Уилям Текери
Панаир на суетата (23) (роман без герой)

Глава XXII
Женитба и част от меден месец

И най-смелият и упорит неприятел не може да издържи глада; затова старият Озбърн се чувствуваше доста спокоен относно противника си от току-що описаното стълкновение; той беше дълбоко уверен, че щом запасите на Джордж се свършат, ще последва безусловна капитулация. Разбира се, жалко бе, че момъкът се бе снабдил с муниции в самия ден на първото сблъскване; „Но това подкрепление ще трае временно — мислеше си старият Озбърн — и само ще забави предаването на Джордж.“ В продължение на няколко дни между бащата и сина нямаше никаква връзка. Първият се сърдеше на това мълчание, но не се безпокоеше; защото, както сам казваше, той знаеше къде може да натисне Джордж и само чакаше резултата на тази операция. Той съобщи на сестрите за развръзката на спора между двамата, но им заповяда да не обръщат внимание на тази работа и когато Джордж се върне, да го посрещнат както обикновено, все едно че нищо не се е случвало. Всеки ден слагаха прибора му по обичая, и, види се, старият джентълмен го очакваше с известно нетърпение; обаче той не се появи никакъв. Някой запита за него в хотел „Слотърс“, но им казаха, че той и приятелят му капитан Добин напуснали града.

Един суров, бурен ден в края на април, когато дъждът шибаше паважа на старата улица, където в миналото се намираше хотел „Слотърс“, Джордж Озбърн влезе в кафенето много посърнал и блед, макар че бе гиздаво облечен в синя връхна дреха с пиринчени копчета и спретната велурена жилетка, според тогавашната мода. Там беше и приятелят му капитан Добин, и той в синьо и пиринч, махнал военния мундир и сивите панталони, с които обикновено покриваше мършавата си снага.

Добин бе дошъл в кафенето преди повече от час. Той прегледа всички вестници, но му бе невъзможно да чете. Погледна към часовника няколко десетки пъти; също и към улицата, където дъждът чукаше, а тропащите с обувките си минувачи оставяха след себе си дълги сенки върху лъскавата каменна настилка. Уилям барабанеше с пръсти по масата, изгриза напълно ноктите си и ги изпохапа почти до костта (той беше свикнал да украсява по този начин големите си ръце); закрепи ловко лъжичката върху каничката за мляко, прекатури я и т.н. и т.н.; и изобщо показа онези признаци на безпокойство и прояви тези отчаяни опити за забавление, които хората имат обичай да показват, когато са нетърпеливи, разтревожени и когато чакат нещо.

Някои от другарите му, господата, които бяха в същата зала, се шегуваха с прекрасния му костюм и с голямата му възбуда. Един го запита дали не е тръгнал да се жени. Добин се засмя и каза, че когато това стане, ще прати на своя познат (майор Уогстаф от инженерните войски) парче от тортата. Най-после капитан Озбърн се появи, много елегантно облечен, обаче много бледен и развълнуван, както вече забелязахме. Той избърса бледото си лице с голямата жълта носна кърпа, силно напарфюмирана. Ръкува се с Добин, погледна часовника и каза на келнера Джон да му донесе кюрасо. После погълна с нервна жажда две чашки от това питие. Приятелят му го попита с любопитство за здравето му.

— Не мигнах до сутринта, Доб — каза той. — Имах треска и ужасно главоболие. Станах в девет и отидох да се изкъпя. Знаеш ли, Доб, чувствувам се точно тъй, както онази сутрин в Квебек, когато трябваше да изляза на състезание с коня Ракета.

— Същото е и с мене — отвърна Уилям. — Тази сутрин бях двойно по-неспокоен от тебе. Спомням си, че тогава ти закуси знаменито. Хапни нещо и сега.

— Ти си прекрасен човек, Уил. Ще пия за твое здраве, момчето ми, и за сбогом на…

— Не, не, две чаши са достатъчно — прекъсна го Добин. — Хей, Джон, вдигни напитките. Сложи малко черен пипер на пилето си. Но побързай, защото вече е време да сме там.

Когато ставаше тази кратка среща между двамата капитани, часът бе единадесет и половина. От известно време вън чакаше файтон, и който прислужникът на капитан Озбърн сложи куфара на господаря си и чантата с тоалетните му принадлежности. Двамата джентълмени забързаха под един чадър и влязоха във файтона, а лакеят се качи на капрата, като проклинаше дъжда и мокрия файтонджия, който изпущаше пара до него.

— Пред черковната врата ще намерим по-хубав екипаж от този — каза той, — това все пак е утеха. — И файтонът тръгна, поемайки надолу по Пикадили, където Апсли Хаус и болницата „Сент Джордж“ все още бяха червено боядисани, където имаше газени фенери и където арката Пимлико не бе още издигната, нито пък отвратителното чудовище на кон, което господствува над нея и над цялата околност. Файтонът продължи да върви надолу по Бромптън Роуд и стигна до една черква, наблизо до Фулъм Роуд.

Там чакаше екипаж с четири коня; също и една от онези карети, които се наричат стъклени. Поради дъжда бяха се насъбрали малцина празноскитащи.

— Дявол да го вземе! — извика Джордж. — Казах само за екипаж с два коня.

— Господарят пожела екипаж с четири коня — каза слугата на мистър Джоузеф Седли, който чакаше; и той се съгласи с лакея на мистър Озбърн, докато двамата следваха Джордж и Уилям в черквата, че „зрелището е съвсем бедно и едва ли ще има сватбено угощение“.

— Ето ви и вас — каза нашият стар приятел Джоузеф Седли, като пристъпи напред. — Закъснял си пет минути, Джордж, момчето ми. Какъв ден, а? Дявол да го вземе, също както при започването на дъждовния сезон в Бенгалия. Ще видиш обаче, че моят екипаж не пропуска вода. Хайде, идвай, майка ми и Еми са в преддверието.

Джоз Седли беше прекрасен. Сега бе по-пълен от всякога. Яките му бяха по-високи; лицето му бе по-червено; накъдреният му нагръдник се развяваше величествено от пъстрата жилетка. Ваксата за ботуши не бе още изнамерена; обаче високите чизми така лъщяха на красивите му крака, че положително трябва да са били онези, пред които в една стара картина е представено как един джентълмен се бръсне; а на светлосивия му жакет бе цъфнало прелестно шаферско цвете, подобно на разтворена бяла магнолия.

С една дума, Джордж бе хвърлил големия жребий. Той щеше да се жени. Оттам идеше бледността и нервността му — безсънната му нощ и сутрешното му безпокойство. Чувал съм и други хора да изпадат в подобно състояние по подобен повод. Безсъмнено след три или четири церемонии човек свиква с това, обаче всеки признава, че първото гмуркане е страшно.

Булката носеше кафява копринена наметка и сламена шапка с розова панделка; над шапката си имаше воал от бяла дантела, подарък от нейния брат мистър Джоузеф Седли. Капитан Добин беше поискал позволение да й подари златна верижка и часовник, които тя носеше при този случай; а майка й бе дала диамантена брошка — почти единствената скъпоценност, която й бе останала. През време на церемонията мисис Седли седеше на черковната скамейка и плачеше, а ирландското слугинче и хазайката й мисис Клеп я утешаваха. Старият Седли не присъствуваше. Джоз пое ролята на баща си да предаде булката, докато капитан Добин влезе в ролята на свидетел на приятеля си Джордж.

В черквата нямаше никой друг, освен тези, които извършваха церемонията, малката сватбарска група и прислужниците. Двамата лакеи стояха високомерно настрани. Дъждът трополеше по прозорците. Той се чуваше през паузите на обреда; чуваше се и хлипането на старата мисис Седли на черковната скамейка. Гласът на свещеника отекваше тъжно в празната черква. Озбърновото „съгласен“ прозвуча с дълбок басов тон. Отговорът на Еми се отрони разтреперано от устните й, направо от сърцето, по едва можа да бъде чут от друг, освен от капитан Добин.

Когато обредът свърши, Джоз Седли излезе напред и целуна сестра си за първи път от много месеци — мрачният вид на Джордж беше изчезнал и сега той изглеждаше горд и ликуващ.

— Твой ред е, Уилям — каза той, слагайки приятелски ръка върху рамото на Добин; и последният отиде и докосна Амелия по бузата.

Сетне отидоха в преддверието и се разписаха в регистъра.

— Господ да те благослови, приятелю Добин — каза Джордж, като сграбчи ръката му и нещо много прилично на влага блесна в очите му. Уилям отвърна само като кимна с глава. Сърцето му бе преизпълнено и той не можеше да каже нищо.

— Пиши непременно и ела веднага щом можеш — каза Озбърн. След като мисис Седли си взе развълнувано сбогом с дъщеря си, младоженците се запътиха към екипажа.

— Махайте се оттук, дяволчета такива — извика Джордж на малката група мокри хлапета, които се навъртаха край черковната врата. Дъждът се лееше по лицата на невестата и младоженеца, докато отиваха към екипажа. Няколкото деца извикаха унило „ура“, когато екипажът тръгна, хвърляйки пръски кал.

Уилям Добин, със своята смешновата фигура, стоеше на черковната тераса и гледаше към каретата. Малката група зрители му подвикваха подигравателно. Той не мислеше нито за тях, нито за смеха им.

— Ела вкъщи да похапнем, Добин — извика един глас зад него; и една пълна мека ръка се сложи на рамото му, като прекъсна унесеността на честния човечец. Но капитанът нямаше сърце да отиде да пирува с Джоз Седли. Той настани разплаканата стара дама и придружаващите я в екипажа до Джоз и ги остави, без да размени повече думи. И този екипаж отмина и хлапетата извикаха ново присмехулно „ура“.

— Дръжте, просячета такива — каза Добин, като им раздаде няколко петачета, след което си тръгна сам в дъжда. Всичко бе свършено. Те бяха венчани и, дай боже, щастливи. Никога, откакто беше малко момче, той не се бе чувствувал тъй нещастен и самотен. Жадуваше с натежало от болка сърце да изминат първите няколко дни, за да може отново да я види.

 

Няколко дни след по-горе описаната церемония трима познати наши младежи се радваха на красивия изглед, представляващ от едната страна сводести прозорци, а от другата синьо море — гледка, която Брайтън предлага на пътника. Понякога очарованият лондончанин поглежда към океана — засмял се с безброй трапчинки, изпъстрен с бели платна, със стотици подвижни кабини, целуващи полата на синята му дреха; друг път, повече като любител на човешката природа, отколкото на природните сцени, той обръща очи към сводестите прозорци и към туптящия там човешки живот, който те разкриват. От един се чуват звуци на пиано, на което млада девойка с къдри се упражнява шест часа дневно, за голямо удоволствие на останалите обитатели; на друг се показва прекрасната Поли, бавачката, която друса на ръце мастър Омниум; докато Джейкъб, неговият баща, яде дребни морски рачета и гълта за закуска вестник „Таймс“ на долния прозорец. По-нататък са госпожици Лийри — те търсят с поглед младите офицери от тежката артилерии, които непременно ще закрачат по скалите. Ето и един човек от Сити, с моряшки вид и с огромен телескоп, който той е насочил към морето, за да обхване с него всяка увеселителна и риболовна лодка, която идва към брега или го напуща, и т.н. и т.н. Но имаме ли свободно време да описваме Брайтън? Брайтън, този чист Неапол с благородно население — този Брайтън, който винаги изглежда бодър, весел и облечен пъстро като палячо — този Брайтън, който по времето на настоящата повест бе седем часа далеч от Лондон, но който сега отстои само на стотина минути от него и който кой знае колко още ще се приближи, освен ако Джоунвил не дойде без време да го бомбардира.

— Ех, ама че е хубаво онова момиче от етажа над ателието за бельо! — забеляза единият от тези трима на другаря си. — Божичко, Кроли, не го ли видя как ми намигна, когато минавах?

— Недей сломява сърцето й, Джоз, мошеник такъв — каза един от другарите му. — Не си играй с чувствата й, донжуан такъв.

— Я се махай! — каза Джоз Седли, твърде доволен, като се захили към въпросната домашна прислужничка и й хвърли най-сразяващ поглед. В Брайтън Джоз беше дори по-величествен, отколкото на сватбата на сестра си. Носеше ярки жилетки, всяка една от които го караше да изглежда като конте, и беше облечен във военен мундир, украсен с разни копчета, петлици и нашивки. Напоследък той носеше военно облекло и беше възприел военни навици. Вървеше с двамата си приятели, които бяха от тази именно професия, като потропваше с шпорите си, перчеше се ужасно и хвърляше смъртоносни погледи на всички слугини, които заслужаваха да бъдат сразени.

— Е, момчета, какво ще правим, докато дамите се завърнат? — запита контето. Дамите бяха отишли с екипажа му на разходка в Ротингдийн.

— Нека поиграем билярд — каза единият от приятелите му — високият с почернените мустаци.

— Не, капитане; не, дявол да го вземе — отвърна поизплашен Джоз. — Никакъв билярд днес, Кроли, мое момче; вчера беше достатъчно.

— Ти играеш много добре — каза Кроли, като се смееше. — Нали тъй, Озбърн? Как добре направи онзи петорен удар, нали?

— Знаменито — каза Озбърн. — Джоз е голям майстор на билярда, пък и на всичко друго. Бих желал да имаше тук лов на тигри. Бихме могли да убием няколко преди вечеря. (Брей, какво хубаво момиче мина! Какви глезени, а, Джоз?) Разправи ни историята за онзи лов на тигри и как си погнал един в джунглите — чудесна история е това, Кроли. — И Джордж Озбърн се прозина — Ех, че мудно минава тук времето! — каза той. — Какво ще правим сега?

— Да отидем ли да разгледаме конете, които Снъфлър току-що е довел от людския панаир? — предложи Кроли.

— А защо пък да не отидем да хапнем малко желе у Дътън? — каза хитрецът Джоз, който искаше да убие с един куршум два заека. — Там има чудесна келнерка.

— Хайде да отидем да посрещнем „Светкавицата“, вече й е време, нали? — подкани Джордж. И тъй като това мнение надделя над предложенията за конете и желето, те се запътиха към станцията на дилижанса, за да видят пристигането на „Светкавицата“.

Като вървяха, срещнаха екипажа — отворения екипаж на Джоз Седли, с пищните гербове — разкошното превозно средство, в което той имаше обичай да се вози в Челтнам, величествен и самотен, със скръстени ръце и накривена шапка; или пък по-щастлив, с дами до него.

Сега в екипажа имаше две дами: едната дребничка, със светла коса, облечена според последната мода; другата — с кафява копринена наметка и сламена шапка с розови панделки, с кръгло розово, щастливо лице, да ти е драго да го погледнеш. Тя спря екипажа, когато той наближи тримата господа, и след тази властна проява видът й стана малко неспокоен и тя поруменя по най-безсмислен начин.

— Разходката беше чудесна, Джордж — каза тя — и… и тъй се радваме, че се връщаме и, Джоузеф, не го оставяй да закъснява.

— Не изкушавайте съпрузите ни да вършат лудории, мистър Седли, вие, лоши човече — каза Ребека, като заклати към Джоз хубавия си малък пръст, облечен в най-елегантната френска велурена ръкавица. — Никакъв билярд, никакво пушене, никакви лудории!

— Моя мила мисис Кроли, боже мой! Честна дума! — това бе всичко, което Джоз можа да възкликне вместо отговор; но той успя да застане в подходящата поза, с глава, облегната на едното рамо, извърнал засмяното си лице към своята жертва, с едната ръка на гърба, подпряна на бастуна, а другата (тази с диамантения пръстен) между гънките на нагръдника и жилетките си. Когато екипажът отмина, той изпрати целувка на хубавите дами с украсената си с диаманта ръка. Как желаеше целият Челтнам, целият Чоуринги, цялата Калкута да го бяха видели в тази поза — как маха с ръка на такава красавица, в обществото на такъв известен сред модния свят младеж като Родън Кроли от конната гвардия!

Нашите младоженци бяха избрали Брайтън да прекарат първите няколко дни след сватбата си. Бяха си наели стаи в хотел „Шип Ин“, където се радваха на големи удобства и спокойствие, а скоро след това и Джоз се присъедини към тях. Но той не беше единственият от компанията, която намериха там. Когато един следобед се връщаха в хотела след разходка по морския бряг, те срещнаха не друг, а Ребека и съпруга й. Веднага се познаха и Ребека се хвърли в прегръдките на най-милата си приятелка. Кроли и Озбърн си стиснаха сърдечно ръце, а Беки, в продължение само на няколко часа, намери начин да накара последния да забрави неприятните думи, които си бяха разменили.

— Спомняте ли си последната ни среща у мис Кроли, когато бях тъй груба към вас, скъпи капитан Озбърн? Тогава ми се сторихте тъй невнимателен към милата ми Амелия. Това ме разядоса и ме накара да бъда толкова нелюбезна, толкова рязка и толкова неблагодарна! Простете ми, моля ви! — каза Ребека и протегна ръка с такава откровеност и пленителна грация, че Озбърн не можеше да не я поеме. Вие, братко, просто не знаете какво добро можете да направите, когато искрено и смирено си признаете, че сте виновен. Познавах веднъж един джентълмен, достоен обитател на Панаира на суетата, който имаше обичай умишлено да върши разни дребни злини на съседите си, за да може след това открито и мъжествено да им се извини за стореното — и какъв беше резултатът? Приятелят ми Кроки Дойл бе обичан от всички. Смятаха го малко невъздържан и рязък, обаче иначе много честен. Смирението на Беки мина пред Джордж Озбърн за искрено.

Тези две млади двойки имаха да си разказват много работи. Разискваха женитбите си; и обсъждаха бъдещето с най-голяма откровеност и заинтересованост и от двете страни. Капитан Добин щеше да извести на стария Озбърн за женитбата на Джордж; и младият момък доста потреперваше при мисълта за последиците от това съобщение. Мис Кроли, на която се основаваха всички Родънови надежди, продължаваше да се държи. Понеже нямаха достъп до къщата й в Парк Лейн, обичащите я племенник и племенница я бяха последвали в Брайтън, където непрестанно държаха пратениците си пред вратата й.

— Бих желала да видите някои от Родъновите приятели, които постоянно се навъртат около нашата врата — каза, смеейки се, Ребека. — Виждала ли си някога настойчив кредитор, миличка, или пристав със своя агент? Две такива отвратителни личности наблюдаваха къщата ни от отсрещния бакалин през цялата минала седмица, затова не можахме да тръгнем преди неделя. Какво ли ще правим, ако леличка не отстъпи?

С изблици на силен смях Родън разправи цяла дузина историйки за своите кредитори и за това как Ребека ловко се справяла с тях. Той се закле тържествено, че в цяла Европа нямало друга жена като нея, която така да умеела да увещава кредиторите. Тази нейна практика бе започнала почти веднага след женитбата им и съпругът й разбра колко ценна е подобна съпруга. Те имаха достатъчно кредит, но и неплатените сметки бяха в изобилие и живееха под тежестта на много голяма липса от готови пари. Влияеха ли тези парични трудности върху доброто разположение на Родън? Не. Всички от Панаира на суетата трябва да са забелязали колко добре живеят онези, които здравата и до гуша са затънали в дългове; как от нищо не се лишават; колко са весели и спокойни. Родън и жена му имаха най-хубавите стаи в хотела в Брайтън. Когато им поднесе първото ядене, собственикът им направи поклон като пред най-добрите си клиенти и Родън недоволствуваше от гозбите и от виното с дързост, каквато никой благородник в страната не би могъл да надмине. Дългият опит, мъжествената външност, безупречните дрехи и обувки и учтивите, взискателни обноски могат често да помогнат на човека точно толкова, колкото голямата банкова сметка.

Двете младоженски компании се срещаха постоянно в апартаментите си. След две-три вечери господата започнаха да играят малко пикет, докато съпругите им седяха настрани и бъбреха. Това развлечение, както и пристигането на Джоз Седли, който се появи с големия си открит екипаж и поигра няколко партии билярд с капитан Кроли, понапълниха малко Родъновата кесия и благополучно го снабдиха с онези готови пари, при чиято липса и най-силните духове понякога униват.

И тъй, тримата джентълмени отидоха да посрещнат „Светкавицата“. Точен до минутата, изпълненият отвън и отвътре дилижанс пристигна, галопирайки надолу по улицата, докато помощникът на кочияша свиреше с рога обичайната си мелодия, и колата спря пред агенцията.

— Ей, ето го и нашия Добин — провикна се Джордж, радостен, че вижда стария си приятел кацнал на покрива — неговото очаквано посещение в Брайтън се бе забавило досега. — Как си, момчето ми? Много се радвам, че дойде. На Еми ще й стане много приятно, когато те види — каза Озбърн, като разтърси сърдечно ръката на приятеля си, веднага щом последният слезе от дилижанса — след което прибави с по-нисък и развълнуван глас: — Какви са новините? Ходи ли на Ръсъл Скуеър? Какво казва баща ми? Разкажи ми всичко.

Добин изглеждаше много бледен и сериозен.

— Видях се с баща ти — каза той. — Как е Амелия… мисис Джордж? Веднага ще ти кажа всичко, но освен това нося и най-голямата новина; и тя е…

— Казвай я бързо, приятелю — каза Джордж.

— Заповядано ни е да тръгнем за Белгия. Цялата армия отива — гвардия и всичко. Хевитоп има подагра и просто е луд, че не може да мръдне. Командата поема О’Дауд и идната седмица ще отплуваме от Четъм.

Тази новина за война не можа да не стресне влюбените, като накара всички тези господа да добият много сериозен вид.