Питър Бийгъл
Последният еднорог (3)

Глава първа

Еднорогата живееше в люлякова гора, сам-сама. Бе много стара, макар да не го знаеше, и цветът ѝ се бе променил от безгрижното бяло на морската пяна в бялото на снега, който се сипе в лунните нощи. Ала очите ѝ още светеха ясно и неуморно и още се движеше като сянка върху вълните.

Изобщо не приличаше на кон с рог, както често рисуват еднорозите: бе по-мъничка, с раздвоени копита, и притежаваше онази грация, която конете никога не са имали, у сърните е само плахо, бледо подражание, а у козите — танцуваща карикатура. Шията ѝ бе дълга и стройна, затова главата ѝ изглеждаше по-малка, отколкото беше, а гривата, която се спускаше почти до средата на гърба ѝ, бе мека като пух от глухарчета и нежна като перест облак. Ушите ѝ бяха заострени, краката — тънички, с бели кичурчета косми около глезените; а дългият рог над очите ѝ сияеше и трептеше със собствена седефена светлина и в най-дълбоката тъма. С него бе убивала дракони и бе изцелила един крал, чиято отровна рана не искаше да зарасне, и бе брулила зрели кестени за малките мечета.

Еднорозите са безсмъртни. Присъщо им е да живеят сами на едно място: обикновено гора с езерце, което е достатъчно бистро да се оглеждат в него — понеже са малко суетни, нали знаят, че са най-красивите създания на света, магически при това. Много рядко имат малки и няма по-вълшебно от мястото, на което се е родил еднорог. За последно бе зървала друг еднорог по времето, когато младите девици, още търсещи я понякога, я зовяха на различен език; но пък тя нямаше представа за месеците, годините и столетията, дори за сезоните. В нейната гора винаги цареше пролет, понеже тя живееше там. Еднорогата по цял ден бродеше сред огромните букове и бдеше над животните, които живееха под земята и храстите, в гнездата и пещерите, в дупките и по върхарите на дърветата. Поколение след поколение, вълци редом със зайци, те ловуваха и обичаха, раждаха деца и умираха, и тъй като еднорогата не правеше нито едно от тези неща, тя никога не се уморяваше да ги гледа.

Един ден двама мъже с дълги лъкове яздеха през гората ѝ на лов за сърни. Еднорогата ги следваше, стъпвайки толкова предпазливо, че дори конете не усетиха близостта ѝ. При вида на хора я изпълваше стара, мудна, странна смесица от нежност и ужас. Ако имаше избор, никога не се показваше пред очите им, но обичаше да ги гледа, докато яздят, и да слуша разговорите им.

— Не ми харесва усещането в тази гора — промърмори по-възрастният ловец. — Съществата, които живеят в дъбрава на еднорог, с времето научават малко собствена магия, свързана главно с изчезване. Тук няма да намерим дивеч.

— Отдавна няма еднорози — рече другият. — Ако изобщо ги е имало някога. Това е гора като всички останали.

— Защо тогава листата тук никога не падат, или пък снегът? Казвам ти, на света е останал един еднорог — желая късмет на самотната стара твар — и докато живее в тази гора, никой ловец няма да се прибере у дома с повече от синигер върху седлото си. Язди нататък, ще видиш. Знам ги аз, еднорозите.

— От книгите — отвърна другият. — Само от книгите и приказките, и песните. От трима крале насам не се е чувал даже мълвеж за зърнат еднорог, в тая страна или друга. Знаеш за еднорозите точно колкото мене, понеже съм чел същите книги и съм слушал същите истории, и също като теб не съм виждал еднорог.

Първият ловец се умълча, а вторият засвирука кисело. После първият каза:

— Веднъж прабаба ми видяла еднорог. Разправяше ми за това, като бях малък.

— Тъй ли? И сигурно го уловила със златен оглавник?

— Не. Нямала оглавник. Не ти е нужен златен оглавник, за да хванеш еднорог; ето кое са измислиците. Нужно е само да си с чисто сърце.

— Да, да. — По-младият мъж се закиска. — И после яздила своя еднорог? Без седло, под дърветата, като нимфа от младините на света?

— Прабаба ми се страхуваше от големи животни — отвърна първият ловец. — Не го яздила, а останала съвсем неподвижна, и еднорогът положил глава върху скута ѝ и заспал. Не помръднала ни веднъж до събуждането му.

— Как е изглеждал? Плиний описва еднорога като много свиреп, с тяло на кон, глава на сърна, стъпала на слон, опашка на мечка; с дълбок, ревящ глас и единичен черен рог, дълъг два лакътя. А китайците…

— Прабаба казваше само, че еднорогът миришел хубаво. Тя изобщо не можеше да понася миризмата на звяр, дори тая на котките или кравите, камо ли на дивите твари. Но в миризмата на еднорога се влюбила. Веднъж се разплака, докато ми разказваше. Разбира се, тогава вече бе много стара и я разплакваше всичко, което ѝ напомняше за младостта.

— Давай да се връщаме и да ловуваме другаде — отсече вторият ловец. Еднорогата меко пристъпи в един гъсталак, докато обръщаха конете си, и пое по дирите им едва когато отново се бяха отдалечили. Двамата яздеха мълчаливо, докато наближиха края на гората. Тогава вторият ловец попита тихо:

— Защо са си отишли, как смяташ? Ако въобще някога е имало такива същества.

— Кой знае? Времената се менят. Би ли нарекъл тая епоха добра за еднорози?

— Не, но се чудя дали някой някога е смятал времето си добро за еднорози. И ми се струва, че съм чувал истории… но или ми се е спяло от виното, или съм си мислил за нещо друго. Е, все едно. Още е достатъчно светло за лов, ако побързаме. Хайде!

Ловците излязоха от гората, смушкаха конете си в галоп и препуснаха. Ала преди да се изгубят от поглед, първият се извърна и викна през рамо, сякаш можеше да види еднорогата, застанала в сенките:

— Остани си там, беден звяр. Този свят не е за теб. Остани в гората си и пази дърветата си зелени и приятелите си дълголетни. Не обръщай внимание на младите момичета, защото те никога не се превръщат в нещо повече от оглупели старици. Желая ти късмет.

Еднорогата остана неподвижна в края на гората и повтори:

— Аз съм единственият еднорог на света.

Това бяха първите думи, които казваше на глас, дори на себе си, от поне век насам.

„Не може да бъде“ — помисли си тя. Никога не ѝ бе тежало да живее сама, без да вижда други еднорози, защото винаги бе знаела, че на света има още като нея, а един еднорог не се нуждае от друго за компания.

— Но аз щях да зная, ако всички останали ги нямаше. Мен също нямаше да ме има. Не може да им се случи нищо, което да не се случи и на мен.

Собственият ѝ глас я уплаши и я изпълни с желание да бяга. Тя се понесе по мрачните пътеки на гората си, вихрена и сияйна; стрелваше се през неочаквани просеки, непоносимо блестящи от трева или потънали в меки сенки, и усещаше всичко наоколо, от бурените, докосващи глезените ѝ, до бързите като насекоми отблясъци в синьо и сребристо, когато вятърът надигаше листата.

— Ах, никога не бих могла да изоставя това, не бих, не и ако наистина съм единственият еднорог на света. Зная как да живея тук, зная всеки мирис и вкус, и всяко нещо. Какво бих търсила по света освен отново същото?

Но когато най-сетне спря да тича и застина, заслушана в грака на гарги и кавгата на катерички над главата си, тя се запита: „А ако се крият заедно, нейде далеч? Ако се крият и чакат мен?“

От този първи миг на съмнение за нея вече нямаше покой; от момента, в който си представи как напуска своята гора, вече не можеше да стои на едно място, без да иска да е някъде другаде. Подтичваше нагоре-надолу край езерцето си, неспокойна и нещастна. Еднорозите не са орисани да правят избори. Тя казваше „не“ и „да“, и отново „не“, ден и нощ, и за пръв път почувства как минутите пълзят по нея като червеи.

— Няма да тръгна. Това, че хората не са виждали скоро еднорози, не значи, че всички са изчезнали. А и да беше истина, нямаше да тръгна. Аз живея тук.

Накрая обаче тя се събуди посред топлата нощ и каза:

— Да, но веднага.

Втурна се през гората си, като се опитваше да не поглежда и да не помирисва нищо, да не усеща своята пръст под раздвоените си копита. Животните, които се движат в мрака, совите, лисиците и сърните, вдигаха глави, когато минаваше покрай тях, но тя не ги поглеждаше. „Трябва да тръгна бързо — мислеше си — и да се върна възможно най-скоро. Навярно няма да ми се наложи да отида много далеч. Но дори и да не намеря другите, ще се върна много скоро, веднага щом мога.“

Пътят, който започваше от края на гората ѝ, блестеше като вода под лунните лъчи, ала когато стъпи върху него, далеч от дърветата, почувства колко е корав и дълъг. В оня миг едва не свърна обратно; вместо това обаче пое дълбоко от въздуха на гората, който още се носеше към нея, и го държа в устата си като цвете, толкова дълго, колкото можа.

 

 

Дългият път не бързаше за никъде и нямаше край. Минаваше през селца и градчета, равнини и планини, камениста пустош и ливади, поникнали от камъните, но не принадлежеше на никое от тях и не спираше никъде. Теглеше я напред, дърпаше краката ѝ като прилива, тревожеше я, не ѝ позволяваше нито за миг да застине и да се вслуша във въздуха, както бе свикнала. Очите ѝ бяха пълни с прах, а гривата ѝ беше сплъстена и натежала от мръсотия.

В нейната гора времето винаги я бе подминавало; а сега тя бе тази, която минаваше през времето, докато пътуваше. Цветовете на дърветата се променяха, а козината на животните израстваше и отново опадаше; облаците пълзяха или бързаха пред променящите се ветрове, розови и златисти на слънце или оловносиви от бури. Навсякъде, откъдето минеше, търсеше своя народ, ала не откри и следа от него; и във всички езици, които чу по пътя, вече дори не бе останала дума за „еднорог“.

В една ранна утрин, тъкмо когато се канеше да свърне от пътя, за да поспи, тя видя един човек, който копаеше в градината си. Знаеше, че трябва да се скрие, но вместо това замръзна на място и го загледа как работи, докато накрая той се изправи и я видя. Беше дебел и бузите му подскачаха на всяка крачка.

— Ах — възкликна той. — Ах, красавице.

Когато откопча колана си, направи примка от него и тромаво се затътри към нея, тя по-скоро се зарадва, отколкото се уплаши. Мъжът знаеше коя е тя и какво му е писано: да копае репи и да преследва създание, което сияе и може да тича по-бързо от него. Тя избегна първия му замах толкова леко, сякаш полъхът я отвя извън обсега му.

— Навремето ме преследваха със звънчета и знамена — рече му. — Хората знаеха, че единственият начин да ме преследват бе да направят гонитбата толкова дивна, че да се приближа да ги видя. И дори тъй не ме уловиха нито веднъж.

— Трябва да съм се хлъзнал — измърмори мъжът. — Стой мирно, хубавелке.

— Никога не съм разбирала истински — размишляваше еднорогата, докато той се изправяше — какво си мечтаете да направите с мен, щом ме уловите. — Мъжът отново скочи и тя се изплъзна от него като дъжд. — Не мисля, че самите вие знаете.

— Ох, стой, стой, кротко. — Потното лице на мъжа бе окаляно на ивици и той с мъка си поемаше въздух. — Хубава — изпъшка. — Хубава малка кобилка.

— Кобила? — Еднорогата изтръби думата толкова пронизително, че мъжът спря да я гони и запуши ушите си с ръце.

— Кобила? — попита тя. — За това ли ме вземаш? Това ли виждаш?

— Добро конче — изпъхтя дебелакът. Подпря се на оградата и избърса лицето си. — Ще те изчеша, ще те почистя, ще бъдеш най-хубавата кобилка на света. — И отново посегна с колана. — Ще те закарам на панаира — добави. — Хайде, конче.

— Кон — рече еднорогата. — Ето какво си се опитвал да хванеш. Бяла кобила с грива, осеяна с бодили.

Когато мъжът я приближи, тя закачи колана с рога си, изтръгна го от ръцете му и го запрати от другата страна на пътя в една леха с маргаритки.

— Кон, а? — изпръхтя. — Ето ти кон!

За миг мъжът бе много близо до нея и огромните ѝ очи се взираха в неговите, които бяха мънички, уморени и изумени. После тя се обърна и се втурна по пътя, препускайки толкова вихрено, че онези, които я виждаха, възкликваха:

— Ето това е кон! Това е истински кон!

Един старец рече на жена си:

— Това е айрабски кон. Веднъж пътувах на един кораб с айрабски кон.

Оттогава насетне еднорогата отбягваше градовете, даже нощем, освен ако нямаше никакъв начин да ги заобиколи. Дори и тъй, неколцина мъже я подгониха, само че те винаги преследваха изгубена бяла кобила, без веселото благоговение, което прилягаше на гонитба на еднорог. Идваха с въжета и мрежи, и бучки захар за примамка, и подсвирваха, и я наричаха Бес или Нели. Понякога тя забавяше ход достатъчно, за да остави конете им да доловят мириса ѝ, а после ги гледаше как се изправят на задните си крака, завъртат се и хукват назад с ужасените си ездачи. Конете винаги я познаваха.

„Как е възможно? — чудеше се тя. — Предполагам, че бих проумяла, ако хората просто бяха забравили за еднорозите или се бяха променили толкова, че сега ги мразеха и се опитваха да ги убият, когато ги видят. Но да не ги виждат изобщо, да ги гледат и да виждат нещо друго — как изглеждат тогава в очите на другите хора? Как изглеждат за тях дърветата или къщите, или истинските коне, или собствените им деца?“

Понякога си мислеше: „Ако хората вече не разпознават онова, което гледат, значи на света може би още има еднорози, незнайни и доволни от това.“

Ала тя знаеше, отвъд надеждата и суетата, че хората са се променили, а с тях и светът, защото еднорозите са си отишли. Въпреки това продължаваше да следва коравия път, макар всеки ден все повече да ѝ се искаше никога да не бе напускала гората си.

Беше следобед, когато пеперудът изпърха от един ветрец и кацна върху върха на рога ѝ. Целият бе кадифен, тъмен и прашен, със златни точици по крилата, тъничък като венчелистче. Танцувайки по рога ѝ, той я приветства с витите си антенки.

— Аз съм странстващ комарджия. Драго ми е.

Еднорогата се разсмя за първи път от началото на пътуването си.

— Пеперудчо, какво правиш навън в такъв ветровит ден? — попита го тя. — Ще настинеш и ще умреш дълго преди да ти е дошло времето.

— Смъртта отнема онова, с което човек не би се разделил — отвърна пеперудът, — и оставя онова, с което лесно би се простил. Духай, ветре, бузите пръсни си^[1]. Аз топля длани на огъня на живота и ми олеква всячески. — Той мъждукаше като късче здрач върху рога ѝ.

— Знаеш ли какво съм, пеперудчо? — попита еднорогата с надежда и пеперудът рече:

— Да, превъзходно, ти си търговец на риба^[2]. Ти си всичко за мен, ти си моето слънце, побеляла и стара, натежала от сън, моята саламуренолика, охтичава Мери Джейн.

Той замълча за миг, трепкайки с крилца срещу вятъра, и добави разговорливо:

— Твоето име е златно звънче, окачено в сърцето ми. Бих пръснал тялото си на късове да те назова по име веднъж.

— Тогава кажи името ми — примоли му се еднорогата. — Ако го знаеш, кажи ми го.

— Румпелщилцхен^[3] — изстреля той щастливо. — Падна ми! Нема за тебе медал. — Стрелкаше се и блещукаше върху рога ѝ, пеейки:

— Няма ли да се завърнеш, Бил Бейли, няма ли да се завърнеш, където някога не можел да отиде. Плюй си на ръцете, Уинсоки, отиди и улови падаща звезда. Глината не мърда, но кръвта пътува, юначага ще ми викат всички, ми се струва. — В мекото сияние на рога ѝ очите му блестяха алени.

Еднорогата въздъхна и продължи да пристъпва уморено, едновременно развеселена и разочарована. „Тъй ти се пада — рече си. — Не си тъй глупава, че да очакваш пеперуд да знае името ти. Те помнят само песни и поезия, и каквото дочуят. Желаят ти доброто, но все оплитат нещо. А и защо не? Нали умират толкова скоро.“

Пеперудът се пъчеше пред очите ѝ, тананикайки „Раз, два, три о’лиъри“, докато се въртеше; напяваше „Не, няма, гниеща утеха, да гледам по самотен път. Понеже, о, какви прокълнати минути отмерва оня, що в друг е влюбен, ала се съмнява^[4]. Побързай, Радост, и ела с дружина от безумия безмерни, чийто командир съм аз, които ще се разпродават три дни само с лятно намаление. Обичам те, обичам те, ах, ужасът, ужасът, и къш оттука, вещице^[5], дим да те няма, наистина си си избрала лошо място да си куца, върба, върба, върба.“ Гласчето му звънтеше в главата на еднорогата като сребърни монети.

Той пътува с нея до края на гаснещия ден, но щом слънцето залезе и небето загъмжа от розови риби, излетя от рога ѝ и увисна във въздуха пред нея.

— Трябва да хвана бързия влак — осведоми я учтиво. На фона на облаците тя видя, че по кадифените му крила изпъкваха фини черни вени.

— Сбогом — отвърна му. — Надявам се да чуеш още много песни. — Което бе най-добрият хрумнал ѝ начин да каже довиждане на един пеперуд. Ала вместо да я остави, той запърха над главата ѝ; изведнъж изглеждаше не тъй енергичен и даже малко неспокоен в синкавия вечерен въздух.

— Отлитай — подкани го тя. — Твърде студено е да си навън.

Но пеперудът още се бавеше, тананикайки си.

— Яздят оня кон, който наричате Македонай — изхъмка той разсеяно; а после добави, много отчетливо:

— Еднорог. Старофренски: „уникорне“. Латински: „уникорнис“. Буквално „с един рог“: „унус“, „един“, и „корну“, „рог“. Митично животно, което прилича на кон с един рог. Готвач съм аз, смел капитан, на брига^[6] „Нанси“ пръв помощник. Някой тук да е виждал Кели?

Той се развъртя наперено и щастливо из въздуха и първите светулки запримигваха около него с почуда и сериозни съмнения.

Еднорогата така се смая и зарадва най-сетне да чуе името си, че пренебрегна подмятането за коня.

— О, ти ме познаваш! — извика тя и полъхът на радостта ѝ го отвя на десет метра. Когато той прилетя с олюляване обратно, тя го замоли:

— Пеперудчо, ако наистина знаеш коя съм, кажи ми дали си виждала други като мен, кажи ми накъде да тръгна, за да ги намеря. Къде са отишли?

— Пеперудчо, пеперудчо, къде ли да се скрия? — пропя той в чезнещата светлина. — Два шута, лют и благ, явяват се пред нас^[7]. О, Господи, в обятията ми да беше любовта, а аз — в леглото си отново.

Той пак кацна върху рога ѝ и тя почувства треперенето му.

— Моля те — рече му. — Всичко, което искам да знам, е, че някъде по света има други еднорози. Пеперудчо, кажи ми, че още има други като мен, и ще ти повярвам и ще се върна в гората си. Толкова дълго ме нямаше, а обещах да се прибера скоро.

— През планините на луната — поде пеперудът, — по Долината на сянката, язди, дръзко язди.

После внезапно спря и заговори със странен глас:

— Не, не, слушай, не слушай мен, слушай. Можеш да откриеш народа си, ако си смела. Те минаха по всички пътища много отдавна, а Червеният бик препускаше зад тях и заличаваше следите им. И нека смут не те наляга, но не допускай половинчата безопасност. — Крилата му докоснаха кожата на еднорогата.

— Червеният бик? — попита тя. — Какво е Червеният бик?

Пеперудът запя:

— Ела след мен. Ела след мен. Ела след мен. Ела след мен.

После обаче буйно разтърси глава и задекламира:

— Първородният бик е величествен, а рогата му са рога на див бивол. С тях ще изтласка народите, всички народи, до краищата на земята. Слушай, слушай, слушай бързо.

— Слушам! — извика еднорогата. — Къде е народът ми и какво е Червеният бик?

Ала пеперудът се стрелна край ухото ѝ със смях.

— Сънувам кошмари, в които пълзя като гъсеница по земята — пееше той. — Кученцата, Трей, Бланш, Сю, те джафкат по мен, змийчетата, те съскат по мен, просяците идват в града. Най-накрая идват и мидите.

Още миг продължи да танцува в сумрака пред нея; сетне се отдалечи с потрепване във виолетовите сенки край пътя, напявайки предизвикателно „Или ти, или аз, мушице! Ръка за ръка за ръка за ръка за ръка…“ Еднорогата го зърна за последно като мъждукащо пърхане между дърветата, но очите ѝ можеше да са я заблудили, защото нощта вече бе пълна с криле.

„Поне ме позна — помисли си тъжно. — Това значи нещо.“ И си отговори: „Не, то значи само, че някой някога е написал песен за еднорози, или стихотворение. Но този Червен бик. Какво ли искаше да каже с него? Друга песен, навярно.“

Тя бавно пое напред и нощта я обгърна плътно. Небето бе ниско, почти чисто черно, освен петънцето от жълтеещо сребро там, където луната се носеше в раван зад гъстите облаци. Еднорогата тихо си пееше песен, която много отдавна бе чула от една девойка в гората си.

В обувката ми ще живеят котка и врабец,

преди да заживея аз със теб.

И рибите от крачене ще хванат тен,

преди да се завърнеш ти при мен.^[8]

Не разбираше думите, но песента я накара да си спомни с копнеж за дома си. Струваше ѝ се, че е чула есента да залюлява брезите в мига, в който бе стъпила върху пътя.

Накрая легна върху студената трева и заспа. От всички диви твари еднорозите са най-предпазливи, но заспят ли веднъж, спят дълбоко. Въпреки това, ако не бе сънувала дома си, със сигурност щеше да се събуди от звука на приближаващите се в нощта колела и звънтенето, макар колелата да бяха увити в парцали, а звънчетата — във вълна. Ала тя бе много далеч, отвъд мястото, до което можеше да стигне тихият звън, и не се събуди.

Фургоните бяха девет, всеки един загърнат в черно и теглен от строен черен кон, всеки един оголващ решетки, прилични на зъби, когато вятърът вееше през черните драперии. Набита старица караше челния фургон, а върху забулените му страни висяха табели с голям надпис „СРЕДНОЩНИЯТ КАРНАВАЛ НА МАМА ФОРТУНА“ и отдолу, с по-мънички букви, „Създанията на нощта, изкарани на светлина“.

Когато първият фургон се изравни със спящата еднорога, старицата внезапно дръпна юздите на коня си. Другите фургони също спряха и безмълвно зачакаха, а тя се метна на земята с грозна грация. Плъзна се към еднорогата и се взира дълго в нея. Накрая отрони:

— Виж ти. Виж ти, виж ти, моя стара черупка-сърце. Пък си мислех, че съм видяла последния. — Гласът ѝ оставяше дъх на мед и барут във въздуха.

— Само ако знаеше — оголи тя в усмивка зъби камъчета. — Но не мисля, че ще му кажа.

Погледна назад към черните фургони и щракна два пъти с пръсти. Кочияшите на втория и третия фургон слязоха и се приближиха. Единият бе нисък, мургав и студен, като нея; другият бе висок и слаб, с изражение на непоколебимо недоумение. Носеше стар черен плащ и имаше зелени очи.

— Какво виждаш? — попита старицата ниския мъж. — Рук, какво виждаш да лежи тук?

— Умрял кон — отговори той. — Не, не е умрял. Дай го на мантикора или на дракона. — Хихикането му звучеше като драсване на клечки кибрит.

— Глупак — рече му Мама Фортуна. После се обърна към другия:

— Ами ти, вълшебнико, ясновидецо, чудотворецо? Какво виждаш ти с магьосническото си зрение? — Тя се присъедини към скриптящия гръмогласен смях на Рук, но млъкна, щом видя, че високият мъж продължава да се взира в еднорогата.

— Отговори ми, жонгльор такъв! — изръмжа тя, но мъжът не обърна глава. Старицата я обърна вместо него, извъртайки брадичката му с ръка, подобна на морски рак. Той сведе очи пред жълтия ѝ взор.

— Кон — промърмори. — Бяла кобила.

Мама Фортуна дълго го гледа.

— И ти си глупак, магьоснико — изкикоти се тя най-накрая. — Но по-лош глупак от Рук, и по-опасен. Той лъже само от алчност, но ти лъжеш от страх. Или е доброта?

Мъжът не отговори и Мама Фортуна се разсмя сама.

— Тъй да е — рече тя. — Бяла кобила. Искам я за Карнавала. Деветата клетка е празна.

— Ще ми трябва въже — каза Рук. Той се канеше да се обърне, но старицата го спря.

— Единственото въже, което може да я удържи — рече му тя, — ще да е онова, с което старите богове вързали вълка Фенрис^[9]. То било изпредено от рибешки дъх, птича слюнка, женска брада, мяукането на котка, сухожилията на мечка и още нещо. Сетих се — основите на планини. Понеже нямаме нито един от тия елементи, нито пък джуджета, които да ни ги сплетат, ще трябва да се справим както можем с челичени решетки. Ще я омагьосам да спи, ей така. — И ръцете на Мама Фортуна започнаха да плетат нощния въздух, докато тя мърмореше неприятни думи в гърлото си. Когато завърши заклинанието, около еднорогата се носеше мирис на светкавица.

— Сега я вкарайте в клетката — нареди старицата на двамата. — Ще спи до изгрев слънце, каквато и дандания да вдигате — освен ако, в привичната си глупост, я пипнете с ръце. Разглобете деветата клетка и я постройте около нея, но внимавайте! Ръката, която даже леко се допре до гривата ѝ, веднага ще се превърне в магарешко копито, както си го заслужава.

Тя отново се втренчи насмешливо във високия слаб мъж.

— Фокусчетата ще ти бъдат още по-трудни от сега, вълшебнико — изхриптя насреща му. — Захващайте се за работа. До зори не остава много.

Когато бе достатъчно далеч да не ги чува, потъвайки отново в сянката на фургона си, сякаш бе излязла само да изкука часа, мъжът на име Рук се изплю и любопитно отбеляза:

— Чудя се какво тревожи старата сепия. Какво толкоз, ако пипнем звяра?

Магьосникът му отговори толкова тихо, че думите му почти не се чуха.

— Допирът на човешка ръка ще я пробуди и от най-дълбокия сън, дори дяволът да я е омагьосал. А Мама Фортуна не е дяволът.

— Иска ѝ се да си мислим, че е — подигра се смуглият мъж. — Магарешки копита! Бляяяя! — Но пъхна ръце дълбоко в джобовете си. — Защо да се разваля магията? Това е една дърта бяла кобила.

Ала магьосникът вече крачеше към последния черен фургон.

— Побързай — подвикна той през рамо. — Скоро ще е ден.

Отне им остатъка от нощта да разглобят деветата клетка, решетките, пода и покрива, а после отново да ги сглобят около спящата еднорога. Рук тъкмо дърпаше вратата, за да се убеди, че е здраво заключена, когато сивите дървета на изток изкипяха и еднорогата отвори очи. Двамата мъже припряно се отдалечиха, но високият магьосник погледна назад тъкмо навреме, за да види как тя се изправя на крака и се вторачва в железните решетки, с приведена глава, полюляваща се като главата на стара бяла кобила.