Уилям Текери
Панаир на суетата (63) (роман без герой)

Глава LXII
Пътуване в чужбина

Няколко седмици след описаните вече случки, през едно прекрасно утро, когато парламентарната сесия бе закрита, лятото бе в разгара си, а цялото изискано лондонско общество се готвеше да напусне града и да потегли на ежегодното си пътешествие, за да търси удоволствия или укрепване на здравето си, корабът „Батавие“ напусна брега, изпълнен с отбрана английска публика. Сенниците на палубата бяха вдигнати, скамейките и стълбите гъмжаха от десетки розовобузести деца, забързани възпитателни, дами с прекрасни розови бонета и летни рокли, джентълмени с пътнически шапки и ленени жакети, чиито мустаци тъкмо поникваха за предприетото пътуване. Виждаха се и спретнати едри ветерани с колосани широки вратовръзки и грижливо изчеткани шапки, които бяха започнали да нахлуват в Европа още след свършването на войната и да оставят националната монета във всеки град на континента. Колекцията от кутии за шапки и най-различни куфари беше огромна. Имаше весели студенти от Кеймбридж, пътуващи с възпитателя си, тръгнали на научно пътешествие към Нонпеверт и Кьонигвинтер; имаше ирландски джентълмени с най-изящни мустаци и скъпоценности, които непрестанно разговаряха за коне и се държаха крайно учтиво към младите дами на парахода, отбягвани от младежите от Кеймбридж и от възпитателя им с девическа свенливост; имаше обичайни посетители на клубовете от Пел Мел, отправили се за Емс и Висбаден да пречистят с минералните води стомасите си от обедите и вечерите на изминалия моден сезон и да поиграят малко рулетка за развлечение. Там беше и старият Метусалем с младичката си съпруга, чийто чадър за слънце и пътеводители се намираха в ръцете на капитан Папийон. Виждаше се и младият Мей, който водеше невестата си на летуване (бивша мис Уинтър, която бе учила в лицея с бабата на Мей), и сър Джон с милейди и цяла дузина деца със съответните им гувернантки; и величественото семейство Берейкърс, чиито членове седяха уединени близо до кормилото, гледаха вперено останалите пътници и не разговаряха с никого. Екипажите им, украсени с гербове и коронки, се намираха на предната палуба, заключени в определеното за карети място заедно с около десетина други такива превозни средства, така че беше много трудно да се мине помежду тях, и клетите обитатели на предните каюти едва можеха да се движат. Това бяха неколцина разкошно облечени господа от Хаундсдич, които си носеха собствени провизии и можеха да сложат в джоба си половината от веселите пасажери в големия салон; няколко скромни господа с мустаци и папки в ръце, които започнаха да рисуват, преди още да се бе изминал и половин час от потеглянето кораба; както една или две френски femme de chambre^[1], които, преди още корабът да бе минал Гринич, бяха вече повалени от морската болест. Наблизо до големите дървени кафези с конете се виждаха няколко кочияши, насядали наоколо или облегнати на парапета край кормилото, да разговарят за поверените им животни и за спортни състезания.

Всички придружители, наети за пътуването, след като настаниха господарите си в кабините или на палубата, се събраха на едно място и започнаха да бъбрят и пушат, а израилтянските джентълмени се присъединиха към тях и започнаха да оглеждат каретите. Там беше големият екипаж на сър Джон, който можеше да побере тринадесет души, екипажът на лорд Метусалем, както и каретата, екипажът и файтонът на лорд Берейкърс. Просто беше чудно откъде можеше милордът да вземе готови пари, за да заплати разноските по пътуването. Израилтянските джентълмени знаеха откъде идват тези средства. Известно им беше точно колко пари има негово сиятелство по това време в джоба си, кой му ги е дал и каква лихва плаща той за тях. Най-после виждаше се и един много хубав пътнически екипаж, за който господата разговаряха.

— Aqui cette voiture la^[2]? — запита един от придружителите с голяма кожена кесия за пари и обеца на ухото си, като се обърна към друг такъв с обеца и голяма кожена чанта.

— Мисля, че за нея се грижи Кирш, когото току-що видях да носи сандвичи — отвърна събеседникът му на прекрасен немско-френски език. В този миг се показа и Кирш, който крещеше нещо на моряците, които нареждаха долу багажа на пътниците, като изпъстряше изреченията си с проклятия на различни езици, и се опря пред колегите си придружители, за да им даде необходимите сведения. Той ги осведоми, че екипажът принадлежал на един набоб от Калкута и Ямайка, много богат, който го е наел за пътуването; и в този миг един млад джентълмен се показа на горното мостче, скочи оттам върху екипажа си и се промъкна вътре през прозорчето му, за голям възторг на наблюдаващите го куриери.

— Nous allons avoir une belle traversee, monsieur George^[3] — каза с широка усмивка куриерът, като повдигна опасаната си със златни галони козирка.

— По дяволите френският ти език! — каза младият джентълмен. — Къде са сухарите, а? — И тогава мистър Кирш му отвърна на английски, или по-право, на тази имитация на споменатия език, която владееше, тъй като, макар и да беше запознат с всички езици, мистър Кирш не знаеше добре нито един и говореше всички еднакво енергично и неправилно.

Властният млад джентълмен, който загриза сухарите (и наистина вече беше време да се подкрепи с нещо, понеже беше закусил в Ричмънд преди цели три часа), беше нашият приятел Джордж Озбърн. Вуйчо Джоз и майка му се намираха на задната палуба с един джентълмен, с когото постоянно се виждаха, и четиримата бяха предприели лятното пътешествие.

В този миг Джоз седеше на палубата под платнения сенник, почти срещу граф Берейкърс и семейството му, чиито движения едва ли не напълно занимаваха бенгалеца. И двамата благородни съпрузи изглеждаха по-млади, отколкото през забележителната хиляда осемстотин и петнадесета година, когато Джоз си спомняше, че ги бе виждал в Брюксел и в Индия (и той всякога даваше да се разбере, че е техен много близък познат). Косата на лейди Берейкърс, която тогава бе тъмна, сега бе червеникаво златиста, а мустаците на лорд Берейкърс, едно време червени, сега бяха черни, с морави и зеленикави оттенъци на светлината. Но колкото и да бяха променени, движенията на тази благородна двойка привлякоха вниманието на Джоз. Присъствието на един лорд винаги го обайваше и той не можеше да погледне нищо друго.

— Изглежда, че тези хора страшно много ви интересуват — каза Добин, като го наблюдаваше смеешком. Амелия също се засмя. Тя беше със сламена шапка с черни панделки и бе облечена в жалейни дрехи, но възбудата и промяната от пътуването й доставяха удоволствие и трепет и тя изглеждаше особено щастлива.

— Какъв прекрасен ден! — каза Еми и прибави с голяма оригиналност: — Надявам се, че преминаването ще бъде спокойно.

Джоз махна с ръка, като погледна високомерно изпод вежди към високопоставените хора отсреща.

— Ако си направила толкова пътешествия, колкото нас — каза той, — времето няма много да те интересува. — Но въпреки това, колкото и голям пътешественик да беше, той прекара нощта в екипажа си, страшно разстроен от морската болест, където придружителят му го черпеше с бренди и вода и го заобикаляше с всички удобства.

В определеното време тази щастлива компания спря на пристанището на Ротердам, откъдето с друг параход бяха пренесени в Кьолн. Там екипажът и семейството потеглиха към брега и Джоз почувствува голямо удоволствие, като видя, че за пристигането му кьолнските вестници са съобщили така: „Herr Graf Lord von Sedley nebst Begleitung aus London^[4]“. Той носеше със себе си своя дворцов костюм и беше настоял пред Добин да вземе и той полковнишката си униформа, като заяви, че възнамерявал да се представи в някой от чуждестранните дворове и да изрази почитанието си към владетелите, чиито страни щеше да удостои с посещението си.

Навсякъде, където спираха и имаха възможност, мистър Джоз оставяше своята визитна картичка и картичката на майора в дома на „нашия министър“. Трябваше да употребят големи усилия да го спрат да не слага цилиндър и официален костюм в чест на английския консул в свободния град Юденщат, когато този гостоприемен правителствен чиновник покани нашите пътници на вечеря. Той си водеше дневник и щателно отбелязваше преимуществата и недостатъците на различните странноприемници, в които отсядаха, и на вината и ястията, които му поднасяха там.

Що се отнася до Еми, тя беше много щастлива и доволна. Добин й носеше столчето и блокчето за рисуване и се възхищаваше от картините на добродушната малка художничка така, както никой досега не се беше възхищавал от тях. Тя седеше на корабните палуби и рисуваше замъци и скали или яхваше магаре и се отправяше към разни древни разбойнически кули, следвана от двамата си адютанти — Джорджи и Добин. Тя се смееше, а и майорът се подиграваше на смешната фигура, която той представляваше, качен на магарето, с тътрещите се по земята дълги крака. Той беше преводачът на компанията, понеже знаеше добре немски език; двамата с веселия Джорджи мислено се сражаваха в рейнските битки. В продължение на няколко седмици, като усърдно водеше разговори с хер Кирш на капрата, Джорджи направи огромен напредък в немския и можеше да разговаря с кочияшите и хотелските прислужници по начин, който възхищаваше майка му и забавляваше настойника му.

Мистър Джоз не вземаше участие в следобедните екскурзии на своите спътници. Той спеше твърде много, след като се нахранеше, или се приличаше на слънце в приятните хотелски градини. Колко прелестни бяха тези рейнски градини! Красиви пейзажи, облени в слънчева светлина и потънали в мир — благородни морави планини, чиито гребени се оглеждат във величествения поток, — видял ли ви е някой, който да не храни благодарен спомен за сладко спокойствие и красота? Човек се чувствува щастлив, дори когато остави перото и само си помисли за тази, прекрасна рейнска област. В летните надвечери кравите слизат по склоновете на планината с мучене и с подрънкващи звънци и се прибират в стария град със стари крепостни окопи, порти, камбанарии и кестенови дървета, а дългите сини сенки се стелят по тревата; небето и реката долу пламтят в алени и златни цветове, а луната, изгряла вече, гледа бледолика към залеза. Слънцето потъва зад високите планини, с издигнати по склоновете им замъци, нощта се спуща изведнъж, реката става по-тъмна и по-тъмна, а по нея блещукат светлинки от прозорците на старите крепостни стени и трептят спокойно в селото под хълмовете на отсрещния бряг.

И тъй Джоз прекарваше голяма част от времето си в сън, легнал удобно с носна кърпичка върху лицето си, или пък четеше английски вестници. Но, буден или заспал, приятелите му не чувствуваха много отсъствието му. Да, те бяха много щастливи. Често ходеха на опера — на тези приветливи, скромни, мили стари опери в германските градове, където благородничеството седи и аплодира, и се разполага на една страна, а буржоазията върши същото на друга; а негова светлост маркизът и неговото светлейно семейство, всички много дебели и добродушни, пристигат и заемат голямата ложа в средата. Партерът е изпълнен с най-елегантни тънкокръсти офицери със сламеноруси мустаци. Тук Еми намери своето най-голямо удоволствие и за първи път откри прелестта на Моцарт и Чимароза. И по-рано сме загатвали за музикалния вкус на майора и сме хвалили свиренето му на цигулка. Но може би най-главното му удоволствие от тези опери беше да наблюдава възторга, който Еми изпитваше, когато ги слушаше. Един нов свят на любов и красота се разкри пред нея чрез тези божествени композиции. Толкова чувствителна и деликатна, как можеше тя да остане равнодушна, когато слушаше Моцарт? Нежните пасажи на „Дон Жуан“ събуждаха у нея такъв сладостен възторг, че вече, когато прочиташе молитвите си, тя се питаше дали не е грешно да изпитва такова удоволствие, каквото изпълваше крехката й душа при изпълнението на някои арии. Но майорът, до когото тя се допита по този въпрос, като неин съветник из областта на теологията (и който също притежаваше набожна и благоговейна душа), каза, че колкото се отнасяло до него, всяка красота в изкуството и природата го изпълвала с признателност и щастие; а удоволствието да се слуша хубава музика и да се съзерцават небесните звезди или да се любуваш на някой красив пейзаж или картина е благодат, за която трябва да благодарим на небето също тъй искрено, както и за всяко друго житейско благо. И в отговор на някои слаби възражения от страна на мисис Амелия (взети от известни геологически произведения, като например „Перачката на Финчли Комън“ и други от тази школа, които мисис Озбърн бе чела по време на престояването си в Бромптън) той й разказа една източна приказка за бухала, който не можел да понася слънчевата светлина и смятал славея за твърде надценявана птица. „В природата на единия е да пее, а на другия да кряска грубо — каза той със смях — и с вашия сладък глас вие без друго трябва да принадлежите към семейството на певците.“

Обичам да разказвам за този период от живота й и да си мисля, че тогава тя беше весела и щастлива. Видяхте, нали, че досега не беше водила подобно съществуване и не бе имала възможност да усъвършенствува своите вкусове и интелигентност. Досега тя бе направлявана само от хора с по-груб ум. Такава е участта на много жени. И тъй като всяко същество от нежния пол е съперник на своите подобни, в техните милостиви преценки свенливостта минава за глупост, нежността — за тъпота, а мълчанието — което представлява само плахо отрицание на нежеланите твърдения на онези, които обичат да се налагат — в много случаи не събужда никаква милост в сърцето на женската инквизиция. Така, скъпи ми и културен читателю, ако вие и аз някоя вечер се намерехме в обществото, да кажем, на бакалина, вярно разговорът ни няма да е блестящ; ако, от друга страна, някой бакалин се отзове край вашата изискана маса за чай, където всички сипят остроумия и всеки от намиращите се там изтънчени и елегантни хора по най-приятен начин разкъсва на парченца приятелите си, твърде е възможно чужденецът да не бъде много разговорлив и да не е интересен или заинтересован в разговора.

Трябва също да не забравяме, че до тоя миг тази клета жена не бе срещала никакъв джентълмен. Може би този вид личности са много по-редки, отколкото си мислят някои от нас. Защото колцина могат да посочат подобни хора в собствения си кръг — мъже с благородни цели, верни на истината, и не само постоянни във великодушието си, но и издигнати нравствено; чиято липса на подлост ги прави безизкуствени; които честно могат да погледнат света право в лицето, с еднакво мъжествено съчувствие както за великите, така и за нискостоящите? Познавам стотици с добре скроени дрехи, двадесетина, които имат прекрасни обноски, и едно или две щастливи същества, които се смятат за членове на най-изисканото общество, но колко от тях са джентълмени? Нека вземем по едно листче и всеки от нас да си състави списък.

Без никакво двоумение аз написвам на листчето името на майора. Той има много дълги крака, жълто лице и леко заеква, което отначало го прави малко смешен. Но мислите му са честни, умът му е доста пъргав, животът му — благороден и чист, а сърцето му — топло и смирено. Вярно, че има големи стъпала и длани, на които двамата Джорджовци Озбърн доста се подиграваха; и техните насмешки подведоха клетата малка Еми в преценката й на неговата стойност. Но нима ние всички не сме били заблуждавани по отношение на героите си и не сме променяли мненията си стотици пъти? През тези щастливи дни Еми, откри, че нейното собствено мнение за достойнствата на майора е претърпяло много голяма промяна.

Може би наистина това беше най-щастливото време в живота и на двамата, но те не го знаеха. А и кой ли знае това? Кой от нас може да посочи известен момент и да каже: „Това е върхът на човешката радост?“ Но най-малкото тези двама изпитваха доста голямо доволство и лятното им пътуване беше толкова приятно, колкото на която и да било двойка, напуснала Англия тая година. Джорджи винаги присъствуваше на представленията, но не той, а майорът слагаше шала на раменете на Амелия след забавлението. А при разходките и екскурзиите момчето вървеше напред, като се катереше по върховете на дърветата или стълбищата на кулите, докато по-възрастната двойка седеше долу — майорът пушеше спокойно пурата си, а Еми рисуваше пейзажа или развалините пред тях. Тъкмо през това пътуване авторът на настоящия разказ, всяка дума от който е самата истина, има удоволствието да ги срещне най-напред и да се запознае с тях.

За пръв път видях капитан Добин и компанията му в малкия удобен херцогски град Пъмперникъл (същото онова място, където сър Пит Кроли така много се бе отличил като аташе; но това бе станало много по-отдавна преди новината за битката при Аустерлиц да бе стигнала до ушите на английските дипломати в Германия). Те бяха пристигнали с екипажа и придружителя в „Ербпринц“, най-хубавия хотел в града, и цялата компания бе седнала на вечеря. Всички забелязаха величествеността на Джоз и умението, с което гълташе или по-право, смучеше поднесената им бира. Направи им впечатление, че и малкото момче имаше знаменита охота за ядене и погълна печеното, задушеното, картофите, сладкото от червени боровинки, салатата, пудинга, пържените пилета и сладкишите с такава галантност, която правеше чест на отечеството му. След като изяде около петнадесет порции, той завърши вечерята с десерт, част от който взе със себе си. После всички се запътиха към театъра на този весел, гостоприемен немски град. Дамата в черно, майката на момчето, се смееше и изчервяваше през време на вечерята, като изглеждаше крайно доволна от лудешките прояви на сина си. Спомням си, че полковникът — той щеше да стане такъв много наскоро след това — се шегуваше с момчето, като най-сериозно му посочваше ястията, които още не беше опитало, и го насърчаваше да не потиска апетита си, а да си вземе повторно от това или онова блюдо.

В дворцовия театър на Пъмперникъл тази вечер имаше гастрол; и мадам Шрьодер Девриен, тогава в разцвета на своята красота и дарба, изпълняваше ролята на героинята в прекрасната опера „Фиделио“. От местата си на балкона ние виждахме нашите приятели от ресторанта, седнали в ложата, която Швендлер от хотел „Ербпринц“ пазеше за най-добрите си клиенти, и аз не можех да не забележа въздействието, което внушителната актриса и музиката оказаха на мисис Озбърн (както чухме да я нарича едрият господин с мустаците). Докато се носеше мелодията на удивителния хор на затворниците, над който прелестният глас на певицата се издигаше и извисяваше в очарователна хармония, по лицето на английската дама се изписа такова изражение на почуда и удоволствие, което направи впечатление дори на отегчения от всичко дребен Фипс, аташе от легацията, който отправи към нея бинокъла си и каза провлачено:

— Боже, човек просто се облагородява, като види как една жена е способна да изпадне в подобна възбуда!

А при сцената в затвора, когато Фиделио, спущайки се към съпруга си, извика: „Nichts, nichts, mein Florestan^[5]“ — тя просто се забрави и покри лице с носната си кърпичка. Жените от публиката хлипаха на това място, но предполагам, че аз забелязах тъкмо тази дама, защото ми е било предопределено да напиша именно нейната история.

На следната вечер представиха симфоничната фантазия от Бетховен „Die Schlacht bei Vittoria^[6]“. В тази опера се рисува бързото напредване на френската армия. Сетне прозвучават барабаните, тромпетите, трясъкът на артилерията и стоновете на умиращите и най-после мощно и триумфално се понасят звуците на „Боже, краля пази“.

В залата може би имаше около двадесетина англичани, но при започването на тази обичана и добре позната мелодия всеки един от тях — ние, младежите на балкона, сър Джон и лейди Бълминстър (които бяха наели къща в Пъмперникъл за образованието на деветте си деца), дебелият джентълмен с мустаците, дългият майор с белите сукнени панталони и дамата с малкото момче, към която той така мило се отнасяше, дори и Кирш, съпроводителят в галерията — всички се изправихме и изразихме принадлежността си към скъпата стара британска нация. А що се отнася до Тейпуърм, легационния съветник, той скочи прав в ложата си и се поклони усмихнато, сякаш представляваше цялата империя. Тейпуърм беше племенник и наследник на стария маршал Типтоф, за когото се спомена в настоящия разказ под името генерал Типтоф, точно преди битката при Ватерло, тогава помощник на… полк, в който служеше майор Добин, и който маршал умря същата година, заобиколен с почит. След това негово величество великодушно даде полка на полковник сър Майкъл О’Дауд, който го предвождаше в много славни битки.

Тейпуърм навярно се бе срещал с полковник Добин в дома на маршала, защото той го позна тази вечер в театъра и с най-голямо благоволение министърът на негово величество излезе от своята ложа и публично се ръкува с новооткрития си приятел.

— Погледнете онзи хитрец Тейпуърм — прошепна Фипс, като наблюдаваше своя шеф от балкона. — Винаги успява да се промъкне там, където има някоя хубава жена. — Но, мисля си аз, нима дипломатите са създадени за нещо друго.

— Към мисис Добин ли имам честта да се обърна? — запита легационният секретар с най-многозначителна усмивка.

Джорджи избухна в смях и каза:

— Бога ми, това беше сполучливо. — Еми и майорът се изчервиха — това видяхме от местата си на балкона.

— Тази дама е мисис Джордж Озбърн — каза майорът, — а това е нейният брат, мистър Седли, виден чиновник от бенгалското цивилно управление. Позволете да го представя на ваше сиятелство.

Милордът едва не смути Джоз с очарователната си усмивка.

— Ще останете ли повече в Пъмперникъл? — запита той. — Тук е доста скучно, но ние имаме нужда от някои по-симпатични хора и затова ще се постараем да направим престоя ви приятен. Мистър… хм… мисис… аха. Утре ще имам честта да ви посетя в хотела. — И той си отиде широко усмихнат, като хвърли такъв поглед, който смяташе той, бе напълно сразил мисис Озбърн.

След представлението младежите се пръснаха из коридорите и всички си тръгнаха. Вдовствуващата херцогиня се качи в раздрънкания стар екипаж, придружена от две верни и сбръчкани придворни дами и един дребен тънкокрак джентълмен със зелен жакет, покрит с ордени, между които най-ясно личаха звездата и величественият жълт кордон на ордена „Св. Михаил“. Барабаните забиха, войниците от караула отдадоха чест и старият екипаж отмина.

След това се появи негова светлост херцогът и светлейшото му семейство с тяхната величествена свита. Той се поклони спокойно на всички. И сред блясъка на факлите, на облечените в алени ливреи лакеи и поздравите на караула светлейшите екипажи потеглиха към стария замък с неговите кули и бойници. В Пъмперникъл всички се познаваха. Веднага щом пристигнеше някой чужденец, министър на външните работи или друг някой висш или низш чиновник отиваше в хотел „Ербпринц“ и откриваше името на новодошлия.

Видяхме как си тръгна и Тейпуърм, обвит в наметката си, с която го чакаше огромният му лакей, твърде много приличен на Дон Жуан. Съпругата на министър-председателя току-що се бе наместила в своята карета заедно с дъщеря си, прелестната Ида, която тъкмо бе сложила шапката си, когато от театъра излезе и английската компания. Момчето се прозяваше сънливо, майорът полагаше големи усилия да задържи шала на мисис Озбърн върху главата и, а мистър Седли, с величествен вид, с кривнат на глава цилиндър, бе сложил ръка на корема си върху огромната си бяла жилетка. Ние свалихме шапка на познатите си от ресторанта и дамата ни отговори с мила усмивка и реверанс, за които всеки би почувствувал благодарност.

Екипажът под надзора на суетящия се насам-нататък мистър Кирш чакаше да откара компанията, но дебелият джентълмен каза, че предпочитал да върви и пуши по пътя пурата си, така че останалите трима кимнаха, усмихна ни се и си тръгнаха без мистър Седли. Кирш, с кутия за пури в ръце, последва господаря си.

Всички потеглихме вкупом и заприказвахме на едрия господин за местните развлечения. Градът беше много приятен за англичаните. Устройваха се хайки и ловни компании; в гостоприемния дворец се даваха балове и приеми; обществото беше изобщо добро, театърът — превъзходен и животът евтин.

— А нашият министър изглежда много приятен и любезен човек — каза новият ни приятел. — С такъв дипломатически представител и… и при наличността на добър лекар, предполагам, че градът би бил доста приятен. Лека нощ, господа. — И Джоз се изкачи със скърцащи стъпки към стаята си, следван от Кирш със свещ в ръка.

Всички се надявахме, че хубавичката дама ще се реши да поостане известно време в града.