Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Unicorn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 31гласа)

Информация

Ако желаете да подкрепите включването на други преводни заглавия в поредица „Човешката библиотека“ — парично, препоръчващо или с отзиви :) — посетете http://choveshkata.net/blog/?p=5368.

 

Издание:

Питър С. Бийгъл. Последният еднорог

Първо издание — фондация „Буквите“/Човешката библиотека, 2006

Превод: Калин Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева, версия 2006-11-05

Редактор: Дилян Благов

Консултант: Николай Светлев

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Последният еднорог от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Питър Бийгъл. За анимационния филм вижте Последният еднорог (филм).

Последният еднорог
The Last Unicorn
АвторПитър Бийгъл
Първо издание1968 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
СледващаДве сърца

ПреводачВладимир Полеганов, Желяна Пеева, Калин Ненов
ISBNISBN 0-345-02892-9

Последният еднорог (на английски: The Last Unicorn) е роман на американския писател Питър Бийгъл. Романът е издаден през 1968 г. от американското издателство „Викинг прес“. На български език е издаден през 2006 г. от фондация „Буквите“, като първа книга в поредицата „Човешката библиотека“.

Сюжет

Еднорозите напускат приказния свят и заедно с тях започва да изчезва и вълшебството. Щом научава, че целият ѝ народ е изчезнал, последната еднорога поема по света, за да го открие. Скоро към нея се присъединяват двама спътници: неуспял магьосник и огорчена разбойничка. По пътя ги чакат срещи със Среднощния цирк на Мама Фортуна, капитан Къли и неговата дружина, прокълнатият град Хагсгейт, крал Хагард и Червения бик. Всяка от тези срещи ги води напред към истинските им мечти и смисъла на геройството, обичта и човечността.

Екранизация

През 1982 г. по романа е създаден американският анимационен филм „Последният еднорог“. Автор на сценария е самият Питър Бийгъл.

Външни препратки

Глава единадесета

Принц Лир се прибра три дни след като бе потеглил да погуби людоеда с вкус към девици; Могъщата секира на херцог Албан се подаваше над рамото му, а главата на великана се полюшваше от седлото. Той не положи нито един от двата трофея пред лейди Амалтея, нито се втурна да я открие с още кафяви от кръвта на чудовището ръце. Вечерта обясни на Моли Гру в кухнята, че бе решил никога вече да не безпокои лейди Амалтея с вниманието си, а смирено да живее с мисълта за нея и да ѝ служи пламенно до самотната си смърт, без да се стреми към компанията, възхищението или любовта ѝ.

— Ще бъда безименен като въздуха, който диша — рече той. — Невидим като силата, която я държи на земята.

След това помисли малко и добави:

— Сегиз-тогиз може да пиша по някое стихотворение за нея и да го пускам пред вратата ѝ или просто да го оставям някъде, където тя ще го намери. Но никога няма да сложа името си отдолу.

— Това е много благородно — каза Моли. Чувстваше се облекчена, че принцът се отказва от ухажването си, и развеселена, и мъничко тъжна. — Момичетата обичат поезията повече от мъртвите дракони и магическите мечове. Поне с мен беше така. Причината да избягам с Къли…

Принц Лир я прекъсна твърдо:

— Не, не ми давай надежда. Трябва да се науча да живея без надежда, като баща ми, и тъй може би най-сетне ще се разберем един друг.

Той зарови ръце в джобовете си и Моли чу шумоленето на хартия.

— Всъщност вече написах няколко стихотворения за това — за надеждата и за нея, и прочие. Би могла да им хвърлиш един поглед, ако искаш.

— С голямо удоволствие — отвърна Моли. — А ти никога ли няма да поемеш на път отново, да се сражаваш с черни рицари и да яздиш през обръчи от огън?

Думите ѝ трябваше да са закачка, ала докато говореше, тя откри, че мъничко ще съжалява, ако наистина стане тъй, защото приключенията бяха смъкнали доста килограми от него, бяха го разхубавили и дарили с лекото мускусно ухание на смъртта, което витае около всички герои. Принцът обаче поклати глава почти притеснено.

— О, предполагам, че ще поддържам форма — смутолеви той, — но няма да е за показ или за да узнае тя. В началото беше заради това, само че постепенно свикваш да спасяваш хората, да разваляш заклинания и да предизвикаш злия херцог в честна битка — трудно е да се откажеш от геройството, стане ли ти навик веднъж. Харесваш ли първото стихотворение?

— Определено има много чувство — отговори тя. — „Цъфтя“ и „къща“ наистина ли се римуват?

— Има нужда от дооглаждане — призна принц Лир. — Притеснява ме думата „въплъщение“.

— Аз пък се чудех за „грушение“.

— Не, правописът ѝ. С „ъ“ и „а“ ли се пише, или обратно?

— Първото със сигурност е „ъ“, мисля — каза Моли. — Шмендрик — понеже магьосникът тъкмо се навеждаше да влезе през вратата, — „въплъщение“ с „ъ“ ли е по средата?

— „А“ — рече Шмендрик уморено. — Коренът му е същият като на „плащ“.

Моли му сипа купа бульон и той седна на масата. Очите му бяха твърди и мътни като нефрит, а единият му клепач играеше.

— Няма да издържа още дълго — каза той бавно. — Не е от ужасното място, не е и че трябва да се ослушвам за него през цялото време — в това вече доста ме бива; ще ме довършат проклетите глупотевини, които ме кара да изпълнявам с часове — цяла нощ снощи. Нямаше да ми тежи, ако ми поискаше истинска магия или дори най-обикновено призоваване, само дето винаги са пръстените и златните рибки, картите и шаловете, и кордата, точно като в Среднощния карнавал. Няма да издържа. Не и още дълго.

— Но той те искаше точно заради това — възпротиви се Моли. — Ако му трябваше истинска магия, щеше да задържи предишния магьосник, оня Мабрук.

Шмендрик вдигна глава и я изгледа почти развеселено.

— Не исках да кажа това — оправда се тя. — Пък и е само за мъничко, докато намерим пътя към Червения бик, за който говореше котаракът.

При последните думи тя сниши гласа си до шепот и двамата стрелнаха с погледи принц Лир; той седеше на едно столче в ъгъла, очевидно вглъбен в ново стихотворение.

— Газела — измърмори, като почукваше с писалката по устните си. — Мадмоазела, цитадела, асфодели, филомели, паралели…

Избра „довела“ и бързо задращи.

— Никога няма да открием пътя — промълви Шмендрик. — Дори котаракът да не ни е излъгал, което ме съмнява, Хагард ще се погрижи никога да не ни остане време да проучим черепа и часовника. Защо, предполагаш, ти струпва все повече работа от ден на ден, освен за да ти попречи да обикаляш и да се озърташ из голямата зала? Защо, мислиш, продължава да ме кара да го забавлявам с карнавалните си номера? Защо изобщо ме взе за магьосник? Моли, той знае, сигурен съм! Знае какво е тя, макар че още не го вярва напълно — но когато повярва, ще знае какво да прави. Той знае. Виждам го върху лицето му понякога.

— Въздигането на копнежа и срутването на скръбта — рече принц Лир. — Горчивината на тралала-лала-та. Пръстта, мъстта, мъха. По дяволите.

Шмендрик се наведе през масата.

— Не можем да останем тук и да чакаме удара му. Единствената ни надежда е да избягаме през нощта — по море навярно, ако мога да се добера до лодка. Стражниците ще гледат на другата страна, а портата…

— Ами другите! — викна тя тихо. — Как можем да си тръгнем, когато тя е стигнала толкова далеч, за да намери другите еднорози, и знаем, че са тук?

Въпреки това една малка, крехка, предателска част от нея внезапно пожела да бъде убедена в провала на мисията им, и тя я усети, и се ядоса на Шмендрик.

— Ами магията ти? — попита го. — Твоята собствена мъничка мисия? И от нея ли ще се откажеш? Нима тя ще умре в човешко тяло, а ти ще живееш вечно? Ако е тъй, по-добре направо я дай на Бика.

Магьосникът се отпусна назад, с лице, побеляло и сбръчкано като пръстите на перачка.

— Всъщност е все едно, така или иначе — отрони той, почти на себе си. — Тя вече не е еднорог, а смъртна жена — някоя, по която оня дръвник да сипе въздишки и стихове. Може би в крайна сметка Хагард никога няма да я разкрие. Тя ще му стане снаха и той никога няма да узнае. Забавно.

Той остави супата си недокосната и сведе лице в шепите си.

— Не бих успял да я превърна пак в еднорог, даже да намерехме другите — каза. — В мен няма магия.

— Шмендрик… — започна тя; в същия миг той скочи на крака и се втурна през кухненската врата, макар тя да не бе чула краля да го вика. Принц Лир така и не вдигна глава, а продължи да наглася стъпки и да опитва рими. Моли окачи над огъня един чайник за чая на стражите.

— Готово е, без последния куплет — обади се по някое време Лир. — Искаш ли да го чуеш сега, или ще почакаш?

— Както предпочиташ — отвърна тя, затова той го прочете веднага, но тя не чу и думичка. За щастие стражите пристигнаха, преди да е свършил с четенето, а той бе твърде срамежлив, за да поиска мнението ѝ пред тях. После те си тръгнаха, но той работеше върху нещо друго и когато ѝ пожела лека нощ, вече бе станало много късно. Моли седеше на масата, гушнала пъстрия си котак.

Новото стихотворение бе замислено като секстина[1] и главата на принц Лир щастливо подрънкваше, докато той жонглираше с крайните думи, качвайки се към стаята си. „Ще оставя първото пред вратата ѝ — рече си, — а другите ще запазя за утре.“ Тъкмо премисляше първоначалното си решение да не подписва творбите си и си играеше с псевдоними като „Рицарят на сенките“ и Le Chevalier Mal-Aimé[2], когато зави зад един ъгъл и се сблъска с лейди Амалтея. Тя бързо се спускаше в тъмното и щом го видя, издаде странен, блеещ звук и замръзна, три стъпала над него.

Носеше роба, която един от стражите на краля бе откраднал за нея от Хагсгейт. Косата ѝ бе разпусната, а ходилата — боси, и при вида ѝ на стълбите такава скръб близна костите на принц Лир, че той захвърли и стиховете, и стремленията си и дори се обърна да побегне. Но принцът бе герой във всяко отношение, затова смело се завъртя обратно и рече спокойно и изискано:

— Добра да е вечерта ви, милейди.

Лейди Амалтея се взря в него през мрака и протегна ръка, но я отдръпна, преди да го докосне.

— Кой си ти? — прошепна тя. — Рук?

— Аз съм Лир — отговори той, внезапно уплашен. — Не ме ли познавате?

Тя отстъпи заднешком и принцът си помисли, че стъпките ѝ са плавни като на дива твар и дори че навежда глава като козите или сърните.

— Аз съм Лир — повтори той.

— Старицата — промълви лейди Амалтея. — Луната изгасна. Ах!

Тя потръпна, а после очите ѝ го познаха. Но цялото ѝ тяло още бе подивяло и плахо и тя не се приближи повече.

— Сънували сте, милейди — рече той, възвърнал си рицарския език. — Простете дързостта ми, но бих искал да узная съня ви.

— Сънувала съм го и преди — бавно отвърна тя. — Бях в клетка, а наоколо имаше други — зверове в клетки и една старица. Ала не искам да ви безпокоя, господарю принц. Вече съм го сънувала много пъти.

Тя се канеше да го остави, но той ѝ заговори с онзи глас, присъщ само на героите, подобен на особения зов при много животни, когато станат майки.

— Сън, който се завръща толкова често, навярно е вестител, дошъл да ви предупреди за бъдещето или да ви напомни за неща, забравени без време. Кажете повече за него, ако искате, а аз ще се опитам да го разгадая.

При тези думи тя спря, взряна в него с леко обърната глава, все още с изражението на някакво стройно, покрито с козина създание, надзъртащо от гъсталака. Ала очите ѝ таяха човешка загуба, сякаш бе пропуснала нещо, от което се нуждаеше, или внезапно беше осъзнала, че никога не го е имала. Ако бе мигнал само веднъж, щеше да си е отишла; но той не мигна и я възпря, както се бе научил да възпира грифони и химери с нетрепващия си поглед. Босите ѝ ходила го раниха по-дълбоко от бивник или раздиращ нокът, ала принцът бе истински герой.

— В съня има черни фургони с решетки — проговори лейди Амалтея — и зверове, които са и не са, и крилато създание, което звънти като метал под лунните лъчи. Високият мъж има зелени очи и окървавени ръце.

— Високият мъж трябва да е чичо ви, магьосникът — продума принц Лир. — Тази част поне е достатъчно ясна, а окървавените ръце не ме изненадват. Никога не съм го харесвал особено, ако простите откровеността ми. Това ли е целият сън?

— Не мога да ви разкажа целия — отвърна тя. — Никога няма край.

Страхът се завърна в очите ѝ като канара, която пада в езеро: всичко се размъти и завъртя, навсякъде се стрелкаха бързи сенки.

— Бягам от едно хубаво място, където съм била в безопасност — продължи тя, — а нощта гори около мен. Но в същото време е ден и стъпвам под букове в топлия, кисел дъжд, и има пеперуди и меден звук, и пъстри пътища, и градове като рибешки кости, и летящата твар убива старицата. Аз тичам ли, тичам в смразяващия огън, накъдето и да се завъртя, а краката ми са крака на звяр…

— Лейди — прекъсна я принц Лир, — милейди, с ваше позволение, стига толкова.

Сънят ѝ се сгъстяваше в мрака помежду им и принцът изведнъж не искаше да знае какво означава.

— Стига толкова — повтори той.

— Но аз трябва да продължа — каза лейди Амалтея, — защото той никога не свършва. Дори щом се събудя, не мога да кажа кое е истинско и кое сънувам, когато се движа или говоря, или вечерям. Спомням си онова, което не може да се е случило, и забравям неща, които ми се случват в момента. Някои хора ме гледат, сякаш трябва да ги познавам, и в съня си аз ги познавам, а огънят винаги приближава, въпреки че съм будна…

— Стига толкова — отчаяно повтори той. — Вещица съгради този замък и разговорите за кошмари тук често ги сбъдват.

Не го смрази сънят ѝ, а това, че тя не заплака, докато го разказваше. Като герой, той разбираше ридаещите жени и знаеше как да спре плача им — обикновено трябваше да убиеш нещо — но спокойният ѝ ужас го обърка и обезсили, а очертанията на лицето ѝ смазаха сдържаното достойнство, което пазеше с такава гордост. Когато отново проговори, гласът му бе млад и пресекващ.

— Бих ви ухажвал по-изискано — каза той, — ако знаех как. Драконите и бойните ми подвизи ви отегчават, но те са всичко, което мога да ви предложа. Герой съм отскоро, а преди да стана герой, бях едно нищо, нищо друго освен скучния, мекушав син на баща си. Навярно сега пак съм скучен по нов начин, но съм тук и не е редно да ме оставяте да се похабя без полза. Мечтая си да поискате нещо от мен. Не е нужно да е юначно — просто да е полезно.

Тогава лейди Амалтея му се усмихна за първи път, откакто бе пристигнала в замъка на крал Хагард. Бе мъничка усмивка, като новата луна, тъничък сърп от светлина на ръба на незримото, но принц Лир се наведе към нея, за да се стопли. Би обгърнал усмивката ѝ с шепи, за да я разгори с дъха си, ако имаше смелост.

— Запейте ми — рече тя. — Ето кое би било юначно — да извисите глас в това мрачно, самотно място — а и ще е полезно. Запейте ми, запейте силно — заглушете сънищата ми, не ми давайте да си спомня онова, което напира да си го спомня. Запейте ми, господарю принц, умолявам ви. Може и да не изглежда като заръка за герой, но би ме зарадвало.

И тъй принц Лир запя с пълен глас, направо на студеното стълбище, и много влажни, невидими създания с плясъци и припкане се втурнаха да се скрият от слънчевото веселие на гласа му. Той пееше първите думи, които му хрумнаха, и ето какви бяха те:

Когато бях млад мъж, дете на съдбата,

не чувах аз отказ от никоя дама.

Гризях като шепа стафиди сърцата

и „любя“ не казвах, и знаех, че мамя.

 

Но казвах си тайно: „О, те не разбират

какво аз прикривам, прикътвам, тая.

Жената, що чакам, през маските вижда;

че любя, ще знам по туй как се държа.“

 

Рой облаци леки — летяха летата,

прехвърчаха дами-снежинки със смях.

Пленявах и лъжех, предавах и мамех;

трупах грях подир грях подир грях подир грях.

 

Но казвах си тайно: „Ах, те не съзират

частта в мен, по-чиста от връх на вълна.

Любов да се бави — мен верен ще свари;

че любя, ще знам по туй как се държа.“

 

Накрая дойде дама мъдра и нежна

и рече: „Какъвто те мислят, не си“.

Предадох я още преди да довърши,

тя глътна отрова, морето я скри.

 

И казвам си тайно, щом време намеря,

изящно затъващ в гуляи и грях:

„Любовта е могъща, но навикът — дваж по̀;

че любех, узнах по туй как се държах.“

Лейди Амалтея се разсмя, когато той млъкна, и от този звук старата, стара тъмнина на замъка сякаш заотстъпва и от двама им, съскайки.

— Това беше полезно — рече тя. — Благодаря ви, господарю.

— Не знам защо изпях тази — смутено каза принц Лир. — Един от хората на баща ми я пееше. Всъщност не ѝ вярвам. Мисля, че любовта е по-силна от навиците или обстоятелствата. Мисля, че е възможно да се съхраниш за друга дълго време и още да помниш защо чакаш, когато тя най-сетне дойде.

Лейди Амалтея отново се усмихна, но не отговори, и принцът пристъпи към нея.

Удивен от собствената си дързост, той меко рече:

— Ако можех, бих влязъл в съня ви, за да ви пазя и да погубя нещото, което ви преследва, както щях да сторя, ако то имаше смелостта да се изправи срещу мен посред бял ден. Ала не мога да дойда, освен ако не ме сънувате.

Преди да успее да му отговори, ако изобщо се канеше, двамата чуха стъпки по витото стълбище и приглушените думи на крал Хагард:

— Чух го да пее. Откъде накъде ще пее?

После Шмендрик, кралският магьосник, с мек и припрян глас:

— Господарю, това беше някаква си героична балада, някой шансон дьо жест[3], като ония, които често пее, когато поема към славата или се връща към известността. Бъдете спокоен, Ваше Величество…

— Никога не пее тук — рече кралят. — По време на глупашките си странствания пее безспир, сигурен съм, защото героите правят така. Но той пееше тук, и не за битки и храброст, а за любов. Къде е тя? Разбрах, че пее за любов още преди да го чуя, защото самите камъни потрепериха, както когато Бикът се размърдва под земята. Къде е тя?

Принцът и лейди Амалтея се погледнаха в мрака и в оня миг се оказаха рамо до рамо, макар никой от двамата да не помръдна. Заедно с това дойде и страхът от краля, понеже каквото и да се бе родило между тях, то можеше да се окаже нещо, което той иска. Една по-горна площадка водеше към коридор; те се обърнаха и хукнаха заедно, въпреки че не виждаха по-далеч от дъха си. Нейните ходила бяха беззвучни като обещанието, което му бе дала, но неговите тежки ботуши отекваха точно като ботуши по каменния под. Крал Хагард не ги последва, но гласът му прошумоля по коридора след тях, шепнейки изпод думите на магьосника.

— Мишки, господарю мой, без съмнение. За щастие поназнайвам едно специално заклинание…

— Нека бягат — рече кралят. — Доволен съм, че бягат.

Когато спираха да тичат, където и да спираха, те отново се поглеждаха.

 

 

Зимата виеше и пълзеше, не към пролет, а към краткото, лакомо лято в земите на крал Хагард. Животът в замъка продължи сред тишината на онези места, в които никой не храни надежди за нищо. Моли Гру готвеше и переше, премиташе плочници, поправяше доспехи и остреше мечове; сечеше дърва, мелеше брашно, тимареше коне и чистеше конюшните им, топеше откраднато злато и сребро за ковчежетата на краля и печеше тухли без слама. А вечерите, преди да си легне, обикновено четеше новите стихове на принц Лир за лейди Амалтея и ги хвалеше, и поправяше правописа.

Шмендрик се правеше на шут, жонглираше и шикалкавеше според прищевките на краля; мразеше всичко това и знаеше, че Хагард знае за омразата му и ѝ се наслаждава. Никога повече не предложи на Моли да избягат от замъка, преди Хагард да се е убедил в истината за лейди Амалтея; ала вече не се стремеше да открие тайния път към Червения бик, дори когато му отпускаха лично време. Изглежда се бе предал, не пред краля, а пред някакъв далеч по-стар, по-жесток враг, който най-сетне го беше застигнал, в оная зима на онова място.

Лейди Амалтея се разхубавяваше с всеки ден така, както всеки ден бе по-суров и свъсен от предишния. Винаги когато се прибираха, подгизнали от нарядите си в дъжда или от набезите си с крадена плячка за краля, старите стражници се разтваряха безшумно като цветя, щом я срещнеха по стълбите или в коридорите. Тя им се усмихваше и им говореше нежно; но отминеше ли, замъкът изглеждаше по-мрачен от всякога, а вятърът навън разтърсваше мъгливото небе като покривка върху простор. Понеже красотата ѝ бе човешка и обречена и в нея нямаше утеха за стар човек. Не им оставаше друго, освен да се загърнат по-плътно с капещите си плащове и да продължат, куцукайки, към малкия огън в кухнята.

Ала лейди Амалтея и принц Лир крачеха и говореха, и пееха заедно, и сърцата им бяха тъй леки, сякаш замъкът на крал Хагард се бе превърнал в зелена дъбрава, дива и сенчеста напролет. Те се катереха по кривите кули като по хълмове, правеха си излети из каменни ливади под каменно небе и цамбуркаха нагоре-надолу по стълбища, омекнали и потекли като ручеи. Той ѝ разказа всичко, което знаеше, както и какво смята за него, и щастливо ѝ измисли минало и възгледи, а тя му помогна, като го слушаше. Всъщност не го мамеше, понеже преди замъка и него не помнеше нищо. Тя започваше и свършваше с принц Лир — освен в сънищата си, но и те скоро избледняха, както ѝ бе предсказал.

Вече рядко чуваха ловния рев на Червения бик нощем, но когато гладният звук стигаше до ушите ѝ, я обземаше страх, а стените и зимата отново израстваха около тях, сякаш пролетта им бе изцяло нейно творение, подаръкът на нейната радост за принца. Той би я прегърнал в такива мигове, но отдавна бе разбрал за ужаса ѝ от допира.

Един следобед лейди Амалтея стоеше върху най-високата кула на замъка и гледаше как принц Лир се връща от поход срещу един от сватовете на погубения великан; понеже той все още ходеше на рицарски мисии от време на време, както бе споменал на Моли. Небето се бе струпало върху долината на Хагсгейт, мръсносапунено на цвят, но не валеше. Далече долу морето се плъзгаше към опушения хоризонт на ярки ивици от сребристо, зелено и водорасленокафяво. Грозните птици бяха неспокойни; те често се вдигаха във въздуха, по две или три, правеха няколко бързи кръга над водата, а после отново се заклатушкваха наперено по пясъка, като се кикотеха и клатеха глави към замъка на крал Хагард върху скалата.

— Рекохти, рекохти!

Наближаваше приливът.

Лейди Амалтея запя и гласът ѝ се задържа и увисна в студения въздух като някаква друга птица.

Аз съм кралска дъщеря,

вътре в себе си старея.

Затвор е моята душа,

в плътта си окована, крея.

Отказала се бих от замък

и просила от праг на праг…

Не помнеше да е чувала песента преди, но думите я щипеха и дърпаха като деца и се мъчеха да я завлекат на място, което отново искаха да видят. Тя размърда рамене, за да се избави от тях.

— Но аз не съм стара — каза си, — нито съм затворник. Аз съм лейди Амалтея, любима на Лир, който дойде в сънищата ми, за да не се съмнявам в себе си дори когато спя. Къде може да съм научила такава печална песен? Аз съм лейди Амалтея и знам само песните, на които ме е учил принц Лир.

Тя вдигна ръка да докосне белега върху челото си. Морето се въртеше около нея, спокойно като зодиака, а грозните птици кряскаха. Тя малко се тревожеше, че белегът не се маха.

— Ваше Величество — рече, макар да не се бе разнесъл нито звук. Чу зад гърба си шумолящия смях и се обърна да погледне краля. Той носеше сив плащ върху ризницата си, но бе гологлав. Черните бръчки по лицето му личаха там, където ноктите на възрастта се бяха плъзнали по твърдата кожа, и все пак изглеждаше по-силен от сина си, и по-див.

— Бърза си за това, което си — каза той, — ала бавна, мисля, за онова, което беше. Речено е, че любовта прави мъжете бързи, а жените бавни. Накрая ще те стигна, ако обичаш още дълго.

Тя му се усмихна безмълвно. Никога не знаеше какво да каже на бледоокия старец, когото виждаше толкова рядко, единствено като раздвижване на границата на самотата, която тя споделяше с принц Лир. После дълбоко в долината проблесна броня и тя чу трополенето на морен кон, препъващ се по камъните.

— Синът ви се връща — рече тя. — Да го погледаме заедно.

Крал Хагард бавно се приближи и застана до нея на парапета, но само стрелна с очи мъничката, сияеща фигура, която яздеше към тях.

— Не, какво ни е грижа теб или мен за Лир, наистина? — попита той. — Той не е мой, нито по плът, нито по право. Прибрах го от място, където го бе оставил някой друг, като си мислех, че никога не съм бил щастлив и никога не съм имал син. Отначало чувството наистина бе приятно, ала умря бързо. Всичко умира, когато го прибера. Не зная защо, но винаги е било тъй, освен с онова свидно притежание, което не изстина и не помътня, докато го пазех — единственото, което ми е принадлежало някога.

Суровото му лице внезапно подскочи прегладняло, като щракващ капан.

— И Лир няма да ти помогне да го намериш — продължи. — Той дори не знае какво е то.

Без предупреждение целият замък иззвънтя като дръпната струна, когато звярът, заспал в основите му, премести страховитата си тежест. Лейди Амалтея лесно запази равновесие, свикнала с такива трусове, и безгрижно рече:

— Червеният бик. Но защо си мислите, че съм дошла да открадна Бика? Нямам кралство за вардене, нито желание за завоевание. Какво бих правила с него? Колко яде?

— Не се подигравай с мен! — отговори кралят. — Червеният бик е също толкова мой, колкото момчето, и не яде, и не може да бъде откраднат. Той служи на всеки, който няма страх — а моят страх не е повече от покоя ми.

Въпреки това лейди Амалтея видя мрачни предчувствия да се плъзват по дългото, сиво лице и да се свиват в сенките на скулите и веждите.

— Не се подигравай с мен — повтори той. — Защо е нужно да се преструваш, че си забравила мисията си и че аз трябва да ти я напомням? Знам за какво си дошла, а ти много добре знаеш, че го имам. Вземи го, вземи го, ако можеш — но не смей да се предаваш сега!

Черните бръчки се бяха изострили, като ножове.

Докато яздеше, принц Лир пееше, макар че лейди Амалтея още не можеше да чуе думите.

— Господарю — тихо отвърна тя на краля, — в целия ви замък, в цялото ви владение, във всички кралства, които Червеният бик може да ви поднесе, аз желая само едно — и вие току-що ми казахте, че той не е ваш, та да го дадете или задържите. Което и да е другото ви скътано съкровище, наистина ви пожелавам радост с него. Приятен ден, Ваше Величество.

Тя тръгна към стълбището на кулата, но той застана на пътя ѝ и тя се спря, гледайки го с очи, тъмни като следи от копита в снега. Сивият крал се усмихна и за миг я смрази странна жалост към него, понеже изведнъж усети, че си приличат по нещо. После обаче той рече:

— Познавам те. Почти те познах в мига, в който те видях на пътя, когато идваше към вратата ми с готвачката и клоуна си. Оттогава няма едно твое движение, което да не те е издало. Стъпка, поглед, извръщане на главата, проблясването на шията ти, докато дишаш, дори съвършено неподвижният начин, по който стоиш — те до един бяха моите шпиони. За кратко ме накара да се чудя и по своему съм ти благодарен. Но времето ти изтече.

Той погледна към морето през рамо и изведнъж пристъпи до парапета с безразсъдната грация на младеж.

— Приливът иде — рече. — Ела да го видиш. Ела тук.

Говореше много тихо, но гласът му изведнъж пресече виковете на грозните птици по брега.

— Ела тук — повтори яростно. — Ела тук, няма да те докосвам.

Принц Лир пееше:

Аз ще те обичам докогато мога,

колкото и то да продължи…

Ужасната глава върху седлото му пригласяше с нещо като басов фалцет. Лейди Амалтея застана до краля.

Вълните прииждаха под мъгливото, завихрено небе, растяха бавно като дървета, докато се надигаха сред морето. Когато наближаваха брега, се привеждаха, извивайки гърбове все по-високо, и скачаха върху плажа с яростта на пленени животни, които се хвърлят срещу стена и падат обратно с хлипащо ръмжене, за да скочат отново и отново, с изкаляни и чупещи се нокти, сред траурните крясъци на грозните птици. Преди да се разбият, вълните бяха сиви и зелени като гълъби, а после добиваха цвета на косата, която се вееше пред очите ѝ.

— Ето — рече странен, тъничък глас близо до нея. — Ето ги.

Крал Хагард ѝ се хилеше и сочеше към разпенената вода.

— Ето ги — каза той, смеейки се като уплашено дете, — ето ги. Кажи, че не са твоят народ, кажи, че не дойде тук, търсейки тях. Кажи сега, че остана цяла зима в замъка ми от любов.

Той не изчака отговора ѝ, а се обърна към вълните. Лицето му се бе променило невъобразимо: наслада оцвети мрачната кожа, заобли скулите, отпусна тетивата на устата му.

— Те са мои — промълви той, — те ми принадлежат. Червеният бик ги сбра за мен, един по един, а аз му заповядах да ги натири в морето. Мигар има по-добро място да държиш еднорози и друга клетка, която да ги възпре? Понеже Бикът ги пази, буден или в съня си, и отдавна сломи сърцата им. Сега живеят в морето, и всеки прилив още ги носи на една лесна крачка от сушата, ала не смеят да я направят, не смеят да излязат от водата. Боят се от Червения бик.

Някъде наблизо принц Лир пееше:

— Други биха обещали повече от туй, що могат да дадат, всичкото, което имат, докато сърцата им туптят…

Лейди Амалтея сграбчи парапета и си пожела Лир да дойде при нея, защото вече знаеше, че крал Хагард е луд. Под тях се простираха тесният, жълтеникав плаж и скалите, и надигащият се прилив, и нищо повече.

— Обичам да ги гледам. Изпълват ме с радост. — Детският глас почти пееше. — Сигурен съм, че е радост. Първия път, когато я почувствах, помислих, че ще умра. Бяха два, в ранните утринни сенки. Единият пиеше вода от потока, а другата бе положила глава върху гърба му. Помислих, че ще умра. Казах на Червения бик: „Трябва да имам това. Трябва да го имам всичкото, всичко, което съществува, защото нуждата ми е безмерна.“ И Бикът ги излови, един по един. На него му бе все едно. Щеше да му е все едно, ако му бях поискал торни бръмбари или крокодили. Той прави разлика само между онова, което искам, и онова, което не искам.

Бе я забравил за миг, докато се надвесваше над ниската стена, и тя можеше да избяга от кулата. Но тя остана на място, защото един стар лош сън се пробуждаше навсякъде наоколо, макар да бе ден. Приливът се разби върху скалите и отново се събра, а принц Лир яздеше и пееше:

— Ала аз ще те обичам докогато мога, без да питам дали ме обичаш ти.

— Навярно съм бил млад, когато ги видях за първи път — говореше крал Хагард. — Сега трябва да съм стар — или поне прибрах много повече неща, отколкото имах тогава, и ги оставих отново. Ала винаги знаех, че нищо не заслужава да вложа в него сърцето си, защото нищо не трае дълго, и бях прав, и тъй цял живот бях стар. Но всеки път, когато видя еднорозите си, е като оная сутрин в гората, и ставам истински млад въпреки себе си, и всичко е възможно в свят, стаил такава красота.

В съня си гледах надолу към четири бели крака и усещах пръстта под разцепени копита. Върху челото ми гореше огън, също като сега. Ала с прилива не идваха никакви еднорози. Кралят е луд. Той рече:

— Чудя се какво ще им се случи, когато си отида. Червеният бик веднага ще забрави за тях, знам, и ще тръгне да търси нов господар, но се чудя дали дори тогава ще си върнат свободата. Надявам се, че не, понеже тъй ще ми принадлежат завинаги.

После той се обърна да я погледне отново и очите му бяха нежни и ненаситни като очите на принц Лир, когато я гледаше.

— Ти си последната от тях — каза той. — Бикът те пропусна, понеже бе в облика на жена, но аз винаги знаех. Как успя с това превъплъщение, впрочем? Не може да го е направил твоят магьосник. Не мисля, че той може да превърне и каймак в масло.

Ако беше пуснала парапета, щеше да падне, ала му отговори напълно спокойно:

— Господарю, не разбирам. Не виждам нищо във водата.

Лицето на краля потрепна, сякаш го гледаше през пламъци.

— Нима още отричаш себе си? — прошепна той. — Нима смееш да отречеш себе си? Не, това е толкова лъжливо и страхливо, сякаш наистина си човек. Със собствените си ръце ще те хвърля долу при народа ти, ако отречеш себе си.

Той пристъпи към нея, а тя го гледаше с широко отворени очи, неспособна да помръдне.

Бученето на морето изпълни мислите ѝ, заедно с песента на принц Лир и гъргорещия предсмъртен вопъл на мъжа Рук. Сивото лице на крал Хагард надвисна над нея като чук, мърморейки:

— Така трябва да е, не може да греша. Ала очите ѝ са глупави като неговите — като всички очи, които никога не са виждали еднорози, никога не са виждали друго освен себе си в огледалото. Що за измама е това, как е възможно? В очите ѝ вече няма зелени листа.

После тя притвори клепки, но под тях остана повече, отколкото успя да задържи отвън. Бронзовокрилото създание с лице на вещица се стрелна край нея със смях и бърборене, а пеперудът прибра крила за атака. Червеният бик безшумно се движеше през гората, разбутвайки голите клони с бледите си рога. Тя усети кога крал Хагард си тръгна, но не отвори очи.

Много по-късно, или съвсем мъничко, чу гласа на магьосника зад себе си.

— Успокой се, успокой се, свърши се.

Не бе разбрала, че издава звук.

— В морето — каза той. — В морето. Е, недей да страдаш много за това. Аз също не ги видях, нито сега, нито друг път, когато съм стоял тук и съм гледал идването на прилива. Но той ги видя — а ако Хагард види нещо, то е там.

Той се засмя с глас като брадва, врязваща се в дърво.

— Не страдай. Това е вещерски замък и е трудно да видиш нещата отблизо, когато живееш тук. Не е достатъчно да си готова да видиш — трябва да гледаш през цялото време.

Отново се засмя, по-меко.

— Добре — каза. — Сега ще ги намерим. Ела. Ела с мен.

Тя се обърна към него, мърдайки устни, за да оформи думи, но думи не излязоха. Магьосникът се взираше в лицето ѝ със зелените си очи.

— Лицето ти е влажно — каза той разтревожено. — Надявам се да са пръски. Ако си станала толкова човек, че да плачеш, няма магия на света… ох, трябва да са пръски. Ела с мен. Дано да са пръски.

Бележки

[1] Секстина — стихотворна форма от шест строфи, в която всяка строфа има шест реда — бел.пр.

[2] „Рицарят изгнаник“ (фр.) — бел.пр.

[3] Шансон дьо жест — средновековна френска рицарска поема — бел.пр.