Уилям Текери
Панаир на суетата (7) (роман без герой)

Глава VI
Воксхол

Знам, че мелодията, която свиря, е много спокойна (макар че ще последват и някои много бурни глави) и ще трябва да помоля добросърдечния читател да си спомни, че засега разправяме само за членовете на семейството на един борсов посредник на Ръсъл Скуеър, които се разхождат, обядват, вечерят, приказват и се любят както всички хора в обикновения живот, без каквато и да било бурна или чудновата преживелица, която да отбележи хода на любовта им. Ето как стои работата: Озбърн, влюбен в Амелия, поканва своя стар приятел на вечеря и на разходка във Воксхол. Джоз Седли, от своя страна, е влюбен пък в Ребека. Ще се ожени ли той за нея? Сега за сега това е важният въпрос.

На този сюжет бихме могли да дадем благороднически, романтичен или пък хумористичен облик. Представете си, че бяхме преместили действието на Гровнър Скуеър със съвсем същите случки — ех, как биха слушали тогава някои хора! Представете си, че бяхме показали как лорд Джоузеф Седли се влюбва и как маркиз Озбърн отдава сърцето си на лейди Амелия с пълното съгласие на херцога, благородния й баща. Или вместо към висшата аристокрация, представете си, че бяхме насочили поглед към най-долните слоеве и опишехме какво става в кухнята на мистър Седли: как черният Самбо е влюбен в готвачката (какъвто действително беше случаят) и как се сбива заради нея с кочияша; как хващат ратая, че открадва една студена агнешка плешка, и как новата femme de chambre^[1] на Амелия отказва да отиде да спи без лоена свещ. Подобни случки биха могли да бъдат разправени така, че да предизвикат много смях и да се сметнат за „сценки от живота“. Или пък, ако имахме склонност към страшните неща, бихме могли да изобразим любимия на новата femme de chambre като някой професионален крадец, който нахлува в къщата с бандата си, убива черния Самбо пред нозете на господаря му и отвлича Амелия по нощница, като я оставя да се появи отново на сцената едва в третия том. По този начин лесно бихме сътворили един интересен роман, който би се чел с трепет и през чиито пламенни глави читателят би препускал задъхано. Читателите ми обаче не трябва да се надяват на подобен роман. В случая се отнася само до съвсем всекидневна историйка и четецът трябва да се задоволи с една глава за Воксхол, която е толкова кратка, че просто не си заслужава да се нарече отделна глава. И все пак тя представлява нещо отделно и освен това е много важна. Няма ли в живота на всеки човек такива глави, които уж не представляват нищо, а всъщност повлияват на цялата останала история?

Нека тогава влезем в екипажа с компанията от Ръсъл Скуеър и се запътим към ресторанта-градина. Между Джоз и мис Шарп, които са на предната седалка, няма почти никакво местенце. Мистър Озбърн се забива като шило между капитан Добин и Амелия.

Всички, които се намираха в екипажа, мислеха, че Джоз ще предложи на Ребека Шарп да я направи мисис Седли. Родителите във вкъщи се бяха примирили с тази мисъл, макар че, между нас казано, мистър Седли изпитваше към сина си нещо, което много приличаше на презрение. Казваше за него, че е суетен, ленив и женствен. Не можеше да понася позата му на светски човек и сърдечно се смееше на историйките му, пропити от надуто самохвалство.

— Ще му оставя половината си имущество — казваше бащата, — а освен това той си има и достатъчно собствени средства; но тъй като съм напълно уверен, че ако сестра му, ти и аз утре умрем, ще каже само: „Ох, божичко!“ — и ще продължи да си обядва както обикновено, затова няма да се тревожа за него. Нека се жени, за която му е угодно. Това съвсем не е моя работа.

Амелия, от друга страна, както подобава на девойка с нейния нрав и благоразумие, бе настроена твърде възторжено спрямо това сватосване. Веднъж-дваж Джоз насмалко щеше да й каже нещо много важно, което тя с удоволствие се готвеше да чуе, но този дебел човек не се решаваше да сподели голямата си тайна и за най-голямо разочарование на сестра си при тези случаи той само въздъхваше изтежко и се махаше.

Тази тайнственост караше нежното сърчице на Амелия да потрепва от вълнение. Ако не заговаряше с Ребека по този деликатен въпрос, тя компенсираше загубата, като водеше дълги и интимни разговори с мисис Бленкинсоп, икономката, която пусна две-три думички на камериерката, която пък от своя страна може да е споменала нещо бегло на готвачката, която, положителен съм, е разпръснала новината между всички търговци, така че за женитбата на мистър Джоз сега се говореше сред значителен брой от населението на Ръсъл Скуеър.

Разбира се, мнението на мисис Седли беше, че синът й ще се унижи, ако се ожени за дъщерята на художник…

— Но, боже мой, госпожо! — възкликваше мисис Бленкинсоп. — Ние бяхме само бакалска дъщеря, когато се омъжихме за мистър С., който пък тогава беше чиновник при един борсов посредник, и, общо взето, нямахме дори петстотин фунта стерлинги, а ето че сега сме доста богатички.

Амелия напълно споделяше това мнение, към което малко по малко се присъедини и добродушната мисис Седли.

Мистър Седли беше неутрален.

— Нека Джоз се ожени, за която му е угодно — повтаряше той, — това не е моя работа. Тази девойка няма пари; но и мисис Седли нямаше. Изглежда ми умна и с приятен нрав, и твърде е възможно да го сложи в ред. По-добре тя, мила моя, отколкото някоя черна мисис Седли и цяла дузина махагонови внучета.

С други думи, всичко сякаш гледаше благосклонно на участта на Ребека. Когато отиваха да вечерят, тя взе под ръка Джоз, като че ли това се разбираше от само себе си; а седеше до него и в открития му екипаж (ех, и какво конте беше, като седеше спокоен, тържествен и караше конете!) и макар никой да не казваше и дума по въпроса за женитбата, за всички, изглежда, той беше съвсем ясен. Едничкото нещо, което тя желаеше, беше самото предложение и, ах, как чувствуваше сега Ребека нужда от майка! Една мила, нежна майка, която би наредила работата за десет минути и в кратък, деликатен, поверителен разговор би изтръгнала нужното признание от свенливите устни на младия момък!

Такова беше положението на нещата, когато екипажът прекосяваше Уестминстърския мост.

Компанията спря своевременно при кралските градини. Докато величественият Джоузеф слизаше от скърцащия екипаж, тълпата извика „ура“ за дебелия джентълмен, който поруменя и изглеждаше грамаден и мощен, когато тръгна под ръка с Ребека. Джордж, разбира се, се погрижи за Амелия. Тя изглеждаше щастлива като розов храст под слънчеви лъчи.

— Виж какво, Добин — каза Джордж, — ти си добро момче; я се погрижи, моля ти се, за шаловете и другите неща. — Така че, докато той тръгна с мис Седли, честният Добин трябваше да се задоволи да даде ръка на шаловете и да плати входа на цялата компания.

Той вървеше скромно зад тях и нямаше никакво желание да им разваля удоволствието. За Ребека и Джоз не даваше пет пари, но за Амелия смяташе, че е достойна дори за блестящия Джордж Озбърн и като виждаше как тази красива девойка пристъпва напред и какво голямо удоволствие изпитва, той наблюдаваше наивната й радост с нещо като бащинско доволство. Може би чувствуваше, че му се иска да има на ръката си нещо друго, освен шал (хората се смееха, като виждаха този недодялан млад офицер с женски товар в ръце), обаче Уилям Добин нямаше склонност към себичните сметки и ако приятелят му беше истински щастлив, как можеше той да е недоволен? И истина е, че на ни едно от развлеченията, които градините предлагаха, нито на стоте хиляди допълнителни лампи, които винаги светваха; нито на музикантите с цилиндри, свирещи трепетни мелодии под позлатения свод в средата на парка; на певците, обайващи ушите както със сантиментални, така и с комични песни; на народните танци, представяни с много подскачане, потропване и смях; на сигнала, който оповестяваше, че мадам Саки ще политне към звездите с помощта на въже; на отшелника, който винаги седеше в осветената пещера; на тъмните алеи, тъй благоприятни за срещите на влюбените; на глинените халби с бира, разнасяни от прислужници в одърпани стари ливреи; на бляскащите ложи, в които щастливците пируваха и си въобразяваха, че ядат — пред тях имаше почти невидими парчета шунка — на ни едно от тези неща, нито дори на кроткия Симпсън, този тихичък усмихнат идиот, който и тогава господствуваше над цялото място, капитан Уилям Добин не обърна никакво вниманието.

Той носеше белия кашмирен шал на Амелия и се спря под позлатения свод да чуе как мадам Салман изпълни „Бородинската битка“ (една дивашка кантата, насочена срещу корсиканския парвеню, който напоследък понасяше неуспехи в Русия). Докато се отдалечаваше, мистър Добин се опита да тананика мелодията и откри, че тананика песента, която Амелия Седли пееше на стълбата, когато слизаше за вечеря.

Той се изсмя сам на себе си, тъй като истината е, че пееше толкова добре, колкото бухал.

 

Трябва да се има пред вид, като нещо напълно понятно, че понеже нашите млади хора се бяха отделили на двойки, те си бяха обещали най-тържествено да бъдат заедно цялата вечер и се разделиха само десет минути след това. Компаниите във Воксхол винаги се разделят, но само за да се срещнат отново около масата, когато ще могат да разправят за случилите им се междувременно приключения.

А какви бяха приключенията на мистър Озбърн и Амелия? Това е тайна. Но бъдете сигурни в едно — те бяха напълно щастливи и коректни в поведението си; и тъй като през тези петнадесет години често имаха обичай да бъдат заедно, техният tête-à-tête не представляваше особена новост.

Когато обаче мис Ребека Шарп и нейният кавалер се загубиха в една отдалечена алея, в която имаше не по-малко от стотина подобни скитащи се двойки, те и двамата почувствуваха, че положението е крайно деликатно и критично и сега или никога е моментът, мислеше си мис Шарп, да се предизвика онова обяснение, което трептеше на устните на мистър Седли. Преди това отидоха да видят московската панорама, където един грубиян настъпи крака на мис Шарп и я принуди да падне с писък в ръцете на мистър Седли, и тази малка случка засили нежността и самоувереността на този джентълмен до такава степен, че той отново й разправи, най-малко за шести път, няколко от любимите си индийски историйки.

— Как бих желала да видя Индия! — каза мис Ребека.

— Наистина ли? — отвърна Джоузеф с просто убийствена нежност и безсъмнено щеше да последва този хитър въпрос с друг такъв, още по-нежен (тъй като пухтеше и се задъхваше твърде много и ръката на Ребека, която се намираше близо до сърцето му, усещаше трескавите удари на този негов орган), когато — о, колко досадно! — звънецът за пускането на ракетите удари, последва суетня и тичане и тези интересни влюбени се принудиха да се влеят в потока от хора.

Капитан Добин помисли да се присъедини към компанията за вечеря, тъй като, искрено казано, забавленията на Воксхол не му се сториха особено привлекателни — но той два пъти мина покрай сепарето, където събралите се вече двойки бяха заели места, и никой не му обърна внимание. Бяха сложени прибори за четирима. Двете двойки си бъбреха весело и Добин знаеше, че съвсем са го забравили и все едно, че изобщо го нямаше на този свят.

— Ще бъда само de trop — каза капитанът, като ги поглеждаше с известен копнеж. — По-добре да отида и да си поприказвам с отшелника — и той се отдалечи от шума на тълпата и тропота на банкета и се оттегли към тъмната алея, на чийто край се виждаше добре известната табела с надпис „Усамотение“. За Добин това не представляваше голямо забавление. И наистина открил съм от собствен опит, че да бъде човек самичък във Воксхол, това е една от най-тъжните преживелици за самотния ерген.

В това време двете двойки бяха много щастливи в сепарето си, където се водеха най-приятни и интимни разговори. Джоз бе на върха на славата си, като даваше заповеди на келнерите с голяма величественост. Той направи салатата, и отпуши бутилката шампанско; и наряза пилетата; и изяде и изпи повечето от намиращите се на масата закуски и напитки. Най-после настоя да си поръчат пунш; всички си поръчваха пунш във Воксхол. „Келнер, пунш, моля.“

Съдът с пунш беше причината за цялата тази история. И защо не пуншът вместо нещо друго? Нима едно стъкло с циановодород не стана причина красивата Розамунда да се оттегли от света? Нима един съд с вино не стана причина за смъртта на Александър Велики? Или най-малкото доктор Ламприер казва така. По същия начин и този съд с пунш повлия върху съдбата на всички действуващи лица на нашия „роман без герой“, който сега ви разправяме. Да, той повлия на живота им, въпреки че повечето от тях не вкусиха нито капка от него.

Младите дами не пиха; Озбърн не го обичаше; и в резултат на това Джоз, този дебел gourmand^[2] изпи цялото съдържание на съда. А последицата от обстоятелството, че изпи всичкото питие, беше оживлението му, което отначало беше удивително, а после стана почти болезнено, защото той приказваше и се смееше толкова високо, че привлече десетки слушатели около сепарето, за голямо смущение на невинната компания вътре. Като предложи да изпее една песен (което той стори в тази горчиво-сантиментална гама, която е тъй характерна за господата, намиращи се в нетрезво състояние), той почти разгони насъбралата се публика около позлатения свод на музикантите и слушателите му го удостоиха с бурни аплодисменти.

— Браво, Дебеланко! — каза един. — Бис, бис, Даниел Ламберт! — провикна се друг. — Каква прекрасна фигура за въжеиграч — възкликна друг шегобиец, за неописуема тревога на дамите и за голяма ярост на мистър Озбърн.

— За бога, Джоз, нека да си вървим! — извика този джентълмен и младите девойки се изправиха.

— Почакай, скъпото ми миличко момиченце — провикна се Джоз, сега смел като лъв, и прегърна мис Ребека през кръста. Ребека се стресна, но не й бе възможно да си откопчи ръката. Смехът отвън се удвои. Джоз продължи да пие, да ухажва и да пее; и като намигаше на зрителите и размахваше грациозно чашата си, той ги подканваше да дойдат и разделят с него пунша.

Мистър Озбърн тъкмо се готвеше да изрита един джентълмен в ботуши, който пожела да се възползува от тази покана, и по всичко изглеждаше, че щеше да се случи нещо неприятно, когато за най-голямо щастие един джентълмен, на име Добин, който се разхождаше из алеите, сега пристъпи в сепарето.

— Махайте се, глупаци такива! — извика този джентълмен, като разблъска с раменете си голям брой от зрителите, които се разпръснаха пред цилиндъра и ядосания му вид, и той влезе твърде развълнуван в сепарето.

— Боже мой! Добин, къде беше? — каза Озбърн, като дръпна от ръката му белия кашмирен шал и обви с него Амелия. — Свърши нещо полезно и се погрижи за Джоз, докато отведа дамите до екипажа.

Джоз се готвеше да стане и да попречи на това, но само едно бутване с пръст от страна на Озбърн го запрати задъхан обратно на мястото му и лейтенантът можа да отведе благополучно дамите. Докато се отдалечаваха, Джоз им изпрати целувка и възкликна с хълцане:

— Господ да ви благослови! Господ да ви благослови! — Сетне сграбчи капитан Добин за ръката и като заплака, най-жаловито му довери тайната на любовта си. Призна му, че обича девойката, която току-що си бе отишла; положителен бе, че е съкрушил сърцето й със своето поведение; закле се, че ще се ожени за нея още на следното утро в черквата „Сент Джордж“, Хъноувър Скуеър; щял да разбуди кентърбърийския епископ в Ламбет, да, непременно, и да го накара да се приготви. Като взе повод от тези му думи, Добин хитро го увеща да излязат от парка и да побързат към двореца Ламбет, а след като успяха да се измъкнат от портите, лесно натика Джоз Седли в един файтон, който го откара благополучно в квартирата му.

 

Джордж Озбърн заведе девойките в дома им и след като вратата се затвори след тях и той прекосяваше Ръсъл Скуеър, така се разсмя, че учуди нощния пазач. Амелия погледна твърде жално приятелката си, докато се качваха горе, целуна я и отиде да си легне без повече приказки.

„Утре непременно трябва да ми направи предложение — мислеше си Ребека. — Четири пъти ме нарече «съкровище на душата ми» и ми стисна ръката в присъствие на Амелия. Утре непременно трябва да ми направи предложение.“ Същото си мислеше и Амелия. И смея да кажа, тя си мислеше още за роклята, която щеше да носи като шаферка, за подаръците, които щеше да направи на скъпата си хубава снахица, за следващата церемония, в която самата тя би играла главна роля, и т.н. и т.н.

О, невежи млади създания! Колко малко ви е познато въздействието на пунша! Какво е опиянението, което той причинява вечер, сравнено със замайването на сутринта! Като мъж мога да потвърдя тази истина; не съществува на света друго главоболие, подобно на главоболието, причинено от воксхолския пунш. Дори и след двадесет години си спомням последиците на две чаши — две винени чаши! — да, само две, давам ви джентълменската си дума, а Джоузеф Седли, който страдаше от заболяване на черния дроб, бе погълнал най-малко цял литър от тази отвратителна течност.

Следното утро, когато Ребека си мислеше, че ще изгрее зората на щастливата й участ, завари Седли да пъшка сред такива страдания, които перото отказва да опише. Содата не беше още изнамерена. Слабата бира — бихте ли повярвали? — бе едничкото питие, с което нещастните джентълмени успокояваха треската след напиването от предната вечер. С това леко питие отпреде му завари Джордж Озбърн бившия административен началник на Богли Уола, стенещ на дивана в квартирата си. Добин бе вече в стаята и се грижеше добросърдечно за пациента си от предната вечер. Двамата офицери погледнаха към лежащия вакханал, хвърлиха си по един кос поглед и си размениха най-съчувствени усмивки. Дори лакеят на Седли, най-тържественият и коректен джентълмен в света, мълчалив и мрачен като собственик на погребално бюро, едва успяваше да сдържи усмивката си, когато погледнеше към нещастния си господар.

— Мистър Седли бе необикновено буен снощи, сър — прошепна той доверително на Озбърн, когато последният се изкачваше по стълбите. — Искаше да се сбие с файтонджията, сър. Капитанът бе принуден да го изкачи горе на ръце като някое малко дете. — Докато казваше това, по устните на мистър Бръш за миг трепна усмивка, но чертите му възприеха веднага обичайното си безмерно спокойствие, когато разтвори широко вратата на гостната и оповести:

— Мистър Хозбин.

— Как си, Седли? — започна този млад шегобиец, след като изгледа жертвата си. — Да не би някоя счупена кост? Долу има един файтонджия с посинено око и превързана глава, който се кълне, че щял да те даде под съд.

— Какво искаш да кажеш с това „под съд“? — запита Седли със слаб глас.

— Задето си го напердашил снощи — нали го направи, Добин? Нощният пазач казва, че никога не бил виждал човек да се срива така отведнъж като него. Питай Добин.

— Ти наистина се посборичка с файтонджията — каза капитан Добин, — хубав бой му дръпна.

— Ами онзи с белия жакет във Воксхол! Как се нахвърли Джоз върху му! И как пищяха жените! Бога ми, братче, просто драго ми ставаше, като те гледах. Мислех си, че вие цивилните нямате смелост; но аз никога няма да се препречвам на пътя ти, когато си пийнал, Джоз.

— Изглежда, страшен съм, когато се разгневя — възкликна Джоз от дивана и направи такава печална и смешна гримаса, че учтивостта на капитана не можа да издържи повече и той и Озбърн прихнаха в гръмък смях.

Озбърн се възползува безмилостно от положението. Той смяташе Джоз за безхарактерен страхливец. Разсъждаваше върху въпроса за очакваната женитба между Джоз и Ребека и не се радваше прекалено много, че един член на семейството, в което той, Джордж Озбърн, от… полк щял да се ожени, щял да направи един mesalliance^[3] с някаква незначителна гувернантка, която искала да се издигне.

— Добре се нареди ти, клети човече! — каза Озбърн. — Просто беше ужасен! Знаеш ли, момко, че накара всички в парка да ти се смеят, макар и самият ти да плачеше. Каква сладникава сантименталност те бе обхванала, Джоз! Не си ли спомняш, че изпя една песен?

— Една какво? — запита Джоз.

— Една сантиментална песен и нарече Роза, Ребека — как й беше името? — нарече я съкровище на душата ти. — И този безмилостен млад човек грабна Добиновата ръка и отново представи цялата сцена за истински ужас на първоначалния й герой въпреки молбите на добродушния Добин да го пощади.

— Защо пък да го щадя? — отвърна Озбърн на укорите на приятеля си, когато напуснаха болния, оставяйки го на грижите на доктор Голъп. — Какво право има той да се държи покровителствено и да ни прави глупаци във Воксхол? Коя е тази малка ученичка, която го зяпа и го ухажва? Дявол да го вземе, семейството е достатъчно нискостоящо и без нея. Нямам нищо против гувернантките, но бих предпочел да имам за снаха една лейди. Аз съм либерален човек, обаче си имам гордост и знам какво е положението ми; нека и тя знае своето. Ще сложа този надут набоб на мястото му и няма да го оставя да се прави на по-голям глупак, отколкото е в действителност. Затова му казах да внимава — тя би могла да го подведе под отговорност.

— Ти вероятно знаеш по-добре — каза Добин, макар и в тона му да личеше съмнение. — Винаги си бил тори, а семейството ти е едно от най-старите в Англия. Но…

— Ела да видиш момичетата и сам да поухажваш мис Шарп — прекъсна лейтенантът приятеля си. Капитан Добин обаче отказа да придружи Озбърн при всекидневното му посещение на младите дами на Ръсъл Скуеър.

Докато вървеше надолу по Саутхамптън Роуд откъм Хобърн, Джордж се разсмя, когато видя на два различни прозореца в къщата на Седли две глави на пост.

Истината е, че мис Амелия гледаше от балкона на гостната към отсрещната страна на площада, където бе жилището на самия лейтенант; докато мис Шарп, от малката си спалня на втория етаж, очакваше появяването на едрата фигура на мистър Джоузеф.

— Сестра Ани е на наблюдателната кула — каза той на Амелия, — но никой няма да дойде — и като се засмя на шегата си, която му достави огромно удоволствие, той описа на мис Седли с най-комични изрази състоянието на брат й.

— Смятам, че е много жестоко от твоя страна да се надсмиваш, Джордж — каза тя с нещастно изражение. Но Джордж се смя още повече на жалния й вид, като продължаваше да смята шегата си за особено сполучлива. И когато мис Шарп слезе долу, той я подкачаше много оживено за въздействието на прелестите й върху дебелия джентълмен.

— О, мис Шарп! Ако можехте само да го видите тази сутрин как стенеше в своя халат на цветя и как се извиваше върху дивана; ако можехте само да го видите как изплезва езика си пред доктор Голъп!

— Да видя кого? — запита мис Шарп.

— Кого? О, кого? Капитан Добин, разбира се, към когото между другото снощи всички бяхме тъй внимателни.

— Бяхме много нелюбезни към него — каза Еми, като поруменя силно. — Аз — аз съвсем го бях забравила.

— Разбира се, че го беше забравила! — провикна се Озбърн и продължи да се смее. — Човек не може винаги да мисли за Добин. Нали така, мис Шарп?

— Само като прекатури чашата с виното на вечеря — каза мис Шарп високомерно, като тръсна глава, — само тогава обърнах внимание на съществуването му.

— Много добре, мис Шарп, ще му го кажа — отвърна Озбърн.

И докато говореше, мис Шарп почувствува към този млад офицер недоверие и ненавист, които той не съзна, че бе събудил. „Той, значи, ще ми се подиграва, така ли? — мислеше си Ребека. — Дали и пред Джоузеф ми се е подигравал? Дали не го е изплашил? Може би той няма и да дойде.“ Мъгла мина пред очите й и сърцето й заби силно.

— Вие непрестанно се шегувате — каза тя, усмихвайки се най-невинно. — Нищо, подигравайте се, мистър Озбърн, мене няма кой да ме защищава. — И когато тя се отдалечи и Амелия го погледна укорително, Джордж Озбърн почувствува угризение, че е причинил ненужно огорчение на това беззащитно същество.

— Скъпа ми Амелия — каза той, — ти си много добра, много благородна и не познаваш света. Но аз го познавам. И твоята малка приятелка, мис Шарп, трябва да разбере къде й е мястото.

— Не мислиш ли, че Джоз ще…

— Честна дума, мила, не знам. Може да го стори, а може би и не. Не съм му господар. Знам само, че е много глупав и суетен човек и че снощи постави милото ми малко момиче в много болезнено и неловко положение. Съкровището на сърцето ми! — И той се разсмя отново, като стори това така заразително, че и Еми се разсмя.

През целия ден Джоз не се появи никакъв. Но Амелия не се страхуваше от това; тъй като тази малка хитруша бе изпратила прислужника, мистър Самбо, в квартирата на мистър Джоузеф да поиска една книга, която бе обещал, както и да го запита как се чувствува. Отговорът, изпратен чрез лакея на Джоз, мистър Бръш, беше, че господарят му е болен на легло и докторът току-що е бил при него. Сигурно ще дойде утре, мислеше си тя, но за нищо на света нямаше смелост да каже и думичка по въпроса на Ребека; а и самата тази девойка през цялата вечер след забавлението във Воксхол не направи никакъв намек за него.

Но на следния ден, когато двете девойки седяха на дивана, като даваха вид, че пишат писма или четат романи, в стаята влезе Самбо, приятно ухилен, както си имаше обичай, под мишница с някакъв пакет, а също и с една бележка на поднос.

— Бележка от мистър Джоз, мис — каза Самбо.

Как трепереше Амелия, докато я отваряше!

Ето и съдържанието й:

„Мила Амелия,

изпращам ти «Горският сирак». Вчера бях твърде болен, за да дойда. Днес заминавам за Челтнъм. Моля ти се, извини ме, ако можеш, пред симпатичната мис Шарп за поведението ми във Воксхол и я помоли да ми прости и да забрави всяка дума, която може да съм изрекъл през време на възбудата си в онази фатална вечер. Веднага щом се пооправя, ще замина за няколко месеца за Шотландия, тъй като здравето ми е твърде разклатено.

 

Искрено твой:

Джоз“

Това бе смъртната присъда. Всичко беше свършено. Амелия не смееше да погледне към бледото лице и пламтящите очи на Ребека, а само пусна писмото в полата на приятелката си; сетне стана и се качи горе, където се наплака до насита.

Бленкинсоп, икономката, отиде при нея да я утеши и Амелия плака доверчиво на рамото й, като се облекчи твърде много.

— Не го приемайте тъй тъжно, госпожице. Не исках да ви кажа, но никой от нас не я харесваше, освен в началото. Видях я със собствените си очи как чете писмата на майка ви. Пинър каза, че все току бъркала в кутията ви за украшения, в чекмеджетата ви, както и в чекмеджетата на другите, и е уверена, че е сложила бялата ви панделка в куфара си.

— Аз й я дадох, аз й я дадох — каза Амелия.

Но това не промени мнението на мисис Бленкинсоп за мис Шарп.

— Никак не им вярвам на тези гувернантки, Пинър — каза тя на камериерката. — Важничат и се големеят като дами, е пък заплатата им не е по-голяма от твоята или моята.

За всички в къщата, освен за клетата Амелия, сега стана ясно, че Ребека трябва да си отиде, и както господари, така и прислуга (пак само с едно изключение) бяха съгласни, че това трябва да стане колкото е възможно по-скоро. Нашето добро дете претърси всичките си чекмеджета, скринове, чанти и кутии — прегледа всичките си рокли, ешарпове, парчета плат, дантели, копринени чорапи и дреболии, — като избираше това и онова, за да приготви един вързоп за Ребека. Отиде при баща си, този щедър британски търговец, който й бе обещал, че ще й даде толкова гвинеи, колкото са годините й, и замоли стария джентълмен да даде парите на Ребека, която сигурно имала нужда от тях, докато на самата нея не й липсвало нищо.

Дори успя да накара Джордж Озбърн да даде лептата си (тъй като той беше от най-щедрите младежи в армията) и без да се съпротивява, младият човек отиде на Бонд Стрийт и купи най-хубавата шапка и ешарп, които можа да намери.

— Това е подарък от Джордж, Ребека, миличка — каза Амелия, изпълнена с гордост при вида на кутията, съдържаща тези съкровища. — Какъв вкус има само! Няма никой подобен на него.

— Никой — отвърна Ребека. — Колко съм му благодарна! — А в себе си тя си мислеше: „Джордж Озбърн осуети женитбата ми“ и съответно го намрази.

Ребека се приготовляваше за заминаването си с голямо хладнокръвие и прие всички мили подаръци на Амелия, след като прояви точно това колебание, което в случая бе необходимо. Разбира се, на мисис Седли се закле във вечна признателност, но не се натрапваше много на тази добра жена, която се чувствуваше неловко и се стараеше да я избягва. Когато мистър Седли й подари чантата с парите, тя му целуна ръка и му поиска позволение да го счита за в бъдеще свой добър приятел и покровител. Държанието й бе така мило, че той бе готов да й подпише чек за още двадесет фунта стерлинги, но не се поддаде на чувствата си, тъй като екипажът го чакаше да го отведе на вечеря, и се отдалечи пъргаво с думите:

— Господ да ви благослови, мила; винаги отсядайте тук, когато сте в града… Карай към кметството, Джеймс.

Дойде най-после раздялата с мис Амелия, но върху тази картина искам да спусна воал. След сцена, в която едното действуващо лице бе искрено, а другото — само отличен артист — след най-нежните милувки, най-жалните сълзи, след като се размениха обещания за най-мили чувства и стана нужда да се дава шишенце с ароматични соли, — най-сетне Амелия и Ребека се разделиха, като първата се закле във вечна и безкрайна любов.