Уилям Текери
Панаир на суетата (32) (роман без герой)

Глава XXXI
В която Джоз Седли се грижи за сестра си

Понеже всички висши офицери бяха призовани другаде да изпълнят дълга си, Джоз Седли остана да командува малката колония в Брюксел. Намиращата се под заповедите му дружина се състоеше от болната Амелия, белгиеца Изидор, негов прислужник, и камериерката, която изпълняваше длъжността на прислужница за обща работа на цялото домакинство. Макар духът му да бе смутен, а почивката — разстроена от посещението на Добин и от станалите сутринта събития, Джоз остана в леглото в продължение на много часове, като се търкаляше там буден, докато настъпи обичайния му за ставане миг. Слънцето бе високо на небето и нашите смели приятели от… полк бяха вече изминали няколко мили, преди мирният гражданин да се бе появил на закуска, облечен в своя халат на цветя.

Джоз бе много спокоен относно заминаването на зет си. Дори може би в дъното на сърцето си бе доволен, че Озбърн го няма, тъй като в негово присъствие Джоз играеше твърде второстепенна роля в домакинството, а и Озбърн не се свенеше да показва презрението си спрямо едрия цивилен. Но Еми винаги бе много добра и мила към него. Тя именно се грижеше за удобствата му, внимаваше да се поднасят любимите му яденета и се разхождаше и яздеше с него (за което имаше много, прекалено много случаи… та нали Джордж все го нямаше!) и изправяше сладкото си лице между неговия гняв и презрението на съпруга си. Много пъти тя плахо бе смъмряла Джордж в защита на брат си, обаче съпругът й веднага пресичаше молбите й по свойствения си рязък начин. „Аз съм честен човек — казваше той — и ако изпитвам някакво чувство, показвам го, както прави това всеки честен човек. Дявол да го вземе, как можеш да искаш от мене да се държа с уважение към такъв глупак като брат ти?“ Така че Джоз бе доволен от отсъствието на Джордж. Цивилната шапка и ръкавиците му, сложени върху скрина, както и мисълта, че притежателя им го няма, пораждаха у Джоз таен радостен трепет „Той няма да ме безпокои тази сутрин с контешката си надутост и с дързостта си“ — мислеше си Джоз.

— Сложи шапката на капитана в преддверието — каза той на Изидор, прислужника.

— Може би тя вече няма да му е нужна — отвърна лакеят, като погледна многозначително господаря си. И той също мразеше Джордж, който се държеше към него с типична английска безочливост.

— И попитай мадам дали ще дойде на закуска — каза мистър Седли с голяма величественост, като се срамуваше да разговаря с един слуга за ненавистта си към Джордж. Истината е, че преди това той много пъти бе подхвърлял обидни думи за зет си пред прислужника.

Уви! Мадам не можела да дойде на закуска и да нареже хубавите tartines^[1], които мистър Джоз обичаше. Мадам била твърде зле и се намирала в ужасно състояние след заминаването на съпруга си. Така каза камериерката. Джоз прояви съчувствието си, като й наля голяма чаша чай. Това бе неговият начин да изразява нежността си. А сега той отиде още по-далеч — не само че й изпрати закуска, но започна да си мисли какви деликатеси би могла да пожелае за обед.

Изидор, прислужникът, наблюдаваше много сърдито, докато слугата на Озбърн, нареждаше багажа на господаря си преди заминаването на капитана. На първо място, той мразеше мистър Озбърн, чието държане към него, както към всички по-нискостоящи, бе твърде властническо (а прислужниците от континента не обичат да се отнасят към тях безочливо, както към нашите по-благонравни слуги в Англия). На второ място, той се ядосваше, че толкова ценности щяха да се изплъзнат от неговите ръце, за да станат притежание на другиго, когато бедата щеше да връхлети англичаните. Както той, така и много други хора в Брюксел и в Белгия не изпитваха никакво съмнение, че англичаните щяха да претърпят поражение. Почти всички бяха уверени, че императорът ще раздели пруската и английската армии, ще сломи и двете една подир друга и ще навлезе в Брюксел, преди да изминат три дни. И тогава всички движими вещи на сегашните му господари, които щяха да бъдат или убити, или бегълци, или пленници, щяха да станат законно имущество на monsieur Изидор.

Докато помагаше на Джоз при неговия труден и сложен всекидневен тоалет, този верен слуга си представяше какво ще направи със същите тези предмети, с които украсява външността на господаря си. Той ще подари сребърните парфюмени шишета и тоалетните принадлежности на една млада дама, към която изпитваше известни чувства, а английските прибори за маса и голямата рубинена игла ще запази за себе си. Тя ще изглежда много добре върху една от прекрасните ризи с дантелени нагръдници заедно с шапката със златния галон и украсения с металически закопчалки фрак (а той може лесно да се прекрои, за да му стане точно по мярка), с бастуна със златната дръжка на капитана и с големия двоен рубинов пръстен, който ще поръча да превърнат в чифт чудесни обици. Всички тези неща ще направят от него превъзходен Аполона и тогава madmoiselle^[2] Рейн ще му стане лесна плячка. „Ех, как ще ми приличат тези копчета за ръкавели! — мислеше си той, като ги прикрепяше върху маншетите над дебелите меки китки на мистър Седли. — Жадувам за копчета за ръкавели; ами ботушите на капитана с пиринчените шпори в съседната стая, corbleu^[3]! Как ще привлекат те вниманието на хората, когато се разхождам по булеварда!…“ И тъй, докато monsieur^[4] Изилор държеше с пръсти носа на господаря си и бръснеше долната част на лицето му, въображението му се разхождаше из парка и той се виждаше облечен във фрак и дантелен нагръдник, заедно с madmoiselle Рейн. Той се помайваше мислено край брега и наблюдаваше лодките, които плуваха бавно под хладните сенки на дърветата край речния ръкав, или пък се разхлаждаше с бира на скамейката на една бирария по пътя към Лекен.

За щастие Джоз разбираше какво става в ума на лакея толкова, колкото уважаемият читател и аз подозираме какво мислят за нас Джон и Мери, на които плащаме заплати. Какво ли мислят за нас слугите ни! Ако знаехме какви мисли таят за нас близките ни и скъпите ни роднини, ние щяхме постоянно да живеем в непоносим ужас и в един свят, който щяхме да искаме с радост да напуснем.

Камериерката на Амелия беше много по-малко егоистично настроена. Малцина слуги можеха да се приближат до това мило и добро същество, без да отдадат своята дан на вярност и привързаност към нейната приветлива и нежна натура. И действително Паулина, готвачката, утеши господарката си повече, отколкото сториха това всички други, с които тя се срещна тази нещастна утрин. Когато тя видя как в продължение на дълги часове Амелия седеше край прозорците мълчалива, неподвижна и посърнала, застанала там, за да изпрати с поглед последните байонети на отминаващата колона, добрата девойка взе ръката на господарката си и каза: „Tenez, Madame, est-ce qu’il n’est pas aussi, а l’armee, mon homme a moi^[5]?“ И с тези думи тя избухна в сълзи. Като се отпусна в прегръдките й, Амелия стори същото и тогава всяка една от тях се залови да жали и утешава другата.

Преди обед Изидор отиде на няколко пъти в града и пред вратите на хотелите и жилищата край парка, където живееха англичаните, и там, като се движеше между другите прислужници, лакеи и камериери, той събра плъзналите из града новини и ги занесе за сведение на господаря си. Почти всички тези господа бяха в сърцето си привърженици на императора и мнението им беше, че походът скоро ще свърши. Прокламацията, която императорът изпрати от Авен, бе разпръсната навсякъде из Брюксел. „Войници! — казваше тя. — Сега е годишнината от битките при Маренго и Фридландия, които на два пъти решиха съдбините на Европа. Тогава, както и подир Аустерлиц и Ваграм, ние бяхме прекалено великодушни. Ние вярвахме на клетвите и обещанията на владетелите, които благоволихме да оставим на троновете им. Нека още веднъж се срещнем с тях. Те и ние — не сме ли все същите мъже? Войници! Същите тези прусаци, които днес са тъй дръзки, бяха трима към един срещу вас в Йена и шест към един в Монмирай. Онези от вас, които са били пленници в Англия, могат да разправят на другарите си какви страдания са понесли на английските кораби-затвори. Безумци! Един миг благоденствие ги е заслепил и ако влязат във Франция, то ще бъде само за да намерят там гроба си!“ Но привържениците на французите предричаха още по-бързо унищожаване на враговете на императора. Всички бяха съгласни, че прусаците и британците никога не ще се завърнат, освен като пленници в тила на армията победителка.

През деня съобщиха тези мнения едно по едно на мистър Седли. Разправиха му как херцог Уелингтън се опитал да събере войската си, чието напредване било напълно смазано предишната нощ.

— Смазано, ами! — възкликна Джоз, който по време на закуска биваше много сърцат. — Херцогът е отишъл да срази императора, както е сразил преди това всичките му генерали.

— Книжата му са изгорени, вещите му са пренесени другаде, а квартирата му се приготовлява за херцога на Далмация — отвърна вестителят на Джоз. — Научих го от собствения му главен лакей. Хората на граф де Ришмон прибират всичко. Негово сиятелство вече е избягал, а графинята само чака да приберат сервизите, за да се присъедини към френския крал в Остенде.

— Френският крал е в Гант, човече — отвърна Джоз, давайки вид, че не му вярва.

— Снощи е избягал от Брюж, а днес потегля от Остенде. Граф де Бери е взет пленник. Които искат да са в безопасност, трябва бързо да тръгват, тъй като утре ще вдигнат бентовете на каналите и тогава кой ще може да избяга, когато цялата страна бъде наводнена?

— Глупости, човече, ние сме трима срещу един, срещу цялата войска, която Наполеон може да изправи на бойното поле — противопостави му се мистър Седли. — Австрийците и руснаците също вече са на път. Той трябва да бъде смазан и ще бъде смазан — каза Джоз, като удари с ръка по масата.

— В Йена прусаците бяха трима към един, а той пипна войската и държавата им за една седмица. В Монмирай бяха шест към един и той ги разгони като овце. Вярно, австрийската армия е потеглила, но начело вървят императрицата и кралят на Рим. А пък руснаците, ха! — руснаците ще се оттеглят. А за англичаните няма да има никаква пощада заради жестокостта, с която са се отнасяли към нашите юнаци на техните ужасни кораби. Ето вижте, това го има тук черно на бяло. Това е прокламацията на негово величество краля и император — каза Изидор, който сега вече се проявяваше като отявлен Наполеонов привърженик. И като извади от джоба си споменатия документ, той го мушна строго пред лицето на господаря си и вече поглеждаше към фрака и другите скъпоценности като към свои собствени притежания.

Джоз бе ако не още сериозно изплашен, то поне значително разтревожен.

— Дай ми жакета и шапката — каза той — и ме последвай. Сам ще отида да видя дали тези сведения са верни.

Изидор се изпълни с ярост, като видя как Джоз си сложи фрака с галоните.

— По-добре ще е, ако милорд махне военната дреха — каза той. — Французите са се заклели да не проявяват милост към нито един английски войник.

— Тихо, момче! — каза Джоз все още с решителен вид и мушна ръка в ръкава с непоколебима твърдост. И докато извършваше тази героична постъпка, пред него се появи мисис Родън Кроли, която бе дошла да посети Амелия в този критичен момент и бе влязла, без да позвъни на вратата на преддверието.

Ребека беше облечена много спретнато и изящно. Спокойният й сън след Родъновото заминаване я бе освежил, а усмихнатите й розови бузи бяха много приятни за гледане, когато физиономиите на всички други хора в града носеха отпечатък на най-дълбока унилост и загриженост. Тя се разсмя на позата, в която бе заварила Джоз, както и на извиванията и конвулсиите, с които пълнят джентълмен наместваше тялото си в жакета с галоните.

— Да не би да се готвите да постъпвате във войската, мистър Джоузеф? — каза тя. — Никой ли няма да остане в Брюксел да защищава нас, клетите жени?

Джоз успя да нахлузи жакета и пристъпи напред, цял поруменял, като мърмореше, заеквайки, разни извинения пред хубавата посетителка.

— Как се чувствувате след тазсутрешните събития, след умората от бала миналата нощ?

Monsieur Изидор изчезна в съседната спалня и отнесе халата на цветя.

— Колко е мило от ваша страна, че питате — каза тя, стискайки с две ръце десницата му. — Колко хладнокръвен и спокоен изглеждате, докато всички останали са тъй изплашени! Как е нашата мила малка Еми? Раздялата трябва да е била ужасна.

— Да, просто страшна — каза Джоз.

— Вие мъжете можете да понасяте всичко — отвърна дамата. — Раздялата и опасността не значат нищо за вас. Признайте, че се готвехте да се запишете във войската и да ни оставите на участта ни. Зная, че е така нещо ми казва, че съм права. Толкова се изплаших, когато тази мисъл ми хрумна (защото аз действително мисля понякога за вас, когато съм самичка, мистър Джоузеф), че веднага изтичах да ви помоля да не бягате от нас.

Тези нейни думи биха могли да се разберат по следния начин: „Драги ми господине, ако се случи нещо с войската ни и ако се наложи да бягаме, вие имате много удобна каляска, в която възнамерявам да получа едно място.“ Не зная дали Джоз разбра думите й в този смисъл. Но той бе дълбоко огорчен от нейното пренебрежение през време на престоя им в Брюксел. Не бяха го представили на нито един от високопоставените познати на Родън Кроли. Ребека не го бе канила почти никак, тъй като бе твърде плах, за да играе много на карти, а присъствието му еднакво отегчаваше както Джордж, така и Родън. И двамата може би не желаеха да имат свидетел на забавленията, в които заедно се впущаха. „Ах — мислеше си Джоз, — когато се намира в нужда, веднага й идва на ум за мене. Като няма друг, към когото да се обърне, тя се сеща за стария Джоз Седли!“ Но независимо от тези съмнения се чувствуваше поласкан от мнението, което Ребека имаше за неговата храброст. Той се изчерви силно и придоби важен вид.

— Бих желал да видя сражението — каза той. — Всеки мъж, който има поне малко дух, би проявил същата склонност. В Индия поопитах какво значи да се сражаваш, но не и на такава широка нога.

— Вие мъжете сте готови всичко да пожертвувате за някакво удоволствие — отвърна Ребека. — Тази сутрин капитан Кроли ме остави тъй весел, сякаш отиваше на лов. Какво ли го е грижа? Какво изобщо ви е грижа за мъките и страданията на една нещастна изоставена жена? (Чудно, дали този дебел и ленив лакомник наистина е възнамерявал да постъпи във войската?) О, скъпи мистър Седли, аз идвам при вас за утеха — за облекчение. Цяла сутрин съм била на колене. Треперя, като си помисля за ужасната опасност, в която съпрузите ни, приятелите ни и смелите ни войски и съюзници се впущат сега! И идвам тук за подслон, а намирам друг от приятелите си — последния, който ми е останал, — готов да се впусне в същия ужас!

— Скъпа госпожо — отвърна Джоз, който вече бе започнал да се успокоява, — не се страхувайте. Аз само казах, че имам желание да отида — кой британец не би поискал това? Дългът ми обаче ме задържа тук. Аз не мога да изоставя онова клето създание в съседната стая. — И той показа с пръст към вратата на стаята, в която се намираше Амелия.

— Какъв добър, благороден брат! — каза Ребека, като доближи до очи носната си кърпа и вдъхна одеколона, с който тя бе напоена. — Колко съм била несправедлива към вас — вие имате сърце! А мислех, че нямате.

— О, бога ми! — каза Джоз, като направи движение, сякаш щеше да сложи ръка върху въпросното място. — Вие сте несправедлива към мене, много сте несправедлива, скъпа мисис Кроли.

— Да, така е, вашето сърце е вярно на сестра ви. Но аз си спомням преди две години, когато то бе невярно към мене! — каза Ребека, като отправи за миг поглед към него, а сетне се извърна към прозореца.

Джоз почервеня силно. Този орган, за чиято липса Ребека го обвиняваше, започна шумно да бие. Той си спомни за дните, когато избяга от нея, както и за страстта, която тогава бе пламнала у него — дните, когато я бе разхождал с файтончето си, когато тя му плетеше зелената кесия и когато той седеше омаян и гледаше вторачено белите й ръце и бляскащите й очи.

— Зная, че ме мислите за неблагодарна — продължи Ребека, като се отдръпна от прозореца и пак го погледна, след което заговори с нисък, изпълнен с трепет глас. — Студенината ви, извърнатият ви настрани поглед, държането ви, когато се виждахме напоследък, а също и когато влязох сега при вас, всичко това ми го доказва много ясно. Но смятате ли, че нямах причини да ви отбягвам? Нека собственото ви сърце отговори на този въпрос. Мислите ли, че съпругът ми е много добре настроен към вас? Единствените груби думи, които съм чула от него (а аз трябва да отдам тази справедливост на капитан Кроли), са се отнасяли до вас — и колко жестоки, жестоки бяха тези думи!

— Милостиви боже! Какво съм сторил? — запита развълнувано Джоз, обладан от радост и недоумение. — Какво съм сторил… за… за да…

— Нима ревността не е нищо? — каза Ребека. — Той така ме измъчва заради вас! Но каквото и да е имало в миналото, сърцето ми е само негово. Сега аз съм невинна. Не съм ли, мистър Седли?

Сърцето на Джоз туптеше от удоволствие, докато наблюдаваше тази жертва на своята привлекателност. Няколко изкусни думи, един или два нежни многозначителни погледа и любовта му отново пламна, и всичките му съмнения и подозрения изчезнаха. Нима от Соломоново време до ден-днешен жената не е мамила с ласките си и по-мъдри мъже и не ги е карала да стават глупци? „Ако се случи най-лошото — мислеше си Беки. — Бягството ми е осигурено; положително ще получа чудесно място в екипажа.“

Просто не се знае какви любовни признания щеше да изтръгне от сърцето си Джоз, подтикван от бурната си страст, но точно в тази минута в стаята влезе прислужникът Изидор и се зае с разни домакински задължения. Джоз, който тъкмо щеше да разкрие със задъхване чувствата си, почти се задуши от вълнението, което бе длъжен да потисне. Ребека също реши, че е време да влезе и утеши скъпата си Амелия. „Au revoir^[6]“ — каза тя, като прати целувка на мистър Джоузеф, и почука леко на вратата на сестра му. Когато тя влезе и затвори след себе си вратата, той се отпусна на един стол, като гледаше вперено, въздишаше и пъхтеше застрашително. „Този жакет е прекалено тесен за милорда“ — каза Изидор, чиито очи пак се отправиха към металическите копчета. Господарят му обаче не го чуваше; неговите мисли бяха другаде. Те ту го караха да пламти и да подлудява, като си представяше очарователната Ребека, ту го принуждаваше да се свива виновно, когато пред погледа му се изправяше ревнивият Родън Кроли, с неговите свирепи, извити мустаци и с ужасните му пищови за дуел, напълнени и заредени.

Появяването на Ребека ужаси Амелия и я накара да се свие назад. То й заговори за света и й донесе спомена за вчерашния ден. Смазващите страхове за бъдещето я бяха накарали да забрави Ребека, ревността си — всичко, освен това, че съпруга й го няма и че се намира в опасност. Преди да бе дошло това безстрашно светско същество, което отвори вратата и наруши покоя, и самите ние не смеехме да влезем в тази тъжна стая. Колко дълго бе седяла клетата девойка на колене! Какви безкрайни часове на безмълвна молитва и горчиви страдания бе прекарала там! Военните повествователи, които пишат въодушевени разкази за битки и победи, едва ли някога говорят за тези неща. Те представляват само тъмни петна сред пищното шествие на войната. И между тържествените звуци, на величествения химн вие не долавяте вдовишките плачове и майчините въздишки. И все пак имало ли е време, когато техните гласове да не са се носили — гласове на смирени, сломени сърца, чиито роптания не се чуват сред ликуващия ек на победата! Ребека спря върху нея зелените си очи и като шумолеше със свежата си коприна и блестящите си накити, тя пристъпи леко напред и протегна ръце да я прегърне. Но след първите потрепвания на ужас Амелия бе обхваната от гняв и смъртно бледото й до преди малко лице стана червено. След миг тя отвърна на погледа на Ребека с такова спокойствие, което учуди и смути съперницата й.

— Скъпа Амелия, ти не си никак добре — каза гостенката, като протегна напред ръка, за да вземе тази на Амелия. — Какво ти е? Нямаше да съм спокойна, ако не дойдех да те видя.

Амелия си отдръпна ръката — никога през живота си тази нежна душица не бе поглеждала с недоверие на проявените към нея добри чувства, нито пък бе отказвала да им отвърне със същото. Но сега тя си отдръпна ръката и цялата се разтрепери.

— Защо си дошла тук, Ребека? — каза тя, като все още я гледаше печално с големите си очи. Тези погледи обезпокоиха гостенката й.

„Трябва да го е видяла, когато ми даде писмото на бала“ — помисли си Ребека.

— Не се вълнувай, скъпа Амелия — каза тя, като погледна надолу. — Дойдох само да видя, ако е възможно… дали си добре.

— А ти добре ли си? — каза Амелия. — Разбира се, че си добре. Ти не обичаш съпруга си. Ако го обичаше, нямаше да си тук. Кажи ми, Ребека, видяла ли си от мене друго, освен добро?

— О, Амелия, разбира се, че не — каза другата, като продължи да държи главата си надолу.

— Кой ти дари приятелството си, когато беше съвсем бедна? Не се ли държах към тебе като към сестра? Ти ни познаваше в по-щастливи дни, преди той да се бе оженил за мене. Тогава аз бях всичко за него. Иначе би ли постъпил тъй благородно и би ли изоставил богатство и семейство, за да ме направи щастлива? Защо застана между мене и любовта ми? Кой те изпрати да разделиш тези, които бог е съчетал, и да отнемеш сърцето на моя любим — на моя съпруг? Мислиш ли, че би могла да го обичаш, както аз го обичам. Неговата любов бе всичко за мене. Ти го знаеше и въпреки това пожела да ми я грабнеш. Това е срамно, Ребека — ти, лоша и зла жена — невярна приятелка и невярна съпруга!

— Амелия, кълна се в бога, че нямам никаква вина пред съпруга си — каза Ребека, като извърна поглед от нея.

— А пред мене нямаш ли вина, Ребека? Ти не успя, но се опита. Попитай сърцето си дали не е така.

„Тя не знае нищо“ — каза си Ребека.

— Той се върна пак при мене. Аз знаех, че ще го направи. Знаех, че никакви лъжи, никакви ласкателства не могат да го задържат за дълго далеч от мене. Знаех, че ще се върне. Молих се на бога да се върне. — Клетата девойка изрече тези думи с такава сила на духа и с такава енергичност, каквито Ребека никога по-рано не бе виждала у нея и пред които стоеше напълно безмълвна. — Какво ти сторих — продължи тя с по-жален глас, — та трябваше да се опитваш да ми го отнемеш? Той беше мой само в продължение на шест седмици. Ти би могла поне през тях да ме пощадиш, Ребека. Но още от първия ден на брака ни ти дойде и го порази. Сега, когато го няма, идваш да видиш как съм, така ли? — продължи тя. — През миналите две седмици ти ме направи достатъчно нещастна — можеше поне днес да се смилиш над мене.

— Аз… аз никога не съм идвала тук — възрази Ребека.

— Вярно. Не си идвала. Обаче го караше да отива другаде. И сега идваш да ми го вземеш, така ли? — продължи тя с по-отчаян глас. — Той беше тук, но сега го няма. Беше седнал на онзи диван. Не се докосвай до него. Седяхме там и приказвахме. Аз бях на коленете му и обвивах с ръце шията, му. И тогава заедно изрекохме „Отче наш“. Да, той беше тук и тогава дойдоха и го взеха. Но той ми обеща, че ще се върне.

— Да, мила, ще се върне — каза Ребека, трогната въпреки желанието си.

— Погледни — каза Амелия, — това е неговият колан — нали цветът му е хубав? — И тя взе пискюла и го целуна. По някое време на деня тя го бе опасала около кръста си. Сега бе забравила яда си, ревността си, изглажда, дори и присъствието на съперницата си. Пристъпи безмълвно и почти с усмивка на лице към леглото и започна да гали възглавницата на Джордж.

Ребека си излезе също така безмълвно.

— Как е Амелия? — запита Джоз, който продължаваше да седи на стола все в същото положение.

— Трябва някой да стои при нея — каза Ребека. — Струва ми се, че никак не е добре. — И тя си отиде с много сериозно лице, като отказа на молбите на мистър Седли да остане за ранния обед, който беше поръчал.

По природа Ребека беше добродушна и услужлива. И тя изпитваше към Амелия по-скоро обич, отколкото ненавист. Дори тежките й думи, колкото и укоризнени да бяха, всъщност я ласкаеха — те представляваха само стонове на една смазана от поражение жена. Когато срещна случайно мисис О’Дауд, която съвсем не се беше успокоила от проповедите на епископа и се разхождаше отчаяно в парка, Ребека я спря, за голямо учудване на съпругата на майора. Тя не бе свикнала на подобни прояви на учтивост от страна на мисис Родън Кроли. Ребека я осведоми, че клетата малка мисис Озбърн се намира в отчаяно положение и че е почти обезумяла от скръб, и веднага изпрати добросърдечната ирландка да види дали не би могла да утеши младата си любимка.

— Аз си имам достатъчно собствени грижи — каза мрачно мисис О’Дауд, — и мислех, че клетата Амелия днес не би желала да й се правят посещения. Но ако тя е тъй зле, както казвате, и ако вие, която така много я обичахте, не можете да се погрижите за нея, тогава, бога ми, ще опитам дали ще мога да й бъда полезна. И тъй довиждане, госпожо. — И като изрече тези думи и тръсна глава, дамата с часовника си взе сбогом с мисис Кроли, като никак не се показа благосклонна към присъствието й.

Когато тя отмина, Беки я изгледа с усмивка на уста. Тя имаше много силно чувство за хумор и надменният поглед, който отдалечаващата се мисис О’Дауд й хвърли през рамо, почти наруши сериозността на мисис Кроли. „Моите почитания към вас, прекрасна госпожо, и много съм доволна, че ви виждам тъй весела — помисли си Пеги. — Не вие ще си изплачете очите от скръб.“ С тези мисли в главата тя отмина и бързо се отправи към жилището на мисис Озбърн.

Клетата душица стоеше все още край леглото, където я бе оставила Ребека, почти обезумяла от скръб. Съпругата на майора, която беше по-силна по дух, се опита да стори всичко възможно, за да утеши младата си приятелка.

— Трябва да бъдеш твърда, скъпа ми Амелия — каза тя мило, — тъй като той не бива да те види болна, когато изпрати да те повикат след победата. Ти не си едничката жена, която днес е останала в божиите ръце.

— Знам това. Аз съм много лоша, много слаба — каза Амелия. Тя познаваше добре собствената си слабост. Но присъствието на нейната по-храбра приятелка и упражняваният от нея надзор възпираше безсилието й и я караше да се чувствува по-добре. Те седяха заедно до два часа. Сърцата им бяха при колоната войници, които продължаваха пътя си напред и все по-далеч. Ужасни съмнения и тревоги, молитви, страхове и неописуема скръб следваха полка. Това бе дан, която жените плащаха на войната. Тя е изпитание както за едните, така и за другите и изтръгва кръвта на мъжете и сълзите на жените.

В два и половина дойде ред на едно събитие, което бе от всекидневна важност за мистър Джоузеф: обедният час. Войници можеха да се сражават и да загиват, но той трябваше да се нахрани. Той влезе в стаята на Амелия, да я придума да раздели с него обеда.

— Опитай — каза той, — супата е много хубава. Хайде, Еми, опитай — каза той и й целуна ръка. Освен на сватбата й не беше правил това от дълги години.

— Ти си много добър и много мил, Джоузеф — отвърна тя. — Всички са много мили, но, моля ти се, нека днес остана в стаята си.

Лъхът на супата обаче беше приятен за обонянието на мисис О’Дауд и тя реши да прави компания на мистър Джоз. Така че двамата седнаха да обядват.

— Нека бог благослови храната — каза тържествено съпругата на майора. Тя си уцелеше за своя добър Мик, който яздеше начело на своя полк. — Лош ще бъде обедът на клетите момчета днес — добави тя с въздишка, а после, като истински философ, започна да се храни.

Духът на Джоз се повишаваше заедно с напредването на обеда. Той пи наздравица за полка; и изобщо измисляше всякакви предлози, за да глътне по още някоя чаша шампанско.

— Ще пием за О’Дауд и за смелия… полк — заяви той и се поклони галантно на гостенката си. — Нали така, мисис О’Дауд? Изидор, напълни чашата на мисис О’Дауд.

Но изведнъж Изидор се сепна, а жената на майора остави вилицата и ножа си. Прозорците на стаята бяха отворени и гледаха на юг. Откъм тази посока и над облените от слънчевата светлина покриви се носеше тъп, далечен шум.

— Какво има? — запита Джоз. — Защо не наливаш нехранимайко такъв?

— C’est le feu^[7]! — възкликна Изидор, като изтича към балкона.

— Господи помилуй; това са оръдията! — извика мисис О’Дауд, като скочи и също изтича към балкона. Можеха да се видят хиляди бледи и загрижени лица, които гледаха от другите прозорци. И изведнъж сякаш цялото население на града се втурна из улиците.