Уилям Текери
Панаир на суетата (55) (роман без герой)

Глава LIV
Неделя след сражението

Резиденцията на сър Пит Кроли на Грейт Гонт Стрийт тъкмо беше започнала да се приготовлява за настъпващия ден, когато Родън, във вечерното облекло от преди два дни, мина край изплашеното женско същество, което метеше стъпалата, и влезе в братовия си кабинет. Лейди Джейн, в сутрешна роба, беше станала и се намираше на горния етаж в детските помещения, да надзирава тоалета на децата и да изслуша сутрешните молитви, които малките същества изричаха на скута й. Всяка сутрин тя и те изпълняваха това задължение в уединение и преди публичната церемония, председателствувана от сър Пит, на която се очакваше да присъствуват всички от домакинството. Родън седна в кабинета пред масата на баронета, на която се виждаха грижливо наредени книги и писма, спретнато написани сметки и симетрично поставени брошури, виждаха се също сметководни книги, библията, списанието „Месечен преглед“ и дворцовият алманах, и всички бяха подредени сякаш на парад, в очакване прегледа на началника си.

Сборник с проповеди, които сър Пит имаше навика да държи на семейството си всяка неделя сутрин, лежеше приготвен на писалището, готов за мъдрия му избор. До сборника с проповедите беше сложен вестник „Обзървър“, влажен и грижливо сгънат, предназначен за лична употреба на сър Пит. Само лакеят му си позволяваше да прегледа вестника, преди да го сложи на писалището на господаря си. Тази сутрин, преди да го занесе в кабинета, той прочете живописното описание на „приема в Гонт Хаус“, с имената на всички знатни личности, поканени от маркиз Стейн, за да се срещнат с негово кралско височество. След като направи необходимите коментари върху този прием с икономката и нейната племенница, докато закусваха с чай и топъл препечен хляб с масло в стаята на прислугата, и след като се запита с какво изобщо живее семейство Родън Кроли, лакеят навлажни малко вестника и го сгъна още веднъж, така че той отново доби свеж и невинен вид, в който да го намери господарят на къщата.

Клетият Родън взе вестника и се опита да почете до идването на брат си. Буквите се въртяха пред очите му и той просто не знаеше какво се разправя в прочетените от него пасажи. Правителствените новини и известия (които сър Пит в качеството си на общественик беше длъжен да прегледа, иначе не би позволил да се внася в дома му неделен вестник), театралните критики, боксьорският мач между любимеца на Тътбъри и Баркинг Бъчър, самата хроника за празненството в Гонт Хаус, която съдържаше най-ласкаво описание на прочутите пантомими, в които като героиня се бе проявила мисис Беки — всичко това мина пред Родъновия поглед сякаш в мъгла и той продължи да седи и чака пристигането на главата на рода.

Точно когато грубият звън на черния мраморен кабинетен часовник започна да отброява ударите на деветия час, сър Пит се появи — свеж, спретнат, грижливо избръснат, с гладко като восък лице и корава яка. Рядката му коса беше вчесана и напомадена и той подрязваше ноктите си, докато слизаше величествено по стълбите с колосана вратовръзка и сив фланелен халат — с една дума, истински английски джентълмен — образец на спретнатост и благоприличие. Той се стресна, като видя клетия Родън в кабинета си, в изпомачкани дрехи, с кървясали очи и паднала върху лицето му коса. Помисли, че брат му е в нетрезво състояние и че цяла нощ е прекарал в някаква оргия.

— Боже мой, Родън — каза той с пребледняло лице, — какво те носи тук по това време на деня? Защо не си у дома си.

— У дома си — каза Родън с див смях. — Не се плаши, Пит. Не съм пиян. Затвори вратата, искам да ти говоря.

Пит затвори вратата, приближи се до масата, където седна в другото кресло — предназначено за домоуправителя, адвоката или доверения посетител, които идваха по работа при баронета — и продължи да подрязва ноктите си по-енергично от преди.

— Пит, с мене всичко е свършено — каза полковникът след кратко мълчание. — Да, всичко.

— Винаги съм казвал, че ще се стигне до това — извика раздразнено баронетът, като барабанеше някаква мелодия с гладко подрязаните си нокти. — Предупреждавал съм те хиляди пъти. Не съм в състояние да ти помогна. Всеки шилинг от парите ми е вързан. Дори и стоте лири стерлинги, които Джейн ти донесла онази вечер, бяха обещани на адвоката ми за утре сутринта; и тяхната липса ще ми създаде големи неудобства. Не искам да кажа, че изобщо не възнамерявам да ти помогна по-нататък. Но да се опитам да платя напълно на кредиторите ти, това е все едно да се надявам да заплатя държавните дългове. Лудост е, същинска лудост е да се мисли подобно нещо. Трябва да постигнеш някакво споразумение. То е неприятно за семейството, но всеки го прави. Онзи ден в съда бе изправен Джордж Китли, синът на лорд Раглан. Той не искаше да плати нито един шилинг за него и…

— Това, което искам, не е пари — прекъсна го Родън. — Не съм дошъл за себе си. Няма значение какво ще стане с мене…

— Тогава какво има? — запита Пит, малко пооблекчен.

— Въпросът е за момчето — каза Родън с прегракнал глас. — Искам да ми обещаеш, че ще се погрижиш за него, когато аз си отида. Твоята мила и добра жена винаги е била нежна към него и той я обича повече, отколкото своята… По дяволите! Виж какво, Пит, ти знаеш, че аз щях да получа парите на мис Кроли. Не бях отгледан като по-млад брат — а винаги бях поощряван да безделнича и прахосвам. Ако не беше това, може би щях да стана съвсем друг човек. Дълга си като военен не изпълних много зле. Знаеш как бях изигран относно парите и кой ги пипна.

— Смятам, че след жертвите, които съм правил, и след подкрепата, която съм ти давал, тези укори са излишни — каза сър Пит. — Женитбата ти беше твое дело, не мое.

— С това сега е свършено — каза Родън. — Свършено е. — Тези думи се изтръгнаха от него със стенание, което накара брат му да се стресне.

— Боже мой! Да не би да е умряла? — запита сър Пит с глас, в който звучеше истинска тревога и съчувствие.

— Бих желал аз да бях умрял — отвърна Родън. — Ако не беше детето ми, щях да прережа гърлото си тази сутрин, а също и гърлото на онзи проклет злодей.

Сър Пит веднага отгада истината и се сети, че лорд Стейн е човекът, чийто живот Родън желаеше да отнеме. Накратко и с несвързани думи Родън разправи на по-възрастния си брат какво се бе случило.

— Това е било предварително нагласен план между нея и онзи мошеник — каза той. Нарочно изпратиха приставите подир мене — те ме пипнаха, когато излизах от неговата къща, и когато й писах да ми прати пари, тя каза, че била болна и лежала и искаше да ме остави да престоя в затвора за длъжници още един ден. А когато се прибрах вкъщи, заварих я накичена с диаманти и седнала сама с онзи злодей. — След това той описа забързано спречкването си с лорд Стейн. Родън каза, че подобна работа, разбира се, можела да има само един край и че след разговора с брат си възнамерявал да вземе необходимите мерки относно срещата, която трябвало да последва. — И тъй, тя може да свърши фатално за мене — каза със съкрушен глас Родън — и понеже момчето няма майка, аз трябва да го оставя на тебе и на Джейн, Пит; за мене ще е голямо утешение, ако ми обещаеш да му бъдеш приятел.

По-старият брат беше много развълнуван и разтърси Родъновата ръка със сърдечност, каквато рядко проявяваше. Родън прокара длан по рошавите си вежди.

— Благодаря ти, братко — каза той. — Зная, че мога да разчитам на думата ти.

— Кълна се в честта си, ще направя каквото искаш — каза баронетът. И тъй, почти безмълвно, те сключиха помежду си съглашение.

Тогава Родън извади от джоба си малкия портфейл, който бе открил в писалището на Беки и от което издърпа снопчето банкноти, намиращи се там.

— Ето шестстотин — каза той, — ти не знаеше, че съм толкова богат. Искам да дам парите на Бригс, която ни ги зае… и която беше тъй добра към момчето… и аз винаги съм се срамувал, че взех парите на бедната стара жена. А ето и още… оставих само няколко лири стерлинги, които да послужат на Беки. — Докато говореше, взе в ръка банкнотите да ги даде на брат си, но ръцете му трепереха и той беше толкова развълнуван, че портфейлът падна от ръката му и от него се показа банкнотата от хиляда лири — последната от печалбите на злочестата Беки.

Пит се наведе и я взе, удивен при вида на такова голямо богатство.

— Не тази — каза Родън, — надявам се да изпратя куршум в тялото на човека, на когото тя принадлежи. — Той си мислеше, че ще бъде чудесно отмъщение да увие куршум в банкнотата и да убие Стейн с него.

След този разговор двамата братя си стиснаха още веднъж ръцете и се разделиха. Лейди Джейн се бе научила за идването на полковника и чакаше съпруга си в съседната столова, а женският й инстинкт вещаеше зло. Случи се така, че вратата на столовата бе отворена и Джейн, разбира се, излезе от нея, когато братята напуснаха кабинета. Тя протегна ръка на Родън и каза, че се радва, задето е дошъл у тях на закуска, макар че от изпитото му небръснато лице и мрачния вид на съпруга си разбираше, че не може и въпрос да става за закуска. Родън измънка извинение за някакъв ангажимент, като стисна здраво свенливата малка ръка, която снаха му бе подала. Умолителният й поглед не можа да прочете по лицето му нищо друго, освен беда; но той си отиде без ни една дума повече. А и сър Пит не я удостои с никакво обяснение. Децата дойдоха да го поздравят и той ги целуна по обичайния си студен начин. Майката прибра и двете близо до себе си, държейки ръцете им, докато коленичеха за молитва, която сър Пит прочете пред тях и пред облечените в неделните си дрехи и ливреи слуги, седнали на столове, от другата страна на съскащия чайник. Този ден закуската бе поднесена толкова късно, поради случилите се събития, че черковните камбани започнаха да бият, докато те седяха на масата. Лейди Джейн каза, че е болна и не може да отиде на богослужение, а и през време на семейната молитва мислите й бяха съвсем другаде.

Междувременно Родън Кроли вървеше бързо по Грейт Гонт Стрийт и като почука по голямата бронзова глава на медуза, намираща се на портата на Гонт Хаус, той призова облечения в червена и сребърна ливрея мораволик Силенус, който играеше ролята на вратар на този дворец. Човекът също се изплаши от размъкнатия вид на полковника и му препречи входа, сякаш се боеше, че той насила ще влезе вътре. Но полковник Кроли само извади визитна картичка и го помоли настоятелно да я предаде на лорд Стейн, да му обърне внимание на написания на нея адрес и да му каже, че след един часа полковник Кроли ще бъде за целия ден в Риджънт Клъб, на Сент Джеймс Стрийт — не у дома си. Дебелият червенолик вратар погледна удивено подире му, когато той си тръгна; същото сториха и празнично облечените хора, които бяха излезли в този ранен час — момчетата от сиропиталището със светнали лица, облегналият се на вратата бакалин и кръчмарят, който затваряше дюкяна си преди черковната служба. Хората на пиацата за файтони започнаха да подхвърлят шеги относно външния му вид, когато той се спря там да вземе файтон и каза на човека да го закара в казармата в Найтсбридж.

Когато стигна там, всички камбани биеха и звъняха. Ако бе погледнал настрани, той би могъл да види старата си познайница Амелия, на път от Бромптън към Ръсъл Скуеър. Възпитаниците на различните лицеи вървяха в редици, запътили се за черква, а светналият паваж и дилижансите от предградията бяха изпълнени с хора, тръгвали за неделните си удоволствия. Но полковникът бе твърде много зает, за да забележи тези неща, и като пристигна в Найтсбридж, бързо се качи в стаята на стария си колега и приятел капитан Макмърдо, когото за своя радост намери в казармата.

Капитан Макмърдо, ветеран от Ватерло, ползуващ се с голяма обич от страна на своя полк, където само липсата на пари му пречеше да заеме по-висок пост, се излежаваше спокойно в леглото си. Той бе прекарал предишната нощ на една доста буйна вечеря, давана от почитаемия капитан Синкбар, в неговата къща на Бромптън Скуеър, в чест на неколцина младежи от полка, на няколко дами от балета и на стария Мак, който се чувствуваше като у дома си с хора от всички възрасти и с всякакво положение и дружеше с генерали, дресьори на кучета, оперни балерини, боксьори — с една дума, с всякакъв вид хора. Сега почиваше след нощните забавления и тъй като не беше дежурен, той се намираше в леглото.

По стените на стаята му бяха окачени картини с боксьорски, спортни и балетни сцени, подарявани му от неговите колеги при оттеглянето им от военната кариера, когато се оженваха и започваха тих и спокоен живот. И тъй като сега беше на около петдесет години, двадесет и четири от които бе прекарал в казармата, той беше събрал същински музей. Мак беше един от най-добрите стрелци в Англия и макар да беше пълен, минаваше също и за един от най-добрите ездачи; нещо повече — той и Кроли си съперничеха, когато последният служеше във войската. И тъй, накратко, мистър Макмърдо лежеше в леглото си и четеше във вестника описанието на същия онзи мач между любимеца на Тътбъри и Баркинг Бъчър, за когото споменахме и по-рано. Той имаше малка, ниско избръсната сива глава с копринена нощна шапчица, червени лице и нос и големи боядисани мустаци.

Когато Родън каза на капитана, че има нужда от приятел, той веднага разбра какъв приятелски дълг го призоваваха да изпълни. Неведнъж бе правил подобни услуги на познатите си, действувайки с най-голямо благоразумие и такт. Негово кралско височество — покойният и твърде много оплакван главнокомандуващ, приживе бе показвал по този повод голямо уважение към Макмърдо; и въобще той беше опората, към която прибягваха нуждаещите се от секунданти джентълмени.

— Кроли, моето момче, за какво е спорът? Запита старият боец. — Нали вече не се занимаваш с хазарт, както по времето, когато застреляхме капитан Маркър?

— Отнася се за… за жена ми — отвърна Кроли, като сведе надолу очи и се изчерви силно.

Другият подсвирна.

— Винаги съм казвал, че тя ще те зареже — започна той. И наистина в полка и в клубовете хората се обзалагаха относно вероятната съдба на полковника — така несериозно гледаха на характера на жена му неговите другари и светът изобщо. Но като видя свирепия поглед, с който Родън посрещна мнението му, капитан Макмърдо не счете за разумно да продължи на тази тема.

— Няма ли начин да се излезе от тази работа, стари приятелю? — продължи със сериозен глас капитанът. — Само за някакво подозрение ли се отнася, или… или, какво изобщо е станало? Някакви писма? Не можеш ли да потулиш случилото се? Най-добре е да се мълчи за такова нещо, ако можеш да се сдържиш. „Та чак сега ли я е уловил?“ — мислеше си капитанът и си спомни стотици разговори в полковата столова, в които репутацията на мисис Кроли бе разкъсвана на парченца.

— Има само един начин за разрешение — отвърна Родън — и за един от нас има също само един-единствен изход. Нали разбираш, Мак? Поискаха да се отърват от мене; арестуваха ме; намерих ги заедно сами. Казах му, че е лъжец и страхливец, съборих го и го напердаших.

— Така му се пада — каза Макмърдо. — Кой е той?

Родън каза, че човекът е лорд Стейн.

— Я виж ти! Маркиз! Казват, че той… впрочем, че ти…

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — изрева Родън. — Нима си чул някой да хвърля подозрения върху жена ми и не си ме предупредил, Мак?

— Хората са склонни да съдят много строго, момчето ми — отвърна другият. — Имаше ли смисъл да ти казвам какво са разправяли някакви глупаци?

— Не си постъпил приятелски, Мак — каза Родън, силно развълнуван. И като покри лице с ръцете си, той тъй се затресе от вълнение, че видът му накара коравия стар офицер да потръпне от съчувствие.

— Дръж се, момчето ми — каза той. — Благородник или не, ние ще му пратим куршум в тялото, дявол да го вземе. А пък що се отнася до жените, всички са такива.

— Ти не знаеш колко я обичах — каза Родън, едва разбираемо. — Пусто да остане, следвах я като паж. Отказах се от всичко заради нея. Сега съм просяк, защото се ожених за нея. Бог ми е свидетел, залагал съм и собствения си часовник, за да й взема каквото е пожелавала — а тя… тя си събирала скришом пари през всичкото време и й се досвидяло да даде сто лири, за да ме освободи от затвора. — А след това, ядосано и несвързано, сведен под тежестта на вълнение, каквото приятелят му никога по-рано не бе виждал у него, той разкри на Макмърдо подробностите на случилото се. Съветникът му се хвана за някои отделни положения.

— И все пак може да е невинна — каза той. — Сама твърди това. Сто пъти по-рано Стейн е оставал насаме с нея вкъщи.

— Може да е така — отвърна тъжно Родън, — но този път работата не ми изглежда толкова безобидна. — И той показа на капитана банкнотата от хиляда лири, която бе намерил в портфейла на Беки. — Ето какво й е дал той, Мак, и тя не ми го е съобщила. При наличността на тези пари вкъщи тя отказа да ме подкрепи, когато бях затворен. Капитанът не можеше да не признае, че това скриване на парите хвърля много грозна светлина върху всичко.

Докато се съвещаваха какво трябва да направят, Родън изпрати прислужника на капитан Макмърдо на Кързън Стрийт с нареждане до слугите там да му дадат една чанта с дрехи, от които полковникът имаше голяма нужда. И докато човека го нямаше, с голямо усилие и с помощта на Джонсъновия речник, който много им послужи, Родън и неговият секундант съчиниха писмо, което Макмърдо трябваше да изпрати на лорд Стейн. В него се казваше, че капитан Макмърдо има чест да се обърне към маркиз Стейн от името на полковник Родън Кроли и се заявяваше най-любезно, че е овластен от полковника да направи необходимите нареждания за срещата, която той не се съмнява, че негово сиятелство ще поиска и която става неизбежна поради случилото се предишната нощ. Капитан Макмърдо умоляваше лорд Стейн, с възможно най-голяма учтивост, да определи някой свой приятел, който да влезе във връзка с него (капитан М.), и изразяваше желание срещата да стане колкото е възможно по-скоро. В послепис капитанът заявяваше, че държи на разположение банкнота, възлизаща на доста голяма сума, за която полковникът има основание да предполага, че е собственост на маркиз Стейн. И той се чувствува длъжен, заради полковника, да предаде банкнотата на собственика й.

Докато съчиняваха това писмо, прислужникът на капитана се върна от поръчението си на Кързън Стрийт, но без чантата и куфара, за които го бяха изпратили. Лицето му имаше доста особен и озадачен изглед.

— Не искат да ги дадат — каза слугата. — Вкъщи всичко беше надолу с главата. Хазаинът дошъл и се установил там като собственик. Слугите пееха в приемната. Те казаха… казаха, че вие, господин полковник, сте си отишли и сте задигнали сребърните прибори — прибави слугата след кратко мълчание. — Една от прислужниците вече е избягала. А Симсън, който вдигаше голям шум и се беше напил, каза, че нищо нямало да излезе от къщата, докато не получел заплатата си.

Описанието на тази малка революция в Мейфеър смая двамата приятели и придаде малко веселост на иначе доста тъжния разговор. Те се разсмяха на неудобното положение, в което бе изпаднал Родън.

— Радвам се, че малкият не е вкъщи — каза той, като хапеше ноктите си. — Ти си го спомняш, нали, Мак, когато го учехме да язди? Ех, как стройно седеше на коня, нали?

— Да, великолепен беше, момчето ми — каза добродушният капитан.

В този момент малкият Родън, едно от петдесетте облечени в тоги момчета, седеше в параклиса на лицея Уайтфрайърс, като мислеше не за проповедта, а за това как следната неделя ще си отиде вкъщи, когато баща му непременно ще му даде пари и може би ще го заведе на театър.

— Той е чудесно дете — продължи бащата, като продължаваше да размишлява за сина си. — Слушай какво, Мак, ако се случи нещо лошо… ако падна… бих желал да отидеш да го видиш, знаеш; и да му кажеш, че много съм го обичал, и тъй нататък. И… виж… приятелю… дай му тези златни копчета за ръкавели — те са едничкото нещо, което притежавам. — Той покри лице с черните си ръце, върху които се търкаляха сълзи и правеха бели пътечки. Мистър Макмърдо също свали копринената си нощна шапка и потърка с нея очите си.

— Слез долу и поръчай закуска — каза той на прислужника си с висок, весел глас. — Какво ще вземеш, Кроли? Хайде, да кажем, пържени бъбреци и една херинга. И виж какво Клей, приготви дрехи за полковника. Родън момчето ми, ръстът ни винаги е бил почти еднакъв, а и двамата вече не яздим така леко, както когато постъпихме в казармата. — С тези думи и като остави полковника да се преоблече, Макмърдо се обърна към стената и продължи да преглежда вестника, докато приятелят му завърши тоалета си и стана време и той да се залови със своя.

И понеже щеше да се срещне с лорд, капитан Макмърдо се натъкми особено грижливо. Напомади така мустаците си, че те светнаха, и си сложи стегната вратовръзка и спретнат велурен жакет. Всички млади офицери от столовата, където Кроли бе изпреварил приятеля си, похвалиха Мак за външния му вид и го запитаха, да не би да е решил да се жени.