Питър Бийгъл
Последният еднорог (5)

Глава трета

Шмендрик се върна малко преди зазоряване, плъзгайки се между клетките тихо като вода. Единствено харпията издаде звук, докато минаваше покрай нея.

— Не можах да се измъкна по-рано — каза на еднорогата. — Накарала е Рук да ме наблюдава, а той почти не спи. Но аз му зададох гатанка, а на него винаги му отнема цяла нощ да ги отгатне. Следващия път ще му кажа някой виц и ще има занимавка за седмица напред.

Еднорогата стоеше посивяла и тиха.

— Направена ми е магия — рече тя. — Защо не ми каза?

— Мислех, че знаеш — отвърна ѝ той ласкаво. — В края на краищата, не се ли учуди как така те разпознават?

След това се усмихна, което леко го състари.

— Не, разбира се, че не. Ти не би се учудила за това.

— Досега никога не са ме омагьосвали — отрони еднорогата и затрепери. — Никога не е имало свят, в който да не ме познават.

— Знам точно как се чувстваш — пламенно ѝ отвърна Шмендрик. Еднорогата го погледна с тъмни, бездънни очи и той се усмихна нервно и сведе поглед към ръцете си.

— Рядко се случва да приемат някого за това, което е — каза. — По света има много грешни преценки. Знаех, че си еднорога, от момента, в който те видях, както знам, че съм твой приятел. Въпреки това ти ме смяташ за клоун, или глупак, или предател, и такъв би трябвало да бъда, щом такъв ме виждаш. Магията върху теб е просто магия и ще изчезне, когато се освободиш, но в твоите очи аз завинаги ще остана белязан от заклинанието на заблудата, което хвърляш върху мен. Не винаги сме зърнатото от очите, и никога почти — видяното в мечтите. Ала съм чел или съм чувал във балади, че еднорозите във времената млади познавали умело разликата между двете — лъжата как блести, как истината свети; усмивката на устните и мъката в сърцето.

Тихият му глас ставаше все по-силен с изсветляването на небето и за момент еднорогата престана да чува воя на решетките и лекия звън от крилете на харпията.

— Мисля, че наистина си ми приятел — каза тя. — Ще ми помогнеш ли?

— Ако не на теб, няма на кого — отговори магьосникът. — Ти си последният ми шанс.

Един по един, унилите зверове от Среднощния карнавал започнаха да се разбуждат със скимтене, кихане и треперене. Един бе сънувал скали, буболечки и нежни листа; друг как препуска през високи, горещи треви; трети — кал и кръв. А четвърти бе сънувал ръка, която почесва самотното място зад ушите му. Само харпията не бе спала и сега се взираше в слънцето, без да мига.

Шмендрик каза:

— Ако тя се освободи първа, всички сме загубени.

Чуха гласа на Рук наблизо — той винаги звучеше наблизо.

— Шмендрик! Ей, Шмендрик, сетих се! Каничка за кафе е, нали?

Магьосникът започна бавно да се отдалечава.

— Тази вечер — измърмори на еднорогата. — Довери ми се до зазоряване.

И изчезна с изплющяване и подтичване, сякаш оставяйки част от себе си на мястото. Малко по-късно Рук мина покрай клетката със смъртоносно пестеливите си движения. Скрита в черния си фургон, Мама Фортуна си мърмореше песента на Ели.

Тук е там, високото е ниско;

всичко може да се разрушава.

Кое е истина, не знае никой —

отминалото не остава.

След малко новоуловена групичка зрители започна бавно да се приближава, за да види представлението. Рук ги зовеше с крясъци „Създанията на нощта!“ като железен папагал, а Шмендрик стоеше върху един сандък и правеше фокуси. Еднорогата го наблюдаваше с голям интерес и нарастващо съмнение — не в сърцето му, а в уменията му. Той създаде цяла свиня от едно свинско ухо; превърна една проповед в пръчка, чаша вода в шепа вода, петица спатия в дванайсетка спатия и заек в златна рибка, която се удави. При всяко провалено преобразяване той стрелваше еднорогата с поглед, в който се четеше: „О, но ти знаеш какво направих всъщност.“ Един път превърна мъртва роза в семе. Еднорогата хареса фокуса, въпреки че семето се оказа на репичка.

Представлението започна отново. За пореден път Рук поведе тълпата от една окаяна измислица на Мама Фортуна към друга. Драконът пламтеше, Цербер виеше към Ада да му се притече на помощ, а сатирът съблазняваше жените, докато се разплачеха. Те примижаваха и сочеха жълтите бивни и подутото жило на мантикора; смълчаваха се при мисълта за Мидгардския змей; удивляваха се на новата паяжина на Арахна, същинска мрежа на рибар, уловила капещата луна. Всички я смятаха за истинска паяжина, но само Арахна вярваше, че в нея се е заплела истинската месечина.

Този път Рук не разказа историята за цар Финей и аргонавтите; дори прекара публиката колкото може по-бързо покрай клетката на харпията, като изломоти само името ѝ и значението му. Харпията се усмихна. Никой не забеляза усмивката ѝ освен еднорогата, на която ѝ се прииска да бе гледала другаде в този момент.

Когато застанаха пред клетката ѝ, вперили мълчаливо поглед в нея, еднорогата си помисли горчиво: „Очите им са толкова тъжни. Чудя се, колко ли по-тъжни биха станали, ако заклинанието, което ме преобразява, се развали и те се окажат пред една обикновена бяла кобила? Вещицата е права — никой няма да ме познае.“ Ала после един нежен глас, почти като този на Шмендрик Магьосника, се обади в нея: „Но очите им са така тъжни.“

И когато Рук изкрещя: „Ето Самия край!“, а черните завеси се плъзнаха назад, за да разкрият Ели, мърмореща в студа и мрака, еднорогата почувства същия безпомощен страх от старостта, който разпръсна тълпата, макар и да знаеше, че в клетката седи само Мама Фортуна. Помисли си: „Вещицата знае повече, отколкото знае, че знае.“

Нощта се спусна стремително, навярно защото харпията я пришпорваше. Слънцето потъна в мръсни облаци като камък в морето и със също толкова шанс да се издигне отново, а на небето нямаше нито луна, нито звезди. Мама Фортуна тихо се понесе между клетките. Харпията не помръдна, когато тя приближи, и това накара старицата да спре и да се взира в нея дълго време.

— Още не — измърмори накрая. — Още не.

Но гласът ѝ бе натежал от умора и съмнение. Тя стрелна еднорогата с очи като жълти водовъртежи в гъстия здрач.

— Е, поне един ден още — рече с кикотеща се въздишка и се обърна отново.

След нея Карнавалът остана безмълвен. Всички зверове спяха, освен паяка, който тъчеше, и харпията, която чакаше. Ала нощта пращеше все по-силно и еднорогата очакваше всеки момент да се разпори, да разкъса шев по цялото небе, за да разкрие… „Още решетки — помисли си тя. — Къде ли е магьосникът?“

Най-накрая той се появи забързано в тишината, въртейки се и танцувайки като котарак в студа, препъвайки се в сенките. Когато стигна до клетката на еднорогата, направи радостен поклон и каза гордо:

— Шмендрик е с теб.

От клетката, разположена най-близо до нейната, еднорогата чу острия звън на бронз.

— Мисля, че имаме съвсем малко време — каза тя. — Наистина ли можеш да ме освободиш?

Високият мъж се усмихна и дори бледите му сериозни пръсти се развеселиха.

— Казах ти, че вещицата допусна три големи грешки. Твоето пленяване бе последната, а отвличането на харпията — втората, защото вие двете сте истински, а Мама Фортуна има толкова сили да ви направи свое притежание, колкото може да удължи зимата с един ден. Но да си мисли, че съм шарлатанин като нея — това бе първата ѝ и фатална глупост. Защото и аз съм истински. Аз съм Шмендрик Магьосника, последният от огнените мистици, и съм по-стар, отколкото изглеждам.

— Къде е другият? — попита еднорогата.

Шмендрик навиваше ръкавите си.

— Не се безпокой за Рук. Зададох му друга гатанка — такава, която няма отговор. Може да не шавне повече.

Той изрече три ъглести думи и щракна с пръсти. Клетката изчезна. Еднорогата се намери в малка горичка — сред портокалови и лимонови дръвчета, круши и нарове, бадеми и акации; под копитата си усети меката пролетна пръст, а над себе си видя растящото небе. Сърцето ѝ олекна като дим и тя събра всички сили за могъщ скок в сладката нощ. Ала остави скока да се оттече от нея неосъществен, защото знаеше, че макар и невидими, решетките още са там. Беше живяла твърде дълго, за да не знае.

— Съжалявам — долетя гласът на Шмендрик нейде от мрака. — Така бих искал това да бе заклинанието, което щеше да те освободи.

После изпя нещо хладно и ниско и странните дървета се разлетяха като пух от глухарчета.

— Това е по-сигурно заклинание — рече. — Сега решетките са чупливи като старо сирене, което аз ще натроша и разпръсна, така.

След това изпъшка и отдръпна ръцете си. От всеки дълъг пръст капеше кръв.

— Сигурно съм сбъркал ударението — каза дрезгаво. Скри ръце в плаща си и се опита да звучи безгрижно:

— Случва се.

Този път се чу дращенето на слова от кремък и окървавените ръце на Шмендрик запърхаха към небето. Нещо сиво и ухилено, нещо като мечка, но по-голямо от мечка, нещо, което се кикотеше гъгниво, се появи, куцайки, отнякъде, нетърпеливо да строши клетката като орех и да изчовърка парченца от плътта на еднорогата с ноктите си. Шмендрик му нареди да се върне обратно в нощта, но то не го послуша.

Еднорогата отстъпи в единия ъгъл и наведе глава; но харпията се размърда със звън в клетката си и сивата фигура обърна онова, което трябваше да е главата ѝ, и я видя. Издаде неясен, гърголещ звук и изчезна.

Магьосникът проклинаше и трепереше.

— Призовавал съм го и преди, много отдавна — каза. — И тогава не успях да се справя с него. Сега дължим живота си на харпията, а тя може да поиска разплата още преди изгрев слънце.

Той замълча, кършейки наранените си пръсти, чакайки еднорогата да проговори.

— Ще опитам още веднъж — рече накрая. — Да опитам ли още веднъж?

Еднорогата си мислеше, че все още вижда как нощта ври там, където доскоро беше сивото нещо.

— Да — отговори му.

Шмендрик пое дълбоко въздух, плю три пъти и изрече думи, които звучаха като камбани, биещи под вода. Разпръсна шепа пудра върху плюнката и на лицето му грейна победоносна усмивка, когато тя избухна в беззвучна зелена светкавица. Щом светлината угасна, той произнесе още три думи. Може би така би жужал рояк пчели на луната.

Клетката започна да се смалява. Еднорогата не виждаше решетките да се движат, но всеки път, когато Шмендрик казваше „О, не!“, за нея оставаше все по-малко място. Вече не можеше дори да се завърти. Решетките напредваха, безмилостни като прилива или утрото, и щяха да се врежат в нея, докато обградят сърцето ѝ и го превърнат в свой вечен пленник. Тя не бе извикала, когато призованото от Шмендрик същество ухилено се приближаваше към нея, но сега издаде звук. Беше тих и жаловит, но все още несъкрушен.

Шмендрик спря решетките, макар че тя така и не разбра как. Ако беше изрекъл магически слова, тя не чу нито дума; но клетката спря да се смалява, когато решетките бяха на косъм от тялото ѝ. Въпреки това ги усещаше — всяка една като студен повей, мяукащ от глад. Но те не можеха да я достигнат.

Магьосникът отпусна ръце.

— Не смея повече — отрони тежко. — Следващия път може и да не успея…

Гласът му заглъхна унило, а очите му бяха сломени като ръцете му.

— Вещицата не сгреши за мен — каза.

— Опитай пак — обади се еднорогата. — Ти си ми приятел. Опитай пак.

Но Шмендрик, горчиво усмихнат, ровеше из джобовете си, търсейки нещо, което потракваше и подрънкваше.

— Знаех си, че ще се стигне до това — промърмори. — Сънувах го другояче, но знаех.

Той извади халка, на която висяха няколко ръждиви ключа.

— Заслужаваш услугите на велик магьосник — каза на еднорогата, — но се опасявам, че ще трябва да се задоволиш с помощта на второкласен джебчия. Еднорозите не знаят нищичко за нуждата, срама, съмнението или дълга — но простосмъртните, както може би си забелязала, вземат каквото им се удаде. А Рук не може да се съсредоточи върху повече от едно нещо едновременно.

Еднорогата внезапно осъзна, че всяка твар от Среднощния карнавал е будна и безмълвно я следи с очи. В съседната клетка харпията бавно запристъпва от крак на крак.

— Побързай — каза еднорогата. — Побързай.

Шмендрик вече изпробваше един от ключовете в кикотещия се катинар. При първия му опит, който се провали, катинарът замлъкна, но при втория изкрещя високо:

— Хо-хо, брей, че магьосник! Брей, че магьосник! — Имаше гласа на Мама Фортуна.

— Ах, да пукнеш дано — измърмори магьосникът, но еднорогата усети как лицето му се изчервява. Той превъртя ключа и катинарът зейна с последно презрително изсумтяване. Шмендрик разтвори вратата на клетката и меко каза:

— Излезте, милейди. Свободна сте.

Еднорогата леко стъпи на земята и Шмендрик Магъосника се отдръпна с внезапна почуда.

— О — прошепна той. — Беше различно, когато помежду ни имаше решетки. Изглеждаше по-малка и не толкова… ах. Олеле.

Тя си беше у дома, в гората си, която бе черна, влажна и опустошена, защото еднорогата толкова дълго бе отсъствала. Някой я викаше от много далеч, но еднорогата сега бе вкъщи, за да стопли дърветата и събуди тревите.

После чу гласа на Рук, като дъно на лодка, което стърже по камъчетата под водата.

— Добре, Шмендрик, предавам се. Каква е приликата между гарвана и писалището?

Еднорогата потъна в най-дълбоките сенки и Рук видя само магьосника и празната, смалена клетка. Ръката му се стрелна към джоба му и изскочи отново.

— Ах, ти, жалък крадльо — процеди през усмивка от желязо. — Тя ще те набучи на бодлива тел като огърлица за харпията.

След това се обърна и тръгна право към фургона на Мама Фортуна.

— Бягай — каза магьосникът. После с отчаян, безразсъден скок се приземи върху гърба на Рук и смуглият мъж онемя и ослепя в прегръдката на дългите му ръце. Двамата паднаха заедно, но Шмендрик пръв издрапа нагоре и коленете му приковаха раменете на Рук към земята.

— Бодлива тел — изсъска. — Ти, купчина от камъни, бунище, пущинак, ще те тъпча с нещастие, докато бликне от очите ти. Ще превърна сърцето ти в свежа трева и всичко, което обичаш, в овца. Ще направя от теб некадърен поет с големи мечти. Ще накарам всичките нокти на краката ти да растат навътре. Ще ми се бъркаш, а.

Рук разтърси глава и се изправи, хвърляйки Шмендрик на десет стъпки от себе си.

— Какви ги разправяш? — изсмя се той. — Та ти не можеш да превърнеш каймака в масло.

Магьосникът се надигаше от земята, но Рук го блъсна обратно и седна върху него.

— Никога не съм те харесвал — каза му любезно. — Само се надуваш, а дори не си особено силен. — Тежки като нощта, ръцете му се впиха в гърлото на магьосника.

Еднорогата не ги видя. Бе застанала при най-отдалечената клетка, където мантикорът изръмжа, изскимтя и легна долу. Тя докосна катинара с върха на рога си и се отправи към клетката на дракона, без да поглежда назад. Един след друг ги освободи всичките — сатира, Цербер, Мидгардския змей. Заклинанията върху тях се изпариха в момента, в който създанията усетиха свободата си, и те заподскачаха, затътриха се, запълзяха обратно към нощта, превърнали се отново в лъв, маймуна, змия, крокодил, весело куче. Никое не благодари на еднорогата, а и тя не ги изпрати с поглед.

Единствено паякът не обърна внимание, когато еднорогата го повика тихо през отворената врата. Арахна бе заета да плете паяжина, в която ѝ се струваше, че Млечният път е започнал да се сипе като сняг. Еднорогата прошепна:

— Плетачко, свободата е по-добра, свободата е по-добра.

Но паякът сновеше по железния си стан, без да чува. Не спря за миг, дори когато еднорогата извика:

— Наистина е красиво, Арахна, но не е изкуство.

Новата паяжина се стелеше по решетките като сняг.

Тогава задуха вятърът. Паяжината прелетя покрай очите на еднорогата и изчезна. Харпията бе започнала да маха с криле, призовавайки мощта си, така, както извиващата се вълна понася пясък и вода с рев към брега. От облаците изскочи кръвясал месец и еднорогата я видя: изригналото злато на косите ѝ пламтеше, студените ѝ мудни криле тресяха клетката. Харпията се смееше.

В сенките на клетката на еднорогата Рук и Шмендрик се бяха свлекли на колене. Магьосникът стискаше тежката връзка ключове, а Рук разтриваше главата си и примигваше. Лицата им бяха ослепели от ужас, докато гледаха как харпията се надига, а телата им се огънаха под напора на вятъра. Той ги блъсна едно в друго и костите им изтракаха.

Еднорогата тръгна към клетката на харпията. Шмендрик Магьосника, дребен и пребледнял, отваряше и затваряше уста към нея и тя знаеше какво ѝ крещи, макар да не чуваше нищо.

— Тя ще те убие, ще те убие! Бягай, глупачке, докато още е затворена! Ще те убие, ако я освободиш!

Но еднорогата продължаваше да върви, следвайки светлината на рога си, докато застана пред Келаено, Мрачната.

За миг ледените криле застинаха във въздуха, мълчаливи като надвиснали облаци, и древните жълти очи на харпията се впиха в сърцето на еднорогата и я притеглиха по-близо.

— Ще те убия, ако ме освободиш — казаха те. — Освободи ме.

Еднорогата наведе глава и рогът ѝ докосна катинара на клетката. Вратата не зейна, а решетките не се стопиха в звездна светлина. Но харпията разпери криле и четирите стени на клетката бавно се разтвориха и окапаха, като венчелистчетата на огромно цвете, пробуждащо се през нощта. А от разрухата разцъфна харпията, ужасяваща и свободна, крещяща и махаща с косите си като с меч. Луната повехна и избяга.

Еднорогата чу вика си, не на ужас, а на почуда.

— Ах, ти си като мен!

Тя ликуващо се изправи на задните си крака, за да посрещне спускащата се харпия, и рогът ѝ се стрелна в злия вятър. Харпията замахна, пропусна и кривна встрани; крилете ѝ звънтяха, а дъхът ѝ бе топъл и смрадлив. Тя пламтеше във въздуха и еднорогата видя отражението си върху бронзовата ѝ гръд и усети как чудовището блести, отразено от собственото ѝ тяло. Двете обикаляха една около друга като двойна звезда и бяха единственото истинско нещо под съсухреното небе. Харпията се разсмя сладостно и очите ѝ се наляха с мед. Еднорогата разбра, че другата отново ще атакува.

Харпията прибра криле и падна като звезда — не към нея, а някъде отвъд, преминавайки толкова близо, че едно от перата ѝ поряза рамото на еднорогата; бляскавите ѝ нокти се устремиха към сърцето на Мама Фортуна, която протягаше собствените си остри ръце, все едно посрещаше харпията у дома си.

— Не и сами! — виеше тържествуващо вещицата към двете. — Никога нямаше да се освободите сами! Аз ви държах!

После харпията стигна до нея и Мама Фортуна се счупи като мъртва клонка и се строполи. Харпията се преви над тялото ѝ, скривайки го от поглед, а бронзовите ѝ криле се обагриха в червено.

Еднорогата се извърна. Съвсем наблизо чу детски глас, който ѝ казваше, че трябва да бяга, трябва да бяга. Беше магьосникът. Очите му бяха огромни и празни, а лицето му — винаги твърде младо — се смаляваше към детството пред погледа на еднорогата.

— Не — каза му. — Ела с мен.

Харпията издаде плътен, радостен звук, от който коленете на магьосника омекнаха. Но еднорогата рече отново:

— Ела с мен.

И двамата заедно си тръгнаха от Среднощния карнавал. Луната бе изчезнала, но в очите на магьосника еднорогата бе заела мястото ѝ, студена, бледа и много стара, осветяваща пътя му към безопасността, или към лудостта. Той я последва, без да се обръща назад, дори когато чу отчаяното тътрузене и хлъзгане на тежки нозе, бумтенето на бронзови криле и секналия писък на Рук.

— Той побягна — каза еднорогата. — Никога не трябва да бягаш от безсмъртни същества. Привличаш вниманието им.

Гласът ѝ бе мек, но без състрадание.

— Никога не бягай — продължи. — Върви бавно и се преструвай, че мислиш за нещо друго. Запей песен, кажи стих, направи фокус, но върви бавно и харпията може и да не те последва. Върви много бавно, магьоснико.

Така се измъкнаха в нощта заедно, стъпка по стъпка, високият мъж в черно и рогатият бял звяр. Магьосникът се прилепи толкова близо до светлината на еднорогата, колкото се осмели, защото отвъд нея се движеха гладни сенки, сенките на звуците, които харпията издаваше, докато разрушаваше малкото, което бе останало за рушене от Среднощния карнавал. Но един друг звук продължи да ги следва дълго след като онези бяха затихнали, чак до утрото, което ги завари на непознат път — тихият, сух стон на ридаещ паяк.