Уилям Текери
Панаир на суетата (64) (роман без герой)

Глава LXIII
В която се срещаме със стари познати

Вежливото държане на лорд Тейпуърм не можа да не окаже най-благоприятно въздействие върху мистър Седли и на следното утро, на закуска, той изрази мнение, че Пъмперникъл е най-приятното местенце от всички, които бяха посетили при пътуването си. Мотивите и хитростите на Джоз не бяха трудни за отгатване; и Добин, това лукаво създание, се усмихна многозначително, когато разбра от самоуверения вид на цивилния и от небрежния начин, по който той говореше за замъка Тейпуърм и другите членове на семейството, че Джоз е прегледал пътническия си благороднически алманах още рано сутринта. Да, той бе виждал негово сиятелство, граф Гагуиг, бащата на лорд Тейпуърм; беше сигурен, че го е срещал на един дворцов прием — нима Добин не си спомня? И когато, верен на обещанието си, дипломатът им направи посещение, Джоз го посрещна с такива почести, каквито малкият управляващ легацията рядко бе получавал. При пристигането на негово превъзходителство Джоз смигна на Кирш и последният, който предварително бе получил нужните заповеди, излезе, за да надзирава нареждането на студените закуски и желета, с които Джоз най-настоятелно покани благородния си гостенин.

Щом това можеше да му даде възможност да се възхищава от светлите очи на мисис Озбърн (чийто свеж тен на лицето се погаждаше чудесно с дневната светлина), Тейпуърм беше наклонен да приеме всяка покана за по-дълго престояване в жилището на мистър Седли. Той му зададе един-два ловки въпроса относно Индия и тамошните балерини; попита Амелия за красивото момче, което бе видял с нея, и поздрави смаяната малка женица за удивителното впечатление, което направила в театъра; а след това се опита да очарова Добин, като заговори за последната война и за подвизите на пъмперникълския полк под предводителството на престолонаследника, сегашния херцог на града-държава.

Лорд Тейпуърм бе наследил не малка част от семейната галантност и беше щастливо уверен, че почти всяка жена, към която хвърля мил поглед, е вече влюбена в него. Той си отиде с впечатлението, че Еми е поразена от неговото остроумие и привлекателност и се прибра в жилището си, за да й напише едно малко мило писъмце. Тя не се очарова, а само се озадачи от усмивките му, от напарфюмираната му кърпичка, от лакираните му и с високи токове обувки. Емн не разбра и половината от направените й от него комплименти. В своя мъничък житейски опит тя досега не беше срещала нито един професионален поклонник на жените и погледна на милорда като на нещо по-скоро особено, отколкото приятно. И ако не се възхищаваше от него, най-малко се удивляваше Джоз — тъкмо обратното — беше във възторг.

— Колко изключително любезен е негово сиятелство — каза той — и колко е мило от негова страна, че ще ми изпрати лекаря си! Кирш, веднага да занесеш визитните ни картички на граф фон Шлюселбек — майорът и аз с голямо удоволствие ще изкажем почитанията си в двореца колкото е възможно по-скоро. Приготви и униформата ми, Кирш — униформите и на двама ни. Учтивостта налага на всеки английски джентълмен, който посещава една страна, да окаже нужната почит на съответните владетели, също както и на представителите на собственото си отечество.

Когато дойде доктор фон Глаубер, медицинският съветник на Тейпуърм и придворен лекар на негово височество херцога, той бързо убеди Седли, че минералните извори на Пъмперникъл и специалното лекуване, което самият той ще приложи, без друго ще върнат бенгалеца към младостта и елегантността на фигурата.

— Миналата година тук дойде английският генерал Бълкли — каза докторът на своя немско-английски език — и той беше двойно по-пълен от вас, сър. След три месеца го изпратих отслабнал, а в края на втория месец вече можа да танцува с баронеса Глаубер.

Джоз беше взел решение. Минералните води, докторът, дворецът и управляващият легацията го бяха убедили да остане и той възнамеряваше да прекара есента в това приятно място. Верен на думата си, на следния ден лорд Тейпуърм представи Джоз и майора на Виктор Аурелиус XVII, като аудиенцията се предвождаше от граф де Шлюселбек, маршал на двореца.

Веднага ги поканиха на вечеря и след като англичаните заявиха, че имат намерение да останат в града, всички най-високопоставени дами направиха посещение на мисис Озбърн и тъй като нито една от тях, колкото и бедна да беше, не притежаваше по-долна от баронска титла, удоволствието на Джоз беше неописуемо. Той писа на Чътни в клуба, за да му каже, че цивилната служба в Индия се ценяла тук много, че той щял да обясни на приятеля си граф де Шлюселбек как се пече прасе по индийски и че височайшите му приятели, херцогът и херцогинята, били самата доброта и любезност.

Представиха и Амелия на височайшето семейство и тъй като през известни дни жалейни дрехи не се допускат в двореца, тя се появи в розова копринена рокля, с диамантено украшение на корсажа, подарено от брат й, и в този тоалет изглеждаше толкова хубава, че херцогът и целият двор (като не говорим за майора, който едва ли я бе виждал някога във вечерно облекло и се закле, че не изглеждала повече от двадесет и пет годишна) се възхитиха много от нея.

В тази рокля тя игра полонеза с майор Добин на един дворцов бал, в който лесен танц мистър Джоз има честта да кавалерствува на графиня Шлюселбек, стара попрегърбена дама, но от най-благородно потекло, роднина с половината германски дворове.

Пъмперникъл се намира в средата на една прелестна долина, през която искри напоителната река Пъмп, която се влива някъде си — в Рейн. На някои места реката е достатъчно голяма, за да може по нея да минава ферибот, а другаде — за да кара воденица. В самия Пъмперникъл великият и всеизвестен Виктор Аурелиус XIV построил величествен мост, на който се издига собствената му статуя, заобиколена от водни нимфи и емблеми на победата, мира и изобилието. Стъпил с единия си крак на врата на един повален турчин — историята казва, че промушил един турчин при обсадата на Виена от Ян Собиески, — но необезпокоен от агонията на издъхващия мохамеданин, който най-ужасно се гърчи в краката му, принцът се усмихва любезно и сочи с жезъла си по посока на Аурелиус Плац, където на времето започнал да строи нов дворец, който би бил чудото на века, ако, разбира се, великодушният принц бе притежавал достатъчно средства да го завърши. Но довършването на Монплезир (а хорицата там го наричат Монблезир) трябвало да се спре поради липса на пари и както той, така и паркът му са сега запустели и дворецът на настоящия владетел може да се побере там десет пъти.

Градините трябвало да бъдат устроени по подобие на Версай и сред терасите и беседките все още се виждат няколко грамадни водоскока, които се пущат в действие, когато има празненство, и плашат посетителя с грамадните си струи. Там се намира една пещера, в която, посредством някакъв механизъм, оловните тритони не само изпущат от устата си вода, но и издават най-страшни стонове. Вижда се също банята на нимфите, както и Ниагарският водопад, на който хората от околността се възхищават извънредно много, когато идват за откриването на ежегодния панаир или на увеселенията, с които щастливата малка държавица все още празнува рождените и сватбени дни на своите царствени владетели.

Тогава от всички градове на графството, разположени по протежение от десет мили — от Болкум, който лежи на западната граница, поглеждайки предизвикателно към Прусия, от Грогвиц, където принцът има ловен павилион и където владенията му се отделят посредством реката Пъмп от тези на съседния владетел, принц Потцентал, от всички селца, от всички чифлици и воденици край Пъмп пристигат тълпи — с червени фусти и кадифени бонета или с трироги шапки и лули в уста. Те заливат столицата и вземат участие в забавленията на панаира и в празненствата. Тогава в театъра се дават безплатни представления, водоскоците на Монблезир се пущат в действие (добре е, че човек ги наблюдава заедно с други хора, тъй като самичък би се уплашил от тях) и на радостното множество се позволява да обиколи една по една стаите на големия херцогски дворец и да се възхищава от хлъзгавия под, от богатите драперии и от плювалниците при вратите на всички тези безброй стаи. В Монблезир има един павилион, подреден от Аурелиус Виктор XV — велик принц, обаче с преголяма склонност към удоволствията, — за който съм чувал, че представлявал истинско чудо на разпуснатата елегантност. По стените му е нарисувана историята на Бакхус и Ариадна и масата се движи посредством макари, така че пируващите вътре са могли да бъдат обслужвани без намесата на каквито и да било прислужници. Павилионът обаче е бил затворен от Барбара, вдовицата на Аурелиус XV, строга и набожна принцеса от рода Болкум и регентка на графството през времето на славното непълнолетие на сина й, след смъртта на съпруга й, починал в разцвета на своите удоволствия. Театърът на Пъмперникъл е добре познат в тази част на Германия. Той позападнал малко, когато на младини сегашният херцог настоял да се играят там неговите собствени опери, и се говори, че веднъж, когато присъствувал на една репетиция, обзет от ярост, той счупил от мястото си в оркестъра един фагот в главата на диригента, защото дирижирал прекалено бавно. По същото време и херцогиня София пишела домашни комедии, които трябва да са били доста скучни. Сега обаче принцът се занимава с музика насаме, а херцогинята чете драмите си само пред високопоставените чужденци, които посещават нейния малък приветлив дворец.

Животът там се води сред много удобства и разкош. Когато се дава бал, макар и на вечерята да присъствуват четиристотин души, на всяка четворка се пада по един лакей облечен в багреници и дантела, и на всички гости се сервира в сребърни блюда. Непрестанно има различни празненства и забавления; и херцогът си има свои шамбелани и управители на конюшнята, а херцогинята разполага с главна горнична и придворни дами, също както всички други и по-големи от тях владетели.

Управлението, подчинено на конституция, представлява или е представлявало управление на умерен деспотизъм, смекчен от парламент, който може да бъде избран, а може и да не бъде избран. Поне докато аз бях в Пъмперникъл, не чух нито веднъж той да заседава. Министър-председателят имаше жилище на втория етаж на една къща; а министърът на външните работи заема удобна квартира над една сладкарница. Войската се състои от величествен духов оркестър, който, покрай другото, взема участие и в миманса на театралните представления, където е много приятно да видиш тези достойни хора да маршируват преоблечени като турци, с начервени лица и дървени ятагани, или като римски войници с брони и тромбони. Да, повтарям, интересно е да ги наблюдава човек вечер на сцената, след като те е слушал цяла сутрин на Аурелиус Плац, когато свирят срещу кафенето, където обикновено закусваме. Освен от духова музика армията се състои от многоброен щаб прекрасно облечени офицери и, предполагам, от неколцина войници. Също така има трима или четирима мъже, които редовно служат за караул, облечени като хусари, застанали на пост пред двореца, ала никога не съм ги виждал на кон, пък и нима е необходима кавалерия в такива мирни времена? А и къде ли ще яздят хусарите?

Всички — разбира се, всички благородници, тъй като от нас не може да се очаква да си губим времето с буржоазията — много обичат да ходят на гости на близките си. Нейно сиятелство мадам де Бурст приема веднъж седмично, нейно сиятелство мадам де Шнурбарт също има соаре веднъж в седмицата — театърът е отворен два пъти седмично, дворецът любезно посреща гости веднъж, така че животът в този град представлява същинска поредица от удоволствия, устройвани по непретенциозния пъмперникълски начин.

Никой не може да отрече, че там имаше и вражди. Политическият живот в Пъмперникъл беше много бурен и партиите бяха доста враждебни една към друга. Съществуваше фракцията на Щрумф и партията на Ледерлунг, едната подкрепяна от нашия дипломатически представител, другата — от френския управляващ легацията, господин де Макабо. Достатъчно беше нашият министър да вземе страната ни мадам Щрумф, която безспорно беше по-добрата певица и гласът й стигаше три ноти по-високо от този на съперницата й, мадам Ледерлунг — повтарям, достатъчно беше нашият министър да изрази каквото и да било мнение относно нея, и то веднага биваше опровергавано от френския дипломат.

Всеки жител на града се числеше към едната или другата от тези две партии. Наистина мадам Ледерлунг беше възхубавичко малко създание и гласът й (доколкото го имаше) беше много сладък, докато несъмнено мадам Щрумф не беше вече в първата си младост и хубост и действително беше доста пълна. Когато например се появяваше в последната сцена на „Сомнамбула“, в нощница и с лампа в ръка, и трябваше да излезе през прозореца и да мине по една дъска над потока, тя едва успяваше да се промъкне през прозореца, а дъската се огъваше и пращеше под тежестта й — но как изливаше тя финала на операта! И с какъв порив се втурваше в прегръдките на Елвино — като едва не го смазваше! Докато пък дребничката Ледерлунг… но стига сме клюкарствували. Работата е там, че тези две жени бяха всъщност знамената на френската и английската партия в Пъмперникъл и обществото бе разделено на две в зависимост от привързаността си към тези две велики народности.

На наша страна бяха министърът на вътрешните работи, главният шеф на дворцовите конюшни, частният секретар на херцога и възпитателят на принца, докато към френската партия се числяха министърът на външните работи, съпругата на главнокомандуващия, който бе служил при Наполеон, както и хофмаршалът и неговата жена, която беше доволна, че може да поръчва модите си от Париж и да ги получава чрез куриера на господин де Макабо. Секретар на канцеларията му беше дребничкият Гриняк — млад човек, злобен като дявол, който рисуваше карикатурата на Тейпуърм във всички албуми в града.

Главната им квартира и мястото им за хранене бяха установени в „Паризер Хоф“, другия хотел на града; и макар, разбира се, тези господа да се чувствуваха длъжни да се държат любезно пред хората, все пак си отправяха язвителни епиграми, остри като бръсначи. Нито Тейпуърм, нито Макабо можеха да изпратят в отечеството си доклад до своето правителство, без да има в него най-яростни нападки срещу съответния противник. Така например ние от наша страна пишехме; „Интересите на Великобритания тук и в цяла Германия са застрашени от присъствието в това място на френския дипломатически пратеник. Този човек е толкова безчестен, че не е в състояние да се спре пред никаква лъжа и пред никакво престъпление, за да постигне целите си. Той трови душата на двореца против английския представител, представя поведението на Великобритания в най-лоша светлина и, за нещастие, получава поддръжката на един министър, чието невежество е толкова добре известно, колкото фатално е и влиянието му.“ От своя страна те пък казваха: „Господин Тейпуърм продължава да провежда своята система на глупава островитянска арогантност и вулгарни измами срещу най-великата нация в света. Вчера са го чули да говори пренебрежително за нейно кралско височество мадам дукеса де Бери; при един друг случай обиди храбрия граф Ангулем и се осмели да загатне, че негово кралско височество Орлеанският граф подготвял заговор против величествения трон на лилиите. Златото му прониква навсякъде, където глупавите му заплахи ще успяват да окажат своето въздействие. По единия или другия начин той е съумял да спечели на своя страна някои от дворцовите хора тук — и, с една дума, Пъмперникъл няма да е спокоен, Германия — мирна, Франция — уважавана и Европа — доволна, докато тази отровна змия не бъде смазана“ и т.н. и т.н. Когато едната или другата страна напишеше някой по-цветист доклад, извадки от него непременно ставаха достояние на публиката.

Преди да бе изминала зимата, Еми избра една вечер в седмицата, за да приема и посреща гости с голяма скромност и приличие. Тя имаше учител по френски, който я хвалеше за ясното й произношение и лекотата, с която учеше. Истината е, че тя бе учила този език още в миналото и бе минала основно граматиката му, за да може да я преподава на Джорджи; а мадам Щрумф идваше да й дава уроци по пеене, при които тя така се отличи и пееше така вярно, че прозорците на майора, които бяха отсреща под жилището на министър-председателя, бяха винаги отворени, за да може да слуша урока. Някои от германските дами, които са много сантиментални и имат семпъл вкус, се влюбиха в нея и веднага започнаха да й говорят на „ти“. Това са дребни подробности, но те подсказват за щастливи дни. Майорът стана учител на Джорджи и му преподаваше математика и латински. Те имаха и учител по немски, а вечер яздеха край екипажа на Еми — тя беше много страхлива и винаги, когато яздеше кон, вдигаше голяма олелия дори и при най-дребното сътресение. Така че Амелия се возеше в екипажа с някоя от милите си германски приятелки, а Джоз спеше на задното седалище.

Той обръщаше особено внимание на графиня Фани де Бутерброд — много мило, нежносърдечно и скромно създание, — графиня по рождение, макар и доходът й да не надминаваше десет лири стерлинги годишно. Тя от своя страна казваше, че да бъде сестра на Амелия, е най-голямата благословия, която небето можело да й даде, и Джоз би могъл да сложи графския щит и коронка до собствения си герб на екипажа и вилиците си; когато… когато се случиха известни събития и започнаха големите празненства по случай сватбата на престолонаследника на Пъмперникъл с прелестната принцеса Хумбург Шлипен-шлопен.

Великолепието на тези тържества беше такова, че подобно на него не беше виждано в тази малка германска държавица от времето на разгулния Виктор XIV. Всички съседни принцове, принцеси и велможи бяха поканени за празника. Цената на леглата в Пъмперникъл се покачи на половин крона за една нощ и цялата армия трябваше да се ангажира, за да се вземат от нейните редове членовете на почетната стража за всички височества, сиятелства и светлейшества, които бяха пристигнали от цялата страна. Принцесата бе венчана по делегация, в бащината си резиденция, като ролята на кум бе поета от граф де Шлюселбек. Емфиени кутийки се раздаваха в изобилие (както научихме от придворния бижутер, който ги продаваше, а след това отново ги изкупуваше) и цели сандъчета с ордена „Св. Михаил Пъмперникълски“ се изпращаха на благородниците в двореца на младоженката, докато пък пълни кошници с кордона на ордена на „Св, Катерина Шлипеншлопенска“ пристигаха в нашия. Френският дипломатически представител получи и двата. „Покрит е с панделки като награден каруцарски кон“ — казваше Тейпуърм, който според правилата на службата си не можеше да получава никакви декорации и отличия от подобен характер. „Нека той получи всички кордони; но у кого всъщност е победата?“ Истината е, че цялата работа беше победа на английската дипломация. Френската партия беше предложила и бе употребила всички усилия да се сключи брак с една принцеса от рода на Потцтаузенд Донерветер, на която пък ние се противопоставяхме.

Всички бяха поканени на сватбените празненства. Гирлянди и триумфални арки бяха издигнати по пътя, за да приветствуват младата булка. От големия фонтан на Св. Михаил бликаше удивително кисело вино, докато пък във военния клуб се пенеше бира. Големите шадравани бяха пуснати, а в парка и градините бяха поставени стълбове за развеселените селяни, по които те можеха да се изкачват за удоволствие и да откачват завързаните на върха с розови панделки часовници, сребърни вилици, салами и други предмети. Джорджи откачи една наденица, след като се бе покачил на върха на стълба, за голямо удоволствие на зрителите, и се спусна надолу с бързината на падаща вода. Но той направи това само заради славата. Момчето даде наденицата на един селянин, който бе успял почти да я докосне и стоеше в подножието на стълба, като се окайваше за неуспеха си.

Във френската легация имаха шест лампи повече от нашите, обаче нашата пък беше украсена с една картина, представляваща пристигането на младата двойка и бягството на раздора, представен в човешки образ, твърде много приличен на френския дипломатически представител. Така нашата украса се оказа по-сполучлива от френската и не се съмнявам, че това именно спечели на Тейпуърм последва, лото повишение и награждаването му с Ордена на Банята.

Тълпи от чужденци — и, разбира се, от англичани — пристигнаха за празненствата. Освен дворцовите балове такива се даваха и в кметството, и в казармата, а в един от салоните бяха наредени маси за рулетка и тридесет и едно — само за през седмицата на увеселенията. На офицерите и на жителите на града беше забранено да вземат участие в тези игри, но салонът беше отворен за чужденци, селяни и дами и изобщо за всички, които са решили да печелят или губят пари.

Онзи малък немирник Джорджи Озбърн, чиито близки бяха на голямото тържество в двореца, пристигна на бала в кметството с мистър Кирш, вуйчовия си куриер. Джорджи само бе надникнал в една игрална зала в Баден-Баден, хванал се за ръката на Добин, и, разбира се, не му бяха позволили да играе, така че сега с нетърпение се приближи до масите за хазарт, като се навърташе около крупиетата и играчите. Залагаха и жени; някои от тях носеха на лицата си маски — това беше позволено в тези бурни дни на тържества и забавления.

Една жена със светла коса, с деколтирана рокля, доста поизносена вече, и с черна маска, през чиито дупчици проблясваха очите й, седеше пред една от игралните маси с един-два флорина до нея. Тя играеше много внимателно, като залагаше само след като черният и червеният цвят излизаха определено число пъти. Тя представляваше доста особено зрелище.

Но въпреки своето внимание и усърдие тя отгатваше погрешно и последните два флорина отидоха един подир друг в лопатката на крупието, когато то извикваше с неумолим глас печелившия цвят и номер. Тя въздъхна и вдигна рамене, които и без това се издигаха доста над деколтето на роклята й. После се огледа наоколо и видя честното лице на Джорджи, вперено в нея. Я го виж ги малкия безделник! Какво търси той тук?

Когато видя момчето, което изгледа изпитателно със святкащите си очи през маската, тя запита:

— Monsieur n’est pas joueur^[1]?

— Non, Madame^[2] — каза момчето, но тя трябва да бе разбрала по произношението му от коя страна иде то, тъй като отвърна с лек чуждестранен тон:

— Никога ли не сте играли? Ще ми направите ли малка услуга?

— Каква? — каза Джорджи, като отново се изчерви. Мистър Кирш беше зает при една маса и не поглеждаше към младия си господар.

— Изиграйте това за мене, ако обичате; сложете го на коя и да е цифра. — И тя извади от деколтето си кесийка, а от нея една златна монета, единствената, която се намираше там, и я сложи в ръката на Джорджи. Момчето се засмя и направи каквото му бяха поръчали.

Избраното от него число спечели. Казват, че има някаква сила, която помага на начинаещите.

— Благодаря ви — каза тя, като прибра парите към себе си. — Благодаря ви. Как се казвате?

— Името ми е Озбърн — каза Джорджи и тъкмо започна да бърка в собствените си джобове за долари, за да опита щастието си в играта, в залата се появиха майорът в униформата си и Джоз в официално облекло. Те се връщаха от дворцовия бал. Навярно се бяха прибрали вкъщи и бяха забелязали отсъствието на момчето, тъй като майорът сега отиде веднага при него и като го улови за рамото, дръпна го бързо от мястото на изкушението. После, като огледа залата, той забеляза Кирш, вдаден в описаното вече занимание. Приближи се до него и го запита как е посмял да заведе мистър Джордж в такова място.

— Laissez-moi tranquille^[3] — каза мистър Кирш, твърде много възбуден от играта и виното. II faut s’amuser, parbleu. Je ne suis pas au service de Monsieur^[4].

Като видя състоянието му, майорът предпочете да не спори с него, а се задоволи само да дръпне Джорджи със себе си и да запита Джоз дали не иска да се прибере. Последният беше застанал близо до дамата с маската, която сега имаше доста голямо щастие в играта, и я наблюдаваше с голям интерес.

— Джоз, няма ли да е по-добре да се приберете с мене и Джорджи? — каза майорът.

— Ще остана и ще се върна с онзи мошеник Кирш — каза Джоз и поради същата необходимост от скромност, която той смяташе, че трябва да бъде спазвана пред момчето, Добин намери за добре да не възразява на Джоз и затова го остави и се отправи към хотела с Джорджи.

— Игра ли? — запита го майорът, когато бяха вече навън, на път за вкъщи.

— Не — каза момчето.

— Дай ми джентълменската си дума, че никога не ще играеш.

— Защо? — каза Джорджи. — Изглежда много забавно. Красноречиво и внушително майорът му обясни защо не трябва да върши това и би подсилил наставленията си, като даде за пример бащата на самия Джордж, обаче не желаеше да затъмнява с нищо паметта му. Когато го остави в жилището му, той отиде да си легне и видя светлината в прозореца на стаичката до тази на Амелия да угасва. Половин час след това угасна и нейната лампа. Не зная какво накара майора да забележи това.

Джоз обаче остана край игралната маса. Той не беше картоиграч, ала нямаше нищо против да се позанимае малко с този възбудителен спорт от време на време; а и в бродираните джобове на дворцовата му жилетка подрънкваха няколко наполеона. Той сложи един над хубавото рамо на малката картоиграчка пред него и те спечелиха. Тя му направи място до себе си, като отдръпна роклята си от намиращия се до нея празен стол.

— Елате и ми донесете щастие в играта — каза тя пак с чуждестранен акцент, съвсем различен от искреното й напълно английско „благодаря ви“, с което бе изказала признателността си на Джорджи за сполучливия му удар в нейна полза. Едрият джентълмен се озърна да види дали не го гледа някое високопоставено лице и седна. След това промълви:

— Ах, знаете, честна дума, голям щастливец съм. Положително ще ви донеса щастие.

— Много ли играете? — запита го чуждестранната маска.

— От време на време.

— Вие не играете, за да печелите — каза Ребека. — А също и аз. Аз играя, за да забравя, ала не мога. Не мога да забравя миналото, господине. Малкият ви племенник е същински образ на баща си, а вие — вие не сте се променили — впрочем, да, променили сте се. Всички се променят, всички забравят, всички са безсърдечни.

— Боже мой, коя сте вие? — запита възбудено Джоз.

— Не можете ли да отгатнете, Джоузеф Седли? — каза малката жена и като свали маската си, тя го погледна. — Забравили сте ме.

— Велики боже! Мисис Кроли! — възкликна задъхано Джоз.

— Ребека — каза събеседничката му, като сложи ръката си върху неговата; тя обаче продължаваше да играе, като през цялото време го гледаше.

— Отседнала съм в хотел „Слонът“ — продължи тя. — Попитайте за мадам де Родън. Днес видях моята мила Амелия; колко хубава изглеждаше и колко щастлива! Такъв изглеждате и вие. Всички са щастливи, Джоузеф Седли, освен аз, злочестата. — И тя премести парите си от червеното на черното, сякаш със случайно движение на ръката, докато бършеше очи с носната си кърпичка, поръбена със скъсана дантела. Този път тя изгуби цялата заложена сума. — Хайде да ставаме — каза тя. — Елате малко с мене, ние сме стари приятели, нали, скъпи мистър Седли?

Тъй като до това време мистър Кирш беше изгубил всичките си пари, той последва господаря си на лунната светлина навън, където всички рампи от илюминациите вече мигаха на угасване.