Уилям Текери
Панаир на суетата (6) (роман без герой)

Глава V
Нашият Добин

Побоят между Къф и Добин и неочакваният резултат от това състезание за дълго ще се помнят от всеки, който се възпитаваше тогава в знаменития лицей на доктор Суиштейл. Последният юноша (наричан Досадния Добин, Заспалия Добин и с други подобни прякори, изразяващи момчешко презрение) беше най-кроткият, най-тромавият и, както изглеждаше, най-тъпият от всички млади господа на доктор Суиштейл. Баща му беше търговец на бакалски стоки в Сити и се говореше, че е бил приет в лицея въз основа на онова, което наричаха „взаимни облаги“ — с други думи, таксите за пансиона и учението му се изплащаха от бащата в стоки, не в пари. И той стоеше там — почти на най-долното стъпало на училището — в своите груби панталони и жакет от рипсено кадифе, които едрите му кости едва не пръскаха по шевовете — като представител на еди-колко си фунта чай, свещи, захар, сапун, сушени сливи (само малка част от които се слагаха в пудинга) и други продукти. Ужасен бе денят за малкия Добин, когато един от малчуганите на училището бе избягал в града да си купи сладкиши и бе зърнал колата на Добин и Ръдж, търговци на бакалски стоки от Теме Стрийт, Лондон, спряла пред вратата на лицея, за да се разтоварят от нея онези стоки, с които фирмата търгуваше.

За малкия Добин след това нямаше никакво спокойствие. Отправените срещу него шеги бяха ужасни и безмилостни.

— Здравей, Добин — казваше един от хлапаците, — във вестника има добри новини. Цената на захарта се вдига, момчето ми.

Друг пък започваше да прави сметки:

— Ако един фунт свещи струва седем пенса и половина, колко ще струва Добин? — което биваше последвано от силен смях от страна на младите нехранимайковци, които справедливо считаха, че продаването на стоки на дребно е срамна и позорна дейност, която заслужава презрението на всички истински джентълмени.

— Баща ти е един обикновен търговец, Озбърн — каза веднъж насаме Добин на малкото момче, което му бе докарало тази беда.

Но то му отвърна високомерно:

— Баща ми е джентълмен и си има собствен екипаж — след което Уилям Добин се отдалечи в една малка пристройка на дъното на двора, където прекара свободния полуден в най-тежка мъка. Има ли някой, който да не си спомня подобни горчиви, горчиви часове на детска скръб? Кой не е страдал от несправедливости; кой не се е свивал пред унижения; кой има по-остър усет за злото и кой изпитва по-силна благодарност за проявена добрина, отколкото едно малко, благородно момче? И колко много от тези нежни душици вие унижавате, вледенявате и измъчвате заради някаква си аритметика или латински!

Уилям Добин, поради неспособността си да смели основните правила на гореспоменатия език, изложен в онази чудна книга, Итънската латинска граматика, бе принуден да се числи към най-слабите ученици на доктор Суиштейл и постоянно трябваше да търпи подигравките на малчуганите с розови лица и престилки, когато маршируваше наред с най-малките, гигант между тях, със сведен надолу слисан поглед, с изпомачкана читанка и тесни панталони. Големи и малки, всички му се подиграваха. Зашиваха панталоните му, като ги правеха още по-тесни. Прерязваха пружините на леглото му, прекатурваха кофи и скамейки, за да се спъне в тях — нещо, което той никога не пропущаше да направи. Изпращаха му колети, които съдържаха не друго, а бащините му сапуни и свещи. Нямаше ученик в лицея, който да не си прави смях с Добин; и той понасяше всичко много търпеливо, мълчалив и страшно нещастен.

Къф, от друга страна, беше главатарят и контето на лицея. Той внасяше тайно бутилки с вино, биеше се с градските момчета, а в съботен ден идваха да го вземат с едно пони, което яздеше на път за дома. В стаята му имаше чифт ботуши, с които през ваканциите ходеше на лов. Имаше си златен часовник и смъркаше емфие като доктор Суиштейл. Беше ходил на опера и знаеше качествата на по-големите актьори, като предпочиташе мистър Кийн пред мистър Кембъл. Можеше да преведе четиридесет латински стиха в един час. Пишеше френска поезия. Какво ли още не можеше или не знаеше? Казваха, че дори самият доктор Суиштейл се страхувал от него.

Къф, неоспорваният цар на училището, господствуваше над поданиците си и ги тероризираше с неотразимо чувство за надмощие. Един лъскаше обувките му, друг препичаше хляба му, трети му подаваше топките за крикет в продължение на цял летен следобед. „Фигз“ беше момчето, което той презираше най-силно и с което, макар и постоянно да го обиждаше и да му се надсмиваше, не благоволяваше да има пряко вземане-даване.

Един ден, насаме, между двамата млади господа възникна спречкване. Фигз беше самичък в занималнята и се трудеше върху едно писмо за дома. Точно тогава влезе Къф и го прати да му свърши някаква работа, струва ми се, да му купи сладкиши.

— Не мога — отвърна Добин, — искам да свърша писмото си.

— Не можеш ли? — възкликна мистър Къф, дръпвайки писмото (в което много думи бяха задраскани, много бяха написани погрешно и върху които бяха изразходвани много усилия, мисли и сълзи; тъй като клетото момче пишеше на майка си, която много обичаше, макар и да бе жена на бакалин и да живееше в една задна стая на Теме Стрийт).

— Не можеш ли? — повтори мистър Къф. — Бих желал да знам защо, моля? Не би ли могъл да пишеш на почитаемата майка Фигз утре?

— Не наричай хората с прякори — каза Добин, като се вдигна много възбудено от чина.

— Е, сър, ще отидете ли? — изкукурига училищният петел.

— Дай писмото — отвърна Добин. — Един джентълмен не чете чужди писма.

— Добре де, а сега няма ли да отидеш? — отново запита другият.

— Не, няма. Не удряй, защото ще те пребия! — изрева Добин, като сграбчи една оловна мастилница с такъв зъл поглед, че мистър Къф се спря, смъкна ръкавите си, които бе навил нагоре, сложи ръце в джобовете и си отиде с подигравателна усмивка. След това той никога не влезе в личен досег с момчето на бакалина, обаче, ако сме справедливи към него, трябва да кажем, че всякога говореше за мистър Добин с презрение зад гърба му.

Известно време след този разговор стана така, че през един слънчев следобед мистър Къф се намери близо до клетия Уилям Добин, който лежеше под едно дърво на игрището, сричайки любимите си приказки от „Хиляда и една нощ“, и далеч от останалите момчета, които бяха заети с различни спортни игри, бе съвсем самичък и се чувствуваше почти щастлив. Ах, защо хората не оставят децата на мира! Защо учителите не престанат да ги тормозят, защо родителите упорствуват да насочват посвоему мислите им и да господствуват над чувствата им — тези мисли и чувства, които са загадка за всички (всъщност, какво ли знаем вие и аз един за друг, за децата ни, за бащите ни, за съседа ни и колко по-красиви и по-ценни са мислите на клетото момче или момиче, което се мъчим да направляваме, от тези на развратения от света човек, който властвува над тях?) — та ако, казвам, родителите и възпитателите оставяха децата по-дълго сами — от това щеше да има само полза, макар възпитанието им да пострада.

И тъй, Уилям Добин бе забравил света поне за малко и се намираше далеч някъде със Синдбад мореплавателя в долината на диамантите или с принц Ахмед и магьосницата Перибану в онази очарователна пещера, в която принцът я бе намерил и която всички бихме желали да обиколим, когато пискливи крясъци на разплакано дете го сепнаха от приятния му унес. Като вдигна очи, той видя пред себе си Къф, който налагаше едно малко момче.

Беше онова момче, което бе разправило за бакалската кола, но той не беше отмъстителен, особено към малките и беззащитните.

— Как посмяхте, сър, да счупите шишето? — викаше Къф на хлапето, като размахваше една бухалка за крикет над главата му.

Бе заповядал на момчето да се прехвърли през стената на игрището (на едно място, където парчетата натрошено стъкло отгоре бяха разчистени и в тухлите бяха направени удобни вдлъбнатини), да изтича на разстояние от четвърт миля, да купи на вересия шише ром, да се промъкне обратно, без да го видят дебнещите шпиони на доктора, и отново да се добере до игрището. Докато изпълняваше тази поръчка, кракът му се бе подхлъзнал, питието се бе разляло, панталоните му се бяха скъсали и той се появи пред господаря си разтреперан, виновен, но все пак здрав и читав.

— Как посмяхте, сър, да я счупите? — казваше Къф. — Несръчен малък крадец. Изпил си рома и сега се преструваш, че си счупил шишето. Подай си ръката.

И бухалката се стовари тежко върху ръката на детето. Последва стенание. Добин вдигна очи. Магьосницата Перибану бе избягала с принц Ахмед в най-вътрешната част на пещерата, Синдбад бе изчезнал в миг от долината на диамантите, далеч сред облаците, и пред честния Уилям лежеше всекидневният живот, а едно голямо момче биеше едно малко, без да има основание за това.

— Дай си и другата ръка! — изрева Къф на малкия си съучастник, чието лице бе разкривено от болка, Добин потрепери и се изпъчи в старите си тесни дрехи.

— На ти това, дяволче такова! — извика мистър Къф и бухалката отново се стовари върху ръката на детето.

Не се ужасявайте, госпожи, всяко момче, което е било в лицей, е вършило подобни неща. И вашите деца по всяка вероятност ще го вършат и понасят на свой ред. Бухалката се стовари още веднъж и Добин скочи.

Не мога да кажа какъв беше подтикът му. Измъчването в лицеите е също така узаконено, както бичуването в Русия. В известно отношение би било неджентълменско да му се противопостави човек. Може би глупавата Добинова душа се възмущаваше от тази проява на потисничество или пък жадуваше за отмъщение и гореше от нетърпение да премери сили с надутия мъчител и тиранин, който печелеше цялата слава, величие, гордост, почит и уважение в лицея, за когото биеха барабани и се развяваха знамена. Но какъвто и да беше поривът му, той скочи и изкрещя:

— Махни се, Къф, не измъчвай повече това дете! Иначе ще…

— Иначе какво? — запита Къф, смаян от това прекъсване. — Подай си напред ръката, зверче такова!

— Ще те напердаша тъй, както никога в живота ти не са те пердашили! — каза Добин в отговор на първата част на изречението на Къф.

Малкият Озбърн ахна със сълзи на очи и погледна с учудване и без да вярва този удивителен защитник, появил се така внезапно да го вземе под покровителството си, докато пък учудването на Къф едва ли бе по-малко от неговото. Представете си смайването на покойния ни владетел Джордж III, когато чул за въстанието на Североамериканските колонии. Представете си смелия Голиат, когато малкият Давид пристъпил към него и поискал да се борят, и само тогава ще добиете понятие за чувствата на мистър Реджинълд Къф, когато му бе оказана тази съпротива.

— След училище — каза той естествено; ала след като помълча и го изгледа така, сякаш искаше да каже: „Дотогава си направи завещанието или предай последното си желание на приятелите си.“

— Както обичаш — отвърна Добин. — Ти ще ми бъдеш секундант, Озбърн.

— Добре, щом искаш — отвърна малкият Озбърн; защото знаете, че баща му имаше собствен екипаж и той малко се срамуваше от защитника си.

Да, когато настана часът на битката, той едва се пресрамваше да подвиква: „Давай, Фигз“ — и нито едно момче от целия лицей не повтори това подвикване през първите два-три рунда на тази бележита борба, в чието начало методичният Къф с презрителна усмивка на лице, подвижен и весел, сякаш беше на бал, стоварваше ударите си върху своя противник и на три пъти поваля този нещастен защитник. При всяко поваляне се чуваха одобрителни викове и всеки един от наблюдателите изпитваше силното желание да му се даде честта да подложи коляното си на победителя.

„Как ли ще ме напердашат, като се свърши“ — мислеше си малкият Озбърн, вдигайки своя човек.

— Най-добре е да се предадеш — каза той на Добин. — Само ще ме напердаши, а ти знаеш, Фигз, че съм свикнал на това.

Но Фигз, чиито стави трепереха и чиито ноздри дъхаха яростно, се впусна в борбата за четвърти път.

Тъй като съвсем не знаеше как да възпре насочените срещу него удари, а освен това именно Къф беше нанесъл първия удар предишните три пъти, без да остави някаква възможност на противника си да го удари, Фигз реши сега да започне рунда с атака от своя страна. Понеже беше левак, той сложи в действие лявата си ръка и удари два пъти с всичка сила — веднъж по лявото око на мистър Къф и веднъж по прекрасния му римски нос.

За голямо учудване на зрителите този път Къф бе повален.

— Хубав удар, дявол да го вземе! — възкликна малкият Озбърн с вид на познавач, като потупа своя човек по гърба. — Удряй го с лява ръка, Фигз, моето момче.

През останалото време на битката лявата ръка на Фигз бе извънредно много заета, Къф биваше повалян всеки път. При шестия рунд почти толкова момчета се провикваха: „Карай, Фигз“ — колкото и: „Карай, Къф.“ При дванадесетия рунд Къф вече никакъв го нямаше, както се казва в такива случаи, и бе загубил не само самообладание, но и способността да напада и се отбранява. Фигз, от друга страна, бе спокоен като квакер. Лицето му бе съвсем бледо, очите му блестяха, широко отворени, а една голяма драскотина на дясната му буза изобилно кървеше и всичко това му придаваше страшен и свиреп вид, който, изглежда, събуди уплаха в душите на мнозина от зрителите. Но въпреки това неустрашимият му противник се приготви за тринадесети рунд.

Ако имах перото на Напие, бих могъл да опиша битката както подобава. Това бе последното нападение на гвардейците (или по-право, би било, тъй като битката при Ватерло още не бе станала) — това бе устремът на колоната на маршал Ней с десетте хиляди щръкнали байонета и двадесетте орли — това бяха крясъците на любителите на говеждо месо — британците, втурнали се стремглаво надолу по хълма да прегърнат врага в свирепа битка — с други думи, това бе Къф, впуснал се смело напред, обаче цял отмалял и замаян, докато Добин стовари обичайния си ляв удар върху носа на противника си и го повали на земята за последен път.

— Смятам, че това вече му е достатъчно — каза Фигз, когато противникът му падна на тревата като билярдна топка; и дори когато краят на борбата беше оповестен, мистър Реджинълд Къф не бе в състояние или пък не пожела да се изправи.

Тогава всички момчета извикаха „ура“ за Добин така възторжено, че бихте го помислили за техен любимец през цялото време на битката. Виковете изкараха доктор Суиштейл от кабинета му, любопитен да узнае причината за тази олелия. Разбира се, той заплаши Фигз, че ще го напердаши здравата, но Къф, който по това време бе дошъл на себе си и измиваше раните си, се изправи и каза:

— Вината е моя, сър — не на Фигз — не на Добин. Биех едно малко момче и той ми даде да разбера.

С тази великодушна реч той не само спаси победителя си от побой, но и спечели обратно първенството си пред момчетата, което поради поражението си почти бе загубил.

Малкият Озбърн писа вкъщи на родителите си и им разправи цялата случка.

„Шугъркейн Хаус, Ричмънд,

март 18…

 

Мила мамо,

надявам се, че всички сте добре. Ще ти бъда много благодарен, ако ми изпратиш един кейк и пет шилинга. Тук имаше сражение между Къф и Добин. Къф, както знаете, беше побойникът на училището. Борбата трая тринадесет рунда и Добин победи. Така че сега Къф е на второ място. Борбата беше заради мен. Къф ме напердаши, задето му бях счупил едно шише с мляко, и Фигз се застъпи за мен. Наричаме го Фигз, защото баща му е бакалин — фирмата им е «Фигз и Ръдж», Темс Стрийт, Сити — и смятам, че понеже той се би за мен, трябва да купувате чая и захарта от баща му. Къф си отива вкъщи всяка събота, но тази седмица не ще може, защото и двете му очи са насинени. Има си едно бяло пони, което идва да го вземе, а също и лакей в ливрея на бяла кобила. Бих желал и татко да ми вземе едно пони, и съм твой покорен син:

 

Джордж Седли Озбърн

 

П.П. Кажи много здраве на малката Еми. Изрязвам й един екипаж от картон. Моля ти се, не обикновен кейк, а със стафиди.“

Като резултат на Добиновата победа, репутацията му пред момчетата се издигна неимоверно високо и името Фигз, което дотогава бе символ на укор, сега стана измежду най-популярните и най-уважаваните прякори в училището.

— Най-после той не е виновен, че баща му е бакалин — казваше Джордж Озбърн, който, макар и малък, бе много обичан от младежите на доктор Суиштейл; и неговото мнение бе прието много радушно. Гласуваха, че ще се счита за непристойно да се подиграват на Добин за произхода му, и „старият Фигз“ стана прякор, с който се изразяваше обич и привързаност.

Промяната в положението му възвиси Добиновия дух. Той постигна чудни успехи в учението. Самият превъзходен Къф, при чието благоволение Добин можеше само да поруменява, му помагаше за латинските стихове, занимаваше го през свободните си часове, изведе го триумфално от класа на малките момчета в класа на по-възрастните и дори там му извоюва добро място. Откриха, че макар и тъп по класическите езици, по математика той е удивително бърз. За обща радост излезе трети по алгебра, а през лятната изпитна сесия по френски получи за награда книга. Трябваше да видите майчиното му лице, когато докторът му поднесе Telemaque (този прелестен роман) пред очите на цялото училище, родителите и гостите, надписан за Гилелмо Добин. Всички момчета изръкопляскаха в знак на одобрение и сърадване. Кой може да опише как той поруменяваше, как се спъваше, как тромаво се държа и колко крака изпотъпка, докато се върне на мястото си? Старият Добин, баща му, който сега за първи път го уважаваше, му даде публично две гвинеи, по-голямата част от които той похарчи за един общ пир; а след ваканцията пристигна в училището във фрак.

Добин беше юноша прекалено скромен, за да предположи, че тази щастлива промяна в положението му бе резултат от собственото му великодушие и мъжество. Той погрешно смяташе, че добруването му се дължи единствено на доброжелателството на малкия Джордж Озбърн, на когото оттогава нататък се закле в такава любов и привързаност, каквато само децата са годни да изпитват — привързаност като в приказката, изпитвана от тромавия Орсън към прекрасния малък Валентин, неговия победител. Той падна ничком пред малкия Озбърн и му отдаде любовта си. Дори и преди да се бяха запознали, той се бе възхищавал тайно от Озбърн, а сега стана негов лакей, негово куче, неговият Петкан. Вярваше, че Озбърн притежава всички добродетели, че е най-хубавият, най-смелият, най-дейният, най-способният, най-великодушният от всички юноши в света. Разделяше с него парите си, купуваше му най-разнообразни подаръци: ножчета, кутии за моливи, златни печати, бонбони, романтични книжки с големи цветни картини, представляващи рицари и разбойници, върху много от които се виждаха надписите „На Джордж Озбърн, ескуайър, от неговия предан приятел Уилям Добин“ — изрази на уважение, които Джордж приемаше много благосклонно както подобаваше на превъзходните му качества.

 

Така че, когато лейтенант Озбърн дойде на Ръсъл Скуеър в деня на отиването им във Воксхол, той каза на дамите:

— Мисис Седли, надявам се, че няма да е неудобно; поканих нашия Добин да вечеря тук, а след това да дойде с нас във Воксхол. Той е почти толкова скромен, колкото Джоз.

— Скромност, ами — каза едрият джентълмен, като хвърли поглед на победител към мис Шарп.

— Да, той е скромен, но ти си несравнимо по-грациозен, Седли — прибави със смях Озбърн. — Срещнах го в Бедфорд, когато отидох да те търся, и му казах, че мис Амелия се е прибрала у дома си и че всички възнамеряваме да се повеселим някоя вечер. Казах също, че мисис Седли му е простила вече, задето счупи съда за пунш на детския празник. Не си ли опомняте тази злополука, госпожо, преди седем години?

— Върху алената копринена рокля на мисис Фламинго — каза добродушната мисис Седли. — Колко беше недодялан. А и сестрите му не са много по-грациозни. Лейди Добин беше снощи в Хайбъри с три от тях. Ех, ама какви фигури, милички!

— Общинският съветник е много богат, нали? — каза лукаво Озбърн. — Не мислите ли, че една от сестрите би била добра партия за мен, госпожо?

— Ах, глупаво същество! Та коя ли би ви взела с това ваше жълто лице?

— Как моето лице жълто? Не казвайте това, преди да видите Добин. Той е прекарвал жълтеница три пъти: два пъти в Насау и веднъж в Сент Китс.

— Както и да е, вашето лице е достатъчно жълто за нас. Нали, Еми? — каза мисис Седли. При тези думи мис Амелия само се усмихна и поруменя. И като погледна към бледото и интересно лице на мистър Джордж Озбърн, както и към прекрасните му черни, къдрави, лъскави бакенбарди, на които самият той гледаше с не малко самодоволство, тя реши в своето мъничко сърчице, че в цялата армия на негово величество и дори в целия широк свят няма такова лице, нито пък такъв герой.

— Цветът на лицето на капитан Добин за мен няма никакво значение — каза тя, — нито пък тромавостта му. Много добре знаете, че той винаги ще ми се нрави — а основание за това нейно твърдение беше обстоятелството, че той бе приятел и защитник на Джордж.

— В цялата войска няма по-прекрасен човек — каза Озбърн, — нито пък по-добър офицер, макар, признавам, да не е Адонис. — И той погледна към огледалото с голяма наивност, като при това свое действие срещна погледа на мис Шарп, отправен зорко към него. Той се изчерви малко, а Ребека (хитра малка лисичка) си помисли: „Ah, mon beau Monsieur^[1]! Разбрах те колко струваш.“

Същата вечер, когато Амелия влезе пъргаво в гостната в бяла муселинена рокля, готова за завоеванието във Воксхол, извила глас като чучулига и свежа като роза, един много висок и непохватен джентълмен с големи крака и ръце и с големи уши, изпъкващи на ниско остриганата му глава с черна коса, облечен в отвратителния военен мундир и подобната на цилиндър шапка от онова време, пристъпи напред да я посрещне и направи един от най-тромавите поклони, които човек може да си представи.

Бе не друг, а капитан Уилям Добин, от… пехотен на негово величество полк, завърнал се след жълтеницата в Западноиндийските острови, където военната участ бе захвърлила полка му, докато толкова много от смелите му другари жънеха успехи на полуострова.

На влизане той бе почукал така плахо и тихо, че дамите горе не бяха го чули, иначе, бъдете уверени, мис Амелия никога не би се осмелила да влезе в стаята с песен на уста. Но при това обстоятелство сладкият й мил гласец достигна право до сърцето на капитана и се настани там. Когато тя му подаде ръка, преди да я хване, той се спря и си помисли: „Я виж, възможно ли е — нима вие сте девойчето, което помня в розова рокличка тъй неотдавна — вечерта, когато съборих съда за пунш, точно след като ме бяха произвели? Вие ли сте малкото момиче, за което Джордж Озбърн каза, че ще се ожени? Какво цъфтящо младо създание сте и какво щастие има този мошеник!“ Той си помисли всичко това, преди да вземе ръката на Амелия в своята, като остави шапката си да падне. Смятам, че от описания на предишната страница разговор прозорливият читател е могъл да схване историята му от времето, когато бе напуснал училище, до самия момент, когато имахме удоволствието да го видим отново. Добин, презираният бакалин, бе вече общински съветник — общинският съветник Добин бе полковник в градската милиция, която тогава пламтеше от желание да възпре френското нахлуване. Корпусът на полковник Добин, в който старият мистър Озбърн бе служил като незначителен фелдфебел, бе прегледан от владетеля и от Йоркския херцог и полковникът бе получил рицарско звание. Синът му постъпи в армията, а после младият Озбърн влезе в същия полк. Двамата служиха на Западноиндийските острови и в Канада. Полкът току-що се бе прибрал в отечеството и привързаността на Добин към Джордж Озбърн сега бе толкова гореща и силна, колкото и по времето, когато бяха ученици.

И тъй, тези симпатични хора сега седнаха да вечерят. Те разговаряха за война и слава, за Бонапарт и за лорд Уелингтън, както и за военния бюлетин. В онези бележити дни във всеки военен бюлетин се четеше за някоя победа и двамата храбри младежи копнееха да видят собствените си имена в славния списък, като проклинаха нещастната си участ да се числят към полк, който бе далеч от мястото, където можеше да се спечели слава. Мис Шарп се запали при този възбуден разговор, обаче на мис Седли просто й прилошаваше, докато го слушаше. Мистър Джоз разправи няколко от своите историйки за лов на тигри, довърши разказа за мис Кътлър и лекаря Ланс, поднесе на Ребека от всичко, което се намираше на масата, и самият той хапна и пи твърде много. После скочи с удивителна грация да отвори вратата на дамите, когато те се оттеглиха, и като се върна на масата, наля се с няколко чаши кларет, които изпи с нервна бързина.

— Събира смелост — прошепна Озбърн на Добин; и най-после настана часът, екипажът пристигна и тръгнаха към Воксхол.