Уилям Текери
Панаир на суетата (59) (роман без герой)

Глава LVIII
Нашият приятел майорът

Нашият майор беше станал толкова симпатичен на всички от кораба „Рамшундър“, че когато той и мистър Седли слязоха в бреговата, лодка, дошла да ги посрещне и да ги вземе от кораба, целият екипаж — моряци и висш персонал, начело със самия велик капитан Браг, извикаха три пъти „ура“ за майор Добин, който се изчерви силно и няколко пъти кимна с глава в знак на благодарност. Джоз, който навярно смяташе, че поздравите са за него, свали шапката си със златните галони и я размаха тържествено към приятелите си, след което ги изтеглиха на брега с голяма тържественост и те се отправиха към хотел „Роял Джордж“.

Макар и величественият вид на печеното говеждо и на сребърната висока бирена чаша, загатваща за домашно приготвена бира, които вечно поздравяват окото на завърналия се от чужбина пътник при влизане в трапезарията на хотел „Джордж“, да действуват много освежително и приятно, така че човекът, който влиза в тази удобна и уютна английска странноприемница, с радост би могъл да пожелае да остане там няколко дни, все пак Добин започна веднага да приказва за пощенска кола и щом се намери в Саутхамптън, изрази намерението си да тръгне незабавно за Лондон. Джоз обаче не искаше и да чуе за тръгване още същата вечер. Защо трябва да прекара нощта в пощенската кола вместо в голямото и широко меко пухено легло, готово да замести отвратителното тясно корабно легло, в което внушителният бенгалски джентълмен бе затворен през време на пътуването? Той не можеше да помисли за местене, докато не се разчистеше багажът му. Така че майорът бе принуден да чака до другия ден и изпрати писмо на семейството си, с което съобщаваше, че е пристигнал, и изтръгна обещание от Джоз и той да пише на близките си. Джоз обеща, но не го направи. Капитанът, лекарят и един-двама от пасажерите дойдоха да вечерят в хотела с двамата ни приятели. Джоз много се прояви при поръчването на великолепната вечеря и даде дума на майора, че на следния ден ще потегли заедно с него. Собственикът на странноприемницата каза, че му правело истинско удоволствие да гледа как мистър Джоз изпива първата си чаша бира. Ако имах време и ако се осмелявах да се отклоня от разказа си, можех да напиша цяла глава относно първата чаша бира, изпита на английска земя. Ах, колко е сладка тя! Заслужава си да бъдеш далеч от дома цяла година само за да изпиташ удоволствието от тази първа глътка.

На другата сутрин майор Добин се появи много спретнато облечен и гладко избръснат, какъвто си му беше обичаят. Но той излезе от стаята си толкова рано, че никой още не беше станал, освен момчето, което се грижеше за обущата и което, изглежда, никога не се нуждаеше от сън. И докато вървеше със скърцащи стъпки по тъмните коридори на хотела, майорът можеше да чуе как хъркаха различните му обитатели. После се надигна и туземецът-прислужник на Джоз и се залови за твърде сложните приготовления за тоалета и наргилето на господаря си. След него станаха и слугините, които, като срещаха тъмния човек в коридорите, изпищяваха и го вземаха по погрешка за дявола. Той и Добин се спъваха в кофите им, докато вървяха насам-натам из хотела. И когато първият необръснат слуга се появи и отключи външната врата на странноприемницата, майорът реши, че вече е дошло време за тръгване и веднага поръча пощенска кола, за да могат незабавно да потеглят.

Сетне той се отправи към стаята на мистър Седли и разтвори завесите на голямото семейно легло, в което хъркаше мистър Джоз.

— Хайде, Седли! — каза майорът. — Време е да тръгваме; пощенската кола ще бъде пред вратата след половин час.

Джоз запита с ръмжене изпод юргана колко е часът; но когато най-после изтръгна от смутения майор (който никога не лъжеше, макар и това да не бе в негова полза) кое време е, той изсипа такива ругатни, които няма да повторим пред вас, но чрез които даде на Добин да разбере, че ако станел по това време, щял да обрече душата си на гибел; че майорът можел да отиде да се обеси; че нямал намерение да пътува с него; и че било много грубо и невъзпитано да се безпокои по такъв начин сънят на един джентълмен. След всичко това майорът се принуди да се оттегли, като остави Джоз да продължи прекъснатия си сън.

След малко пристигна пощенската кола и майорът не желаеше да чака повече. Ако той беше английски благородник, пътуващ за удоволствие, или вестникарски куриер, носещ важни новини (правителствените съобщения обикновено се пренасят много по-безшумно), не би пътувал по-бързо. Момчетата от колата се чудеха на бакшишите, които им подхвърляше. Колко весело и зелено изглеждаше полето, докато колата летеше от един крайпътен камък до друг, край спретнатите градчета, където съдържателите на странноприемниците излизаха да го приветствуват с усмивка и поклони; край хубавите ханчета, чиито табелки висяха по брястовете, и конете и каруцарите пиеха под пъстрата сянка на дърветата; край старите замъци и паркове; край малки селца, събрани около древните сиви черкви — и през прелестния и дружелюбен английски пейзаж! Има ли друг в света като него? На завърналия се в родината пътник той изглежда толкова мил — и сякаш се ръкува с вас, докато минавате през него. И тъй, значи, майор Добин измина пътя между Саутхамптън и Лондон, като едва ли забеляза нещо повече от крайпътните камъни. Защото, знаете, той чакаше с такова нетърпение да види родителите си в Кембъруел. Свидеше му за времето, изгубено между Пикадили и неговото старо свърталище в хотел „Слотърс“, накъдето се отправи. Дълги години бяха изминали, откакто го видя за последен път, откакто той и Джордж, младежи тогава, се бяха веселили и гуляли толкова пъти. Сега той беше вече встъпил в съвсем зряла възраст. Косата му бе прошарена и през това време много младежки увлечения и чувства бяха също посивели. Пред вратата обаче стоеше все същият стар прислужник, със същия мазен черен костюм, със същата двойна брадичка и отпуснато лице, със същия огромен сноп ключове, подрънкващ парите си в джоба както по-рано. Той посрещна майора така, сякаш бе заминал само преди една седмица.

— Сложете нещата на майора в номер двадесет и три — тя е неговата стая — каза Джон, без да проявява никакво учудване. — Предполагам, че ще искате печена кокошка за обед. Не сте ли се оженили? Говореха подобно нещо за вас — тук беше онзи ваш шотландски лекар. А, не, не, това беше за капитан Хъмби, от тридесет и трети номер, който също замина с полка си за Индия. Ще искате ли топла вода? Защо пристигате с пощенска кола? Дилижансът не е ли достатъчно удобен за вас? — И с тези думи верният прислужник, който познаваше и си спомняше всеки офицер, свикнал да отсяда в хотела, и за когото десет години бяха като един ден, поведе Добин към старата му стая, с голямото легло с вълнени завеси, с овехтелия килим, овехтял още повече, и със старите черни мебели, покрити с избелял кретон — точно каквито майорът си ги знаеше от младини.

Той си спомни как в деня преди сватбата си Джордж се разхождаше нагоре-надолу из стаята, като хапеше нокти и се заклеваше, че старият трябвало да се примири, но ако не го направел, той нямало да промени решението си. Представи си го как бе влязъл в стаята му, затваряйки с трясък вратата, както и тази на своята собствена стая…

— Не сте се подмладили — каза Джон, като оглеждаше спокойно стария си приятел.

Добин се засмя.

— Десет години и една треска не могат никога да ни подмладят, Джон — каза той. — Ти винаги изглеждаш млад; не ти си винаги стар.

— Какво стана с вдовицата на капитан Озбърн? — запита Джон. — Какъв прекрасен младеж беше той! Боже мой, и как пилееше парите си! И вече не се завърна след деня, когато се ожени. И още ми дължи три лири стерлинги. Ето, погледнете, имам го записано в тефтерчето си. „Десети април, 1815 година, капитан Озбърн, три лири.“ Интересно дали баща му ще ми плати — и като каза това, Джон извади от джоба си същото кожено тефтерче, в което бе отбелязал заема си на капитана, върху пожълтялата и зацапана страница, която още съществуваше и върху която се виждаха надраскани и други бележки относно старите посетители на хотела.

След като заведе клиента си в стаята му, Джон се оттегли с превъзходно спокойствие; и майор Добин, като се изчерви и ухили на собствената си абсурдност, избра най-елегантния си и най-хубав цивилен костюм и се разсмя на собственото си загоряло лице и сива коса, докато ги разглеждаше в очуканото малко огледало на тоалетната масичка.

„Радвам се, че старият Джон не ме е забравил — каза си той. — Надявам се, че може би и тя ще ме познае.“ И той излезе от хотела, като се отправи по посока на Бромптън.

И докато вървеше към къщата й, и най-дребната случка от последната му среща с Амелия се въртеше в паметта на този верен човек. След като бе минал през Пикадили за последен път, там бяха издигнали арката и статуята на Ахил; бяха станали стотици промени, които умът и окото му само бегло забелязаха. Той цял се разтрепери, когато тръгна по тъй добре познатия му булевард в Бромптън, който водеше към улицата, където живееше тя. Дали се готвеше да се омъжи, или не? Ами ако я срещнеше с малкото й момче — боже мой, какво трябваше да направи? Той видя една жена с петгодишно дете, идваща насреща му — Дали беше тя? Самата мисъл за това го накара да се разтрепери. Когато най-после стигна до редицата къщи, където тя живееше, и до портата, той се хвана за нея и се спря. Можеше да чуе ударите на собственото си сърце. „Да я благослови бог, каквото и да се е случило“ — каза си той.

— Пък може и да не живее вече тук — промълви и мина през портата.

Прозорецът на стаята й беше отворен и вътре нямаше никой. Стори му се обаче, че разпозна пианото, с картата над него, както бяха разположени едно време, и тревогите му се възвърнаха. Медната табелка на мистър Клеп продължаваше да стои на вратата и той хвана чукчето и почука.

Една напета шестнадесетгодишна девойка със светли очи и розови бузи дойде да му отвори и погледна изпитателно майора, докато той стоеше облегнат на малкия парапет.

Беше бледен като призрак и едва можа да промълви:

— Тук ли живее мисис Озбърн?

Тя го погледна вперено за миг и като също пребледня, каза:

— Милостиви боже, та това е майор Добин! — Разтреперана, тя подаде и двете си ръце. — Не ме ли помните? — каза тя. — Едно време ви наричах майор Бонбонков.

При тези думи — и вярвам, че за първи път в живота си постъпваше така — майорът взе девойката в обятията си и я целуна. Поли започна да се смее и плаче истерично и като завика баща си и майка си с все глас, доведе тези достойни хора, които вече оглеждаха майора от прозорчето на кухнята и много се учудиха, когато завариха дъщеря си в коридорчето в прегръдките на един висок човек със син фрак и бели панталони.

— Аз съм стар ваш приятел — каза той, като пак се изчерви. — Не ме ли помните, мисис Клеп, и онези хубави сладкиши, които приготовлявахте за чая? Не се ли сещате кой съм, Клеп? Аз съм кръстникът на Джордж и току-що се завърнах от Индия. — Последва буйно ръкуване. Мисис Клеп много се развълнува и зарадва; на няколко пъти тя призова небето в малкото коридорче.

Хазаинът и хазайката на къщата поведоха достойния майор към стаята на Седли (където той помнеше и най-малката мебел, и най-дребното украшение) и като го сложиха да седне в празното кресло на техния наемател, бащата, майката и дъщерята с хиляди прекъсващи разказа им възклицания разправиха на майор Добин подробностите от живота на Амелия, които ние вече знаем, но които не бяха известни на майора — а именно за смъртта на мисис Седли, за одобряването на Джордж с дядо му Озбърн, за начина, по който вдовицата понасяше раздялата със сина си и за други подробности от живота й. Два или три пъти той се приготви да запита по въпроса около омъжването й, но нямаше сърце да го направи. Той не искаше да разкрие чувствата си пред тези хора. Най-после го осведомиха, че мисис О. отишла на разходка с баща си в Кенсигтън Гардънс, където винаги придружавала стария джентълмен (който сега бил много немощен и вечно намусен и правел живота й много тежък, макар и тя да се държала към него като ангел, разбира се) рано следобед, когато времето било хубаво.

— Имам на разположение много малко време — каза майорът — и довечера ме чака важна работа, но бих желал да видя мисис Озбърн. Нека мис Поли дойде с мене и ми покаже пътя.

Мис Поли се удиви и възхити от това предложение. Тя знаеше пътя и с удоволствие щеше да придружи майора. Често бе ходила в градината с мистър Седли, когато мисис О. отиваше — отиваше на Ръсъл Скуеър; и знаеше скамейката, на която той обичаше да сяда. Тя изтича до стаята си и след малко се появи с най-хубавото си боне и с майчиния си жълт шал и голяма брошка, които бе заела, за да стане достойна спътница на майора.

И тогава облеченият със син фрак и кожени ръкавици офицер подаде ръка на младата дама и те тръгнаха много весели. Той беше доволен, че ще има край себе си близък човек за сцената, от която някак си се боеше. Добин й зададе още хиляди въпроси относно Амелия — доброто му сърце се свиваше от болка при мисълта, че тя е трябвало да се раздели със сина си. Как понасяше тя това? Виждаше ли го често? Мистър Седли добре ли беше в парично отношение? Поли отговори на всички тези въпроси на майор Бонбонков колкото можеше най-добре.

И докато вървяха, случи се нещо, което, макар и дребно само по себе си, достави най-голяма радост на майор Добин. Един бледен мъж с редки бакенбарди и корава бяла яка се показа по алеята срещу тях, хванал под ръка две дами. Едната беше висока и с властен вид, на средна възраст, с черти и цвят на лицето, прилични на тези на свещенослужителя, до когото вървеше, а другата беше дребничка жена с мургаво лице, с чудесно ново боне с бели панделки, с елегантна пелерина и красив златен часовник, окачен на кордон на шията й. Господинът, окован от двете си страни от дамите, носеше освен това чадър, шал и кошница, така че ръцете му бяха напълно заети и затова, разбира се, му беше невъзможно да докосне шапка и да отвърне на реверанса, с който мис Клеп го поздрави.

Той само кимна с глава в отговор на поздрава й, на който двете дами отговориха с покровителствен вид и едновременно с това хвърлиха строг поглед към индивида със синия фрак, който придружаваше мис Поли.

— Кой е този? — запита майорът, развеселен от гледката, която представляваха тримата, като им направи път да минат.

Поли го погледна малко закачливо.

— Това са нашият пастор, преподобният мистър Бини (майорът леко трепна), и неговата сестра, мис Б. Божичко мили, как ни тормозеше тя в неделното училище! А другата дама, дребничката, с малко кривогледото око и хубавия часовник, е мисис Бини — бившата мис Гритс, чийто баща е собственик на магазина за чай. Ожениха се миналия месец и току-що са се върнали от Маргет. Тя има пет хиляди лири стерлинги, но вече се скараха с мис Б., която направи сватлъка.

Ако преди майорът бе трепнал, сега той се сепна и така удари бастуна си по земята, че мис Клеп възкликна и се разсмя. Той постоя за миг безмълвен, с отворени уста, като погледна след отдалечаващите се младоженци, докато мис Поли му разправяше историята им, но той не чу нищо повече от това, че преподобният джентълмен се бе оженил и цял се стопи от щастие. След тази среща удвои крачките си; и все пак пристигнаха прекалено скоро (защото той страшно трепереше при мисълта за срещата, за която бе жадувал през всичките тези десет години) и влязоха вътре през старата малка портичка в оградата на Кенсингтън Гардънс.

— Ето ги — каза мис Поли и отново почувствува ръката му да потрепва под нейната. Тя веднага разбра цялата работа. Историята й беше тъй добре известна, сякаш я беше чела в някой от любимите й романи — „Сирачето Фини“ или „Шотландските първенци“.

— Хайде сега изтичай и й кажи — каза майорът.

Поли изтича напред, а жълтият й шал се развяваше от лекия ветрец.

Старият Седли седеше на една скамейка с носна кърпичка върху коленете си, като бръщолевеше според обичая си все същата история за едно време, която Амелия бе слушала и бе дарявала с търпелива усмивка толкова много пъти. Напоследък тя можеше да мисли за собствените си работи и едновременно с това да се усмихва или да потвърждава по такъв начин, сякаш внимава в бащините си приказки, като едва ли чуваше и една дума от историите на стария човек. Когато Поли се зададе тичешком и Амелия я зърна, тя скочи от скамейката. Първата й мисъл беше, че нещо се е случило с Джорджи; но светналото и нетърпеливо лице на вестителката разпръсна страха в гърдите на боязливата майка.

— Новина! Новина! — извика пратеничката на майор Добин. — Той си дойде! Той си дойде!

— Кой си е дошъл? — запита Еми, като продължаваше да мисли за сина си.

— Погледнете там — отвърна мис Клеп, като се обърна и посочи; Амелия погледна нататък и видя мършавата фигура на Добин и дългата му сянка, движеща се плавно по тревата. И Амелия на свой ред се стресна, поруменя и, разбира, се започна да плаче.

Той я гледаше — о, с каква обич! — докато тя изтича към него с прострени напред ръце, готова да му ги подаде. Не се беше променила. Беше малко бледна, малко понапълняла. Очите й бяха същите — добрите, доверчиви очи. Едва ли имаше повече от две-три сребърни нишки в меката й кестенява коса. Тя му подаде и двете си ръце и усмихната, и поруменяла погледна през сълзи честното му, приятелско лице. Той пое двете малки ръце в своите и ги задържа. За миг постоя безмълвен. Защо не я взе в прегръдките си и не се закле, че вече никога не ще я остави? Тя сигурно щеше да отстъпи — невъзможно бе да не го послуша.

— Трябва… Трябва да ви съобщя за пристигането и на друг човек — каза той след малко мълчание.

— Мисис Добин? — каза Амелия, като направи крачка назад. — Защо не отговаряте?

— Не — каза той, като пусна ръцете й. — Кой ви е разправял тези лъжи? Думата ми беше за брат ви Джоз. Пътувахме на един и същи кораб; той ще се прибере вече вкъщи и ще ви направи всички щастливи.

— Татко, татко — провикна се Еми. — Чуй новината! Брат ми е в Англия. Дошъл е да се погрижи за тебе. Ето и майор Добин.

Мистър Седли се сепна, разтрепери се силно и се опита да събере мислите си. Сетне пристъпи напред и направи старомоден поклон на майора, когото нарече мистър Добин и изрази надеждата, че неговият достоен баща сър Уилям Добин е добре. После каза, че възнамерявал да посети сър Уилям, който неотдавна му бил направил честта да му гостува. Сър Уилям не бе ходил при стария джентълмен от преди осем години — и това посещение той смяташе да върне.

— Много е съсипан — прошепна Еми, когато Добин сърдечно се ръкува със стария човек.

 

Вечерта, макар да имаше особено важна работа в Лондон, майорът се съгласи да я пренебрегне, щом мистър Седли го покани да остане у тях за чая. Амелия взе под ръка младата си приятелка с жълтия шал и тръгна начело на компанията, когато се запътиха за вкъщи, така че на Добин се падна да придружи мистър Седли. Старият човек вървеше много бавно, като му разправяше множество стари свои историйки за клетата си Бетси, за миналото си благополучие и за своето разорение. Мислите му, както това се случва със загубващите силите си стари хора, се въртяха само около миналото. За настоящето, с изключение на последното нещастие, което го бе сполетяло, той знаеше много малко. Майорът с радост го остави да си приказва. Очите му бяха отправени към фигурата пред него — милата малка фигура, която винаги преизпълваше въображението му, молитвите му и се появяваше в сънищата му и когато спеше, и когато беше буден.

През цялата вечер Амелия беше много щастлива. Усмихната и енергична, на Добин се струваше, че тя изпълнява задълженията си на домакиня с голяма грация и умение. Очите му я следваха, докато седяха в здрача. Колко пъти жадуваше той за този миг и си мислеше за нея, докато беше далеч под горещите ветрове и през изморителните походи — нежна и усмихната, грижеща се мило за старите си родители, украсяваща беднотията със сладостното си подчинение — точно каквато я виждаше сега. Не казвам, че вкусът му беше кой знае колко изискан, нито че големият интелект трябва да се задоволява с домашния рай, както това беше достатъчно за нашия простосърдечен стар приятел; но за добро или за зло, желанията му бяха от този род; и с Амелия край себе си, той беше готов да изпие толкова чаши чай, колкото доктор Джонсън.

Като забеляза тази негова склонност, Амелия със смях я насърчаваше; и видът й беше крайно закачлив, докато му подаваше чаша подир чаша. Вярно, тя не знаеше, че майорът не е обядвал и че в хотел „Слотърс“ му бяха запазили маса, като бяха сложили върху нея чинийка, за да се покаже, че е заета — маса в същото онова сепаре, в което майорът и Джордж бяха пирували много пъти, докато тя беше още почти дете, току-що излязла от училището на мис Пинкъртън.

Първото нещо, което мисис Озбърн показа на майора, беше портретчето на Джорджи, за което тя изтича веднага щом се прибраха в къщи. Разбира се, то не беше и наполовина толкова красиво, колкото самото момче, но не беше ли мило от негова страна да й го подари? Докато татко й беше буден, тя не приказваше много за Джорджи. За стария човек не беше приятно да слуша за мистър Озбърн и за Ръсъл Скуеър и навярно той не знаеше, че в продължение на много месеци живееше почти само от щедростта на богатия си съперник; и избухваше, когато се заговаряше за него.

Добин му разправи всичко и може би малко повече от всичко, което се бе случило на борда на „Рамшундър“; и преувеличи благородните намерения на Джоз към баща му и решението му да облекчи старите му години. Истината е, че през време на пътуването майорът бе внушил най-настоятелно на своя спътник какъв е дългът му и бе изтръгнал от него обещания, че ще се погрижи за сестра си и нейния малък син. Той успокояваше раздразнението на Джоз относно парите, които старият джентълмен бе теглил за негова сметка, и със смях му разправи собствените си патила по същия повод, както и за знаменитата пратка вино, с която старият човек го бе удостоил. И постепенно успя да накара Джоз, който съвсем не беше коравосърдечен, когато се чувствуваше доволен и когато го ласкаеха умерено, да погледне с благосклонност на роднините си в Европа. И най-после, срамувам се да го кажа, но майорът толкова разтегна истината, че каза на стария мистър Седли как най-вече желанието да види баща си било докарало Джоз в Европа.

В обичайния за него час мистър Седли задряма в стола си и това даде възможност на Амелия да започне разказа си, което тя стори с голямо нетърпение. Той се отнасяше изключително за Джорджи. Тя не споменаваше нищо за собствените си страдания при раздялата с него, защото, макар и да бе почти смазана от мъка, тази достойна жена смяташе, че е грешно от нейна страна да роптае за това, че го бе загубила; но тя изля всичко относно него — добродетелите му, дарбите му, както и бъдещите му възможности. Описа ангелската му красота; разказа десетки случки, показващи неговото благородство и великодушие; разказа как една дукеса от кралския род се спряла и се възхитила от него в Кенсингтън Гардънс; в какъв разкош живеел сега и как си имал пони и собствен лакей; колко бил находчив и умея и колко начетен и приятен човек бил неговият учител — преподобният Лорънс Вийл.

— Той знае всичко — каза Амелия. — И устройва такива забавни чайове. Вие, който сте толкова учен и сте чели толкова много, и сте толкова умен и образован — не поклащайте глава и не отричайте, той винаги казваше това за вас, — и вие ще останете очарован от приемите на мистър Вийл. Те стават в последния вторник на месеца. Той казва, че нямало пост в юридическото поприще или сената, за който Джордж не би могъл да аспирира. Ето, погледнете — и тя отиде до чекмеджето край пианото и извади едно от съчиненията на Джорджи, което все още пазеше и в което той говореше против себелюбието.

— Вижте само почерка му и как цитира старогръцки още на тази възраст! — каза изпълнената с доволство майка. — О, Уилям — прибави тя, като хвана ръката на майора, — какво съкровище ми е дал господ в лицето на това момче! То е утехата на живота ми — и самият образ на… починалия!

„Нима трябва да й се сърдя за това, че му е вярна? — мислеше си Уилям. — Трябва ли да ревнувам от приятеля си в гроба, или да се огорчавам, че сърце като нейното може да обича само веднъж и завинаги? О, Джордж, Джордж, колко малко ценеше съкровището, което притежаваше!“ Това бяха чувствата, които преминаха бързо в сърцето на Уилям, докато държеше ръката й в своята, а кърпичката закриваше очите й.

— Драги приятелю — каза тя и стискаше ръката, която държеше нейната, — колко добър и благороден сте били винаги към мене! Ето, татко се размърда. Ще отидете утре да видите Джорджи, нали?

— Не утре — каза клетият добър Добин. — Имам работа. — Той не искаше да признае, че още не беше отишъл да види родителите си и скъпата си сестра Ана — опущение, за което съм сигурен, че всеки човек на реда би обвинил майора. Сетне си взе сбогом, като остави адреса си, да го предадат на Джоз, когато пристигне. И тъй, първият ден от пристигането му се свърши и той я бе видял.

Когато се прибра в хотел „Слотърс“, печената кокошка, разбира се, беше студена и той я изяде за вечеря. И като знаеше колко рано си лягаха родителите му и че е безсмислено да обезпокоява съня им в такъв късен час, майор Добин отиде на театър, където — нека се надяваме — представлението му хареса.