Уилям Текери
Панаир на суетата (48) (роман без герой)

Глава XLVII
Гонт Хаус

Цял свят знае, че градската резиденция на лорд Стейн се намира на Гонт Скуеър, от който започва Грейт Гонт Стрийт, където най-напред заведохме Ребека, по времето на покойния сър Пит Кроли. Ако надникнем между пръчките на оградата и през черните дървета към градината на площада, ще видим няколко нещастни гувернантки с бледолики деца, които обикалят около него, както и край полянката с печален изглед, в средата на която се издига статуята на лорд Гонт, сражавал се при Минден, в перука с три плитки, облечен като римски император. Гонт Хаус заема почти една цяла страна на площада. Останалите три страни се образуват от постройки, навлезли вече в златна старост — високи мрачни къщи, с каменни рамки на прозорците или с рамки от по-светлочервени тухли. Малко светлина прозира сега през тези строги и мрачни отвори, гостоприемството е изчезнало от вратите, от които са се махнали и едновремешните лакеи и факлоносци, изгасявали едно време своите факли в черните железни урни, които все още могат да се видят отстрани на лампите под стъпалата. Медни табелки са проникнали на площада — лекари, дружества, търговски компании и т.н. Печален е изгледът на този площад, а не по-малко печален е и дворецът на лорд Стейн. Едничкото нещо, което съм видял от него, е обширната стена отпред, с колоните край голямата порта, през която понякога наднича старият вратар с дебело и мрачно червено лице — както и прозорците на спалните и на таванските помещения над зида, а също и комините, от които сега рядко се вижда да излиза пушек. Защото настоящият лорд Стейн живее в Неапол, като предпочита изгледа на залива, на Капри и на Везувий пред мрачната стена на Гонт Скуеър.

Няколко десетки ядра по-надолу по Ню Гонт Стрийт се намира скромна малка задна вратичка, която не бихте различили от вратите на конюшните. Но множество затворени екипажи са спирали пред нея, както ми разправи моят осведомител, дребничкият Том Ивс, който знае всичко и който ми показа това място. „Принцът и Пердита са влизали и излизали от тази врата, сър — често ми е казвал той. — Мариана Кларк е влизала през нея с граф… Тя води към прочутите petits appartements^[1] на лорд Стейн — едната стая, сър, цялата в слонова кост и бяла коприна, а другата в абанос и черно кадифе; има и малка банкетна зала по подобие на залата на Салуст в Помпей, нарисувана от Козуей. В малката частна кухня всички тенджери са били сребърни, а шишовете за печене — златни. Егалите Орлеан е пекъл там пъдпъдъци същата вечер, когато той и маркиз Стейн спечелили на карти сто хиляди лири стерлинги от една голяма личност. Половината от парите отишли за Френската революция, другата половина — за да купят титлата и орденът на лорд Гонт, а остатък…“ Но целта на нашата повест не е да разправяме какво е станало с остатъка, за всеки шилинг от който, както и за много повече, дребничкият Том Ивс, който знае работите на всички, е готов да ви даде сметка.

Освен лондонския си дворец маркизът притежаваше замъци и дворци из различни места на трите царства, чиито описания се намират в пътните наръчници — замъка Стронгбоу с неговите гори, на брега на Шенън; замъка Гонт, в Кърмардъншир, където е бил затворен Ричард II; а също и Гонти Хол в Йоркшир, където са ми разправяли, че имало двеста сребърни чайника, за да се приготовлява закуската на гостите, заедно с всички други прибори, които да им подхождат по разкош. Фермата на милорда се наричаше Стилбрук, в Хампшир — скромничка резиденция, за чиито чудни мебели всички си спомняме и които бяха продадени при смъртта на милорда от един много известен уредник на публични търгове.

Маркиза Стейн произхожда от прочутото и древно семейство Карлиън, Камелотски маркизи, запазили старата католическа вяра още от покръстването на преподобния Друид, техния пръв прародител, чието потекло води началото си от преди идването на крал Брут на тези острови. Пендрагон е титлата на първородния син на това семейство. От незапомнени времена имената на синовете са: Артър, Утер, Карадок, Главите им са падали при не един заговор. Кралица Елизабет отрязала главата на този от Артъровците, който живял по нейно време. Шамбелан на Филип и Мери, той разнасял писмата между шотландската кралица и нейните вуйчовци, Гизите. Един от по-младите синове на рода бил на служба при великия херцог и се отличил в прочутото Вартоломеево съзаклятие. През цялото време, когато шотландската кралица Мери била затворена, семейство Камелот заговорничело в нейна полза. Имотното му състояние пострадало твърде много както поради това, че членовете му екипирали на свои средства един кораб против испанците, а тъй също и от глобите и конфискациите, наложени им от кралица Елизабет за това, че давали убежище на католически свещеници и упорито отказвали да се придържат към общоприетото вероизповедание — с една дума, за религиозните им прегрешения. Един техен потомък, вероотстъпник, живял по времето на Джеймс II, се отказал от религията си благодарение на аргументите на този голям теолог, и в резултат на тази временна слабост материалното положение на семейството се пооправило. Но граф Камелот, който се подвизавал през царуването на Чарлс, се върнал отново към старата вяра на роднините си и те продължили да се борят за нея и да се разоряват заради нея дотогава, докато все още имало някой Стюърт да ги предвожда или да подбужда към въстание.

Лейди Мери Карлиън била отгледана в един парижки манастир; дофинеса Мария Антоанета била нейна кръстница. Поради гордата й хубост тя била дадена за съпруга — или, по-право, продадена, както говореха хората на лорд Гонт, който тогава се намирал в Париж и спечелил огромни суми от брата на девойката на един от банкетите на Филип Орлеански. Мълвата говори, че прочутият дуел на граф Гонт с граф дьо ла Марш, от полка на сивите мускетари, се дължал на претенциите на този офицер (паж и любимец на кралицата) за ръката на красивата Мери Карлиън. Тя била омъжена за лорд Гонт, докато графът лежал от раните си, и дошла да живее в Гонт Хаус и да фигурира за кратко време в разкошния двор на Уелския принц. Фокс пил наздравица за нея. Морис и Шеридан писали песни в нейна чест. Мъмсбъри й правел най-хубавите си поклони; Уолпол заявявал, че е прекрасна; Девъншир почти я ревнувал; обаче тя се изплашила от буйните веселби на обществото, в което я били захвърлили, и след като родила двама сина, оттеглила се и заживяла в религиозно уединение. Нищо чудно, че след женитбата си лорд Стейн, който обичаше веселията и удоволствията, не бе виждан често край тази разтреперана, мълчалива, суеверна, нещастна дама.

Споменатият преди малко Том Ивс (който не взема никакво участие в нашата повест, освен само като лице, което познава всички хора и знае историите и тайните на всяко семейство) ми е разправял и други неща за милейди Стейн, които може да са верни, а може и да не са. „Ужасни са униженията — имаше обичай да казва Том, — които тази жена е била принудена да понася в своята собствена къща; лорд Стейн я карал да сяда на една маса с жени, с които по-скоро бих умрял, отколкото да позволя на мисис Ивс да другарува — с лейди Крекънбъри, с мисис Чипънъм, с мадам дьо ла Крюшкасе, съпругата на френския секретар (от които дами Том Ивс с преголямо удоволствие би получил поздрав или покана за обед, макар че би убил жена си, ако тя се сприятелеше с тях), с една дума — с фаворитката на деня. И смятате ли, че тази жена, от това семейство, гордо като Бурбоните, пред което всички от рода Стейн са като лакеи, като някакви еднодневки (защото не произхождат от стария род Гонт, а от по-малък и съмнителен клон на фамилията), смятате ли, повтарям аз (нека читателят не забравя — това са думи на Том Ивс), че маркиза Стейн, най-гордата жена в Англия, ще се подчини така безпрекословно на съпруга си, ако не е имало някаква причина за това? Ами! Казвам ви, за тази работа си има тайни основания. Абат дьо ла Марш, който през време на изгнанието живееше тук, беше същият този полковник от полка на сивите мускетари, който се би на дуел със Стейн в осемдесет и шеста година. Той и маркизата са се срещали отново и тя се отдаде на отшелническия си живот, след като преподобният полковник бе убит в Бритн. Да, тя се вижда с изповедника си всеки ден и постоянно посещава католическата черква — наблюдавал съм я, когато отива там. Искам да кажа, случвало се е да минавам покрай нея, когато отива нататък. И вярвайте ми, в нейния живот има някаква тайна. Хората не могат да са толкова нещастни, ако съвестта им не ги гризе за нещо — прибави Том Ивс, като поклати глава. — Бъдете уверен, че тази жена нямаше да бъде толкова покорна, ако маркизът не държеше някаква сабя над главата й.“

И тъй, значи, ако сведенията на Том Ивс са верни, твърде е възможно тази горда и високопоставена жена да е трябвало да понася много унижения в частния си живот и да скрива множество тайни мъки под спокойното си на вид лице. И нека ние, чиито имена не фигурират в списъка на хората с благородно потекло, нека се утешаваме с мисълта, че тези, които стоят над нас, навярно са много нещастни и че Дамокъл, който седи на копринени възглавници и на когото поднасят гозби в златни чинии, има над главата си страшен меч, в образа на съдебен пристав или под формата на наследствена болест, или семейна тайна, която от време на време надзърта зловещо иззад бродираните завеси и някой ден непременно ще излезе наяве.

Когато сравняваме положението на бедния човек, с това на високопоставения (това е пак според Том Ивс), за първия има и друга утеха. Вие, които не притежавате никакво имущество или пък имате малко богатство, което да оставите или да получите в наследство, можете да бъдете в добри отношения с вашия баща или син, докато за наследник на някой голям велможа, като например лорд Стейн, е много естествено да се ядосва за това, че друг заема мястото, което му се полага, и да гледа на съперника си с не много добро око. „Общо правило е — казваше този ироничен стар Том Ивс, — че бащите и първородните синове на всички знатни семейства се мразят едни други. Престолонаследникът е винаги в опозиция на короната или пък ламти за нея. Шекспир е познавал добре света, драги мой господине, и когато описва как принц Хол (чиито наследници членовете на семейство Гонт, претендират, че са, макар и да са роднини на Джон Гонт, колкото сте и вие) мери бащината корона на собствената си глава, той дава вярно описание на всички първородни синове. Ако сте наследник на графска титла и на доход от хиляда лири стерлинги дневно, да не би да искате да кажете, че не желаете да станете техен собственик? Ами! И много логично е, всеки високопоставен човек, който е изпитал подобно чувство към баща си, да знае добре какво е отношението на собствения му син спрямо него; така че те не могат да не се взаимно подозират и ненавиждат. Да вземем също и чувствата на първородния син към по-младите му братя. Драги ми господине, бъдете уверен, че всеки първороден гледа на тях като на свои естествени врагове; те го лишават от известна сума готови пари, които би трябвало да бъдат по право негови. Често съм чувал Джордж Мак Турк, синът на лорд Байазит, да казва, че ако го оставят да прави онова, което му се ще, когато наследи бащината си титла, веднага щял да отреже главите на всеки един от братята си; и такъв е случаят — повече или по-малко — с всички, заемащи подобно на неговото положение. Казвам ви, те всички са турци в сърцата си. Да, сър, и познават добре света.“ И тъй като точно в този момент се случи така, че край нас мина една високопоставена личност, Том Ивс свали ниско шапка, поклони се дълбоко и се усмихна, което показа, че и той познаваше добре света — разбира се, по свой си начин. И понеже беше вложил и последния си шилинг в капитал, даващ годишна рента, Том можеше да си позволи да не мрази своите племенници и племеннички и да няма друго чувство към по-високостоящите от него, освен желанието да вечеря с тях.

За маркизата естествената и нежна обич, изпитана от всяка майка към нейните деца, бе помрачена от пречката, издигаща се между нея и тях поради разликата във вероизповеданието. Любовта, която питаеше към синовете си, само правеше тази плаха и набожна жена още по-плашлива и нещастна. Бездната, която ги разделяше беше дълбока и непроходима. Тя не можеше да простре слабите си ръце над нея, нито да притегли децата си към този неин бряг, далеч от който вярата й казваше, че няма никакво спасение. Докато синовете му бяха юноши, обичното вечерно занимание на лорд Стейн — добър учен и любител на словесните спорове — беше да настройва учителя на момчетата, преподобния мистър Трейл (сега лорд-епископ на Йилинг), срещу изповедника на нейно сиятелство, отец Моул, и да ги слуша как спорят, докато пият виното си. Той подвикваше ту на единия, ту на другия: „Браво, Латимер! Добре казано, Лойола!“ Обещаваше на Моул, че ако надвие, ще издействува да го направят епископ и се заклеваше, че щом употреби всичкото си влияние, за да може Трейл да получи кардиналска шапка, ако пък той излезе по-силен в спора. Нито един от двамата свещеници не се оставяше да бъде победен. И макар нежната майка да се надяваше, че най-малкият й и любим син ще се обърне към нейното вероизповедание — към майчината му черква, — страшно и горчиво разочарование очакваше набожната жена — разочарование, което дойде сякаш като някакво наказание за греха, който бе извършила с женитбата си.

Както е известно на всеки, който се интересуваше от живота на висшето общество, лорд Гонт, първородният син на маркиз Стейн, се ожени за лейди Бланш Тислууд, от благородното семейство Берейкърс, споменавано и по-рано в нашата повест. На младата двойка дадоха едно крило от Гонт Хаус, тъй като главата на семейството възнамеряваше да си остане господар на дома и докато трае царуването му, да царува като върховен повелител. Но неговият син и наследник живееше малко у дома си, не се разбираше с жена си и правеше заеми за сметка на наследството, което щеше да получи. Те му бяха необходимо допълнение към твърде умерените суми, които баща му благоволяваше да му отпуща. Маркизът знаеше за всеки шилинг от дълговете на своя син. При неговата оплаквана кончина се оказа, че у бащата се намира голяма част от полиците му, купувани от негово сиятелство в полза на децата на по-младия му син.

За удивление на лорд Гонт и за удоволствие на неговия естествен враг — баща му, лейди Гонт нямаше деца. Поради това се наложи да повикат от Виена по-младия брат, с лорд Джордж Гонт, който се занимаваше там с валсове и с дипломация, и го накараха да сключи брачен съюз с Джоана, едничката дъщеря на Джон Джонс, първи барон Хелвелин, глава на банкерското предприятие „Джонс, Браун и Робинсън“. От този брак се родиха няколко синове и дъщери, чиято съдба няма нищо общо с настоящия разказ.

Бракът отначало беше щастлив. Лорд Джордж Гонт не само четеше, но и пишеше доста добре. Той говореше френски с лекота и беше един от най-способните валсьори в Европа. Нямаше никакво съмнение, че с тези свои дарби щеше да достигне до най-високите стъпала на професията си. Съпругата му чувствуваше, че дворците бяха нейното поле на действие, а и богатството й даваше възможност да устройва бляскави приеми в онези столици на континента, където дипломатическите длъжности на съпруга й ги водеха. Говореше се, че той ще бъде избран за министър и в един от клубовете хората се обзалагаха, че не след дълго ще го назначат посланик, когато изведнъж започнаха да се носят слухове за странното държане на секретаря на английското посолство. На една дипломатическа вечеря, давана от шефа му, той скочил от мястото си и заявил, че едно от блюдата е отровно. Също така на бала, даван от баварския пълномощен министър, граф Спрингбок-Хохенлауфен, той отишъл с бръсната глава и облечен като капуцински монах. Тържеството съвсем не е било маскен бал, както някои се опитваха да ни убедят. Хората си шепнеха, че става нещо особено. И дядо му бил такъв. Това било в семейството.

Жена му и децата му се върнаха в отечеството си и се заселиха в Гонт Хаус. Лорд Джордж се отказа от поста си в Европа и бе изпратен в Бразилия. Но хората знаеха много добре каква беше работата; той никога не се завърна от тази бразилска експедиция — не умря там, не бе живял там, изобщо никога не бе ходил там. Не беше отишъл никъде — бе напълно изчезнал. „Бразилия — казваше един клюкар на друг, като се усмихваше широко. — Бразилия, това е местността край гората Сент Джон. Рио де Жанейро е малка къщичка, заобиколена от четири стени; и Джордж Гонт изпълнява посланическата си служба при един пазач, който го е направил носител на усмирителна риза.“ Такива думи си разменят един за друг хората в Панаира на суетата.

Два или три пъти седмично, много рано сутрин, клетата майка отиваше да навести нещастния болен. Понякога той й се подиграваше (и беше по-малко да слушаш смеха му, отколкото плача му); понякога тя заварваше блестящия дипломат от Виенския конгрес да влачи подире си някоя детска играчка или да си играе с куклата на дъщерята на пазача. Понякога той я познаваше, а също и отец Моул, нейния изповедник и придружник. Но по-често не можеше да си спомни за нея, също както беше забравил жена, деца, любов, амбиция, суета. Но той си спомняше за обедния час и плачеше, когато сместа от вино и вода в чашата му не беше достатъчно силна.

Това беше тайнствената болест на семейството му — майката я беше донесла от собствения си древен род. Злото се беше проявило веднъж или два пъти, дълго преди греховете на лейди Стейн да бяха започнали, дълго преди да бе захванала да ги изкупва със сълзи, пост и покаяние. Гордостта на рода бе сломена, също както първородният син на фараона. Черното петно на съдбата стоеше на фамилния праг — високия стар праг, на чийто свод отгоре се виждаха коронки и гербове.

Междувременно децата на отсъствуващия лорд бръщолевеха своите детски приказки и растяха, без ни най-малко да съзнават участта, която бе надвиснала и над техните глави. Отначало те разговаряха за баща си и съставяха планове за времето, когато щеше да се завърне. След изминаването на няколко години името на живия мъртвец по-рядко излизаше от устата им — докато най-после съвсем го забравиха. Но тяхната нещастна остаряла вече баба трепереше при мисълта, че те са наследници на бащиния си срам, както и на почестите му, и със свито от болка сърце чакаше деня, когато ужасното проклятие на прадедите им щеше да порази и тях.

Това грозно предчувствие преследваше и лорд Стейн. Той се опитваше да удави страшния призрак в червеното море на виното и веселието и понякога го загубваше от погледа си сред вихрушките и тътена на удоволствията. Но когато оставаше самичък, той винаги се връщаше при него и с изминаването на годините този призрак сякаш ставаше все по-заплашителен. „Аз грабнах сина ти — казваше призракът — защо не и тебе? Някой ден бих могъл да те затворя, както сина ти Джордж. Бих могъл утре да те хласна по главата и тогава — сбогом удоволствия и почести, празненства и красота, приятели, ласкатели, френски готвачки, красиви коне и къщи — и в замяна на всичко това: затвор, пазач и сламена постеля като на Джордж Гонт.“ И тогава милордът се противопоставяше на заплашващия го призрак, защото той знаеше едно лекарство, с което да възпре неприятеля си.

Така, зад високите гравирани портали на Гонт Хаус, с гербовете и коронките, имаше богатство и великолепие, но не и голямо щастие. Даваните там пиршества бяха най-пищните в Лондон, но те не носеха доволство, освен на гостите, които седяха край масата на милорда. Ако не беше толкова знатен, навярно малцина щяха да го посещават, но в Панаира на суетата греховете на много видните се отминават със снизхождение. „Nous regardons a deux fois^[2]“ (както е казала една французойка), преди да осъждаме човек, притежаващ несъмнените качества на лорд Стейн. Може би някои от вечните недоволници и педантични моралисти гледаха на него с недобро око, но с удоволствие отиваха у дома му, щом ги поканеше.

— Лорд Стейн е наистина ужасен — казваше лейди Слингстоун, — но всички ходят у тях и, разбира се, аз ще се погрижа момичетата ми да не пострадат.

— Негово сиятелство е човек, на когото дължа твърде много — заявяваше преподобният доктор Трейл, като си мислеше за напредналата възраст на архиепископа; а мисис Трейл и дъщерите й по-скоро бика пропуснали да отидат на черква, отколкото на някой от приемите на негово сиятелство.

— Той е неморален човек — казваше дребничкият лорд Саутдаун на сестра си, която му се противопоставяше смирено, тъй като бе чувала ужасни неща от майка си за онова, което ставало в Гонт Хаус, — но, дявол да го вземе, неговото шампанско е най-хубавото в Европа!

А пък що се отнася до сър Пит Кроли, този образец на благоприличието, който едно време бе свиквал мисионерски събрания — и през ум не му минаваше да не отиде на гости на лорда.

— Там, където срещате хора като епископа на Йилинг и графиня Слингстоун, можете да бъдете уверена — обръщаше се той към лейди Джейн, — че спокойно можем да бъдем и ние. Големият пост и високото положение на лорд Стейн му дават възможност да заеме ръководно място сред хората от нашия обществен ранг. Този, който е съдебен глава на едно графство, моя мила, е почтен човек. Освен това, Джордж Гонт и аз бяхме близки едно време — той беше по-младши от мене, когато и двамата служехме като аташета в Пъмперникъл.

С една дума, всички отиваха в дома на този голям човек да му изкажат почитта си — всички, които той канеше. Също както и вие, читателю (не отричайте) и аз, писателят, бихме отишли, ако можеше да получим покана.