Уилям Текери
Панаир на суетата (8) (роман без герой)

Глава VII
Кроли от Куинс Кроли

Измежду най-почитаните имена, започващи с буквата „К“ в алманаха на благородниците през годината 18… се намираше името Кроли, сър Пит, баронет, Грейт Гонт Стрийт и Куинс Кроли, Хантс. Това уважавано име бе фигурирало непрекъснато в продължение на няколко години и в парламентарните списъци заедно с имената на други няколко достойни джентълмени, които заемаха там местата си като избраници на графството.

Разправя се, във връзка с избирателните права на графството, че при едно от пътуванията си кралица Елизабет спряла в Кроли на закуска и толкова й харесала някаква забележително хубава хампширска бира, която й била поднесена от тогавашния Кроли (хубав джентълмен с подстригана брадичка и стройни крака), че оттогава нататък кралицата наредила графството да праща двама представители в парламента. А от деня на това бележито посещение мястото придобило името Куинс Кроли, което носи и досега. И макар че с течение на времето, а и поради онези промени, които годините причиняват на империите, градовете и графствата, Куинс Кроли вече не бе толкова населен както в епохата на кралица Елизабет — дори нещо повече, — макар да бе дошъл до положението да го нарекат „корумпиран“ — все пак сър Пит Кроли казваше напълно справедливо по свойствения си изящен начин: „Корумпиран! Глупости! Този окръг ми носи хубавички хиляда и петстотин годишно.“

Сър Пит Кроли (наречен по името на бележития член на камарата на общините, Уилям Пит) беше син на Уолпол Кроли, първи баронет от службата за Мерки и червен восък през царуването на Джордж II, когато бе подведен под отговорност за злоупотреба, както ставаше с доста от честните джентълмени през онова време. А няма защо дори да се казва, че Уолпол Кроли бе син на Джон Чърчил Кроли, кръстен на бележития пълководец от времето на кралица Ана. Фамилното дърво, което е закачено в Куинс Кроли, споменава по-нататък за Чарлс Стюарт, по-късно наречен Беърбоунс Кроли, син на онзи Кроли, който се подвизавал по времето на Джеймс I. Най-после трябва да се спомене и за Кроли на кралица Елизабет, който е нарисуван на преден план на картината, с раздвоена брадичка и с бойно снаряжение. Представено е, както се прави в такива случаи, че от жилетката му израства дърво, на главните клони на което са изписани гореспоменатите бележити имена. Наблизо до името на сър Пит Кроли, баронет (герой на настоящите записки), са написани имената на неговия брат, преподобния Бют Кроли, глава на енорията Кроли и Снейлби, както и на разни други членове на семейство Кроли от женски и мъжки пол.

Сър Пит бе най-напред женен за Гризелда, шестата дъщеря на Мънго Бинки, лорд Бинки и следователно братовчед на мистър Дъндес. Тя му роди двама сина: Пит и Родън. Много години след смъртта на съпругата си сър Пит заведе пред олтара Роуз, дъщерята на мистър Дж. Доусън от Мъдбъри, от която имаше две дъщери, за възпитанието на които Ребека бе назначена като гувернантка. Явно е, че младата девойка бе дошла в едно семейство с много благородни връзки и щеше да се движи в много по-изискан кръг от този, който току-що бе напуснала на Ръсъл Скуеър.

Тя бе получила нареждане да отиде при възпитаничките си с бележката, написана върху стар плик, съдържаща следните думи:

„Сър Пит Кроли омолява мис Шарп и вещите й да бъдат тук във вторник, тъй като тръгвам за Куинс Кроли утри сутрента рано“.

Доколкото си спомняше, Ребека никога не бе виждала друг баронет и веднага щом си взе сбогом с Амелия и преброи гвинеите, които добросърдечният мистър Седли бе сложил в една чанта за нея, както и веднага след като си избърса очите с носната кърпичка (което действие извърши в момента, когато екипажът зави зад ъгъла на улицата), тя започна да премисля какво би могъл да представлява един баронет. „Дали носи звездичка? — мислеше си. — Или пък само лордовете носят звезди? Но сигурно ще е много изящен в параден костюм, с къдрички и напудрена коса, подобно на мистър Ротън в Ковънт Гардън. Навярно е страшно горд и сигурно ще се отнася с голямо презрение към мен. Но все пак ще трябва да понасям горчивата си съдба с търпение — поне ще живея между благородници, а не между простаци от търговското съсловие.“ И тя започна да мисли за приятелите си от Ръсъл Скуеър със съвсем същата философска горчивина, с каквато в една много известна басня лисицата си мисли за гроздето.

След като премина Гонт Скуеър за към Грейт Гонт Стрийт, екипажът най-после спря пред висока мрачна къща, между други две високи и мрачни къщи, като всяка имаше по един траурен герб на прозореца на гостната, какъвто е обичаят на къщите на Грейт Гонт Стрийт, в която мрачна местност смъртта, изглежда, вечно царува. Капаците на прозорците на първия етаж на къщата на сър Пит бяха затворени, на столовата бяха полуотворени, а транспарантите им бяха покрити със стари вестници.

Джон, прислужникът, който бе карал екипажа самичък, не си направи труд да слезе, за да дръпне звънеца, така че помоли едно минаващо млекарче да стори това вместо него. Когато се чу звънецът, между пролуките на прозореца на столовата се показа една глава и вратата се отвори от човек в овехтели бричове и гетри, с мръсен стар жакет, отвратителна стара кърпа, омотана около обраслия му врат, с лъскава гола глава, ухилено червено лице, две блещукащи сиви очи и с вечно зяпнала усмивка на лице.

— Това ли е къщата на сър Пит Кроли? — запита Джон от капрата.

— Да — каза човекът на вратата, като кимна.

— Свали тогава тези два сандъка — каза Джон.

— Свали ги ти — каза вратарят.

— Не виждаш ли, че не мога да оставя конете си? Хайде, приятелче, поеми багажа, а госпожицата ще те почерпи с бира — каза Джон, смеейки се, тъй като вече не се държеше с уважение към Ребека, понеже връзката й със семейството бе прекъсната и на тръгване тя не бе дала никакъв подарък на прислугата.

Човекът с голата глава извади ръце от джобовете на брича си, приближи се напред при това подканване и като метна на рамо сандъка на мис Шарп, занесе го в къщата.

— Вземи, моля, тази кошница и шала и отвори вратата — каза мис Шарп и слезе от екипажа, изпълнена с голямо възмущение. — Ще пиша на мистър Седли и ще му кажа как се държиш — обърна се тя към кочияша.

— Не го правете — отвърна той. — Вярвам, че нищо не сте забравили, нали? Роклите на мис Амелия — те са у вас, нали? А тя щеше да ги дава на камериерката. Надявам се, че ще ви стоят добре. Затвори вратата, Джим, от нея няма да намажеш нищо — продължи Джон, посочвайки с палеца си към мис Шарп, — не е свястна; казвам ти, никак не е свястна. — И като каза това, кочияшът на мистър Седли подкара конете. Истината е, че той бе влюбен във въпросната камериерка и се възмущаваше, че я лишиха от дрехите, които й се падаха по право.

Като влезе в столовата по нареждане на индивида с гетрите, Ребека откри, че отвътре къщата не е по-уютна, отколкото са обикновено тези къщи, когато благородните семейства не се намират в града. Сякаш верните стаи скърбяха за отсъствуващите си господари. Персийският килим се бе навил и оттеглил сърдито под бюфета. Картините бяха скрили лица под стари листове кафява хартия. Провесената от тавана лампа също бе обвита във вехт кафяв чувал. Прозоречните завеси бяха изчезнали под най-различни изтъркани покривала. Мраморният бюст на сър Уолпол Кроли поглеждаше от своя тъмен ъгъл към голите дъски и намазаните с масло железни перила пред камината, а столовете бяха преобърнати с краката нагоре и стояха струпани край стените. В тъмния ъгъл срещу статуята се намираше груба, старомодна кутия за ножове, заключена и поставена над един шкаф.

Но два кухненски стола, една кръгла маса, както и изтънелите стари маши бяха наредени около камината, а над слабия пращящ огън имаше тенджера. На масата се виждаше парче сирене, хляб, тънка свещ, както и малко черна бира в едно канче.

— Вече сте се хранили, нали? Тук не е съвсем топло. Не искате ли капчица бира?

— Къде е сър Пит Кроли? — запита величествено мис Шарп.

— Хи, хи! Аз съм сър Пит Кроли, Не забравяйте, че ми дължите бакшиш, задето ви внесох багажа. Хи, хи! Попитайте Тинкър дали не съм аз сър Пит Кроли. Мисис Тинкър, мис Шарп; мис Възпитателката, мисис Чистачката. Хо, хо!

Дамата, назована мисис Тинкър, се появи в този момент с лула и с кесия тютюн, за която я бяха изпратили тъкмо преди пристигането на мис Шарп. Тя подаде тези неща на сър Пит, който зае мястото си до огъня.

— Къде е остатъкът? — каза той. — Дадох ти три монети по половин пени. Къде е остатъкът, старо?

— Ето го! — отвърна мисис Тинкър, подхвърляйки монетата. — Само баронетите държат на петачетата.

— Едно петаче дневно прави седем шилинга годишно — отвърна членът на парламента. — Седем шилинга годишно правят лихвата на седем гвинеи. Стискай си петачетата, старо, тогава гвинеите сами ще дойдат при тебе.

— Можете да бъдете уверена, че това е сър Пит Кроли, млада госпожице — каза начумерено мисис Тинкър, — защото много стиска петачетата си. Скоро ще го опознаете още по-добре.

— И няма да ме харесате по-малко, мис Шарп — каза старият джентълмен почти учтиво. — Преди да бъда щедър, трябва да съм справедлив.

— Никога не е дал даром една стотинка — изръмжа Тинкър.

— Никога и никога не ще го сторя, защото е против принципите ми. Върви и донеси още един стол от кухнята, Тинкър, ако желаеш да седнеш, и тогава ще хапнем нещо за вечеря.

Сетне баронетът мушна една вилица в съда над огъня и извади оттам парче шкембе и глава лук, която раздели на доста равни парчета, след което двамата с Тинкър захванаха да вечерят.

— Видите ли, мис Шарп, когато не съм тук, Тинкър се храни с парите, които получава като заплата: когато съм в града, обядва със семейството. Хо, хо! Доволен съм, че мис Шарп не е гладна, нали, Тинк? — И те се нахвърлиха на скромната си вечеря.

След вечеря сър Пит Кроли запуши лулата си, а когато съвсем се стъмни, запали тъничката свещ и като извади от джоба си голям сноп книжа, той се зае да ги чете и подрежда.

— Дошъл съм тук по съдебна работа, миличка, и това е причината, поради която утре ще имам удоволствието да ме придружава такава хубава спътничка.

— Той все има разни съдебни работи — каза мисис Тинкър, като вдигна канчето с бира.

— Пийни си, пийни си — каза баронетът. — Да, миличка, Тинкър, е съвсем права; аз съм спечелил и загубил повече дела от кой да е друг човек в Англия. Ето, погледнете тук — Кроли, баронет, срещу Снефл. Ще го смажа, иначе името ми няма да е Пит Кроли. Подър и някой си против Кроли, баронет. Не могат да докажат, че земята е енорийска. Ще оспорвам; земицата си е моя. Тя принадлежи на енорията толкова, колкото на вас или на Тинкър. Ще спечеля делото, дори и хиляда гвинеи да ми струва. Хвърлете поглед върху книжата; можете да го сторите, ако желаете, миличка. Умеете ли добре да пишете? Ще ви дам работа, когато отидем в Куинс Кроли, бъдете сигурна в това, мис Шарп. След смъртта на жената имам нужда от помощница.

— И тя беше такава като него — обади се Тинкър. — Водеше дела с всичките си доставчици; и в продължение на четири години изпъди четиридесет и осем лакеи.

— Стисната беше, много стисната — каза простичко баронетът, — но за мен си беше ценна и ми спестяваше издръжката на домакин. — Разговорът продължи известно време в този доверителен тон и за голямо забавление на новодошлата. Каквито и да бяха качествата на сър Пит Кроли, добри или лоши, той ни най-малко не ги скриваше. Говореше непрестанно за себе си, понякога на най-груб и вулгарен хампширски диалект, а понякога възприемаше тона на светски човек. И тъй, като напомни на мис Шарп да бъде готова в пет часа сутринта, той й пожела лека нощ.

— Тази вечер ще спите с Тинкър — каза той. — Леглото е голямо и има място за двама. Лейди Кроли умря в него. Лека нощ.

Сър Пит се отдалечи след тази благословия; а достойната Тинкър, взела в ръка свещта, тръгна напред да сочи пътя по големите мрачни каменни стъпала, край високите неприветливи врати на приемната със завитите в хартия дръжки, към по-голямата предна спалня, където лейди Кроли бе спала за последен път. Стаята и леглото имаха такъв погребален и мрачен вид, та човек би си представил не само че лейди Кроли бе умряла там, а и че духът й обитава помещението. Но Ребека се развъртя пъргаво из стаята, надникна в огромните гардероби, шкафове и скринове, опита заключените чекмеджета и разгледа мрачните картини и тоалетните принадлежности, докато старата чистачка четеше молитвите си.

— Не бих могла да спя в това легло, ако съвестта ми не е чиста, мис — каза старата жена.

— В него има място не само за нас двете, а и за половин дузина духове — отвърна Ребека. — Разправете ми всичко за лейди Кроли и сър Пит Кроли, и за всички, скъпа мисис Тинкър.

Но старата Тинкър не се остави на тази малка разпитвачка. Като й даде да разбере, че леглото е място за спане, а не за разговори, тя се сви в своя ъгъл и се отдаде на такова хъркане, каквото излиза само от носовете на невинните. Ребека лежа будна дълго, дълго време, като си мислеше за утрешния ден, за новия свят, в който навлиза, и за възможностите й за успех в него. Светлината на свещта блещукаше по легена. Камината хвърляше голяма черна сянка върху два малки семейни портрета, представляващи млади момчета, едното в колежанска тога, а другото в червена войнишка куртка. Когато заспиваше, Ребека си избра да сънува него.

В четири часа на такова розово лятно утро, което правеше дори и Грейт Гонт Стрийт да изглежда весела, вярната Тинкър събуди другарката си по легло и й каза да се приготви за път, след което отключи и махна веригата от голямата врата на хола (а дрънченето отекна и разбуди спящата улица) и като се запъти към Оксфорд Стрийт, повика файтон от близката пиаца. Излишно е да споменаваме номера на това превозно средство, както и да заявяваме, че собственикът му бе застанал толкова рано наблизо до Суолоу Стрийт с надеждата, че някой млад гуляйджия, прибирайки се с люшкане от кръчмата, ще поиска помощта на файтона му и ще му заплати с пиянска щедрост.

Излишно е да разказваме още, че кочияшът, ако е имал подобни надежди, бе горчиво разочарован; и че достойният баронет, когото той закара в Сити, не му даде нито петаче повече от определената такса. Той напразно умоляваше и хокаше; напразно захвърли багажа на мис Шарп в канавката до един хан и се кълнеше, че ще се отнесе до съда.

— По-добре ще е да не вършиш това — каза ханджията; — този е сър Пит Кроли.

— Да, точно така, Джоз — провикна се одобрително баронетът. — Бих желал да видя кой е човекът, който ще спечели дело срещу мен.

— Също и аз — каза Джоз, като се ухили сърдито и покачи багажа на баронета върху покрива на дилижанса.

— Остави и за мен място на капрата — каза членът на парламента на кочияша, който отвърна: „Да, сър Пит“ — като докосна шапката си и се изпълни с ярост (тъй като бе обещал капрата на един млад джентълмен от Кеймбридж, който положително щеше да му даде бакшиш). Нагласиха мис Шарп на едно задно място вътре в дилижанса, който, можеше да се каже, я въвеждаше в широкия свят.

Как младежът от Кеймбридж сложи намусено отпред петте си връхни дрехи, но как ядът му мина, когато накараха малката мис Шарп да напусне екипажа и да се качи на покрива до него, когато той я загърна в едно от палтата си и съвсем оправи настроението си, как астматичният господин, надутата дама, която се заклеваше в честта си, че никога по-рано не била пътувала в обществен дилижанс (в дилижансите винаги има такива дами — уви — по-скоро имаше, защото вече ги няма дилижансите!), и дебелата вдовица с бутилката бренди заеха вътре местата си; как помощникът на кочияша поиска пари от всички и получи една монета от шест пенса от господина и пет омазнени монети от половин пени от дебелата вдовица и как най-после дилижансът потегли, като отначало извиваше по тъмните улици на Олдърсгейт, а после изтрополи край синята купола на „Св. Павел“, как минаха близо до „Бялата мечка“ на Пикадили и т.н. и т.н. — всичко това няма защо да се разказва. Но писачът на тези страници, който в по-раншни дни и при същото хубаво време е предприемал подобно забележително пътуване, не може да не мисли за него със сладостно и тъжно съжаление. Къде са сега и шосето, и веселите житейски случки, които ставаха по него? Няма ли Челси или Гринич за честния стар кочияш с пъпчив нос? Чудя се къде са сега тези добри хорица. Дали старият Уелър е жив или умрял? Ами прислужниците и ханчетата, в които те прислужваха, и порциите студено говеждо, и недораслият ханджия със своя син нос и дрънкащо ведро, къде е той и къде са хората от неговото поколение? За гениите, които са още в пелени и които ще пишат романи за любимите деца на читателя, тези хора и неща ще бъдат легенда и история, също като Ни-невия или Ричард Лъвското сърце. За тях дилижансът ще представлява само романтична останка — четири впрегнати коня, неправдоподобни като приказките за Буцефал и черната Бес. Ах, как блестяха ливреите им, когато прислужниците в конюшнята издърпваха кеневирените покривала и те се впущаха напред — ах, как се размахваха опашките им, когато с димящи бедра влизаха колебливо в конюшнята при свършване на пътуването! Уви! Никога вече не ще чуем рога да изсвирва в полунощ, нито пък ще видим дървените порти да се разтварят широко. Впрочем къде ни откарва нашият дилижанс? Нека спрем в Куинс Кроли и видим как мис Ребека Шарп ще пристигне там.