Питър Бийгъл
Последният еднорог (11)

Глава девета

Стражниците ги видяха да идват малко преди залез слънце, когато морето бе гладко и ослепително. Стражниците обикаляха върху втората по височина от множеството криви кули, които изникваха от замъка и му придаваха вид на едно от онези чудати дървета, чиито корени растат във въздуха. От мястото си двамата мъже можеха да наблюдават цялата долина на Хагсгейт до самия град и острите хълмове отвъд, заедно с пътя, който водеше от ръба на долината до голямата, провиснала предна порта на замъка на крал Хагард.

— Мъж и две жени — проговори единият стражник. Той се спусна към отсрещния край на кулата: преобръщащо стомаха движение, понеже площадката бе наклонена под такъв ъгъл, че половината от небето на стражниците беше море. Замъкът стоеше на ръба на скала, която се спускаше като острие на нож към тесен жълт бряг, оголен върху зелени и черни скали. Меки торбести птици клечаха върху скалите и се кискаха: „Рекохти, рекохти“.

Вторият мъж последва другаря си с по-спокоен ход.

— Мъж и жена — рече той. — Третата фигура, с плаща — за нея не съм сигурен.

И двамата носеха ръчно плетени ризници — халки, бирени капачки и брънки от верига, пришити към полуобработени кожи — а лицата им бяха скрити зад ръждясали забрала, но гласът и походката на втория стражник подсказваха, че е по-възрастен.

— Фигурата с черния плащ — повтори той. — Не бъди тъй сигурен за нея тъй бързо.

Но първият стражник се наведе навън в оранжевото зарево на наклоненото море и остърга парапета, разхлабвайки няколко капси от окаяната си броня.

— Жена е — заяви той. — Бих се усъмнил по-скоро в собствения си пол, отколкото в нейния.

— И с право — язвително отбеляза другият. — Понеже не вършиш нищо, което приляга на един мъж, освен да яздиш, обкрачил коня. Пак те предупреждавам: не бързай да я наричаш мъж или жена. Почакай малко и виж какво ще видиш.

— Ако бях раснал — отвърна му първият, — без никога да сънувам, че светът има две отделни тайни, ако си бях мислил, че всяка срещната жена е точно като мен, пак щях да разбера, че това създание се различава от всичко, което съм виждал някога. Винаги съм съжалявал, че никога не те зарадвах; но сега, докато гледам нея, съжалявам, че никога не зарадвах себе си. О, как съжалявам.

Той се наведе още повече над стената, вперил очи в трите мудни фигури на пътя. Зад забралото му издрънча смях.

— Другата жена изглежда изнурена и сприхава — обяви той. — Мъжът има дружелюбен вид, макар че очевидно е от странстващия тип. Менестрел навярно, или свирач.

После дълго мълча, загледан в приближаването им.

— А третата? — обади се по-старият. — За̀ничната ти фантазия с интересната коса? Да не си ѝ се преситил за четвърт час — да не би вече да си я видял по-отблизо, отколкото смее любовта?

Гласът му шумолеше в шлема като малки, ноктести крачета.

— Не мисля, че някога ще успея да я видя отблизо — отговори другият, — колкото и да се приближи.

Неговият глас бе притихнал и скръбен и ехтеше от пропуснати възможности.

— Тя излъчва новост — продължи той. — Всичко е за първи път. Виж как се движи, как върви, как извръща главата си — всичко за първи път, първия път, когато някой изобщо е правил тия неща. Виж как си поема дъх и го изпуска, сякаш никой друг на света не знае колко е хубав въздухът. Всичко това е за нея. Ако ми бяха казали, че се е родила едва тази сутрин, щях да се изненадам само, че е пораснала толкова.

Вторият стражник се взираше от кулата в тримата странници. Високият мъж го видя пръв, после и свъсената жена. Очите им отразяваха единствено бронята му, мрачни, разядени и празни. Сетне обаче момичето в разкъсания черен плащ вдигна глава и той отстъпи от парапета, като протегна тенекиената си ръкавица, за да се скрие от погледа ѝ. След миг тя влезе в сянката на замъка със спътниците си и той свали ръка.

— Може би е луда — каза спокойно. — Никое пораснало момиче не изглежда така, освен ако е лудо. Това би било дразнещо, но далеч по-приемливо от другата възможност.

— Която е? — попита го по-младият след проточилата се пауза.

— Която е, че наистина се е родила тази сутрин. Бих предпочел да е луда. Нека слезем.

Когато мъжът и жените стигнаха замъка, стражниците стояха от двете страни на портата, кръстосали изтъпени, изкривени алебарди и препасали къси саби. Слънцето бе залязло и нелепата им броня изглеждаше все по-заплашителна с избледняването на морето. Странниците се поколебаха и размениха погледи. Те не разполагаха с мрачен замък зад гърба си и очите им не бяха скрити.

— Назовете имената си — изрече сухият глас на втория стражник.

Високият мъж пристъпи напред.

— Аз съм Шмендрик Магьосника — каза той. — Това е Моли Гру, моята помощничка… а това е лейди Амалтея.

Той се препъна в името на бялото момиче, сякаш го произнасяше за пръв път.

— Искаме аудиенция при крал Хагард — продължи той. — Извървели сме дълъг път, за да го видим.

Вторият стражник зачака първия да проговори, но по-младият мъж само се взираше в лейди Амалтея. Вторият нетърпеливо нареди:

— Казвайте по каква работа идвате при крал Хагард.

— Ще кажа — отвърна магьосникът — на самия Хагард. Що за височайши дела ще са, та да мога да ги доверявам на портиери и вратари? Заведете ни при краля.

— Що за височайши дела би имал да обсъжда с крал Хагард един скитащ магьосник с неразумен език? — навъсено попита вторият стражник. Въпреки това се обърна и влезе през портата на замъка, а посетителите на краля повлякоха крака след него. Последен се носеше по-младият стражник, стъпвайки нежно като лейди Амалтея, на чиито движения несъзнателно подражаваше. Тя се спря за миг пред портата, загледана в морето, и стражникът стори същото.

Някогашният му другар гневно му подвикна, ала младият часовой вече бе на друга служба, отговаряше за провиненията си пред нов командир. Той пристъпи през портата едва след като лейди Амалтея бе решила да влезе. После тръгна след нея, тананикайки унесено:

Какво е онова, което става с мен?

Какво е онова, което става с мен?

Не знам дали да съм щастлив или уплашен.

Какво е онова, което става с мен?

Прекосиха постлан с калдъръм двор, в който студено пране опипа лицата им. През една по-малка врата влязоха в толкова просторна зала, че не можеха да видят стените или тавана в тъмнината. Докато уморено крачеха през залата, гигантски каменни колони се втурваха към тях, а после се накланяха назад, без някога наистина да се покажат пред очите им. Дишането им отекваше в огромното пространство, а стъпките на други, по-дребни твари се чуваха ясно като техните собствени. Моли Гру вървеше плътно до Шмендрик.

След голямата зала дойде друга врата, а после — тясно стълбище. Прозорците бяха нарядко, а свещи изобщо нямаше. Стълбището се виеше нагоре, все по-тясно и по-тясно, докато започна да им се струва, че всяко стъпало се завърта около себе си и че кулата се затваря около тях като потен пестник. Тъмнината ги гледаше и ги докосваше. Миришеше на дъжд и на куче.

Нещо изръмжа някъде дълбоко и наблизо. Кулата се разтресе като заседнал кораб и отвърна с нисък каменен вой. Тримата пътници изкрещяха, мъчейки се да задържат краката си върху потрепващите стълби, ала водачът им продължи напред без залитане или дума. По-младият мъж прошепна сериозно на лейди Амалтея:

— Всичко е наред, не се плашете. Това е само Бикът.

Звукът не се повтори.

Другият стражник спря рязко, измъкна ключ от таен джоб и го мушна — на пръв поглед — право в празната стена. Част от стената се завъртя навътре и малкото шествие се заизнизва в ниско, тясно помещение с един прозорец и стол в отсрещния край. Нямаше нищо друго: никакви мебели, килим, завеси, гоблени. В стаята се намираха пет човека, високият стол и брашнената светлина на изгряващата нова луна.

— Това е тронната зала на крал Хагард — рече стражникът.

Магьосникът го сграбчи за бронирания лакът и го извъртя към себе си.

— Това е клетка. Това е гробница. Никой жив крал няма да стои тук. Отведи ни при Хагард, ако е жив.

— Сами преценете — отвърна припкащият глас на стражника. Той отвърза шлема си и го вдигна от сивокосата си глава. — Аз съм крал Хагард.

Очите му имаха цвета на рогата на Червения бик. Бе по-висок от Шмендрик и макар гъсти бръчки да прорязваха лицето му, в него нямаше нищо гальовно или глуповато. Бе лице на щука: с дълги и студени челюсти, твърди скули, жилав врат, преливащ от сила. Можеше да е на седемдесет или осемдесет, или повече.

Първият стражник също се приближи, хванал шлема си под мишница. Моли Гру ахна, когато видя лицето му — беше дружелюбното, разрошено лице на младия принц, който бе чел списание, докато принцесата му се бе мъчила да повика еднорог. Крал Хагард каза:

— Това е Лир.

— Здрасти — каза принц Лир. — Приятно ми е.

Усмивката му се умилкваше в краката им като обнадеждено кученце, ала очите му — тъмно, сенчесто синьо зад къси ресници — мълчаливо се взираха в очите на лейди Амалтея. Тя също го гледаше, безмълвна като бижу, виждайки го не по-истински, отколкото хората виждат еднорозите. Ала принцът се почувства странно и щастливо уверен, че тя го е огледала отвън и отвътре, в дебрите на пещери, за които никога преди не бе знаел и в които погледът ѝ отекваше и пееше. Някъде на югоизток от дванадесетото му ребро започнаха да се пробуждат чудеса, а самият той — все така отражение на лейди Амалтея — засия.

— Каква работа имате с мен?

Шмендрик Магьосника прочисти гърлото си и се поклони на бледоокия старец.

— Желаем да постъпим на служба при вас. Нашир и длъж се носи славата на двора на крал Хагард…

— Нямам нужда от слуги. — Кралят се извърна, а лицето и тялото му внезапно се бяха отпуснали с безразличие. Въпреки това Шмендрик почувства стаено любопитство в кожата с цвят на камък и в корените на сивата коса. Той предпазливо продължи:

— Ала вие несъмнено държите някаква свита, някакъв кортеж. Простотата е най-пищното украшение за един крал, признавам, ала за крал като Хагард…

— Започваш да ме отегчаваш — прекъсна го отново шумолящият глас, — а това е много опасно. След миг съвсем ще съм те забравил и никога няма да си спомня какво точно съм сторил с теб. Онова, което забравя, не просто престава да съществува, то изобщо не е съществувало никога.

При тези думи очите му, като очите на сина му, се обърнаха да срещнат погледа на лейди Амалтея.

— Моят „двор“ — продължи той, — след като си решил да го наричаш така, се състои от четирима стражници. Бих се лишил и от тях, понеже ми излизат по-скъпо, отколкото струват, като всичко останало, но те се редуват като стражи и като готвачи и отдалеч създават впечатление за армия. От какви други слуги бих имал нужда?

— Ами удоволствията на дворцовия живот — провикна се магьосникът, — музиката, разговорите, жените и шадраваните, ловът, маскарадите и пировете…

— Те са нищо за мен — рече крал Хагард. — Познавам всяко от тях, но не са ме направили щастлив. Няма да държа наоколо нищо, което не ме прави щастлив.

Лейди Амалтея безшумно мина край него, спря се до прозореца и се загледа в нощното море.

Шмендрик отново се извъртя, за да улови вятъра, и откликна:

— Разбирам ви съвършено! Колко отегчителни, изтъркани, блудкави и безполезни ви се струват всичките светски привички! Байгън ви е от блаженство, преситили сте се с преживявания, претръпнали сте от празни празнувания. Кралско страдание е това и никой няма нужда от услугите на магьосника повече от един крал. Понеже само за магьосника светът тече безспир, изменя се без граници и винаги е нов. Само той знае тайната на промяната, само той знае, че всички неща са затаили дъх в копнеж да се превърнат в нещо друго, и тъкмо от това всеобхватно напрежение черпи силата си. За магьосника март е май, погледнете: снегът е зелен, тревата пък свети; туй е онуй или както речете. Още днес маг си вземете!

Последните думи изрече на едно коляно с широко разперени ръце. Крал Хагард нервно се отдръпна от него, мърморейки:

— Ставай, ставай, главата ме заболява от теб. Освен това вече си имам кралски магьосник.

Шмендрик тежко се изправи. Лицето му бе зачервено и пусто.

— Не бяхте казали. Как е името му?

— Наричат го Мабрук — отвърна крал Хагард. — Не говоря често за него. Дори стражниците ми не знаят, че живее в замъка. Мабрук е всичко, което каза, че един магьосник трябва да бъде, и още много, за което се съмнявам да си си мечтал. В неговите среди го знаят като „магьосника на магьосниците“. Не виждам причина да го заменям с някакъв бродещ, безименен, палячовски…

— О, но аз виждам! — прекъсна го Шмендрик отчаяно. — Мога да изтъкна една причина, произнесена от самия вас преди няма и минута. Този великолепен Мабрук не ви прави щастлив.

По свирепото лице на краля бавно се спусна сянка на разочарование и разобличеност. За миг той изглеждаше като смутен младеж.

— Ами да, вярно е — промълви. — Магията на Мабрук отдавна не ми носи радост. Колко отдавна, питам се?

Той рязко плесна с ръце и викна:

— Мабрук! Мабрук! Яви се, Мабрук!

— Тук съм — рече плътен глас от един далечен ъгъл на стаята. Старец с тъмен, обсипан с пайети халат и заострена, обсипана с пайети шапка стоеше там и никой не можеше да каже със сигурност дали не е бил там, пред очите на всички, откакто бяха влезли в тронната зала. Брадата и веждите му бяха бели, а очертанията на лицето — меки и мъдри, но очите му бяха твърди като топчета град.

— Какво желае от мен Ваше Величество?

— Мабрук — каза Хагард, — този господин е от твоето братство. Името му е Шмендрик.

Ледените очи на стария вълшебник се разшириха леко и той се вгледа в опърпания мъж.

— Ха, така си е! — възкликна с привидно доволство. — Шмендрик, скъпото ми момче, колко се радвам да те видя! Няма да си ме спомняш, но аз бях много, много близък приятел на наставника ти, скъпия стар Никос. Той възлагаше толкова големи надежди на теб, клетия. Виж ти, виж ти, каква изненада! Ти наистина ли си още в занаята? Божичко, упорит си! Винаги съм казвал, че упорството е девет десети от всяко изкуство — не че има голяма файда да си девет десети творец, разбира се. Но какво те води насам?

— Дошъл е да заеме мястото ти. — Гласът на крал Хагард бе равен и непреклонен. — Отсега нататък той е моят кралски магьосник.

Удивеното трепване на Шмендрик не остана незабелязано за стария Мабрук, въпреки че самият той не изглеждаше много изненадан от решението на краля. За миг очевидно обмисляше ползата от гнева, ала вместо него избра тон на благосклонно веселие.

— Както желае Ваше Величество, сега и завинаги — измърка той. — Ала навярно Ваше Величество ще е любопитен да научи малко от историята на новия си магьосник. Убеден съм, че скъпият Шмендрик няма да възрази, ако спомена, че той вече е своего рода легенда в занаята. Всъщност сред изкусните той е най-известен като „глупостта на Никос“. Неговата очарователна и съвършена неспособност да овладее и най-простата руна; творческият му подход към най-детинската рима от чародейството, да не говорим за…

Крал Хагард посече въздуха с ръба на дланта си и Мабрук изведнъж млъкна. Принц Лир се изкиска.

— Не ми е нужно да бъда убеждаван, че е негоден за длъжността — рече кралят. — Стига ми един поглед, за да го разбера, точно както от един поглед става ясно, че ти си един от великите магьосници на света.

Мабрук леко се изпъчи, докато гладеше величествената си брада и бърчеше доброжелателното си чело.

— Но и това е нищо за мен — продължи Хагард. — Преди ти изпълняваше всяко чудо, което поисквах от теб, и единственият резултат бе, че изгубих вкус за чудесата. За теб няма непосилна задача и въпреки това, когато чудото се случи, не се е променило нищо. Явно великата мощ не може да ми даде онова, което наистина искам. Един изкусен магьосник не ме направи щастлив. Ще видя какво може да стори един некадърен. Можеш да си вървиш, Мабрук.

Той кимна, за да отпрати стария вълшебник.

Престорената добронамереност на Мабрук изчезна като искра върху снега, със същото съскане. Цялото му лице заприлича на очите му.

— Не ме разкарват тъй лесно — рече той много тихо. — Не и по прищявка, дори прищявката на крал, не и за да ме замести един глупак. Внимавай, Хагард! С Мабрук шега не бива.

В мрачното помещение започна да се надига вятър. Идеше отвсякъде — през прозореца, през полуотворената врата — ала истинският му източник бе свитата като юмрук фигура на магьосника. Бе студен и смрадлив, влажен блатен вятър, подскачащ из стаята като злорадо животно, което открива колко крехки са човешките същества. Моли Гру се притисна о Шмендрик, който изглеждаше неловко. Принц Лир изтегляше и връщаше обратно меча си в ножницата.

Дори крал Хагард отстъпи назад пред ликуващото ухилване на стария Мабрук. Стените на стаята сякаш омекнаха и се разтекоха. Обсипаният със звезди халат на магьосника се превърна в огромната, ревяща нощ. Мабрук мълчеше, но вятърът издаваше злостен, ръмжащ звук, докато набираше мощ. След миг щеше да добие облик, да избухне във форма. Шмендрик отвори уста, но ако крещеше контразаклинание, то не се чу и не подейства.

В мрака Моли Гру видя как някъде далеч лейди Амалтея се обръща, вдигнала ръка с еднакво дълги безименен и среден пръст. Странното петно на челото ѝ грееше като цвете.

Сетне вятърът изчезна, сякаш никога не бе идвал, и около тях отново се появиха каменните стени, а сумрачната стая заприлича на ярък следобед след нощта на Мабрук. Магьосникът се бе привел почти до пода, вторачен в лейди Амалтея. Мъдрото му, доброжелателно лице изглеждаше като лицето на удавник, а брадата му се отцеждаше от челюстта му като застояла вода. Принц Лир го хвана за ръката.

— Хайде, старче — подкани го той незлобливо. — Изходът е оттук, деденце. Ще ти напиша препоръка.

— Тръгвам си — отговори Мабрук. — Не от страх пред теб — буца клисаво тесто — нито пък от безумния ти неблагодарен баща; нито от новия ви магьосник, много радост да ви донесе дано.

Очите му срещнаха гладните очи на крал Хагард и той се разсмя като козел.

— Хагард, не бих заел мястото ти за нищо на света — обяви той. — Пуснал си своята казън през предната порта, макар че тя няма да си тръгне оттам. Бих ти обяснил по-подробно, но вече не съм на служба при теб. Което е жалко, защото ще дойде време, когато само велик магьосник ще може да те спаси — а в оня час ще ти се наложи да разчиташ на Шмендрик! Сбогом, клети Хагард, сбогом!

Без да спира да се смее, той изчезна; ала веселието му остана в ъглите на стаята завинаги, като миризмата на дим или на стара, студена прах.

— Тъй — рече крал Хагард в сивата лунна светлина. — Тъй.

Той бавно се приближи към Шмендрик и Моли, с безшумни стъпки и почти игриво полюшваща се глава.

— Не мърдайте — заповяда им, когато се раздвижиха. — Искам да видя лицата ви.

Дъхът му стържеше като нож върху точило, докато се взираше от единия към другия.

— По-близо — изръмжа, присвил очи в мрака. — Елате по-близо — по-близо! Искам да ви видя.

— Запалете светлина тогава — отвърна Моли Гру. Спокойствието на гласа ѝ я уплаши повече от яростта на стария магьосник. „Лесно е да съм смела заради нея — помисли си тя, — но ако почна да съм смела и заради себе си, къде ще му излезе краят?“

— Никога не паля светлина — отговори кралят. — Каква полза от нея?

Той им обърна гръб, като си мърмореше:

— Едното лице е почти безхитростно, почти наивно, ала не достатъчно наивно. Другото е като моето — което трябва да значи заплаха. Само че това го видях още на портите — защо тогава ги пуснах да влязат? Мабрук беше прав; остарял съм, оглупял и омекнал. И все пак виждам само Хагард, когато погледна в очите им.

Принц Лир нервно се размърда, когато кралят закрачи през тронната зала към лейди Амалтея. Тя отново се взираше през прозореца и крал Хагард дойде много близо, преди тя да се извърти вихрено, навеждайки глава по особен начин.

— Няма да те докосвам — каза той и тя остана неподвижна. — Защо стоиш край прозореца? — попита я. — Какво гледаш?

— Гледам морето — отговори лейди Амалтея. Гласът ѝ бе нисък и треперлив; не от страх, а от живот, както потрепва новородена пеперуда под слънчевите лъчи.

— А — въздъхна кралят. — Да, морето винаги е хубаво. Няма нищо, което мога да гледам дълго, освен морето.

Въпреки това той дълго се взира в лицето на лейди Амалтея; собственото му лице не отразяваше нищичко от нейната светлина — за разлика от лицето на принц Лир — а я поглъщаше и я скътваше някъде. Дъхът му бе спарен като вятъра на вълшебника, но лейди Амалтея не помръдна и за миг.

— Какво им е на очите ти? — изведнъж викна той. — Пълни са със зелени листа, с дървета и потоци, и малки животни. Къде съм аз? Защо не мога да се видя в очите ти?

Лейди Амалтея не му отговори. Крал Хагард рязко се обърна към Шмендрик и Моли. Ятагановата му усмивка опря студеното си острие в гърлата им.

— Коя е тя? — запита.

Шмендрик се прокашля веднъж-дваж.

— Лейди Амалтея ми е племенница — поде той. — Аз съм единственият ѝ жив роднина и затова съм неин настойник. Без съмнение състоянието на одеянието ѝ ви озадачава, но за него си има лесно обяснение. По пътя ни нападнаха разбойници и ограбиха всичките ни…

— Какви глупости плямпаш? Какво одеяние? — Кралят отново се обърна да погледне бялата девойка и Шмендрик внезапно разбра, че нито той, нито синът му са забелязали, че е гола под прокъсания плащ. Осанката на лейди Амалтея бе толкова грациозна, че караше парцалите и дрипите да изглеждат като единствената дреха, прилягаща на една принцеса; освен това тя не знаеше, че е гола. Бронираният крал бе онзи, който изглеждаше гол до нея.

Крал Хагард каза:

— Какво носи, какво може да ѝ се е случило, какви се падате един на друг — за щастие тия неща не ме засягат. За тях можете да ме лъжете колкото посмеете. Искам да знам коя е тя. Искам да знам как развали магията на Мабрук, без да продума и дума. Искам да знам защо има зелени листа и лисичета в очите ѝ. Говори бързо и не се изкушавай да лъжеш, особено за зелените листа. Отговори ми.

Шмендрик не отговори бързо. Той изгъргори няколко сподавени звука от искрено естество, които не оформиха и една разбираема дума. Моли Гру събра смелост да отговори, макар да подозираше, че е невъзможно да кажеш истината на крал Хагард. Нещо в неговото зимно присъствие попарваше всички думи, оплиташе значенията и изкривяваше честните намерения във форми, измъчени като кулите на замъка му. Въпреки това щеше да заговори, ако в мрачното помещение не бе отекнал друг глас: безгрижният, мек, глуповат глас на младия принц Лир.

— Татко, какво значение има? Сега тя е тук.

Крал Хагард въздъхна. Не бе нежен звук, а нисък и стържещ; не звук на примирение, а ръмжащият размисъл на тигър, напрегнат за скок.

— Прав си, разбира се — рече той. — Тук е, всички те са тук, и независимо дали ми носят казън или не, ще ги погледам известно време. Съпътства ги приятен полъх на беда. Навярно точно това искам.

На Шмендрик рязко рече:

— Като мой магьосник ще ме забавляваш, когато желая да бъда забавляван, по начини, различно задълбочени и лекомислени. От теб ще се очаква да знаеш кога си необходим и в какъв облик, понеже не мога вечно да изяснявам настроенията и желанията си за твое улеснение. Няма да получаваш плата, тъй като определено не си дошъл тук заради нея. Колкото до повлеканата, твоята помощничка или както си решил да я наричаш, тя също ще слугува, ако желае да остане в замъка ми. От тази вечер ще е едновременно готвачка и прислужница, чистачка и миячка.

Той замълча, като очевидно очакваше Моли да възрази, но тя само кимна. Луната се бе отместила от прозореца, но принц Лир виждаше, че тъмната стая не е станала по-тъмна. Хладният блясък на лейди Амалтея се усилваше по-бавно от вятъра на Мабрук, но принцът отлично разбираше, че е далеч по-опасен. Прииска му се да пише поезия на тази светлина, макар че никога преди не бе искал да пише поезия.

— Можеш да се движиш, където пожелаеш — обърна се крал Хагард към лейди Амалтея. — Може би сторих глупост, като те пуснах тук, но не съм толкова глупав, че да ти забраня да отваряш тази или онази врата. Моите тайни се пазят сами — твоите ще успеят ли? Какво гледаш?

— Гледам морето — отговори отново лейди Амалтея.

— Да, морето винаги е хубаво — рече кралят. — Ще го погледаме заедно някой ден.

Той бавно се запъти към вратата.

— Любопитно ще е — добави — да имам в замъка си създание, чието присъствие кара Лир да ме нарича „татко“ за първи път, откакто беше на пет.

— Шест — обади се принц Лир. — Бях на шест.

— Пет или шест — рече кралят, — това отдавна бе спряло да ме прави щастлив, не ме прави щастлив и сега. Нейното присъствие още не е променило нищо.

После си отиде почти толкова безшумно, колкото Мабрук, и те чуха ламаринените му ботуши да потракват по стълбите.

Моли Гру тихо се приближи до лейди Амалтея и застана до нея на прозореца.

— Какво има? — попита тя. — Какво виждаш?

Шмендрик се облегна на трона, загледан в принц Лир с продълговатите си зелени очи. Далече в долината на Хагсгейт отново протръби студеният рев.

— Ще ви намеря покои — каза принц Лир. — Гладни ли сте? Ще ви донеса нещо за ядене. Знам къде има плат, фин сатен. Можете да ушиете рокля.

Никой не му отговори. Тежката нощ погълна думите му и му се стори, че лейди Амалтея нито го чува, нито го вижда. Тя не помръдваше, ала той бе сигурен, че се отдалечава от него, като луната.

— Нека помогна — каза принц Лир. — Какво мога да сторя? Нека помогна.