Питър Бийгъл
Последният еднорог (16)

Глава четиринадесета

Когато морето си прибра обратно диамантените очертания на следите им, не остана ни знак, че някога ги е имало — също като замъка на крал Хагард. Единствената разлика бе, че Моли Гру си спомняше еднорозите много добре.

— Хубаво, че замина, без да се сбогува — каза си тя. — Щях да направя нещо глупаво. След малко и без това ще направя нещо глупаво, но така наистина е по-добре.

После по бузата и в косата ѝ се спусна топъл полъх като слънчев лъч. Тя се завъртя и прегърна шията на еднорогата.

— О, ти остана! — прошепна. — Ти остана!

Ето че все пак щеше да постъпи наистина глупаво и да попита „Ще останеш ли?“, но еднорогата нежно ѝ се изплъзна и доближи лежащия принц Лир, чиито тъмносини очи вече помътняваха. Застана над него тъй, както той бе бранил лейди Амалтея.

— Тя може да го съживи — промълви Шмендрик. — Рогът на еднорог е неподвластен на самата смърт.

Моли се взря в него за първи път от много време насам и видя, че най-сетне е достигнал силата и началото си. Не знаеше как го разбра, понеже около него не пламтеше дивен блясък, нито пък се явиха някакви очевидни поличби в негова чест, поне в този момент. Беше си Шмендрик Магьосника, както винаги — и все пак по някакъв начин му беше за първи път.

Преди да докосне принц Лир с рога си, еднорогата дълго стоя край него. Макар търсенето ѝ да бе свършило в радост, в позата ѝ прозираше изнурение, а в красотата — тъга, която Моли никога не бе виждала. Изведнъж ѝ се стори, че еднорогата не тъгува за Лир, а за изгубената девойка, която не можеше да бъде върната; за лейди Амалтея, която може би щеше да живее щастливо с принца до края на дните си. Еднорогата сведе глава и рогът ѝ се плъзна по брадичката на Лир непохватно като първа целувка.

Принцът се надигна, като примигваше и се усмихваше на нещо отдавнашно.

— Татко — рече той бързо и учудено. — Татко, сънувах сън.

После видя еднорогата и се изправи, а кръвта по лицето му заблестя и отново потече.

— Бях мъртъв — каза.

Еднорогата го докосна за втори път, над сърцето, и за миг задържа рога си там. И двамата трепереха. Принц Лир протегна към нея ръце като думи.

— Помня те — каза тя. — Помня.

— Когато бях мъртъв… — започна принцът, ала тя вече бе далеч. Подире ѝ не изтрополи нито камък, нито храст не се изскубна, докато скачаше нагоре по скалите: отиде си, лека като птича сянка; и когато погледна назад, с вдигнато раздвоено копито и слънчева светлина по хълбоците, с глава и шия, нелепо крехки за тежестта на рога — всеки от тримата в ниското я повика с болка. Тя се завъртя и изчезна; но Моли Гру видя как гласовете им се забиха в нея като стрели и ѝ се прииска, дори повече, отколкото искаше еднорогата да се върне, да не я бе викала.

— Веднага щом я видях, разбрах, че съм бил мъртъв — продума принц Лир. — Така беше и онзи път, когато погледнах от кулата на баща ми и я видях.

После вдигна очи и си пое дъх. Това бе единственият звук, с който живо същество оплака крал Хагард.

— Аз ли бях? — прошепна. — Проклятието гласеше, че ще съм оня, който ще срути замъка, но аз никога не бих го направил. Той не се държеше добре с мен, ала то е само защото не бях онова, което искаше. Аз ли причиних края му?

— Ако не се бе опитал да спасиш еднорогата, тя никога нямаше да се опълчи срещу Червения бик и да го прогони в морето — отговори Шмендрик. — Червеният бик бе онзи, който накара морето да прелее и така освободи другите еднорози, а те на свой ред сринаха замъка. След като знаеш това, би ли искал да е иначе?

Принц Лир поклати глава, но не отговори. Моли попита:

— Но защо Бикът побягна от нея? Защо не остана да се бие?

Когато погледнаха към морето, от Бика нямаше и следа, въпреки че със сигурност бе твърде голям, за да се изгуби от поглед толкова бързо. Ала дали в крайна сметка стигна до друг бряг или водата погълна дори неговото огромно туловище, никой от тях не разбра още дълго време; а в онова кралство не го видяха никога повече.

— Червеният бик никога не се бие — рече Шмендрик. — Той покорява, но никога не се бие.

Той се обърна към принц Лир и сложи ръка на рамото му.

— Сега ти си кралят.

После докосна и Моли, произнесе нещо, което приличаше повече на свирукане, отколкото на слово, и тримата се издигнаха като мъх от топола до върха на скалата. Моли не се изплаши. Вълшебството я повдигна тъй нежно, сякаш тя бе музикална нота и то я пееше. Чувстваше, че то може да изригне необуздано във всеки един миг, ала съжали, когато я спусна на земята.

От замъка не бе останал нито камък, нито кръпка; и нямаше по-светъл белег на мястото, където бе стоял. Четирима младежи в ръждиви, разнищени ризници се лутаха със зейнали усти по изчезналите коридори и се въртяха ли, въртяха из празнината, където се бе намирала голямата зала. Когато видяха Лир, Моли и Шмендрик, те се втурнаха към тях със смях. Паднаха на колене пред Лир и вкупом извикаха:

— Ваше Величество! Да живее крал Лир!

Лир се изчерви и дори се опита да ги изправи на крака.

— Оставете — смотолеви той, — оставете. Кои сте вие?

Той местеше изумен поглед от лице на лице.

— Познавам ви — наистина ви познавам — но как е възможно?

— Вярно е, Ваше Величество — отвърна щастливо първият младеж. — Ние наистина сме стражниците на крал Хагард — същите, които му служиха толкова много студени и тежки години. Избягахме от замъка, след като изчезнахте в часовника, понеже Червеният бик ревеше и кулите се тресяха, и ни беше страх. Знаехме, че старото проклятие най-сетне се сбъдва.

— Огромна вълна отнесе замъка — каза втори стражник, — точно както бе предрекла вещицата. Видях я как се разплисква надолу по скалата, сипкаво като сняг, и защо не повлече и нас, идея си нямам.

— Вълната се раздели, за да ни заобиколи — добави трети. — Никога не съм виждал вълна да прави така. Беше странна вода, като призрака на вълна, кипнала в цветовете на дъгата, и за миг ми се стори…

Той потри очи, сви рамене и се усмихна безпомощно.

— Не знам. Беше като сън.

— Но какво се е случило с всички ви? — попита Лир. — Когато се родих, вече бяхте стари, а сега сте по-млади от мен. Що за чудо е това?

Тримата, които бяха говорили, се закискаха със смутени лица, но четвъртият отвърна:

— Това е чудото да мислим каквото казваме. Веднъж рекохме на лейди Амалтея, че отново ще се подмладим, ако го пожелае, и явно сме говорили вярно. Къде е тя? Ще ѝ се притечем на помощ, дори ако трябва да се изправим срещу самия Червен бик.

— Отиде си — каза крал Лир. — Намерете коня ми и го оседлайте. Намерете коня ми. — Гласът му бе груб и гладен и стражниците се втурнаха да се подчинят на новия си господар.

Ала Шмендрик, застанал до него, тихо рече:

— Ваше Величество, не бива. Не трябва да тръгвате след нея.

Когато кралят се обърна, той изглеждаше като Хагард.

— Магьоснико, тя е моя! — Той спря, а после продължи по-меко, почти умолително. — Два пъти ме е връщала от смъртта, а без нея не ще ли съм мъртъв трижди?

Той сграбчи китките на Шмендрик със сила, която можеше да стрие кост на прах, но магьосникът не помръдна.

— Аз не съм крал Хагард — каза Лир. — Не си мечтая да я пленя, а само да прекарам живота си, следвайки я — на мили, левги, дори години назад — без да я зърна никога навярно, ала при все това доволен. Мое право е. Героят заслужава щастливия край, когато той най-сетне настъпи.

Но Шмендрик отвърна:

— Това не е краят, нито за теб, нито за нея. Ти си крал на опустошени земи, чийто единствен крал досега е бил страхът. Истинската ти задача едва започва и докато си жив, не ти е дадено да узнаеш дали си се справил, а само дали си се провалил. Колкото до нея, тя е приказка без край, щастлив или тъжен. Никога не ще принадлежи на нещо, достатъчно смъртно, за да я желае.

После, съвсем необяснимо, той прегърна младия крал и дълго го държа в обятията си.

— Ала бъди доволен, господарю — продума тихо. — Никой не е имал благоволението ѝ повече от теб и никой друг няма да бъде благословен да остане в паметта ѝ. Обичал си я и си ѝ служил — бъди доволен, и бъди крал.

— Но аз не искам това! — извика Лир. Магьосникът не продума, а само го погледна. Сини очи се взряха в зелени; слабо и царствено лице — в друго, което не бе нито тъй хубаво, нито тъй храбро. Кралят присви очи и замига, сякаш гледаше слънцето, и не мина много, преди да сведе поглед и да промълви:

— Така да бъде. Ще остана и ще управлявам сам окаян народ в омразна земя. Ала властта ми няма да ми донесе повече радост, отколкото на клетия Хагард.

Малък есенен котарак с криво ухо се измъкна от някаква скрита гънка във въздуха и се прозя срещу Моли. Тя го вдигна до лицето си и той заплете лапи в косата ѝ. Шмендрик се усмихна и каза на краля:

— Сега трябва да те оставим. Ще дойдеш ли да ни изпратиш като приятели до границите на владенията си? От тук до там има много неща, които си струва да видиш — и мога да ти обещая, че ще зърнем следи от еднорози.

Тогава крал Лир отново викна за коня си и хората му го потърсиха и го намериха; но за Шмендрик и Моли нямаше коне. Когато обаче се върнаха, стражите видяха смаяното изражение на краля и се обърнаха: зад тях кротко пристъпваха два други коня, един черен и един кафяв, вече оседлани и готови за път. Шмендрик взе черния и даде кафявия на Моли.

Отначало тя се страхуваше от тях.

— Твои ли са? — попита го. — Ти ли ги направи? Можеш ли го вече — просто да създаваш неща?

Шепотът на краля отрази като ехо почудата ѝ.

— Намерих ги — отговори магьосникът. — Но под „намирам“ имам предвид нещо различно от онова, което имате вие. Не ме питайте повече.

Той я повдигна на седлото, а после сам скочи на своето.

Тъй потеглиха тримата, а стражниците ги последваха пеш. Никой не погледна назад, защото нямаше нищо за гледане. Но по някое време крал Лир каза, без да се обръща:

— Странно е да си израсъл на едно място, а после то да изчезне и всичко да се промени — и внезапно да се окажеш крал. Нима нищо от случилото се не бе истинско? Аз истински ли съм тогава?

Шмендрик не отговори.

Крал Лир искаше да пътуват бързо, но Шмендрик ги водеше със спокоен ход и по заобиколни пътища. Когато кралят ги припираше да побързат, той бе порицаван да се съобразява с вървящите стражи — въпреки че те по чудо не се умориха нито веднъж през целяи път. Моли обаче скоро разбра, че магьосникът ги бавеше, за да накара Лир да се взре задълго и отблизо във владенията си. За своя изненада тя откри, че земята заслужаваше вниманието им.

Защото, макар и бавно, пролетта пристигаше в пустошта, над която бе властвал Хагард. Някой чужденец не би забелязал разликите, но Моли виждаше как съсухрената земя заблестява в зеленина, плаха като пушек. Тумбести, възлести дървета, които никога не бяха напъпвали, разтваряха цветове, предпазливи като армия, разпращаща съгледвачи; отдавна пресъхнали ручеи заромоляваха в коритата си, а мънички твари си подвикваха помежду си. Покрай тримата се плъзваха аромати на снопове: бледа трева и черна кал, мед и орехи, мента и слама, и гниещо ябълково дърво; и дори следобедната светлина носеше нежно, разкихващо ухание, което Моли би познала навсякъде. Тя яздеше до Шмендрик, гледаше кроткото запролетяване и си мислеше как най-сетне бе стигнало и до нея, закъсняло, но задълго.

— Оттук са минавали еднорози — прошепна тя на магьосника. — Заради тях ли е, или заради рухването на Хагард и изчезването на Червения бик? Какво има, какво се случва?

— Всичко — отговори ѝ той, — всичко, наведнъж. Дошла е не една пролет, а петдесет; отлитат не един или два огромни ужаса — от земята се вдигат хиляда малки сенки. Почакай и ще видиш.

А към крал Лир добави:

— Нито пък е първата пролет, която някога е идвала в тази страна. Много отдавна земята беше добра и за да стане отново такава, не ѝ трябва друго освен истински крал. Виж как омеква пред теб.

Крал Лир не отговори, но очите му се рееха във всички посоки, докато яздеше, и нямаше как да не забележи узряването. Дори долината на Хагсгейт, със злокобното си минало, се разлюляваше от цветя — кандилки и камбанки, лавандула и лупина^[1], напръстник и бял равнец. Дълбоките следи на Червения бик потъваха в подбел.

Ала когато стигнаха Хагсгейт, в един късен следобед, пред очите им се разкри странна и сурова гледка. Разораните поля бяха ужасяващо изровени и опустошени, щедрите градини и лозя бяха стъпкани, не бе останал ни филиз, ни ластар. Разрухата бе толкова зловеща, сякаш я бе донесъл самият Бик; но на Моли Гру се стори, че петдесет години избегнати беди се бяха стоварили върху Хагсгейт наведнъж, точно когато петдесет пролети най-сетне затопляха останалите земи. Във вечерната светлина стъпканата земя изглеждаше странно пепелява.

— Какво е това? — пророни крал Лир.

— Яздете, Ваше Величество — отвърна магьосникът. — Яздете.

Слънцето залязваше, когато преминаха през изкъртените порти на града и бавно поведоха конете си по улици, задръстени от плочки, посуда и пръснати стъкла; парчета от стени и прозорци, комини, столове, кухненски прибори, покриви, вани, легла, камини, тоалетки. Всяка къща в Хагсгейт бе срутена; всичко, което можеше да се счупи, бе счупено. Градът изглеждаше така, сякаш някой го бе настъпил.

Хората седяха на праговете си, където бяха успели да ги намерят, и гледаха развалините. Те винаги бяха имали вид на просяци, дори насред изобилието, и истинската разруха ги караше да изглеждат почти облекчени и с нито копче по-бедни. Когато Лир ги доближи, не го забелязаха, докато не им рече:

— Аз съм кралят. Какво ви се е случило тук?

— Беше земетресение — промълви един от мъжете унесено, но друг възрази:

— Беше буря, северняк от морето. Разпарчетоса града и докара градушка като копита.

Трети настояваше, че могъщ прилив е залял Хагсгейт; прилив, бял като кучешки дрян и тежък като мрамор, който не бе удавил никого и бе смазал всичко.

Крал Лир ги изслуша с мрачна усмивка.

— Слушайте — каза той, когато свършиха. — Крал Хагард е мъртъв, а замъкът му се срути. Аз съм Лир, синът на Хагсгейт, изоставен при раждането си, за да не се сбъдне проклятието на вещицата и да не се случи това. — Той махна с ръка наоколо към сринатите къщи.

— Окаяни, глупави хора, еднорозите се върнаха — еднорозите, които сте виждали да преследва Червеният бик и сте се правили, че не виждате. Те бяха онези, които срутиха замъка, те срутиха и града. Вас обаче ви погубиха алчността и страхът ви.

Хората въздъхнаха примирено, ала една жена на средна възраст пристъпи напред и рече с искрица в гласа:

— Всичко това изглежда малко нечестно, господарю мой, с ваше позволение. Какво можехме да направим, за да спасим еднорозите? Страх ни беше от Червения бик. Какво можехме да направим?

— И една дума можеше да е достатъчна — отвърна крал Лир. — Сега никога няма да разберете.

Той се канеше да обърне коня си и да ги остави там, но един слаб, сипкав глас го повика.

— Лир — мъничък Лир — детето ми, кралю мой!

Моли и Шмендрик познаха мъжа, който се тътрузеше към тях с разтворени обятия, хриптейки и куцайки, сякаш бе по-стар, отколкото бе наистина. Беше Дрин.

— Кой си ти? — попита кралят. — Какво искаш от мен?

Дрин докопа шпорите му и зарови лице в ботушите му.

— Не ме ли познаваш, момчето ми? Не — как би могъл? С какво съм заслужил да ме познаеш? Аз съм баща ти — твоят клет стар безмерно щастлив баща. Аз бях онзи, който те остави на площада в оная зимна нощ толкоз отдавна и те предаде в ръцете на героичната ти съдба. Колко мъдър бях, и колко тъжен, тъй дълго, и колко горд съм сега! Момчето ми, моето момченце!

Той не успя да заплаче с истински сълзи, но носът му течеше.

Без да отрони и дума, крал Лир дръпна поводите на коня си, извеждайки го заднешком от тълпата. Старият Дрин отпусна протегнатите си ръце.

— Ето какво е да имаш деца! — изкряска той. — Неблагодарни сине, нима ще изоставиш баща си в часа на неговата нужда, когато една думица от твоя домашен магьосник би оправила всичко? Презирай ме, ако щеш, но аз изиграх ролята си, за да стигнеш където си — няма да посмееш да го отречеш! Злодеите също си имат права.

Въпреки тези думи кралят щеше да се обърне, но Шмендрик докосна ръката му и се наведе към него.

— Знаеш ли, вярно е — прошепна той. — Ако не беше той — ако не бяха всички те — приказката щеше да е поела по съвсем друг път и кой може да каже дали краят щеше да е щастлив дори колкото този? Ти си длъжен да бъдеш техен крал и да ги управляваш тъй благосклонно, сякаш са някой по-храбър и верен народ. Защото те са част от съдбата ти.

Тогава Лир вдигна ръка към хората на Хагсгейт и те се сбутаха и смушкаха за тишина.

— Трябва да продължа с моите приятели и да ги придружа донякъде. Но ще оставя стражите си тук и те ще ви помогнат да започнете да строите града си наново. Когато се върна, съвсем скоро, ще помогна и аз. Няма да започна да строя новия си замък, докато не видя Хагсгейт възстановен.

Тълпата горчиво възропта, че Шмендрик може да свърши всичко за миг с магията си. Но вълшебникът им отвърна:

— Не бих могъл, даже да исках. Има закони, които управляват магическото изкуство, точно както има закони, които властват над времето и вълните. Някога магията ви дари с богатство, когато всички други по тия земи бяха бедни; ала дните ви на охолство свършиха и сега трябва да започнете отначало. Онова, което при Хагард е било пустош, сега отново ще се раззелени и разцъфти, но Хагсгейт ще ви дава поминък точно толкова скъпернически, колкото сърцата, които го обитават. Можете отново да засадите полята си и да възстановите прегазените градини и лозя, ала те никога няма да цъфнат както преди, никога — докато не се научите да им се радвате, без причина.

Той се взря в смълчаните хора и в погледа му нямаше гняв, а само съжаление.

— Ако бях на ваше място, щях да имам деца — рече им. А после се обърна към крал Лир:

— Какво ще нареди Ваше Величество? Да спим ли тук нощес и да поемем по пътя си утре?

Но кралят се завъртя и стремглаво препусна навън от разрушения Хагсгейт. Мина много време, преди Моли и магьосникът да го настигнат, и още повече, преди тримата да си легнат за сън.

Пътуваха през владенията на крал Лир много дни и с всеки ден гледката им се струваше все по-непозната и все по-прекрасна. Пролетта се носеше пред тях, вихрена като пожар, обличаше всичко, което бе голо, и разтваряше всичко, което се бе свило много отдавна, докосвайки земята точно както еднорогата бе докоснала Лир. Всевъзможни животни, от белки до бежови бръмбари, ги пресрещаха с перчене, плъзгане или припкане, а високото небе, преди пясъчножълто и сухо като самата почва, сега разцъфваше с птици, които кръжаха толкова нагъсто, че по-голямата част от деня изглеждаше като залез. В буйните ручеи се извиваха и проблясваха риби, а по хълмовете тичаха диви цветя като измъкнали се затворници. Земята жужеше от живот, но онова, което държеше тримата пътешественици будни нощем, бе безмълвното ликуване на цветята.

Хората от селата ги поздравяваха предпазливо и малко по-сърдечно от първия път, когато Шмендрик и Моли бяха минали оттук. Само най-старите от тях някога бяха виждали пролет и мнозина подозираха, че развилнялата се зеленина е чума или нашествие. Крал Лир им разказваше, че Хагард е мъртъв, а Червеният бик си е отишъл завинаги, канеше ги да го посетят, когато новият му замък бъде издигнат, и продължаваше нататък.

— Ще им трябва време да свикнат с цветята — рече той.

Навсякъде, където спираха, разгласяваше, че всички разбойници са помилвани, и Моли се надяваше, че вестите ще стигнат до капитан Къли и веселата му дружина. Всъщност така и стана, и цялата весела дружина незабавно изостави живота в зеления лес, освен самия Къли и Джак Джингли. Двамата станаха странстващи менестрели и се говори, че постигнали порядъчен успех в провинцията.

Една нощ тримата спаха край най-далечната граница на кралството на Лир, а постеля им бяха високите треви. На сутринта кралят щеше да се сбогува с тях и да се върне в Хагсгейт.

— Ще ми бъде самотно — рече той в мрака. — Предпочитам да дойда с вас, вместо да съм крал.

— О, с времето ще ти хареса — отвърна Шмендрик. — Най-славните младежи от селата ще пристигат в двора ти и ти ще ги учиш да бъдат рицари и герои. Най-мъдрите министри ще идват да те съветват, най-изкусните музиканти, жонгльори и разказвачи ще търсят благоволението ти. А някой ден ще се появи и принцеса — побягнала от неописуемо злите си баща и братя или диреща справедливост за тях. Навярно ще чуеш за нея: затворена в крепост от кремък и диамант, с единствен спътник — състрадателен паяк…

— Това не ме интересува — прекъсна го крал Лир. После мълча толкова дълго, че Шмендрик си помисли, че е заспал, но изведнъж каза:

— Да можех да я видя още веднъж, да ѝ разкрия цялото си сърце. Никога няма да разбере какво исках да ѝ кажа наистина. Ти ми обеща, че ще я видя.

— Обещах ти само, че ще видиш следи от еднорози — рязко му отвърна магьосникът, — както и стана. Кралството ти е по-благословено, отколкото заслужава някоя земя, защото те са го прекосили на свобода. Колкото до тебе, сърцето ти, нещата, които си казал и не си казал, тя ще ги помни дори когато хората са приказка в книги, писани от зайци. Помисли за това и се умири.

Кралят не продума повече и Шмендрик съжали за думите си.

— Тя те докосна два пъти — обади се той след мъничко. — С първото докосване те съживи, но второто беше за теб.

Лир не отговори и магьосникът никога не узна дали го е чул или не.

Шмендрик сънува, че еднорогата идва и застава край него с изгрева на луната. Нощният ветрец вееше и рошеше гривата ѝ, а луната сияеше върху изящната ѝ като снежинка глава. Той знаеше, че е сън, но бе щастлив да я зърне.

— Колко си красива — рече ѝ. — Така и не ти го казах наистина.

Щеше да разбуди и другите, но очите ѝ му изпяха ясно предупреждение, като две уплашени птичета, и той разбра, че ако помръдне да извика Моли или Лир, ще се събуди и тя ще изчезне. Затова само каза:

— Мисля, че те те обичат повече, макар че и аз се старая колкото мога.

— Затова е така — отвърна тя и той не можа да реши на кое му отговаря. Лежеше, без да помръдва, с надеждата, че ще си спомня точната форма на ушите ѝ, когато се събуди сутринта.

— Вече си истински и смъртен вълшебник — рече тя, — както винаги си желал. Това прави ли те щастлив?

— Да — отговори той с тих смях. — Не съм клетият Хагард, та да изгубя желанието на сърцето си, щом го постигна. Ала има вълшебници и вълшебници; има черна магия и бяла магия, и безчетните нюанси на сивото помежду им — и сега разбирам, че разлика няма. Независимо дали ще реша да бъда онова, което хората наричат мъдър и добър магьосник — да помагам на герои, да възпирам вещици, зли владетели и неразумни родители; да викам дъжд, да лекувам белодробен антракс^[2] и въртоглавие по овцете, да смъквам котки от клоните — или ще избера ретортите, пълни с еликсири и есенции, праховете, билките и отровите, гримоарите^[3] с катинар, обвити в кожи, които е по-добре да не бъдат назовавани, мръсната мъгла, изпълваща стаята, и сладкия глас, шушнещ отвътре — е, животът е кратък и на колцина мога да помогна или да навредя? Най-сетне имам сила, но светът все още е твърде тежък, за да го поместя, макар приятелят ми Лир да си мисли друго.

Той отново се засмя в съня си, малко тъжно.

— Така е — рече еднорогата. — Ти си човек, а хората не могат да променят нищо с делата си.

Но гласът ѝ бе странно бавен и угрижен.

— Кое ще избереш? — попита тя.

Магьосникът се засмя за трети път.

— О, ще е доброжелателната магия, без съмнение, защото би ти харесала повече. Не мисля, че някога ще те видя отново, но ще се опитвам да правя онова, което би те зарадвало, ако знаеше. А ти — къде ще си ти през остатъка от живота ми? Мислех, че вече си се прибрала у дома в гората си.

Тя се извърна леко и във внезапната звездна светлина по раменете ѝ всичките му приказки за магия застъргаха като пясък в гърлото му. Пеперудки, мушици и други нощни насекоми, толкова малки, че си нямаха име, долетяха и бавно затанцуваха около яркия ѝ рог, и от това тя не изглеждаше по-глупаво, а напротив — те изглеждаха мъдри и прекрасни, докато я славеха. Котаракът на Моли се търкаше между предните ѝ крака.

— Другите заминаха — каза еднорогата. — Разпръснаха се по горите, от които бяха дошли, всеки в своята, и на хората няма да им е по-лесно да ги зърнат, отколкото ако още бяха в морето. Аз също ще се върна в гората си, но не зная ще мога ли да живея щастливо там, или нейде другаде. Бях смъртна и част от мен още е. Изпълват ме сълзи и копнеж, и страх от смъртта, макар да не мога да плача и да не искам нищо, и да не мога да умра. Вече не съм като другите, защото никога не се е раждал еднорог, който може да скърби, ала аз мога. Аз скърбя.

Шмендрик закри лице като дете, въпреки че бе велик магьосник.

— Съжалявам, съжалявам — мълвеше той в шепите си. — Сторих ти зло, както Никос — на онзи еднорог, и също толкова доброжелателно, и не мога да го поправя, както не е успял и той. Мама Фортуна, крал Хагард и Червеният бик заедно бяха по-мили с теб, отколкото аз.

Но еднорогата нежно му отвърна:

— Народът ми отново е на свобода. Никоя тъга няма да живее в мен толкова дълго, колкото тая радост — освен една, за която също ти благодаря. Сбогом, добри магьоснико. Ще се опитам да си ида у дома.

Тя си тръгна напълно безшумно, но той се събуди, а кривоухият котарак мяукаше самотно. Шмендрик извърна глава и видя трептенето на лунната светлина в отворените очи на крал Лир и Моли Гру. Тримата лежаха будни до сутринта, ала никой не проговори.

На зазоряване крал Лир стана и оседла коня си. Преди да го яхне, той се обърна към Шмендрик и Моли.

— Ще се радвам да ме навестите някой ден.

Те го увериха, че ще дойдат, но той продължаваше да се бави край тях, сучейки висящите поводи между пръстите си.

— Снощи я сънувах — продума той.

— И аз! — викна Моли, а Шмендрик отвори уста и пак я затвори.

— В името на приятелството ни — рече крал Лир дрезгаво, — моля ви, разкажете ми какво ви каза.

Ръцете му се впиха в техните и хватката му бе студена и болезнена.

Шмендрик му се усмихна измъчено.

— Господарю мой, аз толкова рядко си спомням сънищата си. Струва ми се, че говорихме галантно за глупости, досещате се — сериозни безсмислици, празни и преходни…

Кралят пусна ръката му и обърна полуобезумелия си взор към Моли.

— Никога няма да разкажа — каза тя, малко уплашена, но странно поруменяла. — Помня, но няма да разкажа на никого, дори да умра заради това — дори и на вас, господарю. — Докато говореше, тя не гледаше него, а Шмендрик.

Крал Лир отблъсна и нейната ръка и се метна на седлото си с такава ярост, че конят му се изправи пред изгрева, тръбейки като елен. Но Лир се задържа върху него и се втренчи в Моли и Шмендрик с толкова мрачно, набраздено и изпито лице, сякаш бе царувал колкото Хагард.

— Тя не ми каза и дума — прошепна той. — Разбирате ли? Не ми каза и дума, думица даже.

После лицето му омекна, тъй, както дори по лицето на крал Хагард се изписваше зачатък на нежност, докато гледаше еднорозите в морето. В онзи миг той отново бе младият принц, който обичаше да седи с Моли в кухничката.

— Тя ме гледаше — каза той. — В съня ми тя ме гледаше и не каза нищо.

Той препусна, без да се сбогува, и те се взираха след него, докато хълмовете го скриха: изправен, тъжен конник, който се прибира, за да бъде крал. Накрая Моли пророни:

— О, клетият човек. Клетият Лир.

— Не е тъй лоша тази орис — рече магьосникът. — Великите герои се нуждаят от велика скръб и бреме, иначе половината им величие остава незабелязано. Всичко е част от приказката.

Ала гласът му бе малко несигурен и той меко обгърна раменете на Моли с ръка.

— Не може да е зла участ да си обичал еднорога — добави. — Това със сигурност е най-чудният късмет, макар и най-трудно заслуженият.

После лека-полека я отдалечи докъдето стигаха пръстите му и я попита:

— Сега ще ми кажеш ли какво ти каза тя?

Но Моли Гру само се засмя и заклати глава, докато косата ѝ се разпиля и тя стана по-красива от лейди Амалтея.

— Тъй да бъде — рече магьосникът. — Тогава ще я намеря отново и навярно тя ще ми каже.

Той спокойно се обърна да подсвирне на жребците им.

Моли не продума, докато той оседлаваше коня си, но когато се зае с нейния, тя сложи длан върху неговата.

— Мислиш ли — наистина ли се надяваш, че може да я открием? Забравих да ѝ кажа нещо.

Шмендрик я погледна през рамо. В утринната светлина очите му блестяха като тревата; ала от време на време, когато се навеждаше в сянката на коня, в погледа му се размърдваше по-дълбока зеленина — зеленото на борови иглички, което носи със себе си лека, хладна горчивина.

— Страхувам се от това, заради нея самата — рече той. — То би означавало, че сега и тя е странник, а това е съдба за човешки същества, не за еднорози. Но се надявам, разбира се, че се надявам.

После се усмихна на Моли и хвана ръката ѝ.

— Така или иначе, понеже аз и ти трябва да си изберем един път, от многото, които в крайна сметка водят до същото място, защо да не е пътят, по който е поел еднорог? Може никога да не я зърнем, но пък винаги ще познаем откъде е минала. Хайде, ела. Ела с мен.

Така започна новото им пътешествие, което с времето ги отведе във и вън от повечето гънки на сладостния, свиреп, сбръчкан свят, за да достигнат най-накрая до своята странна и чудна участ. Но всичко това се случи по-късно; а преди него, на има-няма десет минути от кралството на Лир, те срещнаха девица, която се устреми към тях с боси нозе. Роклята ѝ бе разкъсана и окаляна, но пищната изработка личеше отдалеч, и макар косата ѝ да бе разрошена и осеяна с бодили, ръцете ѝ — издраскани, а прекрасното ѝ лице — мръсно, нямаше как да я сбъркат: бе принцеса в злочеста беда. Шмендрик слезе от коня си, за да я прихване, и тя го сграбчи с две ръце, сякаш бе кора на грейпфрут.

— Спасение! — извика му тя. — Спасение, au secours^[4]! И ако ли да сте човек с кураж и състрадание, на помощ ми се притечете. Зова се принцеса Алисън Джослин, дъщеря на добрия крал Джайлс, сам безчестно погубен от брат си, кръвожадния херцог Вулф, който плени тримата ми братя, принцовете Корин, Колин и Калвин, и ги хвърли в зловещ зандан като заложници за брака ми с подпухналия му син лорд Дъдли, но аз подкупих стражите и нахраних кучетата…

Ала Шмендрик Магьосника вдигна ръка и тя млъкна, смаяно взряна в него с големи люлякови очи.

— Прекрасна принцесо — рече ѝ той сериозно. — Човекът, когото търсите, току-що замина натам.

И той посочи назад към земите, които тъй скоро бяха напуснали.

— Вземете коня ми и ще го догоните, докато сянката ви още е зад вас.

Той сплете пръсти за принцеса Алисън Джослин и тя изнурено и малко объркано се качи на седлото. Шмендрик обърна коня с думите:

— Сигурно ще го настигнете лесно, понеже ще язди бавно. Той е добър човек и герой, по-велик, отколкото заслужава което и да е дело. Изпращам му всичките си принцеси. Казва се Лир.

Той плесна коня по задницата и го натири по пътя, по който бе поел крал Лир; а след това се смя толкова дълго, че бе твърде премалял да се качи зад Моли и известно време трябваше да върви редом с коня ѝ. Когато се съвзе, запя и тя се присъедини към него. И ето какво пееха, докато прекрачваха заедно от тази история в някоя друга:

— Аз крал не съм и господар не съм,

дори не съм наемник — рече той. —

Арфист съм само, свирещ с жалък звън,

и ида тук жених да бъда твой.

 

— Да беше господар, мой господар ще си,

и пак мой, ако бе крадец — му рече тя. —

— А щом арфист си, мой арфист ще си,

за мене няма разлика в това, това,

за мене няма разлика в това.

 

— А ако се окаже, че арфист не съм?

Че лъгал съм те, да ти взема любовта?

— Е, ще те уча как да пееш с звън,

че обожавам арфа медна — рече тя.