Уилям Текери
Панаир на суетата (68) (роман без герой)

Глава LXVII
Която съдържа раждания, женитби и погребения

Какъвто и да беше частният план на Беки относно успешния край на Добиновата вярна любов, малката жена реши, че тайната й може да почака, и тъй като за ничии други интереси не се грижеше толкова, колкото за своите собствени, тя трябваше да се заеме с доста лични свои работи, които я засягаха много повече, отколкото щастието на майор Добин в този живот.

Внезапно и неочаквано тя се бе озовала в уютна и удобна квартира — заобиколена от приятели, окръжена с любезност и добродушни, простосърдечни хора, каквито отдавна вече не бе срещала. И макар по наклонност и по силата на обстоятелствата да беше скитница, имаше моменти, когато и почивката й беше приятна. Също както най-закоравелият арабин, който прекосява пустинята, качил се на камилата си, обича понякога да си почине под стволовете на фурмите край водата или да влезе в градовете да се разходи из базарите, да се освежи в банята и да прочете молитвите си в джамията, преди отново да се заеме с обирите си — така и палатките, и пилафът на Джоз бяха приятни за тази малка бедуинка. Тя завърза коня си в конюшнята, окачи оръжията си и се разположи уютничко край огъня му.

Почивката в този неспокоен, бурен живот беше за нея неописуемо приятна.

И тъй, самата доволна, Беки се опита с всички сили да направи доволни и всички други; а ние знаем, че тя е добре позната с умението си да доставя удоволствие. Колкото се отнася до Джоз, дори и през време на кратката им среща на тавана на хотел „Слонът“, тя беше намерила начин да си възвърне голяма част от доброто му разположение. След една седмица цивилният бе станал неин роб и най-ревностен обожател. Следобед той не лягаше да си подремне, какъвто му бе обичаят в по-малко интересната компания на Амелия. Разхождаше се с Беки в открития екипаж. Канеше гости и устройваше приеми в нейна чест.

Секретарят на легацията Тейпуърм, който така жестоко се бе нахвърлил срещу нея, дойде веднъж да вечеря при Джоз, след което всеки ден идваше да изкаже почитта си към Беки. Клетата Еми, която никога не бе много разговорлива, а след Добиновото заминаване стана още по-мрачна и мълчалива, беше съвсем забравена, когато това по-висше същество се появи. Френският министър бе също тъй очарован от нея, както и неговият английски съперник. Германските дами, които изобщо не са много големи педантки относно морала на хората, особено пък на англичаните, останаха възхитени от духовитостта и остроумието на прелестната приятелка на мисис Озбърн. И макар тя да не бе пожелала да се появи в двореца, все пак височайшите и светлейши владетели на Пъмперникъл научиха за привлекателните й качества и бяха много любопитни да я видят. Когато се узна, че тя е от благородно английско семейство, че съпругът й е полковник от кавалерията и управител на един остров, като е разделен от жена си само поради някакво маловажно недоразумение, на което не може да се отдаде никакво значение в една страна, където „Вертер“ все още се чете и книгата „Сродство на душите“ на Гьоте се смята за високо нравствено произведение, никому не мина през ума да не я приемат в най-висшето общество на малкото графство. И дамите се обръщаха към нея на „ти“ и й се кълняха във вечно приятелство дори с още по-голяма готовност, отколкото вършеха това спрямо Амелия. На любовта и свободата тези простодушнички германци гледат по начин, който честните английски провинциалисти малко разбират; и в някой философски и цивилизован град една жена може да се е развеждала с няколко съпрузи подред и все пак да се ползува с добро име в обществото. Домът на Джоз никога не беше толкова приятен, колкото през времето, когато Ребека го направи такъв. Тя пееше, свиреше, смееше се, разговаряше на два или три езика и привличаше всички вкъщи, като караше Джоз да вярва, че именно собствените му качества на добър домакин събират у дома му толкова много хора. А колкото се отнася до Еми, която никак не се чувствуваше господарка в собствената си къща, освен когато трябваше да се плащат сметките, Беки скоро откри начин да я накара да се чувствува спокойна и доволна. Тя непрестанно й говореше за изпъдения майор Добин, като най-открито изразяваше възхищението си от този прекрасен, благороден джентълмен, и заявяваше на Еми, че се е отнесла много жестоко към него. Еми защищаваше поведението си и обясняваше, че то е било подтиквано само от най-чисти религиозни принципи; че щом една жена е била веднъж омъжвана и т.н., и то за ангел като този, за когото тя е имала щастието да се омъжи, то такъв брак трае вечно. Но тя нямаше нищо против това да слуша как хвалят майора, тъй като Беки го възхваляваше и по десет пъти на ден докарваше разговора за Добин.

Лесно се намериха начини да се спечели благоразположението на Джорджи и на слугите. Споменахме вече, че Амелината камериерка беше предана от сърце и душа на благородния майор. Отначало тя ненавиждаше Беки поради това, че бе станала причина за неговото заминаване, но впоследствие подобри отношението си към мисис Кроли, тъй като последната стана най-запалената привърженица и бранителка на интересите на Уилям. При редовните вечерни съвети, които дамите устройваха след приемите си, докато мис Пейн решеше жълтите къдрици на едната и меките кестеняви кичури на другата, девойката винаги казваше по някоя добра дума за онзи мил джентълмен Уилям Добин. Нейните добри чувства към майора не ядосваха Еми, също както не правеше това и възхищението на Ребека. Тя караше Джорджи непрестанно да му пише, като в послеписа на всяко писмо момчето изпращаше много здраве от майка си. И когато вечер поглеждаше портрета на съпруга си, той вече не я укоряваше — и може би тя го укоряваше — сега, когато Уилям си беше отишъл.

След своята героична жертва Еми не беше много щастлива. Тя беше много разсеяна, нервна, мълчалива и мъчно й се угаждаше. Близките й никога не я бяха виждали толкова раздразнителна. Започна да побледнява и да линее. Понякога се опитваше да пее някои песни, към които майорът бе имал особена слабост; и докато ги чуруликаше в здрача на приемната, тя спираше изведнъж по средата на песента, като влизаше в спалнята си и там безсъмнено се утешаваше с портрета на съпруга си.

След заминаването на Добин все още се виждаха някои книги, върху които бе написано неговото име. Еми ги прибра и ги сложи на скрина си, където стояха работната й кутия, библията и молитвеникът, под портретите на двамата Джорджовци. И понеже при заминаването си майорът беше забравил ръкавиците си в дома им, веднъж след това, когато тършуваше между майчините си неща, Джорджи ги намери спретнато сгънати и сложени в тайното чекмедже на писалището й.

Тъй като не беше много общителна и присъствието на много хора я отегчаваше, главното удоволствие на Еми през летните надвечери беше да прави дълги разходки с Джорджи (докато Ребека оставаше в компанията на мистър Джоузеф) и тогава майка и син разговаряха за майора по начин, който караше дори и момчето да се усмихва. Тя му разправяше как считала майор Уилям за най-добрия човек в света — най-благородния и най-нежния, най-смелия и най-скромния. Постоянно му повтаряше как всичко, което имали в този свят, те дължали на добрината и щедростта на Добин и на неговите грижи; как той ги е подкрепял с приятелството си през време на тяхната бедност и нещастия; как се е грижил за тях, когато никой не ги е поглеждал; как всичките му приятели се възхищават от него, макар той никога да не говорел за добрите си дела; как бащата на Джорджи е имал в него доверие повече, отколкото във всички други хора, и как благородният Уилям му е бил най-преданият приятел.

— Знаеш ли, баща ти често ми казваше, че когато бил момче, Уилям го защитил пред един тиранин — техен съученик; и приятелството им продължило до деня, когато скъпият ти баща падна на бойното поле.

— Добин уби ли човека, който уби татко? — запита Джорджи. — Сигурен съм, че го е направил или би го направил, ако е могъл да го хване, нали, мамо? Ех, как ще мразя французите, когато постъпя във войската!

Майката и детето прекарваха доста време в подобни разговори. Простодушната женица беше направила момчето си свой довереник. Той беше толкова приятел на Уилям, колкото и всеки друг, който го познаваше добре.

Между другото, за да не остане назад по отношение на нежността, мисис Беки също окачи един портрет в стаята си, за учудване и забавление на повечето хора и за голяма радост на оригинала, който беше не друг, а нашият приятел Джоз. Когато за пръв път дойде да почете с присъствието семейство Седли, малката жена, която бе пристигнала с удивително скромен багаж, може би се срамуваше от старите си и одърпани куфари и кутии за шапки и често говореше за оставените си в Лайпциг вещи, които трябвало да пристигнат от този град. Започне ли някой пътник да ти разправя постоянно за своя разкошен багаж, който в момента не е при него, ти, синко, се пази от подобен човек! Той положително е мошеник.

Нито Джоз, нито Еми знаеха тази важна максима. За тях беше без значение дали Беки имаше множество прекрасни рокли в невидими куфари; но тъй като понастоящем гардеробът й беше крайно беден, Еми й даде от собствените си дрехи и я заведе при най-добрата шивачка в града, където й поръча необходимото. Сега вече тя не носеше скъсани яки, нито пък от рамото й провисваха парчета извехтяла коприна. С промяната на положението си в живота Беки промени и навиците си — скри кутийката с червилото, а се лиши и от едно друго възбудително удоволствие, към което имаше слабост или най-малкото отдаваше се на него тайно, когато например Джоз я увещаваше в летните вечери да си пийнат по малко бренди с вода, докато Еми и синът й се разхождаха навън. Но ако тя не пиеше, това се вършеше от съпроводителя. Просто не можеха да накарат онзи мошеник Кирш да се откаже от бутилката, нито пък той можеше да каже колко от съдържанието й изгълтва, когато я допре до устата си. Понякога той истински се учудваше на начина, по който конякът на мистър Седли се изчерпваше. Да, да, това е доста болезнен въпрос. Твърде е възможно сега Беки да не си попийваше толкова, колкото преди да бе дошла при това почтено семейство.

Най-после прословутите куфари пристигнаха от Лайпциг — три куфара, и то не особено големи, нито разкошни. А и когато те дойдоха, Беки не извади кой знае какви дрехи и украшения от тях. Но от единия куфар, който съдържаше книжата й, тя измъкна с голяма радост една картина, която закачи в стаята си и която показа на Джоз. Тя представляваше портретът на един джентълмен, рисуван с молив, чието лице имаше преимуществото да е боядисано в розово. Той яздеше слон близо до няколко какаови дървета и една пагода. Пейзажът имаше източен характер.

— Божичко, та това е моят портрет! — извика Джоз. И наистина той беше, грейнал от младост и красота, в плюшен жакет по модата от 1809 година. Това беше старата картина, която висеше окачена на Ръсъл Скуеър.

— Купих я на разпродажбата — каза Беки с разтреперан от вълнение глас. — Отидох да видя дали мога да бъда полезна в нещо на добрите си приятели. Никога не съм се разделяла с този портрет — никога не ще се разделя от него.

— Наистина ли? — извика Джоз с поглед, в който се четеше неописуем екстаз и доволство. — Наистина ли я цените заради мене?

— Много добре знаете, че точно затова я ценя — каза Беки. — Но има ли смисъл да приказваме? Да мислим? Да поглеждаме назад в миналото? Сега е вече твърде късно!

Вечерта разговорът беше особено приятен на Джоз. Еми се прибра само за да си легне, изморена и болна. Джоз и неговата хубава гостенка имаха очарователен tête-à-tête и докато лежеше будна в съседната стая, сестра му чуваше как Ребека пее старите песни от 1815 година. Чудно наистина, но тази нощ и той не спа повече от Амелия.

Беше месец юни. Джоз, който всеки ден четеше несравнимия вестник „Галиняни“ (най-добрия приятел на намиращия се в чужбина англичанин), благоволяваше да прочита на глас някои извадки пред дамите през време на закуска. Всяка седмица в този вестник се дават пълни сведения за движението на отделните полкове, които Джоз — видял какво значи военна служба — преглеждаше с особен интерес. При един случай той прочете: „Пристигането на… полк. Грейвсенд, 20 юни. Корабът «Рамшундър» пристигна тази сутрин от Индия. На борда му имаше четиринадесет офицери и 132 войника. Те са отсъствували от Англия четиринадесет години, като са заминали за там след похода към Ватерло, в която славна битка взеха живо участие, а впоследствие се отличиха във войната в Бирма. Ветеранът полковник Майкъл О’Дауд, със своята съпруга и сестра, пристигна тук вчера с капитаните Поски, Стъбл, Макро, Малони; поручиците Смит, Джонс, Томсън, Ф. Томсън; поручиците Хйкс и Греди. Военната музика на пристанището свиреше националния химн, а тълпата поздравяваше с «ура» храбрите ветерани, докато те се отправяха към хотел «Уейт», където беше устроен пищен банкет в чест на защитниците на стара Англия. През време на угощението приветствията продължиха така възторжено, че лейди О’Дауд и полковникът се появиха на балкона и пиха наздравица за своите съотечественици с най-хубавия кларет на хотел «Уейт».“

При друг случай Джоз прочете кратко съобщение, в което се казваше, че майор Добин се е присъединил към… полк в Четъм; след което се описваше как в двореца са били приети полковник сър Майкъл О’Дауд, лейди О’Дауд (представена от мисис Мълоуни от Бали-мълоуни) и мис Глорвина О’Дауд (представена от лейди О’Дауд). Почти веднага след това името на Добин се появи в списъка на новопроизведените полковник-лейтенанти, тъй като старият маршал Типтоф бе умрял по време на пътуването на… полк от Мадрас и негово кралско величество бе благоволил да повиши полковник сър Майкъл О’Дауд в чин генерал-майор при неговото пристигане в отечеството му, като бе дал да се разбере, че той ще бъде командир на отличилия се полк, който тъй дълго бе предвождал.

Някои от тези неща бяха известни на Амелия. Кореспонденцията между Джорджи и неговия кръстник не беше се преустановила. Уилям дори й бе писал веднъж или два пъти след заминаването си, но толкова студено, че клетата жена сега на свой ред почувствува, че е изгубила властта си над него и че, както сам той беше казал, вече е свободен. Беше я напуснал и тя се чувствуваше много нещастна. Споменът за безбройните му добрини и за благородното му почтително държане се изправяше сега пред нея и я укоряваше денем и нощем. И какъвто беше навикът й, непрестанно прекарваше в мисълта си тези спомени; виждаше чистотата и красотата на чувството, което бе пренебрегнала, и сипеше сама върху себе си обвинения за това, че е захвърлила такова съкровище.

Да, съкровището наистина бе разпиляно. Уилям го бе изразходвал цялото. Той си мислеше, че не я обича вече тъй, както я обичаше в миналото. Никога вече нямаше тъй да я обича. Тези чувства, с които я даряваше в продължение на многобройните изпълнени с вярност години, не можеха да бъдат захвърлени и разбити и да се поправят така, че да не се показва никакъв белег. Толкова ги беше повредила малката небрежна тиранка. „Не — мислеше постоянно Уилям, — аз мамех самия себе си и непрестанно се самоизлъгвах. Ако тя беше достойна за любовта, която й поднасях, тя щеше отдавна да ми отвърне със същото. За мене това беше измама, към която се бях привързал. Нима целият живот не се състои от подобни грешки? Ами ако я бях спечелил, нямаше ли да се разочаровам още в деня след победата си? Защо да роптая или да се срамувам от поражението си?“ Колкото повече мислеше за този дял от своя живот, толкова по-ясно осъзнаваше заблудата си. — Отново ще се впрегна в хомота — каза си той — и ще изпълнявам дълга си в службата, която бог ми е отредил. Ще се грижа копчетата на новобранците да са достатъчно лъскави и фелдфебелите да не правят грешки в сметките си. Ще обядвам в полковата столова и ще слушам вечните шеги на лекаря шотландец. Когато остарея и грохна, ще се оттегля от действителна служба и ще остана на половин заплата, а старите ми сестри ще ми мърморят. С мене е вече свършено. Франсис, плати сметката и ми приготви пура и виж също така какво дават довечера в театъра. Утре ще потеглим с кораба „Батавие“.

Той изрече горния монолог, от който Франсис чу само последните две изречения, докато вървеше по една от улиците на Ротердам. „Батавие“ беше хвърлил котва на пристанището. Той виждаше мястото на палубата, където двамата с Еми бяха седели през време на щастливото пътуване насам. Какво ли имаше да му казва онази малка мисис Кроли? Ха, няма никакво значение! Утре ще отплуваме и ще се върнем в Англия — ще се върнем у дома, където ни чака дългът ни!

Според германския обичай след изтичането на месец юни всички членове на малкото дворцово общество се разделяха и тръгваха за стотици курортни места с минерални извори, където пиеха лечебната вода; яздеха магарета; втурваха се със стотици тям подобни лакомници към масите на ресторантите и безделничеха през цялото лято. Английските дипломати отидоха в Тьоплиц и Кисинген, техните французки съперници затвориха легацията си и побягнаха към любимия си булевард де Ганд. Височайшето семейство също се отправяше към някои минерални бани, като, разбира се, биваше придружавано от доктор Глаубер и неговата баронеса. Курортните сезони бяха най-плодотворните периоди за практиката на доктора — той съчетаваше работата с удоволствието и главното му местожителство през лятото беше Остенде, който град много се посещава от германци и където той и съпругата му правеха морски бани.

Неговият интересен пациент Джоз беше за доктора същинска дойна крава и той лесно увеща цивилния както заради неговото здраве, така и за здравето на очарователната му сестра, която наистина никак не се чувствуваше добре, да прекара лятото в този отвратителен морски град. За Еми нямаше особено голямо значение къде ще отидат. Джорджи подскочи при мисълта за ново пътуване. А що се отнася до Беки, разбираше се от само себе си, че тя ще заеме четвъртото място в каретата, която мистър Джоз беше купил, докато пък двамата слуги се качиха на капрата. Може би през ума й минаваха зли предчувствия относно приятелите, които навярно щеше да срещне в Остенде и които сигурно щяха да разправят грозни неща — но какво от това! — тя беше достатъчно силна да се брани. Сега Беки беше хвърлила такава котва у Джоз, че само някаква много силна буря можеше да я разклати. Тя свали картината си, представляваща джентълмена на слона, и я сложи в кутията, която Амелия й беше подарила толкова отдавна. Еми също тръгна с двете си съкровища — двата портрета — и най-после цялата компания се настани в една крайно скъпа и неудобна квартира в Остенде.

Там Амелия започна да прави бани и да извлича от тях полза, доколкото това й беше възможно, и макар че десетки познати на Беки я срещаха и пренебрегваха, мисис Озбърн, която обикновено се разхождаше с нея и която не познаваше никого, не разбираше на какви унижения беше подложена приятелката, която така благоразумно си беше избрала. А и Беки никога не счете за редно да й каже какво става под невинния й поглед.

Някои от познатите на мисис Родън Кроли обаче я поздравяваха с голяма готовност — може би дори по-голяма, отколкото й беше приятно. Между тях бяха майор Лодър и капитан Рук, които всеки ден се виждаха по булеварда край пристанището, където пушеха и зяпаха жените. Те скоро успяха да се вмъкнат в гостоприемния дом и в отбраното общество на мистър Джоузеф Седли. Двамата мъже просто не разбираха от откази нахлуваха вкъщи, независимо от това дали Беки беше там, или не. Влизаха в приемната на мисис Озбърн, която парфюмираха с дъха на ботушите и вмирисаните си на тютюн жакети, наричаха Джоз „стари друже“ и се нахвърляха върху обедната му маса, като дълги часове подред се смееха и пиеха.

— Какво ли може да искат тези хора? — запитваше Джорджи, комуто тези джентълмени не се нравеха. — Вчера чух майорът да казва на мисис Кроли: „Не, Беки, няма да те оставим да пазиш дойната кравичка само за себе си. Трябва и за нас да има по някое и друго кокалче, иначе, дявол да го вземе, ще си развържа езика.“ Какво искаше да каже с тези думи майорът, мамичко?

— Майорът! Недей нарича него майор — каза Еми. — Нямам понятие какво е искал да каже.

Неговото присъствие, както и на приятеля му изпълваха малката жена с непоносим ужас и отвращение. Те й правеха пиянски комплименти и й се хилеха мазно на масата за вечеря. А капитанът й се умилкваше, което я караше да изпитва гадно чувство, така че тя никога не се явяваше пред него, ако Джорджи не беше при нея.

За да бъдем справедливи към Ребека, трябва да кажем, че тя никога не позволяваше на когото и да било от тези двама джентълмени да остават насаме с Амелия. Майорът се кълнеше, че на всяка цена ще я спечели. Двама грубияни се бореха за това невинно създание, като играеха хазарт за нея на собствената й маса; и макар да не долавяше плановете на тези мошеници, в тяхно присъствие тя все пак чувствуваше неспокойствие и ужас и жадуваше да избяга.

Тя увещаваше Джоз и го молеше да се махнат от това място. Но той беше муден и се държеше за полите на доктора, а може би и за други нечии поли. Най-малкото Беки нямаше особено голямо желание да отиде в Англия.

Най-после тя взе съдбоносното решение: писа писмо на един приятел, на другия бряг на морето — писмо, за което никому не каза нито думица и което сама занесе до пощата под шала си. Не намекна нищо за него, само че когато след това Джорджи я видя, тя изглеждаше силно развълнувана и поруменяла и дълго го прегръща и целува. След като се върна от разходка, Амелия не излезе от своята стая, Беки си помисли, че майор Лодър и капитанът са я изплашили.

„Тя не трябва да стои повече тук — казваше си Беки — Глупава малка наивница, трябва на всяка цена да се махне от това място. Все още хленчи за онзи вятърничав неин съпруг, умрял (тъй му се пада) преди петнадесет години. Не трябва да се омъжи за нито един от тези двама мъже. Колко лошо постъпва Лодър! Не, тя ще се омъжи за бамбуковия бастун — ще наредя това още тази вечер.“

И тъй, Беки занесе чаша чай на Амелия в нейната спалня и я намери в компанията на портретчетата и в най-печално и нервно състояние. Тя остави на масичката чашата чай.

— Благодаря ти — каза Амелия.

— Слушай какво ще ти кажа, Амелия — започна Беки, като се разхождаше напред-назад из стаята и наблюдаваше другата жена с презрителна нежност в погледа си. — Искам да ти говоря. Трябва да се махнеш оттук и от нахалното държане на тези двама мъже. Няма да позволя да ти досаждат, а останеш ли, те ще продължават да те обиждат. Казвам ти, че са нехранимайковци, достойни за затвора. Няма значение откъде ги познавам. Аз познавам всички. Джоз не може да те брани. Той е твърде слаб, така че сам се нуждае от защитник. Ти можеш да се оправиш в света толкова, колкото и едно бебе в пелени. Наложително е да се омъжиш, иначе и двамата със скъпоценното ти момче ще пропаднете. Трябва да имаш съпруг, глупачко такава. И един от най-прекрасните мъже, които някога съм виждала, ти е предлагал стотици пъти, а ти го изпъди — ти, глупаво, безсърдечно, неблагодарно малко същество!

— Опитах, опитах с всичките си сили, Ребека — каза с умолителен тон Амелия, — но не можах да забравя… — и тя довърши изречението си, като погледна към портрета.

— Не можа да забравиш него! — извика Беки. — Този себичен фалшив аристократ, този надменен еснафски франт, този наконтен простак, който нямаше нито ум, нито маниери, нито сърце и който можеше да се сравни с твоя приятел с бамбуковия бастун толкова, колкото ти с кралица Елизабет. Ха, та ти му беше омръзнала и той щеше да се откаже от тебе, ако не беше Добин, който насила го накара да удържи думата си. Той ми го призна. Никога не те е обичал. И колко често ти се подиграваше пред мене; и ме ухажваше една седмица след като се оженихте.

— Това е лъжа! Лъжа е, Ребека! — извика Амелия, като скочи.

— Погледни тук, глупачко такава — каза Беки с все същото дразнещо добро настроение, като извади от пазвата си едно малко парче хартия, което отвори и захвърли в полата на Амелия. — Ти познаваш почерка му. Той ми написа това… искаше да избягам с него… даде ми го под носа ти… в деня, преди да го убият… тъй му се пада! — повтори Беки.

Амелия не я слушаше; тя гледаше писмото. То беше същото, което Джордж беше сложил в букета и бе дал на Беки на бала на дукеса Ричмънд. Глупавият млад човек наистина я увещаваше да избягат.

Еми оброни глава и почти за последен път, когато ще я видим да плаче в този роман, тя започна да прави това. Главата й падна на гърдите и тя закри очи с ръце; Еми се отдаде на чувствата си, докато Беки стоеше настрана и я гледаше. Кой ще анализира тези сълзи и кой ще каже дали те бяха сладки или горчиви? Дали тя страдаше, защото идолът на живота й се бе сгромолясал и счупил пред краката й, или се възмущаваше, че с такова презрение се бяха отнесли към любовта й, или се радваше, че беше премахната границата, която скромността бе сложила между нея и едно ново, истинско чувство? „Сега няма нищо да ми пречи — казваше си тя. — Вече мога да го обичам с цялото си сърце. О, да, ще го обичам само ако той ми позволи и ми прости.“ Мисля, че това беше чувството, което надви всички други, които в този миг вълнуваха нежното й малко сърце.

И наистина тя не плака толкова, колкото Беки очакваше. Тя я утешаваше и целуваше — рядка проява на съчувствие от страна на мисис Беки. Държеше се към Еми като към дете и галеше главата й.

— А нека сега вземем перо и мастило и му напишем да тръгне веднага — каза тя.

— Аз… аз му писах тази сутрин — каза Еми, като се изчерви силно.

Беки се разкрещя от смях:

— Un biglietto^[1] — запя тя арията на Розина — eccolo qua^[2]! — и цялата къща проехтя от дрезгавия й глас.

Две сутрини след тази малка сцена, при все че денят бе мъглив и дъждовен и Амелия почти не беше спала през нощта, заслушана в ревящия вятър, изпълнена с жал към всички пътници — по суша и по вода, — тя стана рано и настоя да се разходи край пристанището с Джорджи. И там тя крачеше напред-назад, докато дъждът удряше по лицето й, и поглеждаше на запад, над грамадните вълни, които се пенеха и удряха о брега. Нито един от двамата не приказваше много, освен от време на време, когато момчето изричаше по някоя думичка на плахата си събеседничка, към която изразяваше своето съчувствие.

— Надявам се, че няма да потегли в такова време — каза Еми.

— Хващам се на бас, че ще потегли — отвърна момчето. — Виж, мамо, ето пушекът на някакъв параход. — И наистина така беше.

Макар корабът да пристигаше, може би той не беше на борда му; може да не е получил писмото й; може да не иска да дойде. Стотици съмнения обхващаха малкото сърце едно подир друго също тъй бързо, както вълните заливаха брега.

След дима се показа и самият параход. Джорджи имаше малко телескопче и ловко хвана с погледа си парахода, като правеше подходящите за случая моряшки забележки.

Еми се опита да го погледне през телескопа над рамото на Джорджи, но не успя. Тя виждаше само два ограничени с черно кръга, които подскачаха нагоре-надолу пред очите й.

Джорджи отново взе телескопа и зашари с поглед по посока на парахода.

— Ех, как се мята! — каза той. — Ето една вълна залива носа му. Освен кормчията на палубата има само двама души. Ето, единият легна, а другият — облечен в… — ура! — това е Доб, бога ми! — Той затвори телескопа и обви с ръце майка си. А тя? Какво правеше тя? Еми беше сигурна, че човекът беше Уилям. Не можеше да бъде друг. Това, което бе казала, че се надява да не е тръгнал, беше само лицемерие. Разбира се, че ще дойде — какво друго можеше да направи? Тя си знаеше, че ще дойде.

Корабът се приближаваше все повече и повече. Когато отидоха да го посрещнат на кея, краката на Амелия така трепереха, че едва й беше възможно да тича. Искаше й се още там да коленичи и изрече благодарствените си молитви. „Ах — мислеше си тя, — цял живот ще ги повтарям!“ Времето беше толкова лошо, че когато параходът спря на кея, там нямаше никакви празноскитащи. Не се виждаха дори и придружители, които да причакват пътници. Онзи малък мошеник Джорджи също беше избягал. И когато джентълменът със старата връхна дреха, подплатена с червена вълнена материя, стъпи на брега, едва ли имаше някой, който да види какво стана там. А ето какво беше то:

Една дама с бяло боне, от което капеше вода, и с мокър шал, с прострени напред ръце, се приближи към него и следния миг напълно изчезна под гънките на старата наметка, като с всичка сила целуваше едната му ръка, докато, предполагам, другата я притискаше до сърцето си (до което главата й едва стигаше) и я придържаше да не падне. Тя мърмореше нещо неясно, което сякаш беше: „Прости… скъпи Уилям… миличък… миличък, прости…“ — И пак целувка, и пак, и пак…

Когато Еми изскочи изпод наметката, тя продължаваше да държи здраво едната ръка на Уилям и да го гледа в лицето. По него се четеше тъга, нежна любов и жал. Тя разбра укора му и наведе глава.

— Беше време да ме повикаш, скъпа Амелия — каза той.

— Нали никога вече няма да си отиваш, Уилям?

— Не, никога — отвърна той и още веднъж притисна милата малка жена до сърцето си.

Когато излязоха от митническото помещения, Джорджи се хвърли към тях с телескоп на очите и със силен приветствен смях; той танцуваше край тях и правеше какви ли не лудории, докато ги водеше към къщи. Джоз още не беше станал. Беки не се виждаше никаква (макар че ги наблюдаваше през цепките на транспаранта си). Джорджи изтича да види какво става със закуската. Еми, която свали в коридора шала и бонето си и ги подаде на Пейн, сега влезе вътре да разкопчае наметката на Уилям и ако обичате, нека сега да отидем подир Джорджи, за да се погрижим за закуската на полковника. Корабът е пристигнал в пристанището. Той е спечелил наградата, към която е простирал ръце през целия си живот. Най-после птичката е в ръцете му. Ето я, с глава на рамото му как гугука и го целува с човчицата си, с разперени, меки, пърхащи крилца. Това беше, което той желаеше денем и нощем в продължение на осемнадесет години. Това беше, за което жадуваше. Ето — най-високата точка, края, последната страничка на романа. Сбогом, полковник! Господ да те благослови, честни Уилям! Сбогом, мила Амелия! Отново се разцъфни, нежен мъничък паразит, около якия стар дъб, до който си се прислонила!

Може би от угризения на съвестта спрямо доброто и простосърдечно същество, което първо я бе защитило в този свят, може би от ненавист към всякакви сантиментални сцени — но Ребека, доволна от ролята си в цялата тази работа, не се появи пред полковник Добин и пред дамата, за която той се ожени. „Неотложна работа“, съобщи тя, я викала в Брюж, закъдето се упъти; и само Джорджи и вуйчо му присъствуваха на венчалния обред. След сватбеното пътуване, когато Джорджи отново се присъедини към родителите си, мисис Беки се върна (само за няколко дни) да утеши самотния ерген Джоузеф Седли. Той предпочиташе да живее на континента и отказа да води общо домакинство със сестра си и нейния съпруг.

В дъното на сърцето си Еми беше много доволна, че е писала на съпруга си, преди да беше прочела онова Джорджово писмо.

— Знаех за тази работа през всичкото време — каза Уилям, — но нима можех да употребя това оръжие срещу паметта на клетия човечец? Това беше, което ме караше толкова да страдам, когато ти…

— Никога не ми говори за този ден — извика Еми, толкова разкаяна и смирена, че Уилям промени разговора, като започна да разправя за Глорвина и за добрата стара Пеги О’Дауд, у която беше отишъл на гости, когато получи писмото на Еми. — Ако не ми беше писала — прибави смеешком той, — кой знае какво щеше да е сега презимето на Глорвина!

Понастоящем то е Глорвина Поски (сега мисис майор Поски); тя го пипна след смъртта на първата му жена, тъй като беше решила в никакъв случай да не се омъжва вън от полка. Лейди О’Дауд също така е толкова привързана към този полк, че според признанията й: „Ако нещо се случи с Мик — бога ми, — непременно ще се омъжа за някой от офицерите му.“ Но генерал-майорът е много добре и си живее разкошно в О’Даудстаун със своите малки ловджийски кучета и (може би, с изключение на техния съсед Хогарти от замъка Хогарти) той е първият човек в графството си. Нейно сиятелство все още играе народни танци и настояваше да се надиграва с един младеж на последния бал, даван от лорд-лейтенанта. Както тя, така и Глорвина заявиха, че Добин се отнесъл срамно към последната, но след като Поски падна в капана, Глорвина се утеши, а един разкошен тюрбан от Париж смекчи гнева на лейди О’Дауд.

Когато полковник Добин напусна войската, което стори веднага след женитбата си, той нае хубава малка вила в Хампшир, недалеч от Куинс Кроли, където, след влизането в сила на закона за реформите, сър Пит и семейството му живееха постоянно. Всяка мисъл за добиване на перска титла вече беше вън от дневния ред, тъй като баронетът загуби двете си места в парламента. Това нещастие сломи духа му и поизпразни джоба му. Здравето му се влоши и той започна да предрича бърза разруха на империята.

Лейди Джейн и мисис Добин станаха големи приятелки. Между имението и вилата на полковника файтоните на двете семейства сновяха непрестанно. Нейно сиятелство стана кръстница на детето на мисис Добин, което носеше нейното име и бе кръстено от преподобния Джеймс Кроли, който наследи бащиното си право върху черковния имот. Между двете момчета — Джорджи и Родън — се породи голямо приятелство. Те ходеха заедно на лов през ваканциите, постъпиха в един и същи колеж в университета на Кеймбридж и се скараха за дъщерята на лейди Джейн, в която, разбира се, и двамата бяха влюбени. И двете майки възнамеряваха да свържат с брак децата си, но аз чух, че мис Кроли проявявала предпочитание към братовчеда си.

Името на мисис Родън Кроли не се споменаваше нито от едното, нито от другото семейство. Всички имаха основание да мълчат относно нея. Където и да отидеше мистър Джоузеф Седли, тя винаги го придружаваше; и този попаднал в мрежите й човек й беше станал пълен роб. Адвокатите на полковника го осведомиха, че братът на жена му осигурил живота си за голяма сума, от което можеше да се извади заключение, че той сключва заем за изплащане на дългове. Той взе безсрочен отпуск от службата си в Индия, като здравето му всеки ден се влошаваше.

Когато научи за осигуровката, Амелия, изпълнена с уплаха, помоли съпруга си да замине за Брюксел, където тогава се намираше Джоз, и да разучи в какво положение се намират работите му. Полковникът напусна неохотно дома си (където той цял се беше вдълбочил е книгата си „История на Пенджаб“, която все още заема времето му, и беше доста разтревожен за малката си дъщеря, която той обожава и която тогава тъкмо оздравяваше от шарка) и отиде в Брюксел; там намери Джоз да живее в един от грамадните хотели на този град. Мисис Кроли, която си имаше собствен екипаж, даваше приеми и живееше като почтена жена от доброто общество, заемаше друг апартамент в същия хотел.

Разбира се, полковникът не искаше да се срещне с тази дама, нито дори смяташе за необходимо да разгласи за пристигането си, като съобщи това само на Джоз с една бележка по лакея си. Джоз помоли полковника да отиде при него още същата вечер, когато мисис Кроли щеше да отива на някакво соаре, и те щяха да се видят сами. Той намери Джоз в доста плачевно здравословно състояние, ужасно наплашен от Ребека, макар че с жар я възхваляваше. Тя го гледала през най-различни заболявания с просто възхитителна вярност. Държала се към него като същинска дъщеря.

— Но… но… ох, за бога, елате да живеете някъде близо до мене и… и… идвайте понякога да ме навестявате — хленчеше нещастният човечец.

Полковникът смръщи вежди при тези думи.

— Не можем, Джоз — каза той. — Като се вземат предвид обстоятелствата, Амелия не може да идва при тебе.

— Кълна ти се… кълна ти се в библията — простена Джоз, като дори искаше да целуне тази книга, — че тя е невинна като дете и безукорна като собствената ти жена.

— Може и така да е — каза мрачно полковникът, — но Еми не може да дойде при тебе. Бъди мъж. Джоз, скъсай тази срамна връзка. Ела в родината си при своите близки. Работите ти не са в ред.

— Не са в ред! — извика Джоз. — Кой ти е говорил такива клевети? Всичките ми пари са вложени на много добри места. Мисис Кроли — искам да кажа — вложени са при много добра лихва.

— В такъв случай, значи, ти нямаш дългове, така ли? Защо тогава си осигурил живота си?

— Мислех си… един малък подарък за нея… в случай че нещо се случи, а ти знаеш, че здравето ми е деликатно… от най-обикновена благодарност, знаеш… и възнамерявам да оставя всичките си пари на вас… а другото мога да отделя от доводите си… да, наистина, че мога — извика слабохарактерният роднина на полковника.

Добин настоятелно замоли Джоз да избяга веднага — да се върне в Индия, където мисис Кроли няма да може да го последва; да направи всичко възможно, за да скъса една връзка, която може да му донесе най-фатални последици.

Джоз стисна ръце и извика:

— Ще се върна в Индия. Ще направя каквото кажеш, само че ми трябва малко време. Не трябва да казваме нищо на мисис Кроли. Тя… тя ще… ще ме убие, ако узнае. Просто не знаеш каква ужасна жена е тя — каза клетият човечец.

— Тогава защо не си дойдеш с мене? — каза му в отговор Добин, но Джоз нямаше тази смелост.

— Утре сутринта пак ще се видим; в никакъв случай не казвай, че си бил тук. А сега трябва да си вървиш. Беки може да се върне всеки миг. — И Добин го остави, изпълнен със зли предчувствия.

Той не видя Джоз никога вече. Три месеца след това Джоузеф Седли се помина в Екс-ла-Шапел. Стана ясно, че цялото му имущество е било вложено в разни тъмни сделки и е било превърнато в неструващи нищо ценни книжа на разни съмнителни дружества. Едничката парична наличност бяха двете хиляди лири стерлинги, за който бе осигурен животът му и които бяха разделени по равно между „Любимата ми сестра Амелия, съпруга на и т.н., и моята добра приятелка и безценна другарка през време на болест, Ребека, съпруга на полковник-лейтенант Родън Кроли, назначена за изпълнителка на завещанието.“

Адвокатът на осигурителното дружество се закле, че това бил най-тъмният случай, който е трябвало да разрешава; загатна, че възнамерявал да изпрати комисия в Екс-ла-Шапел, за да се установят подробностите около смъртта, и компанията отказа да заплати осигуровката. Но мисис или лейди Кроли, както тя сама се наричаше, веднага пристигна в града (придружена от адвокатите си, господа Бърк, Търл и сие) и настоятелно поиска от компанията да даде обяснения защо отказва плащането. Поиска да се направят нужните разследвания; заяви, че била жертва на най-подъл заговор, с който била преследвана цял живот, и в края на краищата излезе победителка в спора. Парите се платиха, доброто й име възтържествува, но полковник Добин изпрати своя дял обратно на осигурителната компания и най-категорично отказа да влиза в каквато и да било връзка с Ребека.

Тя никога не стана лейди Кроли, макар че продължи да се нарича така. Негово превъзходителство полковник Родън Кроли умря от жълта треска на остров Ковънтри, дълбоко обичан и оплакван, шест седмици преди кончината ма своя брат, сър Пит. Имението тогава премина върху сър Родън Кроли младши, баронет.

И той също отказа да се среща с майка си, на която обаче даде щедра рента. Той, изглежда, е доста богат. Баронетът живее постоянно в Куинс Кроли с лейди Джейн и нейната дъщеря, докато Ребека се навърта главно около Бат и Челтнам, където множество превъзходни хора я считат за много пострадала жена. Тя има своите неприятели. Кой ли ги няма? Животът й може да им послужи за отговор. Постоянно е заета с благотворителни работи. Редовно ходи на черква, винаги придружена от лакей. Урежда павилиони във всички базари, устроени за подпомагане на сираци, бедни и нуждаещи се. Когато преди известно време Еми, децата й и полковникът отидоха в Лондон, те се озоваха внезапно пред нея на една подобна разпродажба. Тя сведе скромно очи, когато те се отдръпнаха от нея; Еми забърза настрани, хванала под ръка Джорджи (вече блестящ млад джентълмен), а полковникът дръпна своята Джейни, която той обича повече от всичко друго на света — повече дори от своята „История на Пенджаб“.

„Повече, отколкото обича мене“ — помисли си с въздишка Еми. Но той никога не е казал на Еми нито една дума, която да не е мила и любезна; нито е имало някое нейно желание, което да не е удовлетворил.

Ах! Vanitas vanitatum^[3]! Кой от нас е щастлив на този свят? Кой е получил това, което желае? Или след като го е получил, се е почувствувал доволен?

А сега, деца, нека затворим кутията и приберем марионетките, защото представлението е свършено.