Питър Бийгъл
Последният еднорог (12)

Глава десета

— Какво мога да сторя? — попита принц Лир.

— Точно сега — почти нищо — каза Моли Гру. — Трябваше ми само водата. Освен ако искате да обелите картофите, за тях няма да възразя.

— Не, нямах предвид това. Тоест, добре, ще ги обеля, ако искаш, но говорех на нея. Тоест, когато говоря с нея, само това я питам.

— Седнете и ми обелете малко картофи — отвърна Моли. — Така ръцете ви ще са заети с нещо.

Намираха се в кухничката — малка усойна стая, която миришеше силно на гниеща ряпа и ферментиращо цвекло. Десетина глинени съда стояха струпани в един ъгъл, а миниатюрен огън трепереше под триножник и се опитваше да кипне сивата вода в голямото гърне над себе си. Моли седеше до грубо скована маса, отрупана с картофи, праз, лук, чушки, моркови и други зеленчуци, повечето омекнали и на петна. Принц Лир стоеше пред нея, поклащаше се бавно на място и сучеше големите си меки пръсти.

— Убих още един дракон тази сутрин — каза той след малко.

— Хубаво — отвърна Моли. — Чудесно. Колко станаха вече?

— Пет. Този беше по-малък от предишните, но определено ме измъчи повече. Не можах да го доближа пеш, затова трябваше да вляза с копието и конят ми обгоря доста зле. Чудното е, че конят…

— Седнете, Ваше Височество — прекъсна го Моли, — и спрете да правите така. Цялата се втрисам, само като ви гледам.

Принц Лир приседна срещу нея. Извади кама от колана си и навъсено започна да бели картофи. Моли го загледа със слаба, спокойна усмивка.

— Занесох ѝ главата — заговори той. — Тя беше в стаята си, както обикновено. Влачих тази глава по целия път нагоре по стълбите, за да я сложа в краката ѝ.

Той въздъхна и се поряза.

— Проклятие. Не че ми тежеше. По целия път до горе си беше драконова глава, най-славният подарък, който може да бъде подарен. Но когато тя я погледна, изведнъж се превърна в окаяна, смачкана каша от люспи и рога, жилест език и кървави очи. Почувствах се като някой селски касапин, занесъл на момичето си голям къс прясно месо в знак на любовта си. А после тя ме погледна и аз съжалих, че съм го убил. Съжалих, че съм убил дракон!

Той плъзна острието по един жилав картоф и отново се поряза.

— Белете навън, а не към себе си — посъветва го Моли. — Знаете ли, наистина мисля, че трябва да спрете да убивате дракони заради лейди Амалтея. Ако пет от тях не са я трогнали, още един едва ли ще го стори. Опитайте нещо друго.

— Но какво е останало на света, което да не съм опитал? — запита настойчиво Лир. — Преплувах четири реки, до една придошли и поне миля широки. Изкачих седем планини, непокорявани досега, преспах три нощи в Блатото на обесените и излязох жив от гората, в която цветята изгарят очите ти, а славеите пеят отровно. Развалих годежа си с принцесата, за която щях да се женя — и ако това не ти се струва геройство, значи не познаваш майка ѝ. Разгромих точно петнадесет черни рицари, които чакаха до петнадесет брода в своите черни шатри и предизвикваха на дуел всеки, дошъл да ги прекоси. Отдавна загубих броя на вещиците сред трънливи гори, великаните, демоните в облика на девойки; стъклените хълмове, смъртоносните загадки, ужасните изпитания; вълшебните ябълки, пръстени, лампи, отвари, мечове, наметала, ботуши, вратовръзки и нощни шапчици. Да не споменавам крилатите коне, василиските и морските змейове, наред с останалия добитък.

Той вдигна глава: тъмносините му очи бяха объркани и тъжни.

— Ала напразно — продължи. — Не мога да я докосна, каквото и да сторя. Заради нея се превърнах в герой — аз, сънливият Лир, смехът и срамът на баща си — но спокойно можех да си остана глупавият шут, който бях. Подвизите ми не значат нищо за нея.

Моли взе собствения си нож и започна да реже чушките.

— Тогава навярно лейди Амалтея не може да бъде спечелена с подвизи.

Принцът се втренчи в нея, смръщен недоумяващо.

— Има ли друг начин да се спечели девица? — сериозно попита той. — Моли, знаеш ли друг начин? Ще ми го кажеш ли?

Той се наведе над масата и сграбчи ръката ѝ.

— Харесва ми да съм смел, но отново ще стана мързелив страхливец, ако смяташ, че тъй ще е по-добре. Щом я видя, ми се приисква да се възправя срещу всичко зло и грозно и в същото време да се свия неподвижен и нещастен. Какво да сторя, Моли?

— Не знам — отговори тя, внезапно смутена. — Внимание, вежливост, добри дела, такива неща. Добро чувство за хумор.

Малък медно-пепеляв котарак с криво ухо скочи в скута ѝ. Мъркаше оглушително и се притискаше към ръката ѝ. С надежда да смени темата, Моли попита:

— А какво стана с твоя кон? Кое беше чудното?

Но принц Лир зяпаше кривоухия котарак.

— Той откъде дойде? Твой ли е?

— Не — отвърна Моли. — Аз само го храня и го гушкам понякога.

Тя погали тънката шийка на котака и той затвори очи.

— Мислех, че живее тук.

Принцът поклати глава.

— Баща ми мрази котки. Казва, че няма такова нещо като котка — че това е просто форма, която разните дяволчета, таласъми и караконджули обичат да нахлузват, за да им е лесно да влизат в домовете на хората. Би го убил, ако знаеше, че е тук.

— Какво стана с коня? — попита Моли.

Принц Лир отново посърна.

— Беше странно. След като самият подарък не ѝ хареса, помислих, че може да ѝ е интересно как е бил спечелен. Описах ѝ сцената и атаката — сещаш се — съскането и голите криле, миризмата на драконите, особено в дъждовна утрин; бликването на черната кръв по върха на копието ми. Но тя не чу нищо, нито дума, докато не заговорих за огнената струя, която почти изгори нозете на бедното ми конче. Тогава — о, тогава тя се завърна оттам, където отива, когато ѝ говоря, и каза, че трябва да види коня. Затова я отведох в конюшнята, където горкото създание стенеше от болка, и тя положи ръка върху него, върху краката му. И вопълът спря. Ужасен звук издават, когато са сериозно ранени. Щом престанат, е като песен.

Камата на принца проблясваше сред картофите. Отвън яростни дъждовни вихри ръмжаха и се въртяха около стените на замъка, но хората в кухничката можеха само да ги слушат, тъй като в студената стая нямаше нито един прозорец. Нямаше и светлина, освен оскъдното сияние на огъня под котлето. В него котакът, задрямал в скута на Моли, приличаше на куп есенни листа.

— И после какво стана? — попита тя. — След като лейди Амалтея докосна коня ви?

— Нищо. Съвсем нищичко — принц Лир изведнъж се ядоса. Удари с ръка по масата и лук и леща литнаха на всички страни.

— Ти очакваше ли нещо да се случи? Тя — да. Очакваше ли изгарянията на животното да се изцелят на мига — нацепената кожа да се съшие, черната плът пак да се събере? Тя — да, кълна се в надеждите си за нея! И когато нозете му не оздравяха под ръката ѝ — избяга. Не знам къде е сега.

Гласът му омекна, докато говореше, а ръката на масата тъжно се плъзна обратно на мястото си. Той се надигна и отиде да погледне в котлето над огъня.

— Ври — каза той, — вече можеш да сложиш зеленчуците. Тя заплака, когато краката на коня не се излекуваха — чух я как плаче — ала когато побягна, в очите ѝ нямаше сълзи. Всичко останало беше там, освен сълзите.

Моли внимателно свали котарака на пода и започна да събира спаружения зарзават за гърнето. Принц Лир я наблюдаваше как се движи напред-назад, около масата и по влажния под. Тя си пееше.

Ако можех с нозете си аз

да танцувам тъй, както в мечтите,

грациозна и гиздава, скрита,

сякаш Смърт с маска на бал —

о, това ще е сладък екстаз,

но тогава не ще ли да страдам

да съм с десет години по-млада,

или мъдра, или с брачен воал?

— Коя е тя, Моли? — каза принцът. — Що за жена е тази, която вярва — която знае, защото видях изражението ѝ — че може да изцерява рани с докосване, и която плаче без сълзи?

Моли продължи да шета и да си тананика.

— Всяка жена може да плаче без сълзи — отвърна тя през рамо, — а повечето умеят да лекуват с ръцете си. Зависи от раната. Тя е жена, Ваше Височество, и това е достатъчна загадка.

Но принцът се изправи, за да препречи пътя ѝ, и тя спря, с престилка, пълна с билки, и коса, която ѝ влизаше в очите. Лицето му се надвеси над нея: остаряло с пет дракона, но все така красиво и глуповато.

— Ти пееш — каза той. — Баща ми ти възлага най-изнурителната възможна работа и все пак ти пееш. В тоя замък никога не е имало песни, или котки, или аромат на вкусна храна. Лейди Амалтея е причината за всичко това, както и за всекидневните ми походи в търсене на опасности.

— Винаги съм била отлична готвачка — благо каза Моли. — Като живях седемнайсет години с Къли и дружината му в гората…

Принц Лир продължи, сякаш не го бе прекъсвала:

— Искам да ѝ служа като теб, да ѝ помогна да намери каквото е дошла да намери. Желая да съм онова, от което тя се нуждае най-много. Кажи ѝ го. Нали ще ѝ го кажеш?

Още докато говореше, беззвучни стъпки звъннаха в очите му и въздишката на сатенена рокля смути лицето му. Лейди Амалтея застана на прага.

След един сезон в мразовитото владение на Хагард красотата ѝ не бе повехнала или помрачняла. Вместо това зимата я беше изострила и тя пронизваше гледащия като назъбена стрела, която не може да се изтегли. Бялата ѝ коса беше вързана със синя панделка, а роклята ѝ беше с цвят на люляк. Не ѝ стоеше добре. Моли беше посредствена шивачка, а сатенът я изнервяше. Но лейди Амалтея изглеждаше още по-хубава в тази нескопосана кройка, сред студените камъни и мириса на ряпа. По косата ѝ имаше дъжд.

Принц Лир ѝ се поклони; рязко, изкривено, сякаш някой го бе ритнал в корема.

— Милейди — промърмори той. — Наистина трябва да покривате главата си, като излизате в това време.

Лейди Амалтея седна на масата и малкият есенноцветен котак незабавно изникна пред нея, мъркайки бързо и благо. Тя протегна ръка, но котакът й се изплъзна, без да спира да мърка. Не изглеждаше уплашен, но не ѝ даваше да докосне ръждивата му козина. Лейди Амалтея го помами и той се загърчи целият, като куче, но не се приближи.

— Трябва да тръгвам — дрезгаво рече принц Лир. — Някакъв великан човекоядец поглъща девици в село на два дни езда от тук. Казано е, че може да бъде погубен само от оня, който държи Могъщата секира на херцог Албан. За зла участ самият херцог Албан е бил сред първите изядени — бил облечен като девойка, за да заблуди чудовището — и не е трудно да се отгатне у кого е Могъщата секира сега. Ако не се върна, спомняйте си за мен. Сбогом.

— Сбогом, Ваше Височество — каза Моли.

Принцът се поклони отново и напусна кухничката, устремен към благородната си мисия. Погледна назад само веднъж.

— Ти си жестока с него — рече Моли.

Лейди Амалтея не вдигна поглед. Тя предлагаше отворената си длан на кривоухия котарак, но той остана на мястото си, треперещ от желание да иде при нея.

— Жестока? — попита тя. — Как мога да бъда жестока? Това е за смъртните.

Ала сетне все пак вдигна очи и те бяха пропити с тъга и с още нещо, наподобяващо насмешка.

— Както и добротата — каза.

Моли се засуети около гърнето: разбъркваше супата и я подправяше, припряна и скована. С тих глас отбеляза:

— Можеш да му кажеш поне една нежна дума. Минал е през велики изпитания заради теб.

— Но коя да е думата? — попита лейди Амалтея. — Досега не съм му проговорила и все пак той всеки ден ми носи още крила, още кости и кожи, и опашки, още вълшебни бижута и омагьосани оръжия. Какво ли ще стори, ако продумам?

Моли рече:

— Той иска да мислиш за него. Рицарите и принцовете знаят само един начин да бъдат запомнени. Не е виновен. Мисля, че се справя доста добре.

Амалтея отново извърна поглед към котарака. Дългите ѝ пръсти стиснаха един шев по сатенената рокля.

— Не, той не иска моите мисли — каза тя меко. — Той иска мен, толкова, колкото ме искаше и Червеният бик, и без да разбира повече от него. Ала ме плаши повече от Бика, понеже е с добро сърце. Не, никога няма да му кажа обнадеждаваща дума.

Бледият белег на челото ѝ беше невидим в мрака на кухничката. Тя го докосна и бързо отдръпна ръката си, сякаш я бе наранил.

— Конят умря — каза тя на котака. — Не можах да направя нищо.

Моли бързо се извърна и постави ръце върху раменете ѝ. Под лъскавия плат плътта бе студена и твърда като камък от крепостта на крал Хагард.

— О, милейди — прошепна тя, — то е, защото не сте в истинската си форма. Когато си я върнете, всичко ще си дойде — цялата ви способност, цялата сила, цялата увереност. Ще се върнат.

Ако смееше, щеше да прегърне бялото момиче и да го залюлее като малко дете. Никога преди не беше мечтала за подобно нещо.

Но лейди Амалтея отвърна:

— Магьосникът ми даде само вида на човешко същество — външността, но не и същността. Ако бях умряла тогава, пак щях да си остана еднорог. Старият мъж, магьосникът, знаеше. Не каза нищо, напук на Хагард, но знаеше.

Косата ѝ сама се освободи от синята панделка и се втурна към раменете ѝ. Котакът почти се предаде пред такъв устрем; той вдигна лапа, за да си поиграе с нея, но сетне отново се дръпна и седна с опашка, завита край тялото, наклонил чудатата си глава на една страна. Очите му бяха зелени с пръски злато.

— Но това беше много отдавна — каза момичето. — Сега съм двама — себе си и онази, която наричаш „милейди“. Защото тя е тук толкова истински, колкото съм и аз, макар някога да беше само воал над мен. Тя крачи през замъка, спи, облича се, храни се, мисли своите мисли. Няма властта да лекува или да утешава, но има своя магия. Мъжете се обръщат към нея с „лейди Амалтея“ и тя им отговаря или не им отговаря. Кралят винаги я наблюдава с бледите си очи, чудейки се каква е, а синът на краля се наранява с любовта си към нея и се чуди коя е. И всеки ден тя търси в небето и морските недра, в замъка и в земята, в кулите и в кралското лице нещо, което не винаги си спомня. Какво, какво дири тя на това странно място? Знаеше преди миг, но забрави.

Тя обърна лице към Моли Гру и очите ѝ не бяха очите на еднорогата. Бяха все тъй прекрасни, но по начин, който може да се назове, с красотата на смъртна жена. Дълбочината им можеше да се измери и изучи, а количеството тъмнина — да се опише. Моли видя страх и загуба, и объркване, когато се вгледа в тях, видя и себе си; но не видя друго.

— Еднорозите — каза тя. — Червеният бик е пропъдил всички, всички без теб. Ти си последният еднорог. Дойде тук, за да намериш другите и да ги освободиш. Така и ще направиш.

Дълбокото тайно море бавно се върна в очите на Амалтея и започна да ги изпълва, докато станаха древни и тъмни, и непознаваеми, и неописуеми като морето. Моли наблюдаваше как това се случва и се страхуваше, но стисна превитите рамене още по-силно, сякаш ръцете ѝ можеха да отведат отчаянието като гръмоотвод. В същия миг подът на кухничката потръпна от звук, който тя беше чувала и преди: звук като от скърцане на огромни кътни зъби. Червеният бик се въртеше в съня си. „Чудя се дали сънува“ — помисли си Моли.

Лейди Амалтея каза:

— Трябва да ида при него. Няма друг начин и няма време за губене. В този или в собствения си облик, трябва отново да се изправя срещу него, дори народът ми да е мъртъв и да няма какво да спасявам. Трябва да ида при него, преди да съм забравила себе си завинаги, ала не знам пътя и съм самотна.

Малкият котарак завъртя опашка и издаде странен звук, който не беше нито мяукане, нито мъркане.

— Ще дойда с теб — каза Моли. — Аз също не знам пътя до Бика, но такъв трябва да има. И Шмендрик ще дойде. Той ще ни създаде път, ако не намерим.

— Не се надявам на помощ от магьосника — презрително отвърна лейди Амалтея. — Всеки ден го виждам как се прави на глупак пред крал Хагард, как го развлича с провалите си, как опропастява и най-незначителния номер. Казва, че само на това е способен, докато силата му не проговори в него отново. Но това никога няма да стане. Той вече не е магьосник, а шут на краля.

Моли внезапно усети лицето си като рана и се извърна, за да провери пак супата. След малко отговори през дрезгавината в гърлото си:

— Прави го заради теб. Докато ти умуваш и се самосъжаляваш, и ставаш някой друг, той се кълчи и кукавелства пред Хагард, разсейвайки го, за да ти даде време да намериш народа си, ако може да бъде намерен. Но няма да мине много и кралят ще се отегчи от него, както се отегчава от всичко, и ще го хвърли в тъмниците си или на още по-мрачно място. Лошо правиш, че му се подиграваш.

С по детски тънък и тъжен глас тя добави:

— Но това никога няма да се случи с теб. Теб всеки те обича.

За секунда те стояха и се гледаха, двете жени: едната — приказна пришълка в студената, ниска стая; другата — съвсем у дома си: ядосано бръмбарче със своя собствена кухненска красота. После чуха стържене на ботуши, потракване на доспехи и отривистите гласове на стари мъже. Четиримата стражници на Хагард пристигнаха под строй в кухничката.

Всички бяха на поне седемдесет години, мършави и накуцващи, крехки като ледена коричка, но облечени от глава до пети в раздрънканите ризници на крал Хагард, окичени с очуканите му оръжия. Влизайки, бодро поздравиха Моли и попитаха какво им е сготвила за вечеря, но щом видяха лейди Амалтея, притихнаха и се приведоха в дълбоки поклони, от които изпъшкаха.

— Милейди — каза най-старият от мъжете, — очакваме заповедите ви. Ние сме изхабени хора, изтощени хора — но ако пожелаете да видите чудеса, само поискайте невъзможното от нас. Отново ще станем млади, ако го пожелаете.

Тримата му другари промърмориха в съгласие.

Но лейди Амалтея прошепна:

— Не, не, вие никога няма да бъдете млади отново.

И тя избяга от тях; буйната ѝ, ослепителна коса скриваше лицето, а сатенената рокля просъскваше.

— Колко е мъдра! — заяви най-старият войник. — Разбира, че дори красотата ѝ не може да се пребори с времето. Това е необичайна, тъжна мъдрост за някой тъй млад. Супата ухае превъзходно, Моли.

— Ухае твърде вкусно за това място — измърмори друг войник, докато всички сядаха около масата. — Хагард мрази хубавата храна. Казва, че никое ястие не е достатъчно добро, че да оправдае парите и усилията, хвърлени по приготвянето му. „Това е илюзия — разправя — и разход. Живейте като мен — незаблудени.“ Баааа!

Той потръпна и направи гримаса, а останалите се засмяха.

— Да живея като Хагард — каза друг от стражите, докато Моли му сипваше димяща супа в купата, — това ще е ориста ми на оня свят, ако не внимавам как се държа в тоя.

— Защо стоите на служба при него тогава? — поинтересува се Моли. Тя също седна на масата и подпря брадичката си с ръце. — Той не ви плаща и ви храни толкова малко, колкото му стиска. Изпраща ви в най-лошото време до Хагсгейт да крадете за него, тъй като никога не харчи дори грош от богатството в хазната. Забранява всичко, от лампи до лютни, от факли до фукни, от пеенето до порока, от буквите и бирата, и пролетния ви брътвеж до разните игри на пръсти и конец. Защо не го напуснете? Какво, за бога, ви задържа тук?

Четиримата старци се спогледаха нервно, като кашляха и въздишаха. Първият рече:

— Възрастта ни. Къде другаде да отидем? Твърде стари сме да се скитаме по пътищата в търсене на работа и подслон.

— Възрастта ни — обади се вторият войник. — Когато си стар, всичко, което не те безпокои, е удобство. Студът, мракът и отегчението отдавна загубиха острите си ръбове за нас. А топлината, песните, пролетта — не, всички те ще са безпокойство. Има и по-лоши неща от това да живееш като Хагард.

— Хагард е по-стар от нас — заговори третият. — След време принц Лир ще е крал на тая земя и няма да напусна света, докато не видя този ден. Винаги съм обичал момчето, още откакто бе малък.

Моли откри, че не е гладна. Тя огледа лицата на старците, заслуша се в звуците, които напуканите им устни и свитите гърла издаваха, докато пиеха супата ѝ; и се зарадва, че крал Хагард винаги се храни сам. Моли неизбежно се привързваше към всеки, когото хранеше.

— Чували ли сте мълвата — предпазливо попита тя, — че принц Лир въобще не е осиновен племенник на Хагард?

Стражите не изглеждаха изненадани от въпроса.

— Да — отговори най-старият. — Знаем я тая история. Може и да е истина, защото принцът определено не прилича на краля. Но какво от това? По-добре над страната да властва подхвърлен пришълец, отколкото истински син на Хагард.

— Но ако принцът е подхвърлен в Хагсгейт — възкликна Моли, — то той ще сбъдне проклятието, което тегне над замъка!

И тя повтори куплета, който мъжът Дрин бе рецитирал в хана в Хагсгейт:

Но знайте, че само някой от вас

може да срути и замък, и власт.

Старците обаче поклатиха глави и се ухилиха с ръждиви като броните си зъби.

— Не и принц Лир — каза третият. — Принцът може и да погуби хиляда дракони, но не ще срине ни един замък, не ще низвергне ни един крал. Не му е в природата. Той е покорен син, който се стреми — уви — единствено да бъде достоен пред човека, когото нарича баща. Не и принц Лир. В стиха трябва да се говори за друг.

— А дори да е принц Лир — добави вторият, — дори прокобата да е избрала него за свой пратеник, той пак ще се провали. Защото между Хагард и всяка казън стои Червеният бик.

В стаята нахлу тишина и застана там, смрачавайки всички лица със свирепата си сянка и изстудявайки хубавата топла супа с дъха си. Малкият есенен котарак спря да мърка в скута на Моли, а слабият огън се сви от страх. Студените стени на кухничката сякаш се събраха по-близо.

Четвъртият страж, който досега не беше говорил, се провикна през мрака към Моли Гру:

— Ето истинската причина да останем на служба при Хагард. Той не иска да напуснем, а какво иска или не иска крал Хагард, е единствената грижа на Червения бик. Ние слугуваме на Хагард, но сме затворници на Бика.

Ръката на Моли не трепна, докато галеше котарака, но гласът ѝ бе изтънял и сух, когато проговори:

— Какъв му се пада Червеният бик на крал Хагард?

Отговори ѝ най-възрастният мъж:

— Не знаем. Бикът винаги е бил тук. Служи на Хагард като негова армия и крепостна стена; той е неговата сила и изворът на тази сила; и трябва да е единственият му другар, защото съм сигурен, че понякога кралят слиза в леговището му по тайно стълбище. Но дали се подчинява на Хагард по своя воля или по принуда и дали господар е Бикът или кралят — това не сме знаели никога.

Четвъртият страж, който беше и най-младият, се наведе към Моли Гру, а розовите му влажни очи пламтяха.

— Червеният бик е демон — каза той — и платата му, задето е следвал волята на Хагард, някой ден ще е сам Хагард.

Друг мъж го прекъсна, настоявайки, че според най-очевидните доказателства Бикът бил омагьосан роб на Хагард и щял да остане такъв, докато не развали магията, държаща го в плен, и унищожи бившия си господар. Те започнаха да викат и да разливат супата си.

Но Моли попита, не високо и все пак така, че всички се укротиха:

— Знаете ли какво е еднорог? Някога виждали ли сте?

От всичко, което бе живо в стаята, само котакът и тишината сякаш отвърнаха на погледа ѝ с някакво разбиране. Четиримата стражи мигаха, мляскаха и триеха очите си. Нейде дълбоко, неспокоен, спящият Бик се размърда отново.

Когато вечерята свърши, стражите отдадоха чест на Моли и напуснаха кухничката. Двама се отправиха към леглата си, двама — да поемат нощното дежурство под дъжда. Най-възрастният изчака всички останали да излязат, преди да каже тихо на Моли:

— Грижи се за лейди Амалтея. Когато дойде, красотата ѝ беше такава, че дори тоя прокълнат замък стана красив — като луната, която всъщност е само един блестящ камък. Но тя е тук прекалено отдавна. Сега е все тъй красива, но стаите и стените някак си погрозняват от присъствието ѝ.

Дългата му въздишка изтъня до хленч.

— Тая красота я познавам — каза той, — но досега не бях виждал другата. Погрижи се за нея. Тя трябва да се махне оттук.

Вече сама, Моли зарови лице в пъстрата козина на малкия котарак. Огънят, на който готвеше, затрептя немощно, но тя не стана да го подхрани. Дребни, пъргави същества припкаха през стаята със звук, подобен на гласа на крал Хагард; а дъждът барабанеше по стените на замъка със звука на Червения бик. После, сякаш в отговор, тя чу Бика. Ревът му разтресе плочите под краката ѝ и тя се вкопчи отчаяно в масата, за да не полети надолу към него заедно с котарака. Извика.

— Той излиза — каза котакът. — Излиза при всеки заник слънце на лов за странния бял звяр, който му избяга. Прекрасно го знаеш. Не се прави на глупачка.

Гладният рев се разнесе отново, по-далеч. Моли си пое въздух и се вторачи в малкия котарак. Не беше толкова удивена, колкото би бил друг; напоследък се изненадваше по-трудно от повечето жени.

— Винаги ли си могъл да говориш? — попита го тя. — Или присъствието на лейди Амалтея ти даде слово?

Котакът замислено облиза едната си предна лапа.

— По-скоро присъствието ѝ ме настрои приказливо — каза накрая, — и нека оставим нещата дотук. Значи това било еднорога. Много е красива.

— Откъде знаеш, че е еднорога? — попита Моли. — И защо се страхуваше да не те докосне? Видях те. Страхуваше се от нея.

— Съмнявам се, че ще ми се приказва още дълго — отвърна той незлобливо. — Не бих губил време за глупости, ако бях на твое място. Що се отнася до първия ти въпрос — никоя котка, сменила бебешкия си пух, не може да се заблуди от външния вид. За разлика от човеците, които му се радват. Колкото до втория ти въпрос…

Тук котаракът се поколеба и изведнъж се оказа изцяло погълнат от почистването си. Не продума, докато не разроши козината си с език и я заглади отново. Дори и тогава не погледна Моли, а заразглежда ноктите си.

— Ако ме беше докоснала — каза много тихо, — щях да принадлежа на нея, а не на себе си, завинаги. Исках да ме докосне, но не можех да ѝ го позволя. Никоя котка няма да го направи. Позволяваме на хората да ни галят, защото е достатъчно приятно и ги успокоява — но не и на нея. Цената е по-висока, отколкото може да плати една котка.

Моли го вдигна в ръце и той мърка във врата ѝ тъй дълго, че тя се побоя да не би наново да е изгубил дар слово. Но после той каза:

— Имате много малко време. Скоро тя вече няма да помни коя е или защо е дошла тук и Червеният бик вече няма да надава рев в нощта заради нея. Може би ще се омъжи за добрия принц, който я обича.

Котакът притисна глава във внезапно застиналата ръка на Моли.

— Продължавай — нареди той. — Принцът е много смел да обича еднорога. Една котка може да оцени доблестната нелепост.

— Не — каза Моли Гру. — Това не може да стане. Тя е последната.

— Е, тогава трябва да свърши онова, за което е дошла — отвърна котакът. — Трябва да слезе по пътя на краля до Червения бик.

Моли го стисна толкова яростно, че той изписука като мишка от негодувание.

— Знаеш ли пътя? — попита тя пламенно, също както принц Лир по-рано бе молил нея. — Кажи ми пътя, кажи ми къде да отидем.

Остави го на масата и отдръпна ръцете си от него.

Той не ѝ отговори дълго време, но очите му ставаха все по-ярки: златното трепкаше и покриваше зеленото. Кривото му ухо потръпваше, заедно с връхчето на опашката му; останалото не мърдаше.

— Когато виното се изпие само̀ — каза той, — когато черепът проговори, когато часовникът удари точния час — само тогава ще намерите тунела, който води към леговището на Червения бик.

Прибра лапи под себе си и добави:

— Разбира се, има уловка.

— Обзалагам се — мрачно каза Моли. — Има един ужасен ронлив стар череп, забоден високо на една колона в голямата зала, но от известно време не е имал нищо за казване. Часовникът, който стои наблизо, е побъркан и бие когато си иска — полунощ на всеки час, седемнадесет часа̀ в четири или не издава нито звук цяла седмица. А за виното… о, котако, няма ли да е по-лесно, ако просто ми покажеш тунела? Ти знаеш къде е, нали?

— Разбира се, че знам — отвърна котакът с проблясваща, извиваща се прозявка. — Разбира се, че ще ми е по-лесно да ти го покажа. Спестяват се много време и неприятности.

Говореше сънливо и провлачено и Моли осъзна, че, подобно на самия крал Хагард, той губи интерес. Бързо го попита:

— Кажи ми само още едно нещо тогава. Какво се е случило с еднорозите? Къде са те?

Котакът пак се прозя.

— Близо и далеч, далеч и близо. Те са пред очите на твоята лейди, но почти отвъд границите на паметта ѝ. Те се приближават и се отдалечават — измърмори той и затвори очи.

Дъхът на Моли раздразни свитото ѝ гърло като бодлива тел.

— Проклет да си, защо не ми помогнеш? — проплака тя. — Защо трябва винаги да говориш със загадки?

Едно око бавно се отвори, златно и зелено като слънчев лъч в гората. Котакът каза:

— Аз съм това, което съм. Бих ти казал каквото искаш, ако можех, понеже бе мила с мен. Но аз съм котка, а никоя котка никъде и никога не е дала на никого ясен отговор.

Последните думи заглъхнаха в дълбоко, равномерно мъркане и той заспа с полуотворено око. Моли го държеше в скута си и го галеше, и той мъркаше в съня си, но не проговори повече.