Питър Бийгъл
Последният еднорог (15)

Глава тринадесета

Проходът бе достатъчно широк, за да крачат рамо до рамо, но те тръгнаха един след друг. Лейди Амалтея сама избра да върви най-отпред. Принц Лир, Шмендрик и Моли Гру я следваха и косите ѝ бяха единственият им светлик в тъмното, но пред самата нея цареше мрак. Въпреки това тя стъпваше толкова уверено, сякаш вече бе минавала оттук.

Така и не разбраха къде в действителност се намират. Студеният вятър изглеждаше истински, също като студената смрад, която се носеше с него, а тъмата ги пропускаше да минат много по-неохотно от часовника. Самата пътека бе дотолкова реална, че натъртваше ходилата и на места я задръстваха истински камъни и пръст, отронили се от стените на пещерата. Но посоката ѝ следваше невъзможните серпентини на съня, стръмна и крива, виеща се около себе си; ту се гмурваше почти отвесно, ту сякаш се издигаше леко; ту се разплиташе навън и надолу, ту лъкатушеше назад, за да ги върне, може би, под голямата зала, в която крал Хагард навярно още беснееше над съборен часовник и строшен череп.

„Дело на вещица, без съмнение — помисли си Шмендрик, — а нищо, създадено от вещица, не е истинско, в края на краищата.“ После добави: „Това обаче трябва да е краят. Всичко ще се окаже достатъчно истинско, ако това не е краят.“

Докато се препъваха напред, той набързо разказа приключенията им на принц Лир, като започна със собствената си странна история и още по-странна прокоба, описа гибелта на Среднощния карнавал и бягството си с еднорогата и продължи със срещата им с Моли Гру, пътуването до Хагсгейт и разказа на Дрин за двойното проклятие над града и замъка. Тук спря, понеже по-нататък следваше нощта на Червения бик: нощ, завършила, за добро или зло, с магия — и с гола девойка, която се мяташе в тялото си като крава в плаващи пясъци. Надяваше се, че принцът ще е по-любопитен да научи за героичното си раждане, отколкото за произхода на лейди Амалтея.

Принц Лир се дивеше подозрително, което не се постига лесно.

— Отдавна зная, че кралят не ми е баща — призна той. — Въпреки това упорито се опитвах да му бъда син. Враг съм на всички, които заговорничат против него, и бръщолевенето на някаква дъртофелница няма да е достатъчно, за да причиня рухването му. А иначе мисля, че вече няма еднорози, и зная, че крал Хагард никога не ги е виждал. Как е възможно човек, който е зървал еднорог дори веднъж — камо ли хиляди с всеки прилив — да бъде тъжен като него? Ха, ако аз бях видял нея само веднъж…

Сега самият той се спря леко смутен и усети, че разговорът се носи към някаква скръб, от която няма връщане назад. Вратът и раменете на Моли слушаха съсредоточено, но лейди Амалтея, дори и да чуваше думите на двамата мъже, не го показа.

— И все пак кралят крие радост някъде в живота си — отбеляза Шмендрик. — Наистина ли никога не си виждал следа от нея, никога ли не си виждал дирята ѝ в очите му? Аз съм. Помисли за миг, принце.

Принцът замълча и четиримата пак закриволичиха през смрадния мрак. Понякога не можеха да определят дали се изкачват или спускат; или дали проходът завива, преди щърбата близост на камък край раменете им внезапно да стане студения склон на стена пред лицата им. Не се чуваше нито звук от Червения бик, не проблясваше и искрица от зловещата светлина; но когато Шмендрик докосна влажното си лице, миризмата на Бика полепна по пръстите му.

— Някой път, когато се качи на кулата, по лицето му се явява нещо — наруши мълчанието принц Лир. — Не точно светлина, а проясняване. Спомням си. Бях малък, а той никога не изглеждаше така, когато гледаше мен или нещо друго. И сънувах един сън.

Сега принцът вървеше много бавно, тътрейки крака по земята.

— Сънувах един сън — продължи той, — все същия сън отново и отново: как стоя до прозореца посред нощ и виждам Бика, виждам Червения бик да…

Той не довърши.

— Да натирва еднорози в морето — каза Шмендрик. — Не си сънувал. Хагард, за собствена наслада, ги е принудил всичките да се носят с приливите и отливите — всички без един.

Магьосникът си пое въздух.

— Този един е лейди Амалтея.

— Да — отвърна му принц Лир. — Да, знам.

Шмендрик се вторачи в него.

— Как така знаеш? — гневно попита той. — Откъде изобщо би могъл да знаеш, че лейди Амалтея е еднорог? Не може да ти е казала тя, понеже сама не си спомня. Откакто открадна сърцето ѝ, тя се мисли само за смъртна жена.

Той отлично знаеше, че истината е тъкмо обратната, но точно тогава му бе все едно.

— Откъде знаеш? — попита отново.

Принц Лир спря и се обърна към него. В тъмнината Шмендрик виждаше само хладното млечно сияние на широко отворените му очи.

— Досега не знаех какво е — каза принцът. — Но още щом я зърнах за пръв път, разбрах, че е повече от това, което мога да видя. Еднорога, русалка, ламя, чародейка, горгона — както и да я назовеш, няма да се изненадам или уплаша. Обичам когото обичам.

— Чудесно чувство — отвърна Шмендрик. — Но когато ѝ върна истинската същност, за да може да се изправи срещу Червения бик и да освободи народа си…

— Обичам когото обичам — повтори принц Лир твърдо. — Ти нямаш власт над важните неща.

Преди магьосникът да успее да отговори, лейди Амалтея се оказа между двамата, макар че никой от тях не я бе чул или видял да се връща. Тя проблясваше и потрепваше като течаща вода в тъмнината. Рече:

— По-нататък няма да ида.

Думите ѝ бяха отправени към принца, но ѝ отговори Шмендрик.

— Нямаме избор. Можем само да продължим.

Моли Гру се приближи: едно тревожно око и бледо загатване за скула. Магьосникът повтори:

— Можем само да продължим.

Лейди Амалтея отбягваше погледа му.

— Не трябва да ме преобразява — каза тя на принц Лир. — Не му давай да ми прави магиите си. Бика не го е грижа за човешки същества — може да минем край него и да избягаме. Бикът търси еднорог. Кажи му да не ме преобразява.

Принц Лир закърши пръсти, докато изпукаха.

— Истина е — потвърди Шмендрик. — Така може и да се измъкнем от Червения бик, като предния път. Но ако го направим, никога няма да имаме друга възможност. Всички еднорози на света ще останат негови пленници, освен един, а този един ще умре. Ще остарее и ще умре.

— Всичко умира — отвърна тя, все тъй обърната към Лир. — Хубаво е, че всичко умира. Искам да умра, когато ти умреш. Не му давай да ме омагьоса, не му давай да ме направи безсмъртна. Аз не съм еднорог, не съм магическа твар. Човек съм, и те обичам.

— Не зная много за заклинанията — рече ѝ той нежно, — освен как да ги развалям. Но зная, че дори най-великите вълшебници са безсилни срещу ония двама, които се държат един за друг — а това, в края на краищата, е само клетият Шмендрик. Не бой се. Не бой се от нищо. Каквото и да си била преди, сега си моя. Мога да те удържа.

Тя най-сетне се обърна да погледне магьосника и дори в тъмното той долови ужаса в очите ѝ.

— Не — отрони тя. — Не, не сме достатъчно силни. Той ще ме преобрази и каквото и да се случи после, ти и аз ще сме изгубени един за друг. Няма да те обичам, когато стана еднорог, а ти ще ме обичаш само защото друго не можеш. Ще бъда по-красива от всичко на света и ще живея вечно.

Шмендрик понечи да заговори, но звукът на гласа му я накара да се люшне като пламък на свещ.

— Няма да позволя. Няма да позволя да се случи така. — Тя местеше поглед от принца към магьосника, придържайки гласа си като краищата на рана. — Ако ми е останал и едничък миг любов, когато ме преобрази, ще го узнаеш, защото ще позволя на Червения бик да ме натири в морето при другите. Поне тогава ще бъда близо до теб.

— Всичко това изобщо не е нужно — заговори Шмендрик бодро и се насили да се засмее. — Съмнявам се, че мога да ти върна предишния вид, даже да искаше. Самият Никос никога не е успял да превърне човешко същество в еднорог — а ти вече си истински човек. Умееш да обичаш и да се страхуваш, и да забраняваш на нещата да бъдат каквито са си, и да преиграваш. Нека да свърши тук тогава, нека търсенето завърши. Мигар светът е с нещо по-лош, когато няма еднорози, и какво би спечелил, ако те отново препускаха на воля? Още една добра жена на света струва повече, отколкото всеки изчезнал еднорог. Нека да свърши. Омъжи се за принца и живейте щастливо до края на дните си.

Проходът сякаш изсветляваше и Шмендрик си представи как Червеният бик се промъква към тях, гротескно предпазлив, стъпвайки превзето като чапла. Бледото мъждукане от скулата на Моли Гру угасна, когато тя извърна лице.

— Да — рече лейди Амалтея. — Това е желанието ми.

Но в същия миг принц Лир каза:

— Не.

Внезапна като кихавица, думата прозвуча като питащо изписукване — с гласа на глупав младеж, смъртно смутен от богат и ужасен дар.

— Не — повтори той, и този път думата отекна с друг глас, гласа на крал: не Хагард, а крал, който оплакваше не онова, което нямаше, а онова, което не можеше да даде.

— Милейди — поде той, — аз съм герой. Това е занаят, нищо повече, като тъкачеството и пивоварството, и също като тях има своите хитрости, тънкости и чалъми. Има си начини да различиш вещица и да познаеш отровен поток; съществуват определени слаби места на всички дракони и определени гатанки, които закачулените непознати са склонни да ти задават. Но истинската тайна на героя е в познанието му за реда на нещата. Свинарчето не може да се венчае за принцесата, преди да поеме към приключенията си, нито пък момчето да почука на вратата на вещицата, когато тя е заминала на почивка. Злият чичо не може да бъде разкрит и възпрян, преди да е сторил злото си дело. Нещата трябва да се случват, когато е дошло времето да се случат. Търсенето не може просто да бъде прекъснато; пророчествата не може да бъдат оставени да гният като необрани плодове; еднорозите може да чакат спасение много дълго, но не и завинаги. Щастливият завършек не може да настъпи в средата на приказката.

Лейди Амалтея не му отговори.

— Защо не? — попита Шмендрик. — Кой е рекъл така?

— Героите — отвърна принц Лир тъжно. — Героите знаят за реда и за щастливите завършеци — героите знаят, че някои неща са по-добри от други. Дърводелците познават шарките и летвичките, и правите линии.

Той разпери ръце към лейди Амалтея и пристъпи към нея. Тя не се отдръпна, нито извърна лице; всъщност дори повдигна глава още и принцът бе онзи, който отклони поглед.

— Ти ме научи на това — продължи той. — Никога не съм те поглеждал, без да съзра колко прелестно е подреден светът или без да ми дожалее за неговото падение. Станах герой, за да служа на теб и на всичко, което е като теб. И за да намеря начин да подхвана разговор.

Но лейди Амалтея не му отговори.

Бледа като варовик, светлината в пещерата се усилваше. Четиримата вече се виждаха един друг ясно, лоенобелезникави и чужди в страха си. Дори красотата на лейди Амалтея се оттичаше в мътната, гладна светлина. Тя изглеждаше по-смъртна от другите трима.

— Бикът идва — каза принц Лир. Обърна се и тръгна надолу по прохода, с дръзките, нетърпеливи крачки на герой. Лейди Амалтея го последва с леката и горда походка, с която се опитват да ходят принцесите. Моли Гру остана до магьосника и хвана ръката му, точно както бе докосвала еднорогата в мигове на самота. Той ѝ се усмихна отгоре; изглеждаше доволен от себе си.

— Остави я каквато си е — каза Моли. — Остави я да бъде.

— Кажи го на Лир — отвърна той ведро. — Аз ли казах, че редът е всичко? Аз ли казах, че тя трябва да предизвика Червения бик, защото тъй ще е по-правилно и приемливо? Мен не ме вълнуват изрядните избавления и официалните щастливи завършеци. Те вълнуват Лир.

— Но ти го накара да го направи — възрази тя. — Знаеш, че всичко, за което той си мечтае, е тя да се откаже от търсенето си и да остане с него. И тя щеше да го стори, но ти му припомни, че е герой, и сега той трябва да постъпи, както постъпват героите. Той я обича, а ти го подлъга.

— Не съм — каза Шмендрик. — Тихо, ще те чуе.

Моли почувства, че ѝ се завива свят, че оглупява от близостта на Бика. Светлината и миризмата се бяха превърнали в лепкаво море, из което тя се мяташе като еднорозите, безнадеждно и завинаги. Пътеката започваше да криви надолу, към усилващата се светлина; а далеч напред принц Лир и лейди Амалтея крачеха рамо до рамо към крушение със спокойствието на догарящи свещи. Моли Гру се изкиска.

— Знам защо го направи — продължи тя. — Ти самият не можеш да станеш смъртен, докато не ѝ върнеш предишния вид. Не е ли тъй? Все ти е едно какво ще се случи с нея или с другите, стига най-сетне да станеш истински магьосник. Не е ли тъй? Е, никога няма да бъдеш истински магьосник, даже ако превърнеш Бика в бекасина, защото и това ще е само фокус. Не те вълнува нищо освен магията, а що за магьосник си тогава? Шмендрик, не ми е добре. Трябва да седна.

Шмендрик трябва да я бе носил доста дълго, защото тя определено не местеше крака, а зелените му очи отекваха в главата ѝ.

— Точно така. Само магията значи нещо за мен. Сам бих събрал всички еднорози за Хагард, ако така могъществото ми щеше да порасте даже с половин косъм. Истина е. Нямам предпочитания, нямам и преданост. Имам само магията.

Гласът му бе суров и тъжен.

— Наистина ли? — попита тя, като се люшкаше унесено в ужаса си и гледаше леещата се светлина. — Това е ужасно. — Бе впечатлена дълбоко. — Наистина ли си такъв?

— Не — отвърна той, тогава или по-късно. — Не, не е тъй. Как бих могъл да съм такъв и все още да имам всичките тия грижи?

После ѝ каза:

— Моли, сега трябва да ходиш самичка. Той е там. Там е.

Първото, което Моли видя, бяха рогата. Светлината я накара да скрие лице, но бледите рога я пронизаха яростно през дланите и клепачите, чак до дъното на ума ѝ. Тя видя принц Лир и лейди Амалтея да стоят пред рогата, докато пламъкът плъзваше по стените на пещерата и се надигаше в бездънния мрак. Принц Лир бе извадил меча си, но оръжието проблесна в ръката му, той го изпусна и то се счупи като висулка. Червеният бик тропна с копито и всички паднаха на земята.

Шмендрик бе смятал, че ще открият Бика да ги чака в бърлогата си или в някоя част от тунела, достатъчно широка за битка. Но той безшумно се бе изкачил по прохода, за да ги пресрещне; и сега изпълваше полезрението им, не само от едната пламтяща стена до другата, но по някакъв начин и в самите стени и отвъд тях, извивайки се безспир. Въпреки това не бе мираж, а все същият Червен бик, димящ и сумтящ, поклащащ сляпо глава. Челюстите му изчаткаха върху дъха му с ужасяващ победоносен звук.

„Сега. Сега е моментът, все едно дали ще причиня разруха или огромно добро. Това е краят.“ Магьосникът бавно се надигна, забравил за Бика, заслушан в себе си като в раковина. Ала в него не потрепна и не проговори сила; чуваше само далечния, слаб вой на празнота до ухото си; точно както старият крал Хагард трябва да го бе слушал, когато се събуждаше или спеше, един-единствен звук в тишината. „Няма да дойде при мен. Никос сгреши. Аз съм такъв, какъвто изглеждам.“

Лейди Амалтея бе отстъпила една крачка от Бика, но само толкова, и се взираше мълчаливо в него, докато той риеше земята с предните си крака и пръхтеше гръмотевично и буреносно през огромните си ноздри. Присъствието ѝ го караше да изглежда озадачен, дори глупав. Не изрева. Лейди Амалтея стоеше в смразяващата му светлина с глава, наклонена назад, за да го вижда целия. Без да се обръща, тя протегна ръка, потърсвайки ръката на принц Лир.

„Прекрасно, прекрасно. Нищо не мога да направя и се радвам, че е тъй. Бикът ще я пусне и тя ще замине с Лир. Точно както му е редът. Само за еднорозите ми е жал.“

Принцът още не бе забелязал протегнатата ѝ длан, но всеки миг щеше да се обърне и да я види, и да я докосне за първи път.

„Той никога няма да узнае какво му е дала, ала и тя също.“

Червеният бик наведе глава и нападна.

Втурна се без предупреждение, без звук освен трясъка на копита; и стига да бе поискал, щеше да стъпче и четиримата в тази първа безшумна атака. Но той ги остави да се пръснат пред него и да се прилепят към сбръчканите стени; и ги подмина, без да им навреди, макар че лесно можеше да ги изкара с рогата си от плитките им прикрития като морски охлюви. Гъвкав като огън, той се обърна там, където нямаше място да се обърне, и отново ги пресрещна. Муцуната му почти докосваше земята, а вратът му се надигаше като вълна. Едва тогава изрева.

Те побягнаха, а той ги последва: не тъй стремглаво, както при първата си атака, но достатъчно бързо, за да остави всеки от тях сам, без приятели в дивия мрак. Земята се разкъсваше под краката им и те викаха, но не можеха да чуят собствените си гласове. Всяко измучаване на Червения бик свличаше потоци от камъни и пръст върху тях; но те все тъй лазеха напред като стъпкани насекоми и той все тъй се носеше зад тях. Сред безумните му ревове чуха другия звук: ниския вой на самия замък, който напрягаше основите си и плющеше като знаме в урагана на яростта му. От прохода се понесе едва доловимият дъх на морето.

„Той знае, той знае! Веднъж го измамих така, но не и сега. Жена или еднорога, този път ще я вкара в морето, както му е наредено, и никоя моя магия няма да го отклони. Хагард победи.“

Тъй си мислеше магьосникът, докато тичаше, изгубил всяка надежда за първи път през дългия си, странен живот. Пътеката внезапно се разшири и четиримата изскочиха в пещера, която можеше да е само бърлогата на бика. Тук смрадта от спането му витаеше толкова плътна и древна, че сладнеше отблъскващо; а пещерата надвисваше червена като гърло, сякаш сиянието му се беше отрило в стените ѝ и напластило в процепите и пукнатините. Отвъд се виждаше тунелът и мътното проблясване на разпенена вода.

Лейди Амалтея падна тъй безвъзвратно, както се скършва цвете. Шмендрик отскочи встрани и се извъртя, за да издърпа Моли Гру със себе си. Двамата се блъснаха в една разцепена скала и се свиха заедно там, а Червеният бик профуча край тях, без да се обърне. Ала миг по-късно застина по средата на крачката си; и внезапната неподвижност — нарушавана само от дишането му и далечното бучене на морето — щеше да изглежда нелепа, ако не бе причината за нея.

Девойката лежеше върху хълбока си, с крак, затиснат под тялото. Раздвижи се бавно, но не издаде звук. Принц Лир стоеше между нея и Бика, без оръжие, но с вдигнати ръце, сякаш още държеше меч и щит. За втори път през тази безкрайна нощ той рече:

— Не.

Изглеждаше много глупаво и всеки момент щеше да бъде стъпкан. Червеният бик не го виждаше и щеше да го убие, без дори да разбере, че принцът е стоял на пътя му. В онзи миг почуда и обич, и силна тъга разтърсиха Шмендрик Магьосника, събраха се вътре в него и го изпълниха, изпълниха го, докато почувства как прелива и потича с нещо, което не бе нито едно от трите. Не му се вярваше, ала то дойде при него въпреки всичко, така, както го бе докосвало дваж преди и го бе оставяло по-пуст от всякога. Този път беше премного, за да го удържи: разля се през кожата му, плисна от пръстите на ръцете и краката му, бликна в очите и косата, и ямките на раменете му. Беше премного, за да го удържи, премного, за да бъде използвано някога; и все пак той откри, че ридае от болката на чудовищната си алчност. Помисли си или изрече, или изпя: „Не знаех, че съм бил толкова празен, та да бъда толкова пълен.“

Лейди Амалтея продължаваше да лежи, където бе паднала, макар че сега се опитваше да стане, а принц Лир все тъй я пазеше, вдигнал голи ръце срещу огромния силует, който се извисяваше над него. Връхчето на езика му се подаваше от ъгълчето на устата и го караше да изглежда сериозен като дете, което разглобява нещо. Много години по-късно, когато името на Шмендрик бе станало по-прославено от името на Никос, по-ужасяващо от афритите^[1], които се предаваха при произнасянето му, вълшебникът не можеше да направи и най-малката магия, без да види образа на принц Лир, с присвити в ярката светлина очи и подал се език.

Червеният бик отново тропна с копито и принцът падна по лице и се изправи окървавен. Бикът забоботи гърлено и невиждащата, набъбнала глава пое надолу, накланяйки се като везните на съдбата. Смелото сърце на Лир увисна между бледите рога, сякаш вече капещо от върховете им, сам той — сякаш вече размазан и разчленен; устата му леко се изкриви, но той не помръдна. Гърголенето на Бика се засилваше, докато рогата се свеждаха.

В този миг Шмендрик излезе на открито и изрече няколко думи. Те бяха къси, нито мелодични, нито груби, и самият Шмендрик не успя да ги чуе заради ужасяващото ръмжене на Червения бик. Но магьосникът знаеше какво означават, знаеше точно как да ги изрече, знаеше и че може да ги изрича отново, когато поиска, по същия начин или по друг. Сега ги произнесе нежно и с радост, и едновременно усети как безсмъртието се свлича от него като броня, или като саван.

При първата дума от заклинанието лейди Амалтея извика слабо и горчиво. Тя отново протегна ръце към принц Лир, но той стоеше с гръб към нея, защитавайки я, и не я чу. Моли Гру с натежало сърце улови ръката на Шмендрик, но магьосникът продължи да говори. Въпреки това, дори когато чудото разцъфна на мястото ѝ — морскобяло, морскобяло, тъй безкрайно прекрасно, колкото Бикът бе могъщ — дори тогава лейди Амалтея остана вкопчена в себе си още миг. Вече я нямаше и все пак лицето ѝ увисна като дихание в студената, зловонна светлина.

Щеше да е по-добре, ако принц Лир не се бе обръщал, преди тя да изчезне, но той се обърна. Видя еднорогата и тя заблестя в него като в стъкло, но онази, която той повика, бе другата — прокудената, лейди Амалтея. Неговият глас бе нейният свършек: тя изчезна, когато извика името ѝ, сякаш бе изкукуригал, за да извести деня.

Събитията се развиха едновременно бързо и бавно, като в сънищата, където всъщност няма разлика. Еднорогата стоеше съвсем неподвижно и ги гледаше с изгубени, отнесени очи. Изглеждаше дори по-красива, отколкото си я спомняше Шмендрик, понеже никой не може да задържи дълго еднорог в ума си; и все пак не бе същата като преди, не повече от него самия. Моли Гру тръгна към нея, редейки меки и глупави думи, но еднорогата не показа, че я познава. Чудният рог оставаше мътен като дъжда.

С рев, който изду стените на бърлогата и ги накара да заплющят като цирково платнище, Червеният бик се втурна в атака за втори път. Еднорогата побягна през пещерата и мрака. При обръщането си принц Лир бе отстъпил леко встрани и преди да успее да се извърне обратно, вихреният устрем на Бика го премаза, както си беше със зейнала уста.

Моли щеше да се спусне към него, но Шмендрик я хвана и я повлече след Бика и еднорогата. И двата звяра вече се бяха изгубили от поглед, но тътенът от отчаяното им препускане още се носеше из тунела. Замаяна и объркана, Моли се препъваше край яростния непознат, който не я оставаше нито да падне, нито да намали ход. Тя усещаше как замъкът наоколо стене и скърца в скалите като клатещ се зъб. Стихчето на вещицата дрънчеше в паметта ѝ отново и отново.

Но знайте, че само някой от вас

може да срути и замък, и власт.

Внезапно онова, което забавяше крачките им, се оказа пясък и мирисът на морето — студен като другия, ала тъй хубав, тъй дружелюбен, че и двамата спряха да тичат и се разсмяха. Над тях, върху скалата, замъкът на крал Хагард се разклоняваше към сиво-зелено утринно небе, опръскано с рехави млечни облаци. Моли бе сигурна, че самият крал ги наблюдава от някоя клатеща се кула, но не го виждаше никъде. Няколко звезди още потрепваха в тъмносиньото небе над вълните. Водата се бе отдръпнала и оголелият плаж блестеше във влажния сив цвят на обелена стрида, но далеч надолу по брега морето се извиваше като лък и Моли разбра, че приливът иде.

Еднорогата и Червеният бик стояха един срещу друг върху извивката на лъка; морето бе зад гърба ѝ. Бикът настъпи бавно: не я атакуваше, а я изтласкваше почти нежно към водата, без да я докосва нито за миг. Тя не му се съпротивляваше. Рогът ѝ бе тъмен, а главата — приведена, и Бикът отново бе неин повелител, както в хагсгейтската равнина, преди превръщането ѝ в лейди Амалтея. Можеше да е същата безнадеждна зора, ако се изключи морето.

И все пак тя не бе победена изцяло. Продължи да отстъпва назад, докато единият ѝ заден крак нагази във водата. При допира тя скокна през мрачната жарава на Червения бик и препусна по плажа: тъй бърза и лека, че повеят от преминаването ѝ заличи следите ѝ в пясъка. Бикът я последва.

— Направи нещо — дрезгаво рече някой на Шмендрик, също както Моли много отдавна. Принц Лир стоеше зад него с окървавено лице и обезумели очи. Приличаше на крал Хагард.

— Направи нещо — каза той. — Имаш сила. Превърна я в еднорог — сега направи нещо, за да я спасиш.

Той разтвори длани към магьосника.

— Не мога — отвърна му Шмендрик тихо. — Сега не може да ѝ помогне всичката магия на света. Ако тя не му се опълчи, трябва да влезе в морето при другите. Ни магия, ни меч не ще ѝ помогнат.

Моли чуваше плясъка на вълнички по пясъка — приливът започваше. Не видя мятащи се еднорози във водата, макар да ги потърси, копнеейки да са там. „Ами ако е твърде късно? Ами ако са отплавали с последния отлив, към най-дълбоките морета, където кораби не пътуват, заради кракена и морския дракон, и плаващите джунгли от отломки, които оплитат и давят дори тях? Тогава никога няма да ги открие. Дали би останала с мен?“

— Тогава за какво е магията? — попита принц Лир обезумяло. — Каква е ползата от вълшебничеството, ако не може да спаси еднорог?

Той се вкопчи в рамото на магьосника, за да не падне.

Шмендрик не обърна глава. С нотка на тъжна подигравка отговори:

— За това са героите.

Заради туловището на Бика не можеха да видят еднорогата; ала внезапно тя сви рязко и се стрелна по плажа към тях. Сляп и търпелив като морето, Червеният бик я последва, като изравяше с копита огромни бразди във влажния пясък. Пушек и огън, пръски и буря, те приближаваха, без някой да надделее, и принц Лир изсумтя разбиращо.

— Да, естествено — рече той. — Точно за това са героите. Магьосниците не могат да променят нищо, затова казват, че никой не може, но героите са орисани да умират заради еднорози.

Той пусна рамото на Шмендрик, като се усмихваше на себе си.

— В разсъжденията ти има фундаментална грешка — поде Шмендрик възмутено, ала принцът така и не чу каква е. Еднорогата се стрелна покрай тях — с дъх, струящ в синьо-бяло, и глава, вдигната твърде високо — и принц Лир скочи на пътя на Червения бик. За миг изчезна напълно, като перце в пламък. Бикът го прегази и го остави да лежи на земята. Едната половина на лицето му се притисна в пясъка прекалено плътно, а кракът му ритна три пъти във въздуха и замря.

Той падна без вик, а Моли Гру и Шмендрик онемяха, сразени като него, ала еднорогата се обърна. Червеният бик спря заедно с нея и се завъртя, за да я остави още веднъж между себе си и морето. Той отново заситни към нея танцуващо, но еднорогата го забеляза точно толкова, колкото би забелязала ухажваща я птичка. Тя стоеше неподвижно и се взираше в усуканото тяло на принц Лир.

Приливът настъпваше с бучене и плажът лека-полека се стесняваше. Белогривести и високи вълни се разливаха сред разстилащата се зора, но Моли Гру още не виждаше други еднорози освен нейния. Над замъка небето бе алено, а върху най-високата кула крал Хагард се открояваше като черно зимно дърво. Моли Гру виждаше правата цепка на устата му и потъмнелите нокти на ръцете, вкопчени в парапета. „Но замъкът вече не може да се срути. Само Лир можеше да го срути.“

Изведнъж еднорогата изкрещя. Звукът изобщо не приличаше на предизвикателния зов, с който бе посрещнала Червения бик първия път; бе грозен, грачещ вопъл на мъка и загуба, и ярост, какъвто никое безсмъртно създание не бе надавало. Замъкът потрепери, а крал Хагард се сви назад и закри лицето си с ръка. Червеният бик се поколеба, риейки в пясъка и мучейки неуверено.

Еднорогата отново изтръби и се изправи като ятаган. Изящната извивка на тялото ѝ накара Моли да затвори очи, но тя ги отвори пак, точно навреме, за да види как еднорогата се хвърля към Червения бик и как Бикът кривва встрани. Рогът ѝ отново сияеше, пламтящ и трептящ като пеперуда.

Тя отново нападна и Бикът отново отстъпи, натежал от объркване, но все още бърз като риба. Неговите собствени рога имаха цвета и формата на светкавици и еднорогата залиташе при най-лекото движение на главата му; но той продължаваше да отстъпва, да се отдръпва все по-назад по плажа, както тя по-рано. Тя се хвърляше към него, в порив да убива, но не можеше да го стигне. Все едно искаше да прониже сянка или спомен.

Тъй Червеният бик отстъпи, без да влезе в схватка, докато тя го изтласка до ръба на водата. Там застина в защита, с клокочещия около копитата му прибой и свличащия се изпод тях пясък. Нямаше нито да се бие, нито да побегне и сега тя разбра, че никога няма да го срази. Въпреки това се подготви за още една атака, докато той гърголеше учудено.

За Моли Гру светът увисна неподвижно в оня стъклен миг. Сякаш застанала на върха на кула, по-висока от Хагардовата, тя видя отгоре един блед отрязък земя, на който мъжка и женска кукла се взираха с пришитите си очи в глинен бик и мъничък еднорог от слонова кост. Изоставени играчки — имаше и още една кукла, полузаровена; и пясъчен замък с крал от клечици, подпрян в една от куличките. Приливът всеки миг щеше да отнесе всичко, да остави след себе си само торбестите птици на плажа, подскачащи в кръг.

После Шмендрик с разтърсване я върна при себе си. „Моли“ — повика я той. Далеч навътре в морето идваха други вълни: дългите тежки вълни, завихрени в бяло над зелените си сърца; те се разкъсваха, за да задимят над пясъчните ивици и хлъзгавите скали, стържеха по плажа със звук, подобен на огън. Птиците излетяха на грачещи групички и кресливото им възмущение се изгуби в рева на вълните като карфици.

И в белотата, от белотата, разцъфващи от разкъсаните води, с тела, извити по пъстрите мраморни сводове на вълните, с гриви и опашки, и крехките бради на мъжките, пламтящи на слънцето, с очи тъмни и бисерни като морските дълбини — и сиянието на роговете, седефеното сияние на роговете! Роговете идеха, устремени като пъстроцветните мачти на сребърни кораби.

Ала те нямаше да стъпят на суша, докато Бикът беше там. Изсипаха се в плитчините и се завъртяха обезумяло като уплашени риби, хванати във вдигащи се мрежи; вече не бяха част от морето, губеха го. Всяка вълна носеше стотици и ги запращаше върху предните, които сега се бореха да не бъдат изхвърлени на брега, а новите на свой ред отчаяно ритаха, изправяха се и се блъскаха, протегнали назад дългите си облачни шии.

Еднорогата наведе глава за последен път и се хвърли към Червения бик. Ако той беше истинска плът или призрак от вятър, ударът ѝ щеше да го пръсне като изгнил плод. Ала той се обърна, без да го забележи, и бавно пристъпи в морето. Еднорозите във водата обезумяло се сбутаха, за да го пропуснат, тъпчейки и насичайки прибоя на валма от мъгла, които от роговете им заблестяха в багрите на дъгата; но на плажа и върху скалата, нашир и надлъж из кралството на Хагард, земята въздъхна, когато тежестта на Бика се отмести от нея.

Той стъпва дълго, преди да заплува. И най-огромните вълни едва стигаха до глезените му, а боязливият прилив избяга от него. Ала когато най-сетне се остави да потъне сред прииждащата вода, от морето зад него се надигна огромен талаз: зелена и черна грамада, дълбока и гладка, и бръснеща като вятъра. Събра се безшумно, нагъвайки се от хоризонт до хоризонт, докато в един миг закри дори увисналите плешки и извития гръб на Бика. Шмендрик вдигна мъртвия принц и двамата с Моли побягнаха, докато не ги спря отвесният скален скат. Вълната се стовари като порой от окови.

Сетне еднорозите излязоха от морето.

Моли не ги видя ясно нито за миг — те бяха светлина, скачаща към нея, и вик, заслепяващ очите ѝ. Тя бе достатъчно мъдра да знае, че на никой смъртен не е писано да види всичките еднорози на света, и се опита да открие своята еднорога и да гледа само нея. Ала еднорозите бяха твърде много, твърде красиви. Сляпа като Бика, тя тръгна да ги пресрещне, разперила ръце.

Еднорозите със сигурност щяха да я прегазят, както Червеният бик бе смазал принц Лир, понеже бяха полудели от свобода. Но Шмендрик проговори и те се понесоха от двете им страни — а някои дори ги прескочиха — като морето, което се разбива в скала, а после се връща отново, завихрено. Навсякъде около Моли се лееше и разцъфваше светлина, невъобразима като подпален сняг, докато хиляди раздвоени копита отекваха като цимбали. Тя стоеше притихнала, без да плаче или да се смее, понеже радостта ѝ бе твърде голяма, за да я разбере тялото ѝ.

— Погледни — рече Шмендрик. — Замъкът пада.

Тя се обърна и видя, че докато еднорозите скачаха по скалите и се лееха около тях, кулите се смиваха, сякаш наистина бяха направени от пясък и морето се плъзваше навътре. Замъкът се свличаше на големи студени късове, които изтъняваха и избледняваха, докато се въртяха във въздуха, а накрая изчезваха. Той се разпадна и се изгуби без звук и не остави никакви руини, нито върху земята, нито в паметта на двамата, които гледаха рухването му. Минута по-късно те не можеха да си спомнят къде е стоял или как е изглеждал.

Но крал Хагард, който беше съвсем истински, се гмурна през останките от разомагьосания си замък като нож, пуснат през облаците. Моли го чу да се изсмива, сякаш бе очаквал това. Малко неща бяха изненадвали крал Хагард.