мъжете да ни открият и да ти прережат гърлото, задето ги измами, горките. — Тя погледна през рамо. — Имаше едни неща, които исках да взема, но те вече нямат значение. Готова съм.

Шмендрик отново ѝ прегради пътя.

— Не можеш да дойдеш с нас. Ние имаме мисия. — Гласът и очите му бяха толкова сурови, колкото съумя да ги докара, ала почувства, че носът му се смути. Така и не бе успял да възпита носа си.

Лицето на Моли се захлопна насреща му като замък с настръхнали оръдия, катапулти и казани с кипящо олово.

— И кой си ти, че да казваш „ние“?

— Аз съм нейният водач — отговори важно магьосникът. Еднорогата издаде тих, любопитен звук, подобно на котка, която зове малките си. Моли се засмя високо и отвърна на повика ѝ.

— Не познаваш много еднорозите — повтори. — Тя ти позволява да пътуваш с нея, макар че си нямам идея защо, но не си ѝ нужен. Няма нужда и от мен, бога ми, но ще ме вземе. Питай я.

Еднорогата отново издаде тихия си звук и замъкът върху лицето на Моли спусна подвижния мост и разтвори широко дори дълбините на кулите си.

— Питай я — рече Моли.

Шмендрик разбра отговора на еднорогата по свиването на сърцето си. Искаше му се да бъде мъдър, но от завистта и празнотата в него го заболя и той се чу да виква жално:

— Никога! Забранявам — аз, Шмендрик Магьосника! — Гласът му се навъси и дори носът му доби заплашителен вид. — Внимавай да не вредизвикаш вълшебническия ми гняв! Предизвикаш. Ако реша да те превърна в жаба…

— Ще се поболея от смях — отвърна му развеселено Моли. — Бива те за приказки, но не можеш и каймака в масло да превърнеш.

Очите ѝ заблестяха с внезапно насмешливо разбиране.

— Осъзнай се, човече — каза тя. — Какво щеше да направиш с последния еднорог на света — да го затвориш в клетка?

Магьосникът се обърна, скривайки лице от Моли. Не се взря право в еднорогата, но ѝ хвърли няколко скришни погледа, сякаш някой би го принудил да ги върне обратно. Бяла и тайнствена, утророга, тя го гледаше с пронизваща нежност, но той не можеше да я докосне.

— Ти дори не знаеш закъде сме тръгнали — каза той на слабата жена.

— Да не мислиш, че има значение за мен? — попита Моли. Отново издаде котешкия звук.

Шмендрик рече:

— Тръгнали сме към земите на крал Хагард, за да намерим Червения бик.

Въпреки всичко, в което костите ѝ вярваха и сърцето ѝ знаеше, кожата на Моли се ужаси за момент; но сетне еднорогата издиша нежно в свитата ѝ длан и Моли се усмихна, докато пръстите ѝ се затваряха около топлинката.

— Е, тръгнали сте в грешната посока — рече тя.

Слънцето изгряваше, когато тя ги поведе обратно по пътя, по който бяха дошли, покрай Къли, все така отпуснат върху дънера си, през поляната и отвъд. Мъжете се връщаха: наблизо пукаха сухи съчки, а храсталаците се чупеха с плющене. Веднъж им се наложи да се свият сред бодлите, докато двама от капналите разбойници на Къли изкуцукаха край тях, чудейки се горчиво дали образът на Робин Худ бе истински или не.

— Подуших ги — казваше първият. — Очите лесно се подлъгват, а и по природа са си шмекери, но има ли пък сянка, дето да мирише?

— Очите са лъжесвидетели, така е — изсумтя вторият, който изглеждаше сякаш е навлякъл блато. — Но наистина ли се доверяваш на доказателствата на ушите, на носа, на основата на езика си? Не и аз, приятелю. Вселената мами сетивата ни, а те лъжат нас, и как тогава можем да сме друго освен лъжци? Аз лично не вярвам ни на вестта, ни на вестителя; ни на чутото, ни на видяното. Може и да има истина нейде, но тя никога не кацва при мен.

— Ха — обади се първият с озъбена усмивка. — Ама и ти се юрна с другите след Робин Худ и цяла нощ го търси с викове и крясъци, точно като другите. Защо не си спести мъките, щом си толкова наясно?

— Е, човек никога не знае — отвърна вторият глухо, плювайки кал. — Може и да греша.

 

 

Принц и принцеса седяха на брега на поток в гориста долина. Седемте им слуги бяха опънали ален навес под едно дърво и младата кралска двойка ядеше пакетирания си обяд под акомпанимента на лютни и теорби^[1]. Никой от двамата не изрече и дума, преди да приключат с храненето, после принцесата въздъхна:

— Е, май е време да свършвам с тази глупост.

Принцът започна да чете списание.

— Би могъл поне… — обади се принцесата, но принцът продължи да чете. Принцесата даде знак на двама от слугите и те засвириха старинна музика на лютните си. Сетне тя направи няколко крачки по тревата, вдигна в ръка оглавник, ярък като яйце, и извика:

— Ела, еднороже, ела! Ела, красавецо, ела при мен! Туктуктуктуктук!

Принцът се изкиска.

— Не викаш пилци, нали се сещаш — отбеляза, без да вдига поглед. — Защо не изпееш нещо, вместо да къткаш?

— Ами правя каквото мога — изплака принцесата. — Никога преди не съм призовавала такова същество.

Но след кратко мълчание тя запя:

Аз съм кралска дъщеря.

Да ми се прииска само,

даже волната луна

ще замре на мойто рамо.

Никой хич и не помисля

да скъпи туй, що желая.

Никога не ми е липсвал

даже малък къс от Рая.

 

Аз съм кралска дъщеря,

вътре в себе си старея.

Затвор е моята душа,

в плътта си окована, крея.

Отказала се бих от замък

и просила от праг на праг,

да зърна сянката ти само —

дори веднъж и нивга пак.

Така пееше, отново и отново, а сетне викаше „Добър еднорог, хубав, хубав“; накрая заяви гневно:

— Е, какво повече да направя? Отивам си у дома.

Принцът се прозя и сгъна списанието си.

— Направи достатъчно, за да изпълниш изискванията на обичая — каза ѝ, — а никой не очаква повече. Беше просто формалност. Сега можем да се оженим.

— Да — отвърна принцесата, — сега можем да се оженим.

Слугите започнаха да прибират всичко обратно, докато двамата с лютните свиреха весела сватбена музика. Гласът на принцесата звучеше малко тъжно и непокорно, когато каза:

— Ако наистина имаше еднорози, досега да е дошъл един от тях. Повиках го тъй сладко както всяка друга, а и имах златния оглавник. И, разбира се, съм чиста и недокосвана.

— Поне за мене си — отговори равнодушно принцът. — Както казах, изпълняваш изискванията на обичая. Е, не изпълняваш изискванията на баща ми, впрочем както и аз самият. За тях ще трябва еднорог.

Бе висок и лицето му бе меко и приятно като бонбон.

Щом заминаха със свитата си, еднорогата излезе от гората, последвана от Моли и магьосника, и пое отново по пътя си. Много по-късно, докато се скитаха из други земи, където нямаше потоци или зеленина, Моли я попита защо не се бе отзовала на песента на принцесата. Шмендрик се приближи, за да чуе отговора, но все пак остана от своята страна на еднорогата. Той никога не вървеше от страната на Моли.

Еднорогата каза:

— Тази кралска дъщеря никога не би се отказала от замък, за да зърне сянката ми. Ако се бях показала и тя ме бе познала, щеше да се изплаши много повече, отколкото ако ѝ се бе явил дракон, защото никой не дава обещания на дракони. Помня, че някога за мен изобщо нямаше значение дали принцесите вярват в това, което пеят. Отивах при тях и полагах глава в скута им, и някои от тях ме яздеха, макар повечето да се бояха. Но сега нямам време за тях, били те принцеси или кухненски прислужници. Нямам време.

Онова, което Моли отговори, прозвуча странно, особено за жена, която не бе спала дори една нощ, без да се буди много пъти, за да провери дали еднорогата е още там, и чиито сънища бяха изпълнени от златни оглавници и галантни млади крадци.

— Принцесите са тези, които нямат време — каза тя. — Небето се върти и влачи всичко със себе си, принцеси и магьосници, бедния Къли и останалите, но ти не помръдваш. Нищо не виждаш само веднъж. Иска ми се да бъдеш принцеса за малко, или цвете, или патица. Нещо, което не може да чака.

Тя запя строфа от печална, накъсана песен, замълчавайки след всеки стих, за да си спомни следващия:

Който има избор, не избира.

Избира онзи, който няма.

Всичко, що обичаме, умира —

отминалото не остава.

Шмедрик надзърна над гърба на еднорогата в територията на Моли.

— Къде чу тази песен? — попита. Говореше ѝ за пръв път от оная заран, когато тя се бе присъединила в пътешествието. Моли поклати глава.

— Не помня. Знам я отдавна.

Земите ставаха по-бедни с всеки ден от пътуването, а лицата на хората, които срещаха, бяха горчиви като кафявата трева; но в очите на еднорогата Моли се превръщаше в омекнала земя, осеяна с езера и пещери, където стари цветя се разтваряха като огън над почвата. Под мръсотията и безразличието тя се оказа на не повече от тридесет и седем или тридесет и осем години — със сигурност не по-стара от Шмендрик, въпреки че по неговото лице нямаше рожден ден. Рошавата ѝ коса бухна, кожата ѝ живна, а гласът ѝ винаги звучеше почти толкова нежно, колкото когато се обръщаше към еднорогата. Очите ѝ никога нямаше да грейнат от радост, не повече, отколкото да станат зелени или сини — ала и те се бяха пробудили насред земята на лицето ѝ. Тя крачеше устремено към владенията на крал Хагард с боси, болящи нозе и пееше често.

А някъде далеч, от другата страна на еднорогата, вървеше мълчаливо Шмендрик Магьосника. По черния му плащ никнеха дупки и дрехата се разпадаше, като самия него. Дъждът, който пречистваше Моли, не валеше върху него и той изглеждаше все по-сух и изоставен, като земята наоколо. Еднорогата не можеше да го изцери. С едно докосване на рога си би могла да го върне от смъртта, но нямаше власт над отчаянието, нито над магията, която бе дошла и отминала.

Така продължиха пътешествието си заедно, по дирите на бягащия мрак сред вятър с вкус на гвоздеи. Кожата на земята се нацепваше, а плътта ѝ се спаружваше, за да разкрие сухи дерета и клисури, или се гънеше в шугави хълмове. Небето бе така високо и бледо, че през деня изчезваше, и еднорогата понякога си мислеше, че тримата сигурно изглеждат слепи и безпомощни като плужеци на слънце, след като някой е обърнал дънера или влажния им камък. Но тя бе еднорог, все пак, и имаше способността на еднорозите да стават по-красиви в зли времена и земи. Даже дъхът на жабоците, мърморещи из ровове и рухнали дървета, секваше, щом я зърнеха.

Жабоците биха били по-гостоприемни от унилия народ в страната на Хагард. Селата лежаха оглозгани като кости между остри хълмове, където не растеше нищо, а сърцата на самите хора без съмнение бяха като вкиснала бира. Децата им посрещаха с камъни странниците в града, а кучетата им ги прогонваха от него. Няколко от кучетата така и не се завърнаха, тъй като Шмендрик бе развил точен мерник и апетит към помиярите. Това разгневи селяните повече от всяка обикновена кражба. Те не даваха нищо свое и знаеха, че който дава, им е враг.

Еднорогата бе изтощена от човешки същества. Когато гледаше спътниците си, докато спяха, когато наблюдаваше как сенките на сънищата им се лутаха върху лицата им, тя усещаше как се огъва от бремето да знае имената им. В тези моменти тя препускаше до сутринта, за да облекчи болката; по-бърза от дъжда, бърза като загубата, в галоп, за да настигне времето, когато не познаваше нищо друго освен сладкото усещане да бъде себе си. Нерядко ѝ се струваше, в краткия миг между две глътки въздух, че Шмендрик и Моли са отдавна мъртви, крал Хагард също, а Червеният бик — намерен и сразен: толкова отдавна, че внуците на звездите, видели как става всичко това, сега тлеят и се превръщат във въглени; и че тя все още е последният еднорог на света.

Сетне, в една есенна вечер, когато совите мълчаха, те заобиколиха хребет и видяха замъка. Той пълзеше към небето от далечния край на дълга, дълбока долина — изто̀чен и извит, наежил бодливите си кули, мрачен и нащърбен като усмивка на великан. Моли искрено се засмя, но еднорогата потрепери, защото ѝ се стори, че кривите кули опипват здрача, за да я намерят. Зад замъка морето проблясваше като желязо.

— Крепостта на Хагард — промърмори Шмендрик и поклати глава удивен. — Ужасната твърдина на Хагард. Вещица го издигнала за него, казват, но той отказал да ѝ плати за работата и тя проклела замъка. Прокобила, че един ден той ще потъне в дълбините заедно с Хагард, когато алчността на краля накара морето да прелее. Сетне надала ужасяващ вой, както си знаят, и изчезнала в облак от сяра. Хагард се нанесъл веднага. Казал, че никой замък на тиранин не е завършен без проклятие.

— Не го виня, че не ѝ е платил — рече Моли с презрение. — Аз да скочех върху това местенце, щях да го разпилея като купчина листа. Все тая, надявам се, че вещицата има с какво да се занимава, докато чака проклятието да се сбъдне. Морето е по-голямо от алчността на всекиго.

Кокалести птици с мъка летяха в небето, цвърчейки „Помогними! Помогними! Помогними!“, а зад неосветените прозорци на замъка се стрелкаха малки черни фигури. Влажна, мудна миризма достигна еднорогата.

— Къде е Бикът? — попита тя. — Къде го държи Хагард?

— Никой не държи Червения бик — отговори тихо магьосникът. — Чувал съм, че броди нощем и спи през деня в огромна пещера под замъка. Скоро ще разберем; но не това е проблемът ни сега. По-близката опасност е ей там.

Той посочи към долината, където бяха започнали да трептят няколко светлинки.

— Това е Хагсгейт — каза.

Моли не отговори, но докосна еднорогата с ръка, охладняла като облак. Тя често поставяше ръце върху еднорогата, когато бе тъжна или уморена, или уплашена.

— Това е градът на крал Хагард — рече Шмендрик, — първият, който превзел, когато дошъл отвъд морето, градът, лежал най-дълго под властта му. Има лошо име, макар че не съм срещал някой, който да знае защо. Никой не влиза в Хагсгейт и нищо не излиза оттам, освен приказки, които да държат децата послушни — чудовища, върколаци, сборища на вещици, демони посред бял ден и тем подобни. Но в Хагсгейт има нещо зло, мисля. Мама Фортуна никога не поиска да мине през него, а и веднъж ми каза, че дори Хагард е уязвим, докато Хагсгейт стои. Там има нещо.

Той се взираше в Моли, докато разказваше, защото единственото му горчиво удоволствие напоследък бе да я вижда уплашена въпреки бялото присъствие на еднорогата. Но тя му отговори съвсем спокойно, с ръце, отпуснати встрани.

— Чувала съм да наричат Хагсгейт „градът, който никой мъж не познава“. Може би тайната му очаква да я открие някоя жена — жена и еднорога. Но с теб какво да правим?

Тогава Шмендрик се усмихна.

— Аз не съм мъж — каза. — Аз съм магьосник без магия, което ще рече, че съм никой.

Огнефосфорните светлини на Хагсгейт лумнаха по-ярко, докато еднорогата ги гледаше, но в замъка на крал Хагард не припламваше дори искра. Бе твърде мрачно, за да види движещите се върху стените мъже, но през долината до нея долиташе глухото бумтене на доспехи и изтракването на копия върху камък. Стражи се бяха срещнали и продължили обиколката си. Миризмата на Червения бик вилнееше навсякъде около еднорогата, когато тя тръгна по обраслата в храсталаци пътечка, водеща към Хагсгейт.