Уилям Текери
Панаир на суетата (9) (роман без герой)

Глава VIII
Тайно и поверително

„Мис Ребека Шарп до мис Амелия Седли

Ръсъл Скуеър, Лондон

 

Моя най-скъпа, сладка Амелия,

С каква смесица от радост и мъка вземам перото да пиша на скъпата си приятелка! О, каква разлика между днес и вчера! Сега съм без приятели и сама; вчера бях у дома, в сладката близост на една сестрица, която винаги, винаги ще обичам!

Няма да ти разправям в какви сълзи и в каква мъка прекарах фаталната нощ, през която бях разделена от теб. Във вторник ти си отишла да се веселиш и да бъдеш щастлива с майка си и предания си млад офицер до теб. И аз си мислех цяла нощ как танцуваш у Пъркинсонови и как, сигурна съм, ти си била най-хубавата от всички на бала. Прислужникът ме заведе със стария екипаж до градската къща на сър Пит Кроли, където, след като прислужникът Джон се държа много грубо и безочливо с мен (уви, можеше безнаказано да обижда бедността и нещастието!), бях предадена на грижите на сър Пит и ме накараха да прекарам нощта в старо и мрачно легло, до една отвратителна, мрачна стара чистачка, която се грижи за къщата. Не мигнах нито минутка през цялата нощ.

Сър Пит съвсем не е това, което ние, глупавите момичета, си представлявахме, че представлява един баронет, когато четяхме «Цецилия» в Чизик. Нещо повече, не мога да си въобразя нещо по-малко сходно с лорд Орвил. Представи си един стар, набит, нисък, прост и много мръсен човек, в стари дрехи и износени вехти гетри, който пуши с отвратителна лула и сам готви отвратителната си вечеря в една тенджерка. Той приказва със селски акцент и руга твърде много старата чистачка, както и файтонджията, който ни откара до хана, откъдето тръгва дилижансът. През по-голямата част от пътуването прекарах на покрива му.

Чистачката ме събуди още в зори и след като пристигнахме в хана, отначало ме сложиха вътре в дилижанса. Но, о, когато дойдохме до едно място, наречено Ликингтън, и дъждът заваля силно — кой би могъл да повярва, — принудиха ме да изляза навън, тъй като сър Пит е един от собствениците на дилижанса, а в Мъдбъри се качи някакъв пътник, който настояваше да му дадат вътрешно място. Така аз бях длъжна да седя вън на дъжда, обаче един джентълмен от Кеймбридж ме подслони много любезно под една от няколкото си връхни дрехи.

Този джентълмен и помощникът на кочияша, изглежда познаваха сър Пит много добре и твърде много му се надсмиваха. Те и двамата го наричаха стар стипца, което значи много стиснат и алчен човек. Разправят, че никога не давал никакви пари никому (а това скъперничество ми е страшно омразно); и младият джентълмен ме принуди да забележа, че от последната спирка насам вървим много бавно, защото сър Пит седеше на капрата и защото през тази част от пътуването караха с неговите коне.

Но когато стигнахме в Мъдбъри, на четири мили от Куинс Кроли, там ни очакваше екипаж с четири прекрасни коня с покривала с гербове, така че влязохме тържествено в парка на баронета. Има една прелестна алея, дълга цяла миля, която води към къщата, а жената от къщичката при портата (над чиито колони се виждат една змия и един гълъб, символите на герба Кроли) ни направи няколко реверанса, когато отвори старата врата от ковано желязо, прилична на вратата на омразния Чизик.

— Има една алея — каза сър Пит, — дълга цяла миля. А от онези дървета може да се съберат шест хиляди фунта дървен материал. Това за нищо ли не го смятате? — И ако знаеш как смешно произнасяше някои думи! От Мъдбъри при него се качи някой си мистър Ходсън, и те говореха за разни продажби, за наематели, за обработване на земята и казаха много неща, от които нищо не можах да разбера. Били хванали някой си Сам Майлс да лови дивеч незаконно, а Питър Бейли най-после отишъл в бедняшки дом. «Така му се пада — каза сър Пит, — той и семейството му ме мамят в тази ферма от сто и петдесет години насам» Предполагам, че става дума за някой стар наемател на земята му, който не е могъл да си плати наема. И при този разговор сър Пит направи няколко граматични грешки, но баронетите няма защо да обръщат внимание на тези неща, както трябва да правят клетите гувернантки.

Докато вървяхме, забелязах красива черковна купола, издигаща се над няколко стари бряста в парка; а, пред тях, в средата на една моравка, край няколко малки къщички, се виждаше стара червена къща с високи комини, покрити с бръшлян и с блеснали на слънцето прозорци.

— Това вашата черква ли е, сър? — попитах аз.

— Да, дявол да я вземе каза сър Пит (само че употреби една още по-лоша дума). — Как е Бюти, Ходсън? Бюти е брат ми Бют, миличка, брат ми — пасторът. Наричам го Бюти и Звяра, ха, ха!

Ходсън също се засмя, а сетне придоби по-сериозен вид и като кимна с глава, каза:

— Боя се, че е по-добре, сър Пит. Вчера беше излязъл с понито си и оглеждаше царевицата ни.

— Гледал е да види какъв десетък ще получи, дявол да го вземе (и този път изрече същата лоша дума). Нима ракията няма никога да го убие? Як е като онзи там, как го наричаха — стария Матусалем.

Мистър Ходсън отново се изсмя.

— Младият господин се върна вкъщи от колежа. Набиха Джон Скрогинс почти до смърт.

— Набили са помощник-пазача ми? — изрева сър Пит.

— Видели го в землището на пастора, сър — отвърна мистър Ходсън. Тогава сър Пит се закле яростно, че ако някога хванел някой от техните хора да ходи на лов из собственото му имение, цял да ги изсели, дявол да го вземе, непременно щял да ги изсели. «Другиму съм дал бенефиция, Ходсън; никой от тази пасмина няма да го пипне» — и мистър Ходсън каза, че бил напълно прав. От всичко това ми стана ясно, че двамата братя не са в добри отношения — както често се случва между братя и сестри. Не си ли спомняш двете госпожици Скречли в Чизик как все спореха и се караха — и как Мери Бокс все пердашеше Луиза?

После, като видя две малки момчета да събират съчки в гората, мистър Ходсън скочи от екипажа по заповед на сър Пит и се нахвърли върху тях с бастуна си.

— Удряй, Ходсън — ревеше баронетът, — душичките им извади и ги докарай вкъщи, вагабонти такива! Името ми да не е Пит, ако не ги дам под съд.

Тогава чухме бастуна на мистър Ходсън да пращи по раменете на горките деца и когато сър Пит видя, че злодеите са хванати, продължи да кара към къщата.

Всички слуги бяха излезли да ни посрещнат и…

Ето, миличка, снощи бях прекъсната от едно ужасно блъскане по вратата ми и кой, мислиш, беше това? Сър Пит Кроли в нощна шапчица и халат — такава фигура! Аз се отдръпнах назад, а той се приближи към мен и грабна свещта.

— Никакви свещи след единадесет часа, мис Беки каза той. — Легнете си в тъмното, мис Беки. Легнете си в тъмното, хубаво, дръзко момиче (така ме нарече), и ако не искате всяка вечер да ме виждате как идвам за свещта, лягайте си в единадесет часа.

След тези думи той и мистър Хоръкс, лакеят, се отдалечиха със смях. Можеш да бъдеш уверена, че няма да го насърчавам да ми прави други подобни посещения. Нощем пущат две огромни овчарски кучета, които нощес джафкаха и виха срещу луната.

— Онова куче се нарича Горър — каза сър Пит, — веднъж то разкъса един човек, наистина го разкъса, майка му наричаха Флора, а сега й викам Джафкачка, понеже е твърде стара, за да хапе. Хо-хо!

Пред къщата на Куинс Кроли, която представлява отвратителна старомодна постройка от червени тухли, с високи комини и стрехи в стила на кралица Бес, се простира тераса, по която се виждат отстрани образите на фамилния гълъб и змия и към която се отваря вратата на голямата зала. Ах, миличка, положителна съм, че голямата зала е огромна и мрачна като залата на милия замък Удолфо. В нея има огромна камина, в която може да се помести половината училище на мис Пинкъртън, а на скарата й може да се опече най-малко един вол. По стените висят портретите на не знам колко поколения Кролевци, някои с бради и старинни набрани яки, някои с огромни перуки и вирнати носове на обувките, някои с корсети и рокли, които изглеждат корави като кули, а някои с дълги букли и — ох, миличка — почти без никакви корсети. На единия край на залата се намира голямата стълба, цялата от черен дъб и много мрачна, а от двете й страни има две високи врати, с еленови глави над тях, водещи към билярдната зала и библиотеката, както и към големия жълт салон и сутрешните стаи. Струва ми се, че на първия етаж има най-малко двадесет спални; и в една от тях се намира леглото, в което е спала кралица Елизабет. Новите ми възпитанички ме разведоха тази сутрин из всички тези прекрасни апартаменти. Но заявявам ти, че мрачният им вид не се освежава от вечно затворените капаци на прозорците. И едва ли имаше стая, в която да не очаквах проникналият лъч да освети някое привидение. Имаме си занималия на втория етаж, като от едната й страна се намира моята спалня, а от другата — спалнята на момичетата. Следват апартаментите на сър Пит, на мистър Кроли — първия син, и на мистър Родън Кроли, който е офицер като някой си и сега се намира далеч със своя полк. Уверявам те, че не ни липсва простор. Можеш да настаниш в къщата всички хора от Ръсъл Скуеър и мисля, че пак ще остане място.

Половин час след пристигането ни големият звънец за вечеря удари и аз слязох долу с двете си възпитанички (те са много слабички, незначителни хлапенца на десет и осем години). Бях облечена в твоята скъпа муселинена рокля (за която онази омразна мис Пинър се показа толкова груба, поради това, че ти ми я подари). Защото с мен ще се държат като с член на семейството, освен когато ще има гости и малките госпожици и аз ще вечеряме горе.

Значи тъй, големият звънец удари и ние се събрахме в малката гостна, където обикновено седи лейди Кроли. Тя е втората лейди Кроли и е майка на малките госпожици. Дъщеря е на железар и женитбата й се счита за голямо щастие. Изглежда, че някога е била хубава и очите й постоянно оплакват загубата на красотата й. Сега е слаба и бледа, с високи рамене и очевидно не представлява нищо особено. Завареният й син, мистър Кроли, беше също в стаята. Облечен съвсем официално, той важничеше като собственик на погребално бюро. Той е бледен, слаб, грозен, мълчалив; има тънки крака, без гръден кош, бакенбарди с цвят на сено и коса с ягодов цвят. Той е самият образ на покойната си майка, чийто свят лик се намира над камината — Гризелда от благородния род Бинки.

— Това е новата възпитателка, мистър Кроли — каза лейди Кроли, като дойде напред и взе ръката ми. — Мис Шарп.

— О! — каза мистър Кроли, като издаде напред глава, след което продължи да чете голяма брошура, с която се бе увлякъл.

— Надявам се, че ще бъдете добра към момичетата ми — каза лейди Кроли, а червените й очи бяха пълни със сълзи, както обикновено.

— Божичко, мамо, разбира се, че ще бъде — каза по-голямото; и аз веднага разбрах, че от тази жена няма защо да се страхувам.

— Масата е сложена, милейди — каза лакеят, облечен в черно, с огромен нагръдник с къдри, който изглеждаше така, сякаш бе един от нагръдниците от времето на кралица Елизабет, нарисуван на някой от портретите в залата. И като взе под ръка мистър Кроли, тя ни поведе към столовата, където я последвах, хванала за ръка двете си възпитанички.

Сър Пит бе вече в стаята, с една сребърна кана. Току-що беше се завърнал от зимника и също бе в официално облекло; с други думи, свалил гетрите си и показваше малките си набити крака в черни вълнени чорапи. Бюфетът беше покрит с блестящи стари прибори — стари чаши, златни и сребърни; стари блюда и прибори за зехтин и оцет, подобни на приборите в магазините на Ръндъл и Бридж. Всичко на масата беше също от сребро и двама лакеи с червени коси и канареножълти ливреи стояха от двете страни на бюфета.

Мистър Кроли прочете дълга молитва и сър Пит каза амин, след което отмахнаха големите сребърни похлупаци на съдовете за сервиране.

— Какво имаме за вечеря, Бетси? — запита баронетът.

— Агнешко, струва ми се, сър Пит — отвърна лейди Кроли.

— Mouton aux navets^[1] — прибави тържествено лакеят, — а супата е potage de mouton a l’Ecossaise^[2]. Гарнитурите са pommes de terre au naturel^[3], както и choufleur a l’eau^[4].

— Агнешкото си е агнешко — каза баронетът — и си е чудесно нещо. Кое беше агнето, Хоръкс, и кога го заклахте?

— Едно от черните шотландски агнета, сър Пит; заклахме го в четвъртък.

— Ще си вземете ли едно малко potage^[5] мис, хм — мис Блънт? — запита мистър Кроли.

— Чудесна шотландска попара, мила — каза сър Пит, — макар че я наричат с френско име.

— Обичаят е, сър, в доброто общество — каза надменно мистър Кроли — яденето да се нарича така, както го нарекох.

Двамата лакеи с канареножълтите ливреи ни го поднесоха в сребърни супени чинии заедно с mouton aux navets^[6]. После донесоха бира, разредена с вода, която на нас дамите, поднесоха във винени чаши. Не съм добра познавачка на бирата, но мога да кажа с чиста съвест, че предпочитам вода.

Докато вечеряхме, сър Пит се възползува от случая да запита какво е станало с плешките на агнето.

— Предполагам, че са изядени в стаята на прислугата — каза лейди Кроли смирено.

— Точно така, милейди — каза Хоръкс, — а и нищо друго не ни се дава там.

Сър Пит избухна в силен смях и продължи разговора си с мистър Хоръкс.

— Онова малкото черно прасе от кентската свиня трябва вече много да се е угоило.

— Не съвсем, сър Пит — каза лакеят с най-тържествен вид, на който сър Пит, а сега и младите госпожици, се разсмяха силно.

— Мис Кроли, мис Роуз Кроли — каза мистър Кроли, — прави ми впечатление, че вашият смях е много неуместен.

— Не им обръщайте внимание, милорд — каза баронетът, — ще опитаме прасето в събота. Заколи го в събота сутринта, Джон Хоръкс. Мис Шарп обожава свинско, нали, мис Шарп?

Мисля, че това беше целият разговор по време на вечерята. Когато се нахранихме, пред сър Пит сложиха съд с гореща вода, в която имаше една бутилка, съдържаща, както предполагам, ром. Мистър Хоръкс поднесе на мен и на възпитаничките ми три малки чаши вино, а на лейди Кроли наляха по-голямата чаша. Когато се оттеглихме, тя взе от работното си чекмедже едно безформено нескончаемо плетиво; младите госпожици започнаха да играят крибидж с колода изцапани карти. За всички ни бе запалена само една свещ, но поставена в прекрасен стар сребърен свещник, и след няколко въпроса, отправени ми от лейди Кроли, аз трябваше да избера забавлението си между един том църковни проповеди и една брошура върху законите за зърнените храни, която мистър Кроли бе чел преди вечеря.

Седяхме така в продължение на един час, когато се чуха стъпки.

— Приберете картите, деца — извика лейди Кроли, силно разтреперана. — Оставете книгите на мистър Кроли, мис Шарп.

И едва послушахме тези заповеди, когато в стаята влезе мистър Кроли.

— Ще продължим вчерашната лекция, млади госпожици — каза той, — и двете ще се редувате да четете по една страница; така че мис — хм, мис Шарп ще има възможност да ви чуе.

И горките момичета започнаха да сричат дълга, мрачна проповед, произнесена в черквата «Бетезда» в Ливърпул от мисията за индианците от племето чикасо. Не е ли това една прекрасна вечер?

В десет часа заповядаха на слугите да повикат сър Пит и цялото домочадие за вечерна молитва. Сър Пит влезе пръв, твърде зачервен, и с малко олюляващи се стъпки. След него дойдоха лакеят, канарените ливреи, прислужникът на мистър Кроли, други трима мъже, които много миришеха на яхър, както и четири жени, и едната от тях прекалено натруфена, отправи към мен страшно презрителен поглед, когато се друсна на колене.

След като мистър Кроли чете молитвите дълго и разпалено, раздадоха ни свещите и отидохме да спим. Сетне прекъснаха писането ми, както вече съобщих на милата си и скъпа Амелия.

 

Лека нощ. Хиляди, хиляди целувки!

Събота

Тази сутрин в пет часа чух квиченето на малкото черно прасе. Роуз и Вайълит ме запознаха вчера с него; също и с конюшните, с кучешките къщички и с градинаря, който береше овошки за пазара и от когото те се мъчеха да измолят една чепка отгледано в топлилник грозде; но той каза, че сър Пит бил преброил всички гроздове и ако им даде, макар и една чепка, ще рискува да загуби мястото си. Милите момиченца хванаха един жребец в една ливада и ме попитаха дали яздя, след което сами започнаха да яздят, докато прислужникът от конюшнята се нахвърли с ужасни проклятия и ги изпъди.

Лейди Кроли непрестанно плете нещо от домашна вълна. А сър Пит всяка вечер се напива. Предполагам, че другарува с Хоръкс, лакея. Мистър Кроли всяка вечер чете проповеди, а сутрин се заключва в кабинета си или пък отива на кон до Мъдбъри, или по обществена работа, или до Скуошмор, където всеки вторник и петък държи проповеди на енориашите.

Предай моята безкрайна любов и благодарност на милите ти татко и мама. Клетият ти брат оздравя ли от последиците на пунша? Божичко! Божичко! Как трябва да се пазят мъжете от лошия пунш!

 

Завинаги и винаги твоя:

Ребека“

Като се вземе предвид всичко, смятам, че за нашата скъпа Амелия Седли от Ръсъл Скуеър стана добре, гдето тя и мис Шарп се разделиха. Разбира се, Ребека е смешно създание; и безсъмнено тези описания за горката лейди, която оплаква загубената си красота, и за господина с „бакенбарди с цвят на сено и коса с ягодов цвят“ са много духовити и показват голямо познаване на света. И вие, и аз без друго сме на мнение, че когато е била на колене, тя си е мислила за нещо по-добро от панделките на мис Хоръкс. Но нека моят любезен читател не забравя: заглавието на тази повест е „Панаир на суетата“, а Панаирът на суетата е едно много суетно, лошо, глупаво място, изпълнено с всякакво лицемерие, преструвки и фалш. И макар моралистът, който е изобразен на предната корица и представлява точният портрет на вашия покорен слуга, да заявява открито, че не носи съдийска тога, нито свещенически одежди, а съвсем същият дългоопашат фрак, в какъвто са облечени и хората, за които се разправя, все пак човек е длъжен да каже истината, доколкото я вижда, независимо от това дали на главата му има шутовска шапка със звънчета или пък широкопола шапка на духовник. А предприеме ли се подобно нещо, ще се разкрият доста неприятни работи.

Чувал съм за един колега от писателския бранш в Неапол, който проповядвал пред група честни лентяи край морския бряг. И той така се разгневил и разпалил срещу някои от злодеите, чиито дела описвал и измислял, че слушателите не могли да устоят, та и те, заедно с поета, гръмко се нахвърлили с проклятия и възмущение против измисленото чудовище — герой на разказа, така че писателят ги обиколил с шапка в ръка и монетите се търкаляли в нея сред истинска буря на одобрение.

В малките парижки театри, от друга страна, вие не само ще чуете хората да викат: „Ah gredin! Ah monstre!^[7]“ и да проклинат от местата си злодея на пиесата, но дори и самите актьори отказват да играят лошите роли, като този на infames Anglais^[8], брутални казаци и други такива, а предпочитат да се явяват при по-малка заплата в собственият си образ на верни французи. Давам ви тези два примера един до друг, за да видите, че настоящият разказвач желае да разобличи и накаже своите злодеи не само от сребролюбиви мотиви, а защото изпитва към тих искрена омраза, която не е в състояние да потуши и която трябва да си намери отдушник в подходящи ругатни и груби думи.

Предупреждавам любезните си приятели, значи, че ще разказвам за чудовищна подлост и за хитроумни — обаче, надявам се, интересни — престъпления. Моите злодеи не са мекушави злодеи, в това можете да сте уверени. Стигнем ли до съответните места, няма да пощадим грубите думи — о, не! Но когато разказваме за по-обикновени работи, трябва по необходимост да бъдем спокойни. Буря в помийна яма е немислима. Тези неща ще запазим за мощния океан и за самотната полунощ. Настоящата глава е много спокойна. Другите — … но нека не говорим предварително за тях.

И като ви представяй действуващите лица, аз ще поискам позволение, като човек и брат, не само да ви запозная с тях, но понякога да сляза от катедрата и да говоря за тях; ако са добри и мили, да ги обичам и да ги потупвам по рамото; ако са глупави, да им се надсмивам доверително пред читателя; ако са зли и безсърдечни, да ги ругая с най-силните слова, които благоприличието позволява.

В противен случай може би ще си въобразите, че именно аз се подигравам на обичайната вечерна молитва, която мис Шарп намира толкова комична, че аз се смея над клатушкащия се баронет — докато всъщност смехът идва от страна на личност, която няма почит към нищо друго, освен благополучието и не й прави впечатление нищо друго, освен сполуките в живота. В света живеят и благоденствуват много такива хора — без вяра, без надежда, без милосърдие. Нека скъпи приятели, да ги укоряваме със силни думи и без пощада. Има други, също преуспели в живота, които са по-скоро шарлатани и глупци. И за да ги разобличаваме и се борим с такива като тях, несъмнено е измислен смехът.